Кир Буличов
Момиченцето, на което нищо не може да се случи (4) (Разкази за живота на едно малко момиченце от XXI век, записани от нейния баща)

Тутексите

Както бях обещал, когато тръгнах за конференцията на Марс, взех със себе си и Алиса.

Пристигнахме благополучно. Наистина, тъй като не понасям добре безтегловността, предпочитах да не ставам от креслото, но дъщеря ми през цялото време летеше из кораба и веднъж ми се наложи да я свалям от тавана на командната кабина, защото искаше да натисне червеното копче, по-точно копчето за аварийно спиране. Но пилотите не й се разсърдиха много.

На Марс ние разгледахме града, отидохме с туристи в пустинята и посетихме Големите пещери. Но после вече нямах време да се занимавам с Алиса и я дадох за една седмица в интернат. На Марс има много наши специалисти и марсианците ни помогнаха да построим грамаден купол за детско градче. Там е много хубаво — растат истински земни дървета. Понякога децата ходят на екскурзии. Обличат малки скафандри и излизат в редичка на улицата.

Татяна Петровна — така се нарича възпитателката — каза, че няма защо да се безпокоя. Алиса също каза да не се тревожа. И ние се сбогувахме за една седмица.

На третия ден Алиса изчезна.

Това беше съвсем изключително произшествие. Да започнем с това, че през цялата история на интерната никой не е изчезвал и даже не се е губил за повече от десет минути. Да се изгубиш в града на Марс е изключено. Още повече земно дете, облечено в скафандър. Първият срещнат марсианец ще го доведе. А роботите? А Службата за безопасност? Не, невъзможно е човек да се изгуби на Марс.

Но Алиса се изгуби.

Когато ме извикаха от конференцията и ме докараха в интерната с марсиански всъдеход-скокльо, нея вече я нямаше от около два часа. Сигурно видът ми е бил объркан, защото, когато се появих под купола, всички, които бяха там, съчувствено замълчаха.

А кой ли не беше там! Всички преподаватели и роботи от интерната, десет марсианци в скафандри (на тях им се налага да обличат скафандри, когато влизат под купола, в земния въздух), звездни пилоти, началникът на спасителите Назарян, археолози…

Оказа се, че вече от един час телестанцията на града през пет минути предава съобщение, че се е изгубило момиченце от Земята. Всички видеофони на Марс светеха с тревожен сигнал. Занятията в марсианските училища бяха прекратени и учениците, разделени на групи, претърсваха града и околностите.

Изчезването на Алиса било открито веднага след като нейната група се върнала от разходка. Оттогава бяха изминали два часа. А в нейния скафандър имаше кислород за три часа.

Познавайки дъщеря си, попитах дали са прегледали всички скришни места в самия интернат или около него. Може би тя е намерила марсианска богомолка и я наблюдава…

Отговориха ми, че в града няма мазета, а всички тайни места са огледали учениците и студентите от марсианския университет, които ги знаят наизуст.

Разсърдих се на Алиса. Разбира се, ей сега тя с най-невинен вид ще излезе от някой ъгъл. А всъщност нейното поведение направи в града повече поразии, отколкото някоя пясъчна буря. Всички марсианци и всички земни хора, които живеят в града, са откъснати от работата си, вдигната е на крак цялата спасителна служба. Освен това не на шега започвах да се тревожа. Това нейно приключение можеше да завърши зле.

През цялото време постъпваха съобщения от групите за издирване: „Учениците от втора марсианска прогимназия огледаха стадиона. Алиса я няма.“, „Фабриката за марсиански сладкиши съобщава, че детето не е открито на нейна територия“…

„Може би тя наистина е успяла да се измъкне в пустинята? — мислех си аз. — Ако беше в града, вече щяха да я открият. Но пустинята… Марсианските пустини все още не са изучени добре и там може така да се изгубиш, че и след десет години да не те намерят. Но нали най-близките райони на пустинята вече са претърсени със скокльовците-всъдеходи…“

— Намериха я! — изведнъж извика един марсианец в син хитон, гледайки джобния си телевизор.

— Къде? Как? Къде? — развълнуваха се събраните под купола.

— В пустинята. На двеста километра оттук.

— На двеста?!

„Разбира се — помислих си аз, — те не познават Алиса. Това можеше да се очаква от нея.“

— Момиченцето се чувствува добре и скоро ще бъде тук.

— А как се е озовала там?

— С пощенска ракета.

— Ама разбира се! — възкликна Татяна Петровна и се разплака. Тя се вълнуваше най-много.

Всички се хвърлиха да я утешават.

— Ние минавахме край пощата и в това време товареха автоматичните пощенски ракети. Но аз не обърнах внимание. Нали ги виждаме по сто пъти на ден!

А когато след десет минути марсианският летец доведе Алиса, всичко стана ясно.

— Аз влязох вътре, за да взема писмото — каза Алиса.

— Какво писмо?

— Ти, татко, ми каза, че мама ни пише писмо. Затова надникнах в ракетата — да си го взема.

— Ти вътре ли влезе?

— Разбира се. Вратата беше отворена и вътре имаше много писма.

— А после?

— Щом влязох вътре, вратата се затвори и ракетата полетя. Аз започнах да търся копчето, за да я спра. Там има много копчета. Когато натиснах последното, ракетата тръгна надолу и после вратата се отвори. Излязох, а наоколо само пясък и леля Таня я няма, и децата ги няма.

— Тя е натиснала бутона за бързо кацане! — с възхищение в гласа произнесе марсианецът в синия хитон.

— Малко си поплаках, а после реших да тръгна към къщи.

— А как се сети накъде да вървиш?

— Изкачих се на една височинка, за да погледна оттам. А на височинката имаше вратичка. От височинката нищо не се виждаше. Тогава влязох в стаичката и седнах там.

— Каква вратичка? — учуди се марсианецът. — В този район е само пустиня.

— Не, там имаше вратичка и стая. А в стаята има голям камък. Като египетска пирамида. Само че малка. Помниш ли, татко, ти ми чете една книжка за египетската пирамида?

Неочакваното изявление на Алиса силно развълнува марсианеца и началника на спасителите Назарян.

— Тутексите! — закрещяха те.

— Къде намерихте момиченцето? Координатите!

И половината от присъствуващите сякаш се изпариха.

А Татяна Петровна, която се зае лично да нахрани Алиса, ми разказа, че преди много хиляди години на Марс е съществувала тайнствената цивилизация на тутексите. От нея са останали само каменните пирамидки. Досега нито марсианците, нито земните археолози са могли да открият някакво друго строение на тутексите — само пирамидки, разхвърляни по пустинята и затрупани с пясък. И ето че Алиса случайно се е натъкнала на строение на тутексите.

— Виждаш ли, пак ти провървя — казах аз. — Но въпреки това незабавно те изпращам у дома. Там се губи колкото си искаш. Без скафандър.

— И на мене повече ми харесва да се губя в къщи — каза Алиса.

… След два месеца прочетох в списание „Вокруг света“ статия със заглавие „Ето как са изглеждали тутексите“. В нея се разказваше, че най-после в марсианската пустиня са били намерени изключително ценни паметници на тутекската култура. Сега учените са заети с разшифроването на надписите, намерени в помещението. Но най-интересното — върху пирамидката е открито изображение на тутекс, прекрасно запазено. И следваше фотография на пирамидката с портрета на тутекса.

Рисунката ми се стори позната. Обхвана ме страшно подозрение.

— Алиса — много строго казах аз, — признай си честно, нищо ли не си рисувала върху пирамидката, когато се изгуби в пустинята?

Преди да ми отговори, Алиса се приближи и внимателно погледна картинката в списанието.

— Точно така. Тук си нарисуван ти, татенце. Само че аз не рисувах, а драсках с камъче. Толкова ми беше скучно…