Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (55) (Показанията на един офицер от ФСБ)

ЕПИЛОГ
Той си тръгна

— След всичко, което ти се случи, как гледаш на своята бивша Кантора?

— Висоцки има една песен за Изтребителя, който бил много недоволен, задето цялата слава от победите се пада на летеца. Та какво е той в сравнение с могъщата машина? И ето, летецът е убит. Сбъдва се мечтата на Изтребителя — той е сам в небето, той, е шефът. Но Изтребителят изведнъж с ужас осъзнава, че е свикнал с… щурвала.

Нещо подобно се случи и със спецслужбите — нали и те са Изтребители на народа си, колко хора изтребиха само! Те винаги са мечтали за власт — но властта не беше тяхна, а на КПСС. И ето че сега я имат. И става ясно, че не могат без щурвал. По-рано поне са вършили нещо — охранявали са партийната номенклатура, борели са се със западното влияние, изземали са традиционни еврейски ястия от колетите за затворниците… а сега какво — останаха без работа, занимават се с банален бандитизъм.

Всичко е точно по Висоцки: пълна неспособност за самостоятелни решения. Системата е свикнала да изпълнява, да решава задачи, но не и да ги формулира. Едно е да изпълняваш указанията на политическото ръководство на страната, друго да бъдеш това ръководство. Системата не е способна на това.

Системата има една цел — да се хареса на властта, а значи — да й служи вярно. Но сега именно тя е властта. И действа инстинктивно, тоест безсмислено.

Чекистът никога не казва нито „да“, нито „не“. Защото и първата, и втората дума носят информация. Затова за Системата е най-добре да не казва изобщо нищо.

В какво се проявява висшето оперативно майсторство? В измамата. Измама заради измамата. Много е важно да имаш възможност да дезинформираш противника и да контролираш алтернативните източници на информация. Виждаме това в историята на НТВ и ТВ6.

Още сега е очевидно, че управлението на държавата напомня ръководството на спецслужбите, където вътрешноведомствените положения стоят над федералните закони, а Конституцията е документ за прикритие.

И друго. За Системата е характерна пълната й неспособност на компромис, който е приравнен към предателство. Ако ФСБ започне да прощава, тази Кантора скоро ще загине. Ето защо — вечен бой срещу врага. Тъй че ще воюваме безкрайно.

— С една дума, не знаем накъде летим. Какво ще стане с нашия Изтребител без щурвал? С всички нас?

— Нямам отговор. Аз съм просто оперативен работник. Отговор можем да намерим само заедно — целият народ.

— Още веднъж ще се върна към въпроса, който вече зададох веднъж. Ти повдигаш страшни обвинения. Възможно ли е наши хора да са способни на това?

— Това не са наши хора. За тях Судоплатов стои много по-високо от Сахаров. Кой е Сахаров за тях — дисидент, предател. Спомняш ли си как веднъж академикът заяви, че спецслужбите са разстреляли наши войници, попаднали в плен в Афганистан? Нарекоха го луд. Защото: наши хора не са способни на това. Ето, и за взривовете казват същото.

— И тебе наричат луд. Може би затова си изглеждал някак излишен в Кантората. Ти постоянно си им пречил, натрапвал си се с твоите идеи, припомнял си им законите. И теб — ченгето, ловджийското псе — са те пропъдили. Вече не е нужно да преследваш никого, сега трябва само да охраняваш натрупаното.

— От тези подвиквания — „Литвиненко, къде се вреш?“ — ми е дошло до гуша. Тъкмо си хванал някоя следа, аха-аха ще настигнеш плячката, а те — „Назад, тук!“ Слушай какво ще ти разкажа накрая. Правехме обиск по делото за Холодов в офиса на Константин Мирзоянц в Асоциацията на ветераните на „Витяз“. Открихме в касата генерал-лейтенантска униформа, документи на Александър Лебед, негови лични снимки и папка с гриф „Строго секретно. От особена важност“ от Съвета за сигурност — списък на чеченци, представляващи оперативен интерес за органите на властта. Шифрован текст от ГРУ за Чечения.

Този списък съществуваше в четири екземпляра: в Съвета за сигурност, при директора на ФСБ, при министър-предсерателя и при президента.

Имаше и един документ компромат срещу всички ръководители на МВД, с изключение на министъра Куликов. Хем какви папки: „Корупция“, „Поръчкови убийства“, „Чадъри“. Просто ужас.

— Като имаме предвид броя на екземплярите и лицата, за които са били изготвени, можем да смятаме, че висшето ръководство на страната е знаело какво става…

— Когато следователят видя всичко, каза: „Аз няма да иззема това.“ — „Как така няма да го изземете? — Бях смаян. — Вие сте длъжен да го направите.“ — „Ние търсим по това дело съвсем други веществени доказателства, а това не е веществено доказателство по нашето дело.“ — „В кодекса пише: «При обиск се изземат също и всички предмети, забранени за обществен достъп» — убеждавам го аз. Строго секретни документи, и то от особена важност, са забранени за обществен достъп в страната, пък и изобщо — как ще оставим такива документи на частна охранителна фирма?“

Обадих се на ръководството, говорих с Волох. Той каза: „Да, да, Саша. Това не може да се остави там. Трябва да се изземе. Реши този въпрос.“ И затвори телефона. Обаждам се в прокуратурата, на началник-отдела. Той казва: „Има следовател, той решава и не може да го командвате.“

А собственикът на фирмата стоеше там и повтаряше: „Това са документи на Лебед.“ Контраразузнавачът не бива да изоставя секретни документи. Това е все едно милиционер да прекрачи труп и да си продължи по пътя. Да изостави секретни документи е престъпление за един контраразузнавач. Следователят каза: „Ами вземете ги вие.“

— А ти не можеш да ги вземеш без протокол, нали?

— Не мога. „Тогава — казвам — ще напиша протокол за изземането.“ Следователят: „Аз провеждам обиска. Не можем да извършваме наведнъж две следствени действия в едно помещение. Щом приключим с обиска, излезем и затворим вратата, ти влизай и изземай.“

Как така — влизай, излизай? Взех решение да се обадя на Куликов, министъра на вътрешните работи. А в този момент той полагал венци заедно с Черномирдин. Поискаха да си оставя телефона. След десет минути се обажда Куликов: „Да, Саша, слушам. Какво има?“ Казвам му: „Анатолий Сергеевич, тук намерихме документи на Лебед, строго секретни, от особена важност.“ Той казва: „А защо се обаждаш на мен? Имаш си ръководство.“ Отговарям: „Нашето ръководство не иска да вземе решение.“ Той се развълнува: „Разбирам. Какво друго има там?“ Аз бодро рапортувам — такива и такива секретни документи и компромат срещу цялото ръководство на МВД. Куликов смотолевя: „А за мен има ли?“ Успокоих го: „Няма. Само за вашите заместници.“ Куликов: „Добре. Сега ще пратя човек, ще ги изземат.“

Дойде началникът на Управлението на оперативните служби Трубников, силно ми стисна ръката, благодари и иззе всички тези документи.

Пристигам на Лубянка, Волох ме пита с интерес: „Е, какво намери там?“ Докладвам му: „Ами, всичко иззеха.“ Волох: „Браво, браво. Прокурорите ли?“ Аз след известна пауза: „Не. Милицията.“ Той се смая: „Ами те как се озоваха там?“ Обясних му, че съм бил принуден да се обадя на Куликов. Волох: „Кой ти даде право да се обаждаш на министъра на вътрешните работи?“ Докладвам: „Извинете. В закона пише, че съм длъжен да взема всички мерки, за да не допусна престъпление. Търсих по телефона Ковальов, казаха ми, че бил в отпуск, търсих вас, но ви нямаше на телефона. Следователят каза, че ще си тръгне от офиса, а охранителите заявиха, че ще ме изгонят. Какво трябваше да направя? Тогава се обадих на Куликов.“ Волох: „Абе ти разбираш ли какво си направил? Откачи ли бе, човек? Куликов и Лебед се мразят в червата! Какво ти липсва в живота? Имаш красива жена, апартамент, живей си спокойно, защо си вреш носа навсякъде?“ Казвам: „Как да си го вра? Нямам вина, че наоколо гъмжи от престъпления.“ — „Саша — простена генералът, — представи си, че утре Лебед стане президент на Русия — закъде сме ние тогава! За тебе, то се знае, никой няма да се сети, защото си подполковник, а нас, генералите, ще ни изгонят.“ Успокоих го: „Мисля, че Лебед няма да стане президент.“ — „Откъде знаеш?“

Когато си излизах, Волох ми нареди: „Отивай в отпуск в Налчик, за колкото искаш време. Стига си работил. Моля ти се, не прави нищо повече. Изобщо нищо не прави.“

* * *

И той си тръгна. В безсрочен отпуск.

Когато си тръгна, властите ни уверяваха, че трябва да се почувстваме обидени — предадоха ни, видите ли. Извинете, приятели, предадоха вас — а дали е било заслужено или не — хайде да разнищим нещата.

Но как?

Ще повторя: той си тръгна, защото ни нямаше нас, обществото. Докато в страната няма съдебна власт и гражданско общество, те са принудени да бягат, а не да решават проблемите си по съдебен ред.

А за мен това бягство означава едно: онези останаха по-малко. Значи ние ставаме повече. Това е то.