Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (34) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Поръчката за олигарха

— Прозрението те е споходило в момента, когато са ти наредили да убиеш Березовски. Не някой си Иванов, Петров или Сидоров, а Березовски. Мисля, че именно тук е най-деликатният момент. Нали Березовски е имал мотив да скалъпи цялата тази история. А пък ти си „прозрял“ и си започнал да „разобличаваш“ спецслужбите по негова поръчка.

— Не е така. Освен Березовски имаше още два случая, за които ние дадохме показания в прокуратурата и после говорихме на пресконференцията. Но Березовски е най-гръмкото име от трите и хората не обърнаха внимание на другите. На теб например говори ли ти нещо името Трепашкин?

— Трепашкин ли?

— През есента на 1997 година, когато току-що бяхме преместени в УРПО, при мен дойде началникът на отдела Гусак и каза: „Има един Трепашкин, трябва да го намерим. Той е бивш служител на ФСБ, не си е предал удостоверението и ходи да взривява павилиони за алкохол, така печели. Това удостоверение трябва да се изземе.“ Казвам: „Добре. А къде работи той?“ Гусак отговаря: „В данъчната полиция.“ Учудих се: „Как така в данъчната полиция? И никой не може да го намери? А какъв е там?“ — „Началник на следствения отдел.“

„Саша — казвам, — а не ти ли се вижда смешно, че началникът на следствения отдел в Данъчна полиция на Московска област взривява павилиони за алкохол с удостоверение от ФСБ? Ако е за рекет, по-добре да го прави с удостоверение от данъчната полиция. С него може да прибира пари не от павилиони, ами от заводи за алкохол. И как е възможно да не си връща удостоверението? Нали си има началник, който може да му нареди да върне удостоверението.“

Гусак се почуди малко какво да ми каже. „Виж сега, Саша, тук въпросът е деликатен, не исках да ти казвам. Трепашкин е подал съдебен иск срещу ръководството, срещу Ковальов. И той лично помоли да вземем мерки.“ — „Какви мерки има предвид?“ — „Ами с една дума, Саша, трябва да му се запуши устата. Отишъл е в един вестник, дал е интервю, трябва да му подхвърлим нещо или да го вкараме на топло.“

Слязохме в отдел „Кадри“. Показаха ми личното дело, снимка, на която той беше още млад, с чин старши лейтенант… Симпатична, приятна физиономия. Оказа се, че Трепашкин е работил над десет години в Следственото управление при КГБ. Издигнал се е едва ли не до началник на следствен отдел.

Казвам: „Слушай, ти майтап ли си правиш с мен — как ще подхвърля пистолет на следовател? Той веднага ще провали работата.“ Гусак се съгласи: „Да, и аз мисля така. Знаеш ли, дай просто да го опаткаме и край. Какво ще се занимаваме с него? Работата е от ясна по-ясна: отишли сме за удостоверението, а той е оказал съпротива — и сме го застреляли. Само в никакъв случай да не се разбере, че сме от ФСБ.“

„Саня, ама ти разбираш ли — та той е подал съдебен иск! — упорството на Гусак ме смайваше. — Та той е специално охранявано от държавата лице. Ако научи някой какво сме направили с него, какво ще стане с нас? Нали те там си имат Управление по собствената сигурност.“

„Слушай — изгуби търпение Гусак, — там всичко е уредено. И изобщо, ти разбираш ли защо ни преместиха тук всичките? Какво, не си ли разбрал? Ние сме поръчков отдел. Длъжни сме да решаваме проблемите на ръководството. Ти разбираш ли каква чест ни е оказана? Ама не, само задаваш въпроси. Хайде, мисли. Давам ти за помощници Шчеглов, Шебалин и Понкин.“

— Нямаше как, започнах да разработвам Трепашкин. Да проучвам досието му, да изяснявам обкръжението му, да разговарям с хората и т.н. И колкото повече неща научавах за него, толкова по-симпатичен ми ставаше. И аз реших, че няма да „вземам мерки“ срещу него, някак ще „забравя“ това задание, ще го вкарам в девета глуха.

По-късно, когато се запознах с Трепашкин, той ми каза какво се случило с него. Докато работел във ФСБ, разобличил чеченска група, която се занимавала с рекет, убийства и незаконна търговия с оръжие. И без да се рови в „тънкостите“ на проблема, задържал самолет с оръжие, който нелегално отлитал за Чечения. А зад тези доставки стоял някой от високите етажи. И го изгонили.

Трепашкин написал заявление до Елцин, обърнал се към съда, отишъл във вестник. По повод на това интервю дори събрали колегията на ФСБ, съвещавали се какво да правят, как да му запушат устата. Скалъпили материали, че Трепашкин бил изнудвал за пари някой си гражданин Писяков. Намерили някакъв човек, докарали го в Москва от Санкт Петербург, започнали да събират „доказателства“. После се опитали да изфабрикуват материали, че той бил разгласил сведения, представляващи държавна тайна. От цялата работа излизаше, че държавната тайна е, че Трепашкин е бивш подполковник от спецслужбите. Трепашкин все пак спечели съдебното дело.

— Именно заданието да запушиш устата на Трепашкин ли пробуди у теб първите съмнения?

— Да. Тогава казах на Гусак, че това е сложен случай, не се знае докъде може да ни докара и ми трябва време, за да се оправя с него. И той ме остави на мира. А аз се замислих.

А след една седмица — пак. Поставиха ни задача да отвлечем известния бизнесмен Умар Джабраилов, за да освободим от чеченски плен наши офицери… Просто така, в открит текст.

— Официално ли ви наредиха да отвлечете Джабраилов?

— Да, за да вземем пари срещу него и да откупим офицерите. Без пари никой не би ни върнал офицерите срещу Джабраилов.

— Кой ви постави тази задача?

— Ръководството на управлението. Генерал Хохолков и неговият заместник Макаричев.

— Ти чу ли това с ушите си?

— Стана така. Аз доста се занимавах с издирване на заложници. Дори бях разработил цяла система и, общо взето, минавах за специалист по тази материя. И веднъж Гусак ме покани в кабинета си, където се провеждаше съвещание. Присъстваха Бавдей, Гусак, Понкин, Шебалин и Шчеглов.

Гусак ме попита: „Саша, как може да бъде отвлечен човек, така че да не го намерят?“

Учудих се: „Защо, решили сте да отвличате някого ли?“

Тогава Гусак ми каза, че му е поставена задачата да отвлече Джабраилов.

Те подслушвали телефона на Джабраилов. Водели външно наблюдение. Местонахождението му било установено. С това се занимавал Понкин. Разполагал с всичко, отнасящо се до Джабраилов. Пак той предложил да отвлекат не Умар, а по-малкия му брат Хюсеин. Според чеченските обичаи братът непременно щял да плати за по-малкия си брат. И отвличането щяло да стане по-лесно — самият Джабраилов бил охраняван от наета от него милиция.

Обясних им как да отвлекат човек, без да ги хванат. Спомних си случаи, когато ние бяхме попадали в безизходица и издирванията ни не бяха давали резултат.

Извършителят на отвличането не бива да знае къде ще бъде скрит отвлеченият. Хората, които го охраняват, не бива да бъдат в контакт с човека, който иска откупа. Знам, че в такъв случай нито милицията, нито моите колеги никога не биха задържали човека, който иска откупа, докато не установят със сигурност къде се намира заложникът. Затова им казах, че ако отвлеченият се намира на едно място, а човекът, който иска откупа — на друго, а и никога не би казал къде се намира заложникът (просто не знае къде е той), той никога няма да бъде задържан, инак заложникът ще бъде убит.

— С една дума, ако спецслужбите вземат заложник, практически не е възможно той да бъде открит, защото те знаят всички тънкости на тази работа? И най-важното — знаят кой ще ги търси.

— Да, разбира се, не е възможно да го открият — дори да задържат човека, който иска откупа. Спецслужбите ще измъкнат своя човек, а заложникът ще загине. Освен това препоръчах на Гусак да проведат мероприятието съвместно с трети отдел на РУОП. Защото с освобождаване на заложници по онова време в Москва се занимаваше именно това подразделение. Бяха се специализирали по заявители и заложници. Беше ясно, че ще го търси само този отдел. И трябваше да работят съвместно: да внедрят свой човек при тях. Така щяха да имат оперативен работник, който напълно да контролира хода на издирването.

— Излиза, че на практика ти си помагал да се разработи престъпление?

— Да, помагах в разработката на престъпление, за което съжалявам и за което по-късно съобщих в прокуратурата. За щастие то не се състоя. Не крия, че по нареждане на моето ръководство обясних как трябва да се направи всичко това. По-късно присъствах на още едно съвещание, когато при нас дойдоха служители от силовия отдел — всъщност именно те трябваше да осъществят отвличането според нашата разработка. Отвличането трябваше да стане по време на концерта на Махмуд Есамбаев, на който Джабраилов бил поканен. Научили го чрез подслушването на телефонните му разговори.

Служителите от силовия отдел питат: „Пази го милиция. Как да постъпим с тях? Та те имат автомати.“

Ръководството казва: „Без церемонии с ченгетата. Да не са охранявали тоя чеченец.“

— Заповедта устна ли беше или писмена?

— Устна, разбира се. Кой издава такива заповеди писмено?

— Да отвлекат човек, при което да не се церемонят с ченгетата, които го охраняват?

— Да. А при отвличането на Умар имаше и още една хитринка. Хохолков каза, че сега той бил заподозрян в убийството на американеца Пол Тейтъм. А Тейтъм имал роднина, който искал да си отмъсти. Ние отвличаме Умар, получаваме парите, а при издирването ще отработваме като основна версия отмъщение от страна на американеца.

Между другото, както научих по-късно, пак спецслужбите убили Пол Тейтъм това ми го призна веднъж пиян Гусак.

Но силовият отдел отказал да отвлече Джабраилов. Поискали си парите предварително! Обяснили, че веднъж вече са отвличали човек по нареждане на ръководството, закарали го в нашата спортна зала и той седял там три дена, прикован с белезници за един радиатор. За тази операция те били командировани в друг град и им обещали да им платят. Но никой така и не им платил „командировъчните“. Дошъл Камишников, прибрал заложника и не платил. Затова този път казали — първо парите. И си заминали.

— А кога за пръв път чу за поръчката за Березовски?

— На 27 декември 1997 година провеждахме мероприятие по задържането на членове на престъпна групировка, състояща се от служители на милицията. Задържахме двама и трябваше да арестуваме още двама. Вече почти ги бяхме пипнали, когато… Към девет сутринта докладвах ситуацията на Гусак. След малко ми звънна дежурният и помоли да се свържа с Камишников, който по това време отговаряше за управлението. Той нареди спешно да приключваме това задание. Опитах се да му обясня, че двама престъпници са още на свобода, че ако не ги задържим до понеделник (беше събота), те или ще изчезнат, или ще унищожат веществените доказателства. Обаче Камишников продължава: „Нареждам ви да приключите и да се върнете в управлението.“

Върнахме се в управлението, Камишников покани цялата група в кабинета си. Мен, полковник Шебалин, майор Понкин и старши лейтенант Латишонок. И каза: „Вие, момчета, не си гледате своята работа.“

Опитах се да възразя: „Как да не е моята? В случая служители на Московското РУОП фактически отвличат хора, занимават се с рекет! Тъкмо моята работа.“

А вече имахме непотвърдени данни, че те са и убивали, и са взривявали. Бяхме събрали достатъчно доказателства, обаче ето — спират ни. Но Камишников си знае своето: „Има си криминален отдел при милицията, разполагат с достатъчно хора, те да се занимават с това. А ние сме само осемдесет души в това управление, имаме други задачи.“

И Камишников обясни накратко какви са тези задачи. Показа ни книгата на Судоплатов, прочутия началник на терористичния отдел още при Сталин. Тупна с длан по нея и каза: „Ето с това трябва да се занимаваме. Вие сте екип, познавате се помежду си, добре сте подбрани. Такива хора ни трябват на нас. Затова не бива да се караме, да живеем като паяци в буркан. Трябва да бъдем приятели, заедно да решаваме проблемите. Вие разбирате ли какво значи екип?“

По-нататък продължи да развива мисълта си, че сме били мъже за чудо и приказ и нашият екип бил длъжен да решава проблемите на правителството и на висшето ръководство на ФСБ. Именно затова ни било дадено всичко необходимо — и собствено външно наблюдение, и собствена техника. Това било направено заради повишената секретност — никой нищо не знаел за нас, дори вътре във ФСБ. Ние сме били свръхсекретни. И трябвало да изпълняваме специални задачи.

Понкин му отговори, че бяхме подготвили всичко по Джабраилов, но силовият отдел отказа да работи и затова мероприятието ни се провали. Камишников махна с ръка: „Продължете мероприятието. На всяка цена трябва да отвлечете Джабраилов.“

И тогава ни постави нова задача: „Все още има хора, до които не можем да се докопаме. Натрупали са луди пари и е невъзможно да се стигне до тях по законен път. Винаги могат да се откупят и да избягат от наказателна отговорност. И тези хора нанасят голяма вреда на държавата. Ти например, Литвиненко, познаваш Березовски, нали? Именно ти трябва да го ликвидираш.“

Седя, мълча. Какво да кажа? По онова време Березовски беше съветник на Елцин, известен политик. По принцип неговото убийство би било терористичен акт. По заповед на ФСБ при подобни изказвания по такива хора се започва разследване, докато не се изясни дали заплахите са реални, или безпочвени. Затова, когато Камишников каза, че трябва да убия Березовски, премълчах. Той стана от бюрото, приближи се до мен, леко се наведе и повтори: „Ти познаваш Березовски — ти трябва да го премахнеш.“

Посочих с пръст тавана — ами ако се подслушва? — и се чукнах с пръст по слепоочието: сиреч, мислете какво приказвате в затворено помещение.

— И не реагира по никакъв друг начин, така ли?

— А какво трябваше да направя? Ако бях казал например: „Ясно, Александър Петрович, готов съм“ — Камишников щеше да ме запише на касета, а някой друг щеше да го пречука… Щяха да вземат касетата, да я занесат в следствието и да кажат: Камишников се е пошегувал, а тоя глупак е взел, че е убил човека. Нали така?

Ще прескоча малко напред: когато прокуратурата вече работеше по този факт и ни направиха очна ставка с Камишников, следователят предложи да си зададем въпроси един на друг. Аз попитах: „Александър Петрович, поставихте ли ми задача да убия Березовски?“ Камишников: „Отказвам да отговоря на този въпрос,“ Позова се на член 51 от Конституцията, където е казано, че човек има право да мълчи, ако думите му могат да бъдат използвани срещу него. Зададох му друг въпрос: „А на това съвещание стана ли дума за Березовски?“ Камишников отново се позова на същия член от Конституцията.

След съвещанието излязохме от кабинета. Всички бяхме потресени. Отидохме у Гусак (този ден той си беше вкъщи). Разказахме му всичко. А Гусак казва: „Ама защо се учудвате?“ Оказа се, че още през ноември същата година и Хохолков му наредил да подготвя ликвидирането на Березовски.