Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (31) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Олигарсите срещу чекистите

— Първата голяма битка във войната между бизнеса и спецслужбите се състоя през лятото на 1996 година и всичко приключи с изгонването на Коржаков от президентската свита. Ти си се озовал между два огъня. Как стана това?

— През 1996 година, в навечерието на президентските избори, Березовски долетя от Давос и се срещнахме. Той каза: „Саша, доскоро бях в много добри отношения с вашето ръководство — Коржаков, Барсуков. Но сега пътищата ни се разделиха. И искам да те предупредя: общуването с мен може да ти докара проблеми. Те имат свое виждане за изборите, аз — свое. И това ни разделя.“

Не го запитах какво е виждането му, защото тогава не се интересувах особено от политика. Едва сега разбирам, че през същите дни групата на Коржаков-Барсуков е уговаряла Елцин да отмени изборите, да забрани Комунистическата партия на Руската федерация и да разпусне Думата. Всъщност да установи диктатура. А бизнесмените са били против. Те са били убедени, че Елцин трябва да отиде на избори и да ги спечели, а не да ги отменя. Защото, като отмени изборите, ще се превърне в заложник на хората, които ще му осигурят запазването на властта.

От разговора с Березовски разбрах, че в Давос олигарсите са сключили пакт за ненападение и са се разбрали да помагат на Елцин при изборите, като възложат на Чубайс да ръководи предизборната кампания. И това никак не се е харесало на Коржаков.

Много хора смятат, че на онези избори се е водила борба между две сили комунистите начело със Зюганов и коалицията на демократите и олигарсите, сплотили се около Елцин. В действителност демократите са били много слаби и в схватката за властта са участвали три сили — комунистите, олигарсите и спецслужбите. Последните са водили своя собствена игра, макар да са били смятани за съюзници на Елцин. Но по много въпроси те са били с комунистите. Например в омразата си към евреите и към Запада. Бизнесмените са били толкова погълнати от борбата срещу комунистите, че не са забелязали как хората с пагони са им нанесли удар в гърба.

В онези дни ме покани помощникът на Барсуков генерал Осадчи и подхвана такъв разговор: „Гледай, Гусински пак се е сприятелил с Березовски и се е подложил на Черномирдин, отдръпнал се е от Лужков. Ръководството на ФСБ сега много се интересува от тази компания — Гусински, Березовски и Черномирдин.“

Отговорих: „Аз пък мисля, че е нормално те да са в една компания — не искат на власт да дойде КПРФ и се обединяват преди изборите. И е добре, че Березовски и Гусински са се одобрили.“

Осадчи чак подскочи на място: „Ти искаш тези двама евреи да бъдат заедно? Та ние хвърлихме толкова усилия, за да ги разделим!“

„Александър Илич — питам го, — с какво толкова не ви угоди Березовски?“ „А ти значи смяташ, че не бива да работим срещу него, така ли?“ — „Не е там работата — отговарям. — Просто нямаме шансове да победим.“

Осадчи ме погледна както се гледа болен човек: „Как да нямаме шансове?“ „Вие играете на домино — казвам, — а той на шах. А в тази игра трябва да се гледа много ходове напред.“

Генералът махна с ръка: „Добре, добре, върви си сега.“

— Защо в Кантората не обичат евреите?

— Дълго не можах да разбера. Разбрах едва тук, в Англия, след един разговор с моя адвокат. „Саша — каза ми той, — знаеш ли защо в Англия не съществува еврейски въпрос? Защото англичаните не се смятат за по-глупави от евреите.“ Казал го е Чърчил.

— Да се върнем към 1996 година. Ти си знаел, че в Давос в тесен кръг олигарсите са решили да заложат на Елцин. С други думи, в Давос са „избрали“ президента.

— Е, все пак мисля, кандидата за президент. Но в онзи момент това ме занимаваше по-малко от факта, че Березовски си е развалил отношенията с моето ръководство. Тогава още не знаех нито за срещата в Кремъл, нито за връзката на Коржаков с курганците. Едва започвах да разбирам какви са мащабите на самоуправството във ФСБ. До този ден знаех, че Березовски и Коржаков играят в един отбор и не щеш ли — такава новина. Коржаков и Барсуков не са хора, с които човек трябва да се конфронтира.

— Всъщност пред теб е изникнал същият въпрос, който е изникнал пред Елцин: с кого си — с групата на Коржаков (да се отменят изборите) или с бизнесмените, които са решили да „купят“ изборите.

— Тогава не формулирах нещата така ясно и изобщо не разбирах ролята на парите при изборите. Но и сега смятам, че главното е следното. За Коржаков не е било удобно Елцин да получи властта по демократичен път. Трябвал му е не легитимен президент, а президент заложник. Който ще бъде в пълна зависимост от спецслужбите.

А Березовски е разбирал, че това е край за бизнеса, за пазарната икономика, за демокрацията — път към гражданска война, към кръв. И е искал избори. Той ме беше предупредил, че ако продължавам да общувам с него, може да си имам проблеми. Макар че можеше и да не го направи — какъв му бях аз?

На другия ден той имаше среща с Анатолий Василиевич Трофимов — началника на Московското управление на ФСБ. Не знам за какво са си говорили, но когато го изпращах, за пръв път забелязах външното наблюдение. Двама души с дипломатически куфарчета. Познавам добре тези куфарчета — това са камери. Стояха под ъгъл. Единият снима отстрани с куфарчето, а другият го прикрива, уж че си говорят.

Показах ги на Березовски и се затичах към тях, те избягаха. Изчезнаха. Отидох и докладвах на ръководството, че съм разкрил как ме следят.

— Тебе или Березовски?

— Нас! Снимаха ни и двамата. Трофимов каза — това не е ФСБ. Мисля си — кой може да бъде? Обадих се на Рогозин в Службата за сигурност на президента: „Ваша работа ли е това?“ Рогозин се засмя: „Нали си гледал филмите за Щирлиц? Помниш ли какво му казва Мюлер: «Сбъркали са вашия Мерцедес.»“ С една дума, нещо се започна около нас, но не беше ясно кого следят.

После дойдоха изборите и хората на Чубайс — Лисовски и Евстафиев — бяха заловени с кашон от ксерокс, а в него — половин милион долара. Задържаха ги хората на Коржаков. Същия ден Рогозин ме помоли да отида в хотел „Президент-отел“ (там беше предизборният щаб). Отивам и гледам — Рогозин тича нанякъде. Викам му: „Георгий Георгиевич, да ви чакам ли?“ — „Не ме чакайте, не. Случи се нещо…“ Вечерта научих за кашона с „ксерокса“, тоест с черната каса за изборите.

Предната вечер бях помолил един колега да ми напечата някакви документи. А той ми беше казал: „Извинявай, Саня, не мога, пишем докладни записки. Наредено ни е спешно да съберем за директора компромат за Березовски, Чубайс, Кох и Гусински. Подготвят се да ги арестуват.“

Но на другия ден бяха уволнени Коржаков, Барсуков и Тарпишчев. Говори се, че решаваща роля в това изиграла Татяна Дяченко. Именно тя убедила баща си да застане на страната на Чубайс. (Интересно, дали се е досещала, че те бяха премахнали Листев?)

— Готвели са се да арестуват едни, а са били уволнени други. А ти не предупреди ли Березовски за вероятното му арестуване?

— Не, нямах право на това.

Вечерта вкъщи гледах новините. Там Чубайс тържествуваше, че забил „последния пирон в ковчега на комунизма“. Помислих си — какво общо има тук комунизмът? Тъкмо Коржаков искаше да забрани комунистическата партия.

По-късно колегите от Службата за сигурност при президента ми казаха, че в кабинета на Евстафиев е била инсталирана техника за наблюдаване на помещението (ние я наричаме „Олга“). Наблюдавали как Лисовски и Евстафиев носели парите. Кашонът, с който ги хванали, разправят, бил шестнайсетият, последният. Посмяхме се — значи кашонът е бил последният пирон в ковчега на комунизма? Всички разбирахме, че за изборите са били създавани „черни каси“. Какво общо има тук комунизмът? Беше се очертал нов водораздел в политиката: хората с парите срещу хората с удостоверенията. А комунистите бяха останали в трета глуха.

— А ти знаеш ли, че през цялата онази нощ Чубайс се е крил в клуба на „Логоваз“?

Научих за това след няколко дена, когато в службата започнахме да обсъждаме подробностите. Разправяха, че Коржаков е смятал да пипне всички на едно място и че генерал Лебед, когото вдигнали от леглото посред нощ, не допуснал този арест. Но аз никога не съм срещал Чубайс при Березовски — виждал съм го само по телевизията.

— Ами ако тогава ти бяха заповядали да ги арестуваш в клуба? Какво щеше да правиш при такава ситуация?

— Щях да изпълня служебния си дълг.

— Без колебание?

— Без. И на Лубянка знаеха това. Макар че се заяждаха: „Как можеш да общуваш с него? Та той е крадец. Окраде цяла Русия.“ Питах ги веднъж: „Ако е крал, от кого по-точно? Посочете ми потърпевшия.“ — „Окраде Русия“ — казват. Как така ще е окрал Русия? От хазната ли взема пари? Той да не е държавен чиновник нещо? От хазната може да краде само чиновник. Къде е този чиновник, дето му помага? Нека започнем от него. Отговарят ми: „Е, нали разбираш — ако беше Иванич, а не Абрамич, както и да е.“ А аз им казвам:

„Човек някак се примирява с липсата на пари. По-трудно е да се примириш, че някой ги има.“

Обадих се на Березовски на другия ден след свалянето на Коржаков: „Как е настроението, как върви?“ (Ами ако са го арестували? Защото аз видях Чубайс по телевизията, а Березовски — не.) Той ме покани на вилата си.

Березовски каза: „Саша, миналата нощ стана още един пуч. Те се преструваха, че подкрепят президента, а после му забиха ножа в гърба. Как мислиш, какво може да се направи, та повече това да не се случва?“

По онова време вече бях започнал да разбирам, че е невъзможно да се реформират спецслужбите, но още не можех да схвана защо, какво става. Познавах добре функциите само на едно управление — това, което се занимаваше с банди и терористи, — и неговата работа беше нужна. Но през 1996 година участието на спецслужбите в голямата политика още не беше очевидно. Само се забелязваше техният повишен интерес към бизнеса.

Ние виждахме, че в някои отдели се бяха появили прекомерно богати чекисти, които купуваха апартаменти, къщи, вносни коли — явно не със заплатите си. И не ни беше трудно да преценим откъде може да имат тези пари.

Казах: „Сигурно трябва да се изгонят оттам няколко най-очебийни фигури.“

Березовски попита: „Ти знаеш ли кои са?“ Назовах няколко генерали, които се вбесяваха от думите „средства за масова информация“, „права“, „демокрация“. Познавах генерали, които обичаха стихчето:

Товарищ, верь, пройдет она,

Так називаемая гласность,

И вот тогда госбезопасность

Припомнит ваши имена.^[1]

Тези хора помнеха времената, когато с удостоверение от КГБ човек можеше да прави каквото си ще. Те не разбираха как е възможно офицер от спецслужба да отиде в банка, да каже: „Дайте ми сметките на този човек“ и да му отговорят: „Извинете, тайна на влоговете. Ако обичате, покажете ни делото, постановление от следователя и ние ще ви предоставим сметките.“

— И какво стана с тези карикатурни генерали?

— Нищо. Нито един от тях не беше уволнен, а някои дори ги повишиха.

Тогава му казах: „Тези хора ще ви мачкат. Всички, които се занимавате с бизнес. Те искат да бъдат по-главни и да събират от вас оброк.“

А той: „Работата е много по-сложна. Идиотите — казва са изоставили спецслужбите на произвола на съдбата, не им плащат, какво тогава искат от тях?“

Но нали знаеш, малко хора приемат заплахата като надвиснала лично над тях… Макар че неведнъж съм го предупреждавал. В онези дни разговарях с генерал Осадчи — помощника на Барсуков. Той ми каза на четири очи: „Предай на Борис, че ако арестуват Коржаков, той, Борис, е труп.“ Същия ден предадох тези думи на Березовски.

— А уведоми ли ръководството на ФСБ за разговора си с Осадчи?

— Че кого можех да уведомя, кое ръководство? Своя началник-отдел Платонов? По онова време самия него вече го изритваха от органите, търсеха му цаката. Предадох му в общи линии съдържанието на онзи разговор.

— Но не си го документирал, така ли? Та това според вашата класификация е заплаха за терористичен акт.

— Не. Защото ако го бях документирал, щяха да ме изритат подир Платонов. Трябват доказателства. А нали разговорът беше на четири очи. Единственото, което ми оставаше, беше да предупредя Березовски: по ваш адрес се отправят заплахи.

— А ти често ли се виждаше с него в онези дни?

— Приблизително веднъж месечно. Водеше се война, аз работех по чеченците, провеждах оперативни мероприятия, а Березовски тогава работеше като заместник-председател на Съвета за сигурност по чеченското направление. Всеки път разговарях с него само по няколко минути. Той вечно нямаше време.

Но разговорът с Осадчи постоянно ми беше в главата. По онова време вече беше отровен Кивилиди. Вече се знаеше с каква отрова са го премахнали.

— От лабораторията на ФСБ на „Краснобогатирская“?

— Да. При една среща казах на Борис: „Много внимавайте. Нашите момчета ви имат зъб. В кухнята да има строг ред.“

Но той не ми обърна капка внимание.

— Мислиш ли, че тържествуването от победата през 1996 година е заслепило руските олигарси? Създало им е чувство за измамна сигурност?

— Мисля, че те много сгрешиха, като смятаха за свои главни противници комунистите. Мислеха, че зад Коржаков и Барсуков не стои никой, не разбираха, че спецслужбите имат собствен политически интерес. А спецслужбите бяха разбрали, че яслата „закрила на бизнеса“ ще им бъде отнета, ако не премажат олигарсите. С една дума, спецслужбите тогава загубиха битката, но не войната. Но тогава малко хора разбираха това. Березовски може би го разбра по-рано от другите.

— Ти нарече предизборната криза през 1996 година „първа битка“ между бизнеса и чекистите. А от позициите на настоящето как би оценил хода на военните действия?

— Всъщност се състояха четири битки. Първата — когато олигарсите се биха с групата на Коржаков-Барсуков. Тя завърши с оставката на Коржаков и победата на Елцин на изборите през 1996-а. Втората битка беше между олигарсите от Елциновото обкръжение и чекистите от примаковската школа, тоест старите чекисти, съветски образец. Чекистите загубиха, защото Примаков не можа да стане президент. Третата битка — между олигарсите, собственици на СМИ — Гусински, Березовски, и питерските чекисти — Путин, Патрушев, Иванов, започна след изборите през 2000 година. Чекистите взеха реванш: отнеха им телевизионните канали. Това струваше скъпо на Русия — изчезнаха независимите медии. Така че резултатът стана два на един. Сега се води четвъртата битка. Чекистите преминаха в широкомащабно настъпление и се стараят да получат пълния контрол над страната, обществото и финансовите потоци. Тази война се води по нови правила. След терористичните актове в Ню Йорк на 11 септември 2001 година Западът, на първо място САЩ, започнаха да играят на страната на руските спецслужби, готови на драго сърце да дадат на американците всичко, за което ги помолят, стига те да си затварят очите за тъмните им дела. Можем да смятаме, че руската демокрация се озова под развалините на „близнаците“. Как ще свърши това — и не само за Русия?…