Гарт Никс
Лираел (8)

Глава пета
Неочаквана възможност

Лираел не беше съвсем сигурна как са се озовали отново в хангара за Хартиените крила толкова бързо. Разбра, че я сграбчват повече ръце, отколкото бе възможно да имат седем души, и я избутват през снега много по-грубо, отколкото тя самата би го направила. За няколко секунди си мислеше, че те са й много, много ядосани. После разбра, че просто им е студено и искат да се приберат вътре.

Когато всички влязоха в хангара, стана ясно, че макар Клеър да не бяха точно разгневени, не бяха и особено доволни. Нечии ръце свалиха шапката, очилата и шала й, без да обръщат внимание на косата й, която се оплете в тях, и в нея се втренчиха седем лица, някак смразени от вятъра.

— Дъщерята на Ариел — каза Санар, сякаш определяше сорта на цвете или растение, четейки от някакъв списък. — Лираел. Няма я в списъка на Стражата. Следователно, още не се е сдобила със зрението. Така ли е?

— Д-да — заекна Лираел. Досега никой не я беше оглеждал толкова обстойно, а по принцип тя избягваше да говори с други хора, особено с напълно развити Клеър. Онези Клеър, които заемаха важни длъжности я притесняваха, дори когато се държеше прилично. А сега цели седем такива бяха насочили към нея пълното си внимание. Щеше й се, ако може, да потъне в пода и отново да се озове в стаята си.

— Защо се криеше навън? — попита възрастната Клеър, за която Лираел внезапно си спомни, че се казва Мирел. — Защо не си на пробуждането?

Гласът й беше лишен от всякаква топлина, излъчваше само студен авторитет. Лираел със закъснение си припомни, че тази посивяла старица със съсухрено лице беше и командир на рейнджърите Клеър, които ловуваха и патрулираха из Стармаунт и Сънфол, глетчера и речната долина. Те се занимаваха с всичко, от заблудени пътници, до глупави бандити или мародерстващи зверове, и с тях шега не биваше.

Мирел отново й зададе въпроса, но Лираел не можеше да отговори. Очите й се напълниха със сълзи, макар че тя успя да ги възпре. После, когато по всичко личеше, че Мирел ще изтръгне от нея и отговора, и сълзите, тя каза първото, което й дойде наум.

— Имам рожден ден. Навършвам четиринайсет.

Неизвестно защо, това се оказа правилен отговор.

Всички Клеър си отдъхнаха, а Мирел пусна раменете й. Лираел потръпна. Жената я беше сграбчила достатъчно силно, за да й останат синини.

— Значи си на четиринайсет — каза Санар много по-учтиво от Мирел. — И се тревожиш, защото зрението не се е пробудило в теб?

Лираел кимна, без да се осмели да проговори.

— То идва късно при някои от нас — продължи Санар, а очите й бяха топли и изпълнени с разбиране. — Но често се случва така, че колкото по-късно се появи, толкова по-силно се пробужда. Двете с Риел не получихме зрението, преди да навършим шестнайсет. Никой ли не ти го е казвал?

— Не — каза тя, а изненадата и облекчението ясно се доловиха в гласа й. — Не и преди шестнайсет?!

— Да — каза Риел, усмихвайки се, продължавайки оттам, където бе спряла Санар. — Впрочем, шестнайсет и половина. Мислехме си, че никога няма да се появи. Но не беше така. Предполагам, че не си могла да понесеш поредното пробуждане. Затова ли дойде тук?

— Да — каза Лираел, а по лицето й започваше да трепти лека усмивка. Шестнайсет! Това означаваше, че още има надежда за нея. Дощя й се да подскочи и да прегърне всички, дори и Мирел, и да хукне по стълбата Стармаунт, крещейки от радост. Внезапно планът й да се самоубие й се стори невероятно глупав, а неговото обмисляне — далечно и отдавна отминало.

— Нашият тогавашен проблем донякъде се дължеше на това, че имахме прекалено много време да мислим за липсата на зрението — каза Санар, която не бе пропуснала да забележи следите от облекчение по лицето и стойката на Лираел, — тъй като не участвахме в стражата и не бяхме обучени в зрението. Разбира се, ние не искахме и да поемаме допълнителни дежурства.

— Така е — побърза да се съгласи Лираел. Кой би желала да чисти тоалетни или да мие съдове повече, отколкото се налага?

— Не беше нещо обичайно да ни възлагат постове, преди да сме навършили осемнайсет — продължи Риел. — Но ние помолихме и Стражът се съгласи да ни възложат истинска работа. Затова постъпихме в екипажа на Хартиеното крило и се научихме да летим. Това беше по времето, преди завръщането на краля, когато всичко беше много по-опасно и несигурно, затова извършвахме много повече въздушни патрули, и летяхме много по-надалече, отколкото сега.

— След като бяхме летели едва година, зрението се пробуди в нас. Годината можеше да бъде ужасна, изпълнена с надежди и очакване на този дар, но ние бяхме твърде заети, дори за да мислим за него. Мислиш ли, че истинската работа би могла да помогне и на теб?

— Да! — отвърна разпалено Лираел. Някакъв пост щеше да я избави от детската туника и да й даде възможност да носи дрехите на работеща Клеър. Освен това, той щеше да й осигури място далече от по-малките деца и леля Кирит. Дори би могла да стои настрана от пробужданията, в зависимост от естеството на работата.

— Въпросът е каква работа би била най-подходяща за теб? — размишляваше Санар. — Не мисля, че някога сме те виждали, така че това няма да ни помогне. Има ли пост, който особено да желаеш? Рейнджърите? Екипажа на Хартиеното крило? Търговската кантора? Банката? Строителство и благоустройство? Лазарета? Парното отделение?

— Не зная — каза Лираел, опитвайки се да помисли за всички най-разнородни дейности, които извършваха Клеър, освен дежурствата в служба на общността.

— В какво те бива? — попита Мирел. Тя оглеждаше Лираел от главата до петите, като очевидно я преценяваше като потенциален член на рейнджърите. Леко сбърченият й нос показваше, че явно няма особено високо мнение за способностите на Лираел. — Как се справяш с меча и стрелбата?

— Не много добре — отвърна виновно Лираел, припомняйки си всички тренировки, които беше пропуснала напоследък, защото бе предпочела да се отдаде на меланхолията в стаята си. — Струва ми се, че съм най-добра в Магията на Хартата. И в музиката.

— Тогава може би е най-добре да летиш с Хартиените крила — каза Санар. После се смръщи и погледна останалите Клеър. — Макар че четиринайсет навярно е твърде ранна възраст. Те могат да й окажат много лошо влияние.

Лираел хвърли един поглед към Хартиените крила и не можа да възпре лекото потръпване. Харесваше й идеята да лети, но Хартиените крила малко я плашеха. Имаше нещо зловещо в това, че бяха живи и имаха своя самоличност. Какво би станало, ако й се наложеше непрекъснато да говори с някое от тях? Не обичаше да разговаря с хора, камо ли с Хартиени крила.

— Моля ви — каза Лираел, следвайки мисълта си до най-логичното място, където можеше най-успешно да избегне хората. — Струва ми се, че най-много бих искала да работя в Библиотеката.

— Библиотеката — повтори Санар с тревожен вид. — Това може да се окаже опасно за четиринайсетгодишно момиче. Или дори за жена на четиридесет, впрочем.

— Само отчасти — каза Риел. — В Старите етажи.

— Не може да работиш в Библиотеката и да не ходиш на Старите етажи — каза сериозно Мирел. — Поне от време на време. Аз самата не бих изгаряла от желание да ходя в някои части на библиотеката.

Лираел ги слушаше, питайки се за какво говорят. Голямата библиотека на Клеър беше огромна, но тя никога не беше чувала за Старите етажи.

Познаваше добре общото и разположение. Тя имаше форма на черупка на наутилус, един дълъг тунел, който се виеше към планината в непрекъснато стесняваща се спирала. Тази главна спирала представляваше невероятно дълга, извита рампа, която водеше от високите части на планината до нивото на дъното на долината, разположено на неколкостотин метра по-долу.

От главната спирала излизаха безброй други коридори, стаи, зали и странни пещери. Много от тях бяха пълни с писмения архив на Клеър, който документираше предимно предсказанията и виденията на много поколения пророчици. Но те съдържаха и книги и документи от цялото Кралство. Книги за магии и мистерии, съдържащи както древно, така и ново познание. Свитъци, карти, заклинания, рецепти, описи, приказки, истински истории и само Хартата знаеше какво още.

Освен всички тези писмени произведения, Голямата библиотека бе подслонила и други неща. В нея имаше стари оръжейни складове с оръжия, които не бяха използвани от столетия, но си оставаха все така ослепително нови. Имаше помещения, пълни със странни вещи, които никой не знаеше как да използва. В някои стаи стояха шивашки манекени, облечени от глава до пети, демонстрирайки модата от времената на предишните Клеър, или безумно различните костюми на варварите от Север. Имаше оранжерии, за които се грижеха привидения, със символи на Хартата за светлина, които светеха като слънцето. Имаше стаи, които тънеха в пълен мрак, поглъщайки светлината, както и всеки глупак, решил да влезе неподготвен.

Лираел беше виждала част от Библиотеката по време на екскурзиите, провеждани със строги придружители, заедно с останалите си връстници. Винаги беше копняла да влезе през вратите, покрай които минаваха, и да прекрачи преградите от червено въже, които обозначаваха коридорите или тунелите, през които можеха да минават само библиотекарите.

— Защо искаш да работиш там? — попита Санар.

— Ин-интересно е — заекна Лираел, защото не беше сигурна как да отговори. Не й се щеше да признава, че Библиотеката ще бъде най-подходящото място, където да се скрие от останалите Клеър. А в дъното на съзнанието си още не беше забравила, че там би могла да открие някакво заклинание, с което безболезнено да сложи край на живота си. Не сега, разбира се, след като знаеше, че е възможно зрението да се появи. Но по-късно, ако продължаваше да расте без зрението и я обземеше мрачно отчаяние, както се бе случило по-рано същия ден.

— Интересно е — отвърна Санар. — Но в Библиотеката има и опасни неща и опасно знание. Това притеснява ли те?

— Не зная — каза откровено Лираел. — Това ще зависи от конкретния случай. Но много бих искала да работя там. — Тя замълча, а после добави с много тих глас: — Наистина искам да съм заета и да забравя за това, че нямам зрението.

Клеър обърнаха гръб на Лираел и се събраха в тесен кръг, който я изключваше, говорейки си шепнешком. Лираел ги гледаше тревожно, осъзнала, че в живота й ще се случи нещо много важно. Денят беше ужасен, но сега тя отново таеше надежда.

Клеър престанаха да шептят. Лираел ги погледна през водопада от коса, доволна, че скрива лицето й. Не желаеше те да виждат колко много иска да й позволят да работи.

— Тъй като днес имаш рожден ден — каза Санар, — и понеже смятаме, че така ще бъде най-добре, ние решихме да те назначим на работа там, където помоли, в Голямата библиотека. Трябва да се явиш там утре сутрин, пред Вансел, главната библиотекарка. Освен ако тя не реши, че поради някаква причина си неподходяща, ще бъдеш трети помощник-библиотекар.

— Благодаря ви — извика Лираел. Думите й прозвучаха дрезгаво, затова се наложи да ги каже отново. — Благодаря ви.

— Има още нещо — каза Санар, като дойде и застана толкова близо, че Лираел трябваше да погледне нагоре и да отвърне на погледа й. — Днес ти чу разговори, които не биваше да чуваш. Всъщност ти стана свидетел на среща, която не се е състояла. Стабилността на едно кралство е нещо деликатно, Лираел, и лесно се губи. Сабриел и Тъчстоун не биха говорили толкова охотно другаде, или пред различна аудитория.

— Няма да кажа никому нищо — каза Лираел. — Всъщност аз не говоря.

— Ти няма да помниш — каза Риел, която се бе приближила зад нея, и нежно освободи заклинанието, което държеше в готовност, свито в ръката й. Преди Лираел дори да успее да си помисли да му се противопостави, над главата й се спусна верига от символи на Хартата, която стегна слепоочията й.

— Поне не, докато не ти се наложи да си спомниш — продължи Риел. — Ще помниш всичко, което си правила днес, освен посещението на Сабриел и Тъчстоун. Този спомен ще изчезне, заменен от разходка из терасата и случайна среща с нас тук. Ти изглеждаше разтревожена, затова поговорихме за работа и за зрението. Ето как получи новия си пост, Лираел. Ще помниш това и нищо повече.

— Да — отвърна Лираел, а думите се отрониха от устата й толкова бавно, сякаш беше пияна или невероятно уморена. — Библиотеката. Утре трябва да се явя пред Вансел.