Гарт Никс
Лираел (35)

Глава тридесет и първа
Глас сред дърветата

Скрит на сто метра в покрайнините на гората, принц Самет лежеше като мъртвец, проснат на мястото, където бе паднал от коня си. На единия му крак имаше коричка от засъхнала кръв, а зелените листа на храстите около него, които се полюшваха от вятъра, бяха опръскани с тъмночервени петна. Само ако човек се вгледаше много отблизо, би установил, че все още диша.

Спраут, по-спокойна от очакваното, пасеше тихо наблизо. Ушите й помръдваха от време на време, а главата й се вдигаше, ала през целия дълъг ден нищо не смути самодоволното й преживяне.

В късния следобед, когато сенките бавно запълзяха изпод дърветата, за да се удължат и да се слеят в едно, вятърът се усили и намали горещината на този ден от късната пролет. Той духаше над Сам, наполовина покривайки го с листа, клонки, пометени по пътя паяжини, умрели бръмбари и крехки тревички.

Една тънкостебла трева заседна в носа му и остана там, гъделичкайки ноздрата му. Тя шумолеше и помръдваше напред-назад, но не се помести. В отговор на това носът на Самет се сбърчи, после отново и накрая той кихна силно.

Принцът се събуди. В началото реши, че е пиян и страда от махмурлук. Устата му бе пресъхнала и той долови неприятната миризма на собствения си дъх. Главата го болеше непоносимо, а краката — още повече. Сигурно бе припаднал в нечия градина, а това беше крайно смущаващо. Само веднъж досега се бе напивал толкова много и не би пожелал да повтори.

Понечи да извика, но едва когато сухият, жален грачещ звук излезе от устата му, си припомни какво се бе случило.

Беше убил двама полицаи. Мъже, които се опитваха да си вършат работата. Мъже, които имаха съпруги, семейства. Родители, братя, сестри, деца. Навярно бяха излезли от домовете си онази сутрин, без да очакват тази внезапна смърт. Навярно съпругите им и сега ги очакваха да се приберат у дома за вечеря.

Не, помисли си Самет, като се повдигна, за да погледне през мъгла червената светлина на залязващото слънце, която се процеждаше през дърветата. Бяха се спречкали рано сутринта. Съпругите им вече знаеха, че техните мъже няма да се приберат никога.

Той бавно се изправи още малко, отърсвайки от дрехите си падналите от дърветата листа и клонки. Трябваше да се отърси и от чувството за вина, поне засега. Налагаше се да го направи, за да оцелее.

Най-напред трябваше да среже крачола на панталона си и да огледа раната. Смътно си спомняше, че е направил заклинанието, което несъмнено бе спасило живота му, ала раната все още бе уязвима и можеше да се отвори отново. Трябваше да я превърже, защото бе твърде отпаднал, за да направи ново лечебно заклинание.

След това все някак щеше да се изправи. Да стане, да улови вярната Спраут и да язди навътре в гората. Беше малко изненадан, че още не е открит от местната полиция. Освен ако не бе оставил по-объркваща следа, отколкото подозираше, или ако не чакаха да пристигне подкрепление, преди да започнат да издирват човека, когото смятаха за убиец-некромант.

Ако полицаите — или още по-лошо, гвардията, — го откриеха сега, щеше да се наложи да им каже кой е, реши Сам. А това щеше да доведе до позорно завръщане във Велизар, където щеше бъде съден от Елимер и Джал Орън. Това със сигурност щеше да доведе до публично опозоряване и обезчестяване. Единствената друга алтернатива щеше да бъде позорното потулване на ужасното му деяние.

И двете ситуации биха били непоносими. Щеше да му бъде прекалено трудно да понесе разочарованието, което вече си представяше изписано по лицата на своите родители. Без съмнение и неговата неспособност да стане бъдещ Абхорсен щеше да излезе наяве, и те щяха съвсем да се отчаят от него.

По-добре беше да изчезне. Да навлезе в гората и да се скрие, докато се възстанови, а после да продължи към Едж с нов магически образ, защото беше сигурен, че Ник все така се нуждае от помощ. Поне това щеше да успее да стори. Дори Ник не би могъл да се забърка в по-големи неприятности от тези, в които той самият бе затънал.

Вземането на решения се оказа по-лесно от тяхното осъществяване. Спраут му се дърпаше, разширявайки ноздри, когато опитваше да хване юздите й. Не й харесваше миризмата на кръв, нито болезнените стонове, които Сам надаваше от време на време, когато случайно стъпеше върху ранения си крак.

Накрая той успя да я натика в нещо като задънена улица сред гората, на място, където три дървета възпираха по-нататъшното й отстъпление. Яхването се оказа поредното предизвикателство. Болката го разкъса, когато преметна единия си крак, охкайки.

Сега се оказа изправен пред друг проблем. Стъмваше се бързо, а той нямаше представа накъде да отиде. Цивилизацията и всички нейни блага се намираха на изток, север и запад, ала той не се осмеляваше да потегли, преди да събере достатъчно сили, за да направи още едно заклинание, което да промени външния им вид. На запад имаше много горски пътеки със съмнителна полза и посока. Някъде из вътрешността на гората сигурно имаше селища или самотни къщички, но той не можеше да посети и тях, без да рискува своята безопасност.

И което беше още по-лошо, беше му останала само една манерка с вчерашна вода, къс много клисав хляб и парче осолено говеждо, провизиите му за спешни случаи, ако му се доядеше между хановете. Джинджифиловите кейкове беше изял отдавна по пътя.

Заваля, защото вятърът беше докарал облаци откъм морето — просто леко пролетно преваляване, но то бе достатъчно да накара Сам да започне да ругае и да се бори с дисагите, опитвайки се да извади наметалото си. Ако, освен нараняванията си и настинеше, никой не би могъл да каже какво ще стане с него. Най-вероятно щеше да се озове в някой гроб в гората, помисли си той мрачно, при това не изкопан от човешки ръце. Просто могила от донесени от вятъра отломки и съчки, съединени от тревата, растяща около окаяните му останки.

Тъкмо размишляваше за злощастното си бъдеще, когато пръстите му, подръпвайки наметалото, напипаха кожа и студен метал вместо вълна. Той мигновено отдръпна ръката си, а върховете на пръстите му се вкочаниха и вече посиняваха. Когато разбра какво е докоснал току-що, той се преви над седлото и нададе силен вик на отчаяние и страх.

„Книга за мъртвите“. Беше я оставил в работната си стая, но тя бе отказала да бъде изоставена. Съвсем като звънците. Никога нямаше да се отърве от тях, дори и ранен и сам в тази тъмна гора. Те щяха да го следват навеки, дори и в самата смърт.

Тъкмо се канеше да избухне в плач, когато от мрака сред дърветата се чу глас:

— Малко изгубено принцче, плачещо в гората? Мислех си, че си твърд като стомана, принц Самет. И все пак, аз често греша.

Гласът подейства като електрически ток върху Самет и Спраут. Принцът се изправи върху седлото, изохка от болка, и опита да измъкне меча си. Спраут, не по-малко изненадана, подскочи напред в мигновен галоп, криволичейки сред дърветата без да мисли за своя ездач и ниско надвисналите клони.

Конят и неговият ездач препускаха нататък сред какофония от чупещи се клони, викове и цвилене. Те продължиха по този начин поне петдесет метра, преди Самет да овладее Спраут и да успее да я обърне назад, в посоката, откъдето идваше гласът.

Освен това той успя да извади и меча си. Вече беше сумрак, стволовете на дърветата изглеждаха като бледи ивици на фона на падащия мрак, опора за клоните, отрупани с листа от плътен мрак. Който… или каквото… да бе проговорило, сега лесно можеше да пропълзи към него, ала той предпочиташе да се изправи насреща му, вместо да бъде повален от някой клон, докато бяга панически.

Гласът бе прозвучал неестествено. Той бе доловил Свободната магия в него, но и нещо друго. Не беше мъртво създание — не, не и това. Ала би могло да бъде някой стилкън или маргрю, духове на Свободната магия, които понякога жадуваха за вкуса на живота. Сега му се щеше да беше прочел книгата, която му бяха подарили за рождения ден, онази за възпирането, от Мъркейн.

Нещо изшумоля сред листата на най-близкото дърво и Сам отново се стресна, вдигайки меча си в отбранителна позиция. Спраут се размърда неспокойно, възпирана единствено от натиска на коленете на Сам. Усилието предизвика пронизваща болка в хълбока му, но той не освободи хватката си.

Нещо несъмнено се движеше, движеше се по ствола на дървото — ето там — не, там. То подскачаше от клон на клон, движейки се зад него. Може би бяха повече от един…

Сам отчаяно се опита да посегне към Хартата, за да измъкне символите, необходими за магическо нападение. Ала беше твърде отпаднал, а болката в крака му — твърде силна и скорошна. Не успя да задържи символите в съзнанието си. Не успя да си припомни заклинанието, което искаше да направи.

Може би звънците, помисли си той в отчаянието си, когато движещото се същество помръдна отново. Ала той не знаеше как да използва звънците срещу мъртвите, да не говорим за творения на Свободната магия. Ръката му потрепери при мисълта за тях и той си припомни смъртта. В същото време в него се надигна сурова решителност. Какъвто и лош късмет да го преследваше, не можеше просто да легне и да умре. Може и да се страхува, но той беше принц, син на Тъчстоун и Сабриел, и щеше да продаде живота си толкова скъпо, колкото му позволяваха силите.

— Кой вика принц Самет? — извика той, а думите му прозвучаха сурово в тъмнеещата гора. — Покажи се, преди да съм ти направил унищожително заклинание!

— Запази си театралниченето за онези, които реагират на него — отвърна гласът, този път придружен от ослепителния блясък на две пронизващи зелени очи, отразили последните слънчеви лъчи върху един клон, високо над главата на Сам. — И се смятай за късметлия, че съм само аз. Оставил си достатъчно кръв наоколо, за да привлечеш двама хормаганти.

При тези думи от дървото скочи една малка бяла котка, изстрелвайки се от един по-нисък клон и се приземи на предпазливо разстояние от краката на Сам.

— Могет! — възкликна той, взирайки се в него, замаян и невярващ. — Какво правиш тук?

— Търся теб — каза котката. — И това би трябвало да е стряскащо очевидно дори за най-слабоумния принц. Верен слуга на Абхорсен, такъв съм аз. Готов да бъде бавачка по всяко време. Където и да било. Без никакъв проблем. А сега слизай от този кон и стъкми огън, просто в случай че наоколо наистина има някакви хормаганти. Предполагам, че не си проявил достатъчно съобразителност да донесеш нещо за ядене?

Самет поклати глава, усещайки нещо подобно на облекчение да преминава през тялото му. Могет наистина беше слуга на Абхорсен, ала също и създание на Свободната магия с древна сила. Червената каишка, която носеше, осеяна със знаци на Хартата, и миниатюрното звънче, висящо от нея, бяха видимите символи на силата, която го владееше. Някога на тази каишка бе висял Саранет, Възпиращият. След разгрома над Керигор, звънецът, който владееше Могет, беше един миниатюрен Ранна. Ранна Приспиващия, първият от седемте.

Самет почти никога не бе разговарял с Могет, защото това странно същество, подобно на котка, беше будно само веднъж, когато той беше в дома на Абхорсен, преди десет години. Що се отнася до по-скорошните събития, той бе оставал буден само дотолкова, че да открадне прясно уловената сьомга на Тъчстоун и бе разменил няколко думи със седемгодишното момче, което невярващо се бе ококорило, когато „вечно спящата“ котка извади риба, голяма колкото нея самата, от един сребърен поднос.

— Наистина не разбирам — промърмори Самет, когато внимателно слезе от гърба на Спраут. — Мама ли те е пратила да ме търсиш? Как е успяла да те събуди?

— Абхорсен — отвърна Могет в един от промеждутъците, в които не ближеше лапата си — една много официална церемония — нямаше никаква директна връзка с това. Тъй като от толкова отдавна съм свързан със семейството, аз просто разбирам кога има нужда от услугите ми. Например, когато се появи нов комплект звънци, което предполага, че бъдещият Абхорсен е готов да встъпи в длъжност. След като се събудих, просто последвах звънците.

— Ала не завръщането на звънците на Касиел ме събуди — продължи Могет, прехвърляйки се на другата лапа. — Вече бях буден. Нещо става в Кралството. Неща, отдавна потънали в забрава, се съживяват, или някой ги пробужда, и вълните от тяхното пробуждане се разпространиха до Къщата на Абхорсен, защото онова, което се пробужда, застрашава Абхорсен…

— Знаеш ли какво точно е това? — прекъсна го разтревожено Сам. — Мама каза, че се бои, че някакво древно зло е планирало ужасни неща. Мислех си, че може да е Керигор.

— Чичо ти Рогир? — отвърна Могет, сякаш отговаряше на въпрос за някакъв леко ексцентричен роднина, а не за страховития адепт на Висшите мъртви, в какъвто в крайна сметка се бе превърнал Керигор. — Ранна го държи по-здраво, отколкото мен. Той спи в най-дълбоката изба в Къщата на Абхорсен. И ще продължава да спи там до края на дните.

— А — въздъхна Сам облекчено.

— Освен ако онова, което се мъти, не събуди и него — добави умислено Могет. — А сега ми кажи защо моето приятно пътуване до Велизар и неговите основателно прочути рибни пазари бе внезапно прекъснато от отклоняване към някаква гора. Къде си мислиш, че отиваш и защо?

— Отивам да намеря своя приятел Никълъс — обясни Сам, макар да усещаше как зелените очи на Могет се впиват в него в търсене на първичната причина, която той продължаваше да укрива дори от себе си. Избягвайки този втренчен поглед, той стъкми малка пирамида от съчки и сухи листа и я запали с кибрит, който потърка в ботуша си.

— И кой е Никълъс? — попита Могет.

— Той е от Анселстиер, мой приятел от училище. Тревожа се, защото няма представа как стоят нещата тук. Дори не вярва в магията на Хартата — нито в каквато и да било друга магия, впрочем — каза Сам, докато добавяше по-едри съчки в огъня. — Според него всяко нещо си има научно обяснение, както е в Анселстиер. Дори и след като мъртвите ни нападнаха близо до Границата, той не пожела да приеме, че няма никакво друго обяснение, освен магията. Много е твърдоглав. Веднъж реши ли, че нещо е точно така, няма да промени мнението си, докато не му го докажеш математически или по някакъв начин, приемлив за него. А той е влиятелен в Анселстиер, защото е племенник на главния министър. Имам предвид, че сигурно знаеш, че мама и татко ще преговарят…

— Къде е този Никълъс? — прекъсна го Могет, като затвори очи. За миг Самет видя отразените пламъци в тях, преди клепачите да се затворят, и потръпна. В очите на някое мъртво същество, тези пламъци нямаше да бъдат отражение.

— Трябваше да чака да го посрещна при Стената, но вече я е прекосил. Поне така казва в писмото си. Наел е гид и ще търси някаква древна легенда, наречена Капан за светкавици, на път за Велизар — продължи Самет, пъхайки по-голям клон в огъня. — Не зная какво е това, нито как е научил за него, но очевидно е някъде близо до Едж. И, разбира се, това е мястото, където според мама и татко се намира Врагът.

Гласът му утихна, когато разбра, че Могет явно не го слуша.

— Светкавичният капан, близо до Червеното езеро — промърмори Могет, а очите му се затвориха, образувайки тесни и тъмни процепи. — Кралят и Абхорсен са в Анселстиер и се опитват да предотвратят смъртта на голям брой хора. Приятел на бъдещия Абхорсен, самият той с ранг на принц, се намира от другата страна на Стената. Клеър са изгубили зрението си, освен за видения на пълна разруха… Това не вещае нищо добро, а и връзките не могат да са чисто съвпадение. Светкавичният капан. Не съм чувал точно това име, но ми говори нещо… Сънят сграбчва и притъпява паметта ми…

Гласът на Могет бе станал по-тих, докато говореше, превръщайки се в нещо като ръмжене. Сам чакаше котката да каже още нещо, после осъзна, че ръмженето се е превърнало в хъркане. Могет спеше.

Треперейки — но не от студ, — той сложи още един клон в огъня и се успокои от пламъка на дружелюбната светлина. Беше престанало да вали или изобщо не беше започвало да вали истински. Само няколко капки и леко понижаване на температурата. Ала за Сам това не беше добра новина, защото той предпочиташе да изтърпи пороен дъжд. Последните няколко дни бяха необичайно горещи за сезона, с летни горещини в късната пролет, и досаден дъжд, който така и не прерасна в истинска буря. Това означаваше, че пролетните наводнения скоро ще стихнат. А мъртвите ще се скитат на воля, без ограниченията на течащата вода.

Той отново погледна Могет и с изненада видя, че котката го наблюдава с едно око, искрящо на огъня, докато другото бе плътно затворено.

— Как те раниха? — измърка той тихо, а думите му прозвучаха в унисон с пращенето на съчките. Звучеше така, сякаш вече знае отговора, но иска да се увери в нещо.

Сам се изчерви и сведе глава, несъзнателно сключвайки ръце като за молитва.

— Сбих се с двама полицаи. Взеха ме за некромант. Звънците… — Гласът му утихна и той преглътна. Могет продължаваше да се взира в него с едното си саркастично око, очевидно очаквайки да чуе повече.

— Убих ги — прошепна Сам. — Със заклинание за смърт.

Последва дълго мълчание. Могет отвори и другото си око и се прозина, а в розовата му уста се показаха остри и много бели зъби.

— Идиот. По-зле си от баща си. Вина, вина, вина — каза той по средата на прозявката. — Не си ги убил.

— Моля! — възкликна Сам.

— Невъзможно е да си ги убил — отвърна Могет и се обърна няколко пъти, за да подреди листата и да си направи по-удобно легло. — Те са кралски служители, положили са клетва пред краля. Носят неговата защита дори срещу някое от своенравните му деца. Напомням ти, че ако е имало други невинни хора наоколо, си могъл да ги убиеш. Много непохватно от твоя страна да използваш това заклинание.

— Не мислех — отвърна сковано Сам. Изпита огромно облекчение от факта, че не е убиец. Сега можеше да се ядоса на Могет, задето го кара да се чувства като някакъв глупав ученик.

— Очевидно — съгласи се Могет. — И още не си започнал да мислиш. Ако са загинали, ти си щял да усетиш. Ти си Бъдещият Абхорсен, Хартата да ни пази.

Сам преглътна гневния отговор, когато осъзна, че котката има право. Не беше усетил смъртта на полицаите. Могет продължаваше да го гледа, очите му бяха все така присвити, очевидно наблюдавайки Сам с дълбоко подозрение.

— Суета на суетите — прошепна котката. — Бълхи от бълхите, идиоти от идиотите…

— Моля?

— Ммм, просто размишлявам — прошепна Могет. — Трябва да опиташ някой път. Събуди ме сутринта. Може да се окаже доста трудно.

— Да, сър — каза Сам, влагайки целия сарказъм, на който беше способен. Това не се отрази по никакъв начин на Могет, който вече наистина изглеждаше заспал.

— Винаги съм се питал защо татко казваше, че си прекалено самонадеян — добави Сам, като протегна напред крака си и провери превръзката. Спести си факта, че когато беше на седем и за пръв път отиде на училище в Анселстиер, беше посочил една илюстрация от „Котаракът в чизми“ и на висок глас повтори думите, които веднъж баща му бе казал на Сабриел: „Тази твоя проклета котка е твърде самонадеяна“.

Това беше и първият път, когато носи шапката за наказания и стоя в ъгъла. Думата „проклет“ не фигурираше в общоприетия речник на младите джентълмени от подготвителното училище в Торн.

Могет не отговори. Сам му се изплези, после домъкна един полуизгнил дънер в огъня, като подскачаше на здравия си крак. Дънерът щеше да гори до сутринта, но за всеки случай натроши няколко паднали клона и ги нареди наблизо.

После и той си легна, с меча под ръка и седлото на Спраут под главата си. Нощта беше топла, затова нямаше нужда от наметалото или миризливото одеяло от седлото. Самата Спраут дремеше наблизо, спъната, за да избегнат предприемането на някоя от нейните изнервящи авантюри. Могет спеше от едната страна на Сам, по-скоро като ловно куче, отколкото като котка.

Сам обмисля няколко секунди идеята да остане буден, за да бъде нащрек, но не му достигаха сили да държи очите си отворени. Освен това, те се намираха във вътрешността на Кралството, близо до Велизар. Тук беше безопасно, поне през последните десет години. Какво би могло да ги обезпокои?

Много неща, помисли си той, докато сънят се бореше с доловените от него далечни звуци на нощната гора. Беше дълбоко обезпокоен от загадъчните думи на Могет и все още разпределяше потенциалните опасности и ги сравняваше с шумовете, когато умората го надви и заспа.

Събуди се от допира на слънчевата светлина до лицето му, процеждаща се през балдахина от дървета. Огънят все още тлееше, а димът се виеше наоколо, докато не се изправи, когато промени посоката си и задуха в лицето му.

Могет все още спеше, сега свит плътно на бяло кълбо, наполовина заровено в листата.

Сам се прозя и се опита да стане. Беше забравил за крака си, който се беше схванал толкова много, че той веднага падна, надавайки болезнен вик. Това стресна Спраут, която подскочи дотолкова, колкото й позволяваха букаите, и извъртя очи. Сам й прошепна няколко успокоителни думи, докато си помагаше да се изправи с един дебел клон.

Могет не се събуди нито тогава, нито по-късно, и продължи да спи, докато Сам приключи със смяната на превръзката на раната си и направи малко заклинание, което да притъпи болката и да предотврати инфекцията. Котката продължи да спи дори когато той извади малко хляб и говеждо, за да закуси не особено задоволително.

След като се нахрани, Сам изчетка Спраут и я оседла. Когато не му остана нищо друго за вършене, освен да покрие останките от огъня, реши, че е време да понесе още от обидите на Могет.

— Могет! Събуди се!

Котката не помръдна. Сам се наведе по-близо и отново извика: „Събуди се!“, ала Могет дори не помръдна с ухо.

Накрая той се протегна и леко разтърси котката зад каишката. Освен че усети жуженето и взаимодействието между Свободната магия и тази на Хартата, не се случи нищо. Могет продължаваше да спи.

— Какво да правя с теб? — попита Сам, като го погледна. Цялата авантюра по спасяването излизаше от контрол. Това бе едва третият му ден извън Велизар, а той вече се бе отклонил от главния път, беше ранен и в компанията на едно странно и потенциално опасно творение на Свободната магия. Въпросът му предизвика и още един проблем, който се опитваше да избегне: какво щеше да прави сега той самият?

Не очакваше да получи отговор на който и да било от въпросите, ала след миг от привидно спящата котка дойде приглушен отговор:

— Сложи ме в една от дисагите. Събуди ме, когато намериш някаква прилична храна. За предпочитане риба.

— Добре — отвърна Сам и вдигна рамене. Оказа се трудно да вземе котката, без да движи ранения си крак, ала накрая успя. Прегърнал Могет с една ръка, той го премести в лявата дисага, след като се увери, че не е тази със звънците и „Книга за мъртвите“. Не му допадаше идеята и тримата да бъдат на едно място, макар да не виждаше причина защо да не бъде така.

Най-сетне Могет бе настанен на сигурно и само главата му се подаваше от чантата.

— Ще поема на запад през тази малка горичка, а после през откритата местност към Синдълууд — обясни Сам, когато завъртя стремето и пъхна ботуша си през него, готов да се качи. — Ще прекосим Синдълууд до Ратерлин, после ще я следваме на юг, докато намерим лодка, която да ни заведе до Куър. Оттам не би трябвало да отнеме много време да стигнем до Едж и да се надяваме, че ще открием Ник веднага. Това звучи ли ти като добър план?

Могет не отговори.

— Значи ден-два в тази гора — продължи Сам, докато събираше сили да се изтласка нагоре и да се прехвърли. Обичаше да говори за плановете си на глас — така те му се струваха по-реални и разумни. Особено когато Могет спеше и не можеше да ги критикува. — Когато излезем, със сигурност ще намерим някое село или бивак на въглищар, или нещо подобно. Те ще ни продадат всичко, от което ще имаме нужда, преди да прекосим Синдълууд. Тук вероятно има дървари или подобни хора.

Той престана да говори, когато се качи на коня, потискайки един болезнен вик. Раненият му крак беше по-добре, отколкото предишния ден, но не много. А и сега се чувстваше леко замаян, почти в несвяст. Налагаше се да бъде внимателен.

— Между другото — каза той, като подкани Спраут да тръгне, — снощи ми се стори, че знаеш нещо за онзи Капан за светкавици, който Ник е отишъл да търси. Не ти хареса как звучи името му, но заспа, преди да кажеш нещо повече. Питах се дали има нещо общо с некроманта…

— Некромант? — последва незабавният, гръмогласен отговор. Могет изскочи от дисагата и се сви пред Сам, оглеждайки се във всички посоки, а козината му настръхна.

— Ъм, не тук. Просто казвах, че ти започна да казваш нещо за Капана за светкавици и аз се питах дали има нещо общо с Маскираната Клор или другия некромант, онзи… онзи, с когото се сражавах.

— Хмф — изсумтя мрачно Могет, отпускайки се обратно в една от дисагите.

— Е, кажи ми нещо, де! — настоя Сам. — Не можеш просто да спиш цял ден!

— Нима? — попита Могет. — Бих могъл да спя цяла година. Особено когато нямам риба, каквато забелязвам, че не си успял да осигуриш.

— Та какво представлява Капанът за светкавици? — подтикна го Сам, като леко подръпна юздите, за да поведе Спраут малко по на запад към един по-добър път.

— Не зная — каза тихо Могет. — Но не ми харесва как звучи. Капан за светкавици. За привличане на светкавици? Не може да бъде…

— Какво? — попита Сам.

— Вероятно е само съвпадение — отвърна уморено Могет, а клепачите, му отново се затвориха. — Навярно приятелят ти просто отива да види едно място, където светкавиците падат по-често от нормалното. Но там действат сили, сили, които ненавиждат всичко, свързано с Хартата, Кръвта и Камъка. Надушвам заговори и отдавна кроени планове, Самет. Това никак не ми харесва.

— Тогава какво да правим? — попита разтревожено Сам.

— Трябва да намерим твоя приятел Ник — прошепна Могет, докато отново потъваше в сън. — Преди да е открил… онова, което търси.