Метаданни
Данни
- Серия
- Трилогия за старото кралство (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lirael: Daughter of the Clayr, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александра Павлова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 50 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Гарт Никс. Лираел
ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Ангелина Вълчева
ISBN: 978-954-761-240-2
История
- — Добавяне
Глава тридесет и девета
Високият мост
Сам се чувстваше много по-добре на следващата сутрин, поне физически. Състоянието на крака му се бе подобрило значително благодарение на лечебната магия на Лираел. Ала психически той се чувстваше много изнервен заради отговорностите, които за пореден път се стовариха на плещите му.
Лираел, от друга страна, беше физически изтощена, но изпълнена с умствена енергия. Беше прекарала цялата нощ в четене на „Книгата за мъртвите“ и довърши последната страница точно по изгрев-слънце, когато топлината пропъди последните студени часове на нощта.
Голяма част от книгата вече бе изчезнала от ума й. Лираел знаеше, че я е прочела цялата, или поне бе прочела всяка прелистена страница. Ала нямаше представа за цялостния смисъл на текста. „Книгата за мъртвите“ изискваше многократни препрочитания, осъзна тя, защото можеше да предложи по нещо ново всеки път. В много отношения тя усети, че книгата разпознава нейната липса на знания, и й бе предоставила оскъдния минимум, който бе способна да разбере. Освен това тя беше породила у нея много повече въпроси за смъртта и мъртвите, от отговорите, които даваше. Или навярно им бе отговорила, но тя нямаше да си спомни, преди да й се наложи да разбере.
Само последната страница остана запечатана в съзнанието й, последната страница с нейния единствен ред.
Дали пътникът избира своя път, или пътят избира пътника?
Тя размишляваше над този въпрос, когато потопи главата си в реката, за да се опита да се разсъни, и продължи да мисли за това, докато връзваше забрадката си и изпъваше жилетката си. Не й се щеше да се разделя със звънците и „Книгата за мъртвите“, но в крайна сметка я върна в дисагите на Сам, докато той довършваше сутрешното си миене по-надолу по реката, зад част от оскъдната растителност на острова.
Не разговаряха, докато товареха лодката, не казаха нито дума за книгата или звънците, нито за признанието на Сам от изминалата нощ. Когато Лираел вдигна платното на „Откривател“ и отново се понесоха по течението, единственият звук идваше от плющящото платно, когато тя бавно повдигна грота, придружен от шума на водата под кила. Изглежда всички бяха единодушни, че е прекалено рано за разговори. Най-вече Могет. Той дори не си бе направил труда да се събуди и се наложи Сам да го пренесе на борда.
Едва когато бяха доста напреднали по пътя, Лираел раздаде от своите кейкове с канела, големи, колкото чинии, разделяйки ги на удобни за ядене късове. Кучето изяде своя почти наведнъж, но Сам го гледаше подозрително.
— Да рискувам ли да забия зъбите си в него, или просто да го смуча, докато умра? — попита той и направи опит да се усмихне. Очевидно се чувства по-добре, помисли си Лираел. Това беше за предпочитане пред мрачното самосъжаление от предишната нощ.
— Можеш да го дадеш на мен — предложи Кучето, без да сваля поглед от ръката, хванала кейка.
— Едва ли — каза Сам, като отхапа малко и се опита да дъвче. После протегна напред недоядената половина и каза с пълна уста: — Но ще го разменя с теб срещу възможността да разгледам отблизо каишката ти.
Преди да е довършил изречението си, Кучето се хвърли напред, излапа кейка и опря брадичката си на бедрото на Сам, предоставяйки му шията си.
— Защо искаш да разгледаш каишката на Кучето? — попита Лираел.
— По нея има символи на Хартата, които никога не съм виждал — отвърна той, протягайки ръка да я докосне. Тя изглеждаше като кожа, покрита със символи на Хартата. Ала когато пръстите му докоснаха повърхността й, Сам осъзна, че изобщо не е кожа. Това бяха само символи на Хартата, огромно море от символи, простиращо се във вечността. Почувства, че би могъл да напъха цялата си ръка в каишката, или самият той да потъне в нея. А сред тази необятна шир от символи имаше съвсем малко такива, които познаваше.
Отдръпна ръката си с неохота, а после, воден от някаква прищявка, почеса главата на Кучето между ушите. Усещането беше както при най-обикновено куче, така както и Могет приличаше на истинска котка. Ала и двамата до голяма степен бяха магически създания. Само че каишката на Могет представляваше възпиращо заклинание с невероятна сила, а тази на Кучето беше нещо много по-различно, почти като част от самата Харта. В него имаше нещо от излъчването на Камъните на Хартата.
— Чудесно — въздъхна Кучето в отговор на чесането. — Но почеши и гърба ми, ако обичаш.
Сам се подчини, а Кучето се изтегна под пръстите му, наслаждавайки се на процедурата. Лираел ги гледаше, внезапно осъзнала, че никога преди не е виждала Кучето с друг човек. То винаги бе изчезвало при появата на Клеър.
— Някои от символите на Хартата по каишката ти са ми познати — каза небрежно Сам, докато го чешеше и гледаше как сутрешното слънце танцува върху водата. Предстоеше още един много горещ ден, а той беше изгубил шапката си. Сигурно се беше изхлузила, когато падна по стълбите на плуващата платформа при воденицата.
Кучето не отвърна, а само се гърчеше, за да насочи ръката на Сам да го почеше по-надолу по гърба.
— Само че не мога да си спомня къде съм ги виждал — продължи той и спря, за да се концентрира. Не знаеше какво беше предназначението на символите на Хартата, ала ги беше виждал някъде другаде. Не в някой гримоар или върху Камък на Хартата, а върху предмет или нещо твърдо. — Не върху каишката на Могет — тези са съвсем различни.
— Прекалено много мислиш — изръмжа Кучето, макар и не гневно. — Просто продължавай да ме чешеш. Можеш и под брадичката.
— Ти си много настоятелно куче за един предполагаем слуга на Клеър — отбеляза Сам. Погледна Лираел и добави: — Винаги ли е такъв?
— Моля? — попита Лираел, която отново се бе замислила за „Книгата за мъртвите“. Наложи й се да положи усилия, за да обърне внимание на Сам и за миг й се дощя да се върне отново в голямата библиотека, където никой не й говореше, ако не се налагаше.
Сам повтори въпроса си и Лираел погледна Кучето.
— Обикновено е по-зле — отвърна тя. — Ако не търси храна, иска да го чешат. Непоправим е.
— Точно затова ме наричат Падналото куче — отвърна самодоволно Кучето, размахвайки опашка. — Не просто Куче. Но сега най-добре да спреш да ме чешеш, принц Самет.
— Защо?
— Защото надушвам хора — отвърна Кучето, насилвайки се да се изправи. — Зад следващия завой.
Сам и Лираел погледнаха напред, но не видяха никакъв признак на живот или друг плавателен съд по реката. Ратерлин правеше голям завой и речните брегове се извисяваха във високи скали от розовеещ се камък, препречвайки гледката пред тях.
— Чувам и рев — добави Кучето, което сега беше кацнало на носа, а ушите му бяха изправени и потрепваха.
— Като от бързеи ли? — попита неспокойно Лираел. Тя имаше доверие в „Откривател“, но не й се щеше да бъде залята от водопади — или да се разбие в някоя лодка, в този ред на мисли.
Сам застана до нея, подпрял едната си ръка на гика, за да запази равновесие, и се опита да погледне напред. Ала каквото и да имаше там, то се намираше зад завоя. Той отново погледна речните брегове, забелязвайки, че те бяха станали по-високи, превръщайки се в истински скали, и че реката се стесняваше и отпред може би беше широка едва неколкостотин метра.
— Няма нищо — каза той, а после, след като забеляза объркването й, породено от този анселстиерски израз, добави: — Искам да кажа, че всичко е наред. Наближаваме клисурата на Високия мост. Реката става много по-тясна и по-бърза, ала не чак дотам, че по нея да не могат да преминават лодки. А и е по-маловодна, отколкото би трябвало да бъде по това време на годината, така че се обзалагам, че няма да бъде твърде бърза.
— О, Високият мост — каза Лираел с огромно облекчение. Беше чела за Високия мост и дори беше виждала ръчно оцветена гравюра с неговото изображение. — Всъщност ние плаваме под града, нали?
Сам кимна умислено. Беше ходил в града на Високия мост само веднъж, преди повече от десет години, със своите родители. Бяха стигнали дотам по сушата, не по Ратерлин, но той още помнеше как Тъчстоун посочи патрулните лодки, които обикаляха нагоре по течението към града и във вира зад него, където реката отново се разширяваше. Те не само поддържаха поне тази част на Ратерлин без речни пирати, но и събираха пътен данък от търговците. Елимер вероятно вече беше издала заповед на речната охрана да го „придружат“ до брега и да го върнат в Белизар.
Това щеше да бъде един от начините да се озове в безопасност, помисли си той, и Елимер щеше да поеме отговорността за случилото се след това. Ала той трябваше да бъде готов да поеме отговорността за разпрата си с полицаите, а това щеше да забави всякакви опити да бъде спасен Ник. Съмняваше се, че Лираел би предпочела да продължи без него.
— Така е, нали? — повтори Лираел. — Плаваме под него?
— Моля? — попита Сам, който продължаваше да се пита как да постъпи оттук нататък. — Да… да, така е. Ъм, най-добре да се мушна под някое одеяло или нещо друго, преди да наближим града.
— Защо? — попитаха Лираел и Кучето в един глас.
— Защото той е принц-беглец — прозя се Могет, после се приближи и се повдигна на задните си лапи, за да погледне напред. — Той избяга, а сестра му иска да го върне за Празника на Велизар, за да играе ролята на Летния глупак или нещо подобно.
— Птицата на Изгрева — поправи го Сам смутено, докато се приготвяше да се скрие.
— Когато каза, че си напуснал Велизар, за да търсиш Никълъс, реших, че си бил изпратен от своите родители! — възкликна Лираел, несъзнателно възприела тона, с който мъмреше Кучето. — Както аз бях изпратена от Клеър. Искаш да кажеш, че дори не знаят какво правиш?
— Ъъъ… не — отвърна смутено Сам. — Макар че татко сигурно се е досетил, че съм отишъл да посрещна Ник. Тоест, ако са разбрали, че съм заминал. Зависи от това в коя част на Анселстиер се намират. Но аз ще им обясня, когато изпратим съобщенията. Единственият проблем е, че Елимер вероятно е наредила на цялата гвардия и полицията да ме изпратят обратно във Велизар, ако могат.
— Страхотно — каза Лираел. — А аз разчитах на теб, ако имаме нужда от помощ по пътя. Той е кралски принц, мислех си…
— Е, все още бих могъл да бъда полезен — понечи да каже Сам, ала в този миг завиха и Кучето излая предупредително. И действително, към една шамандура в средата на реката бе закотвена патрулна лодка — дълга и тясна галера с тридесет и две гребла, освен платното с хоризонтални рейки. Когато „Откривател“ се появи иззад завоя, един моряк я отвърза от шамандурата, а останалите издигнаха червеното платно, над което проблесна златистата кула на кралската служба.
Сам се сниши още повече и придърпа одеялото върху лицето си. Нещо докосна бузата му, когато се излегна, и той се сепна, решил, че е плъх. После разбра, че и Могет се пъха под одеялото при него.
— Няма смисъл да се чудят защо една котка с аристократичен произход би стояла на една палуба с някакво краставо куче — прошепна той близо до ухото на Сам под задушаващото одеяло. — Чудно дали ще приложат онзи стар номер, който градската стража прави с каруците със сено, когато заподозре контрабанда.
— Какъв е той? — прошепна Сам в отговор, макар да имаше усещането, че не иска да знае.
— Пробождат всичко с копия, за да се уверят, че няма нищо — или никой — скрито отдолу — каза небрежно Могет. — Имаш ли нещо против да се пъхна под ръката ти?
— Няма да го направят — каза Сам категорично. — Ще видят, че това е една от лодките на Клеър.
— Нима? Възможно е, но Лираел не изглежда като Клеър, не е ли така? Ти самият заподозря, че е откраднала лодката.
— Тихо там — излая Кучето близо до другото ухо на Сам. После той усети как то намества огромното си туловище от едната му страна — върху одеялото. След това отново помръдна, когато Лираел го подръпна, за да прилича по-скоро на покрит багаж, отколкото на нечие тяло.
Поне десет минути не се случи нищо. Могет явно заспа отново, а Кучето прехвърли по-голямата част от теглото си върху Сам. Принцът установи, че макар единственото, което виждаше, да бе долната част на одеялото, чуваше всевъзможни звуци, които не бе забелязал преди: скърцането на облицования с дъски корпус на кораба, плясъкът на вълните при носа, лекото тракане на такелажа и трясъка на гика, когато завиха по посока на вятъра и спряха.
После чу друг звук — силното пляскане на гребла, движещи се в унисон, и един глас, който определяше ритъма.
— С воля и бързина, замахни и отпусни, с воля и бързина… вдигни греблата и ги прибери!
Чу се вик, толкова силен и толкова близък, че Сам почти потрепна.
— Какъв е този съд и накъде пътува?
— Това е лодката на Клеър „Откривател“ — каза Лираел, ала гласът й се изгуби сред шума на реката. Тя се насили да извика, изненадана от собствената си сила: — Лодката на Клеър „Откривател“. Пътува за Куър.
— О, да, познавам „Откривател“ — отвърна гласът, вече не толкова официално. — А и тя очевидно познава ръката ви, госпожице, така че можете да преминете. Ще спрете ли, за да се качите в града?
— Не — каза Лираел. — Пътувам по спешна работа на Клеър.
— Разбира се, разбира се — отвърна командирът на патрулната лодка, кимайки към Лираел през единия метър вода, разделящ двата плавателни съда. — Със сигурност нещо се мъти. Най-добре се пазете от речните брегове, защото ни докладваха за мъртви създания. Съвсем като в старото време, преди завръщането на краля.
— Ще внимавам — извика Лираел. — Благодаря за предупреждението, капитане. Мога ли вече да продължа?
— Минавай, приятелко — извика пазачът, махайки с ръка. При това движение греблата отново се спуснаха, а мъжете се напрегнаха върху скамейките си. Кормчията завъртя руля и патрулната лодка потегли с все сила, порейки течението. Лираел видя как нещо метално проблесна под водата, когато лодката се повдигна, и разбра, че това е дълъг стоманен клин. Очевидно патрулната лодка разполагаше с начини да потопи всеки плавателен съд, който не спре след подадения сигнал.
Докато преминаваха, един от охраната погледна странно Лираел и тя видя как ръката му се спуска към тетивата на лъка. Ала никой от останалите дори не си направи труда да я погледне, и миг по-късно странният охранител извърна очи, оставяйки у нея неспокойно усещане. За миг й се стори, че е доловила металния дъх на Свободната магия. Тя погледна Кучето и видя, че то гледа същия мъж, а всички косми по гърба му бяха настръхнали.
Вслуша се в равномерното пляскане на греблата, докато галерата се отдалечаваше, и в отслабващия глас на надзирателя.
— Отидоха ли си?
— Да — каза бавно Лираел. — Но по-добре да останеш скрит. Още се виждат, а вече наближаваме Високия мост. А в единия от тях забелязах нещо нередно. Долових нещо от Свободната магия, сякаш това изобщо не беше човек.
— Невъзможно е да е била Свободна магия — каза Сам. — Реката тече прекалено бързо.
— За разлика от мъртвите, не всички творения на Свободната магия се страхуват от течаща вода — каза Могет. — Само онези, които притежават здрав разум.
— Котката казва истината — добави Падналото куче. — Течащата вода не е пречка за онези от Третия род, или всеки, който носи нещо от същността на Девети. Не бих очаквал нещо подобно тук, но наистина го долових на борда на патрулната лодка, принц Самет. Нещо, което бе само подобие на човек. За щастие то не се осмели да разкрие присъствието си сред толкова много хора. Но трябва да бъдем нащрек.
Сам въздъхна и устоя на изкушението да отмести одеялото поне малко. Беше много трудно да лежиш в тъмното, поел към евентуална опасност. А и той никога не беше виждал Високия мост от водата, а това беше може би една от най-внушителните гледки в Кралството.
Лираел определено мислеше така. Въпреки усилващото се течение, тя с радост остави „Откривател“ на самоуправление, предпочела да разглежда наоколо вместо това да го направлява.
Първоначално Високият мост представлявал огромен естествен каменен мост, опрян върху скалите на клисурата, а Ратерлин е бушувала на четири метра под него. През вековете естествените красоти на моста били усъвършенствани от сградите, построени от хората върху него. Първата постройка бил един замък, издигнат, за да се възползват от защитата, която предлагала дълбоката течаща вода под моста. Нито едно от мъртвите същества не можело да припари до стените му, защото трябвало да премине през бързите води на реката.
Това се оказало невероятна атракция в годините на Междуцарствието, когато по-голямата част от Камъните на Хартата в Кралството били счупени, а селата, които зависели от тях, за да си осигурят безопасност, били унищожени, позволявайки на мъртвите и техните съюзници да правят каквото си пожелаят. След няколко години замъкът бил заобиколен от къщи, ханове, складове, вятърни мелници, ковачници, работилници, конюшни, кръчми и всякакви други постройки. Много от тях всъщност били прокопани в самия мост, защото камъкът бил дебел няколко метра. Мостът беше широк повече от миля, макар и не много дълъг, а разстоянието между източните и западните скали веднъж било изминато с един изстрел на лъка от прочутия стрелец Ейлуърд Блекхеър.
Лираел се взираше в този необичаен метрополис, когато чу женски вик, на пръв поглед идващ от барелефа в предната част на лодката. В същото време румпелът на „Откривател“ се изтръгна от ръката й, завивайки рязко наляво. В миг гикът се олюля силно и лодката се наклони надясно, а почти целият десен борд се озова в реката, залят от пенливи пръски и вода.
Сам се оказа прикован към перилата на десния борд. Могет и Кучето по някакъв начин се бяха озовали върху него, както му се стори, заедно с всичко останало. А върху му водата се лееше като из ведро.
Той измъкна ръцете си изпод одеялото и се хвана отстрани на лодката, протягайки се към перилата. Ала дланите му попаднаха право в бушуващата вода и Сам осъзна, че „Откривател“ се е наклонила дотолкова, че всеки момент ще се преобърне. Отчаяно се опита да се освободи от Могет, Кучето, багажа и одеялото, като едновременно с това викаше:
— Лираел! Лираел! Какво става?