Гарт Никс
Лираел (37)

Глава тридесет и трета
Бягство към реката

Утрото настъпи бавно в покрайнините на Синдълууд, а светлината се процеждаше над върховете на дърветата дълго преди да достигне до по-мрачните дебри на гората. Когато все пак проникна и до по-ниските части, тя вече не беше изгаряща топлина, а някакво зеленикаво, разсеяно сияние, което просто изтласка назад сенките, вместо да ги пропъди.

Слънчевата светлина достигна до обвитото в магия островче на Самет много по-късно, отколкото му се щеше. Огънят отдавна бе догорял, и както беше предвидил Могет, наложи се той да поднови защитния ромб много преди първите проблясъци на зората, черпейки от запаси енергия, за които не бе подозирал, че съществуват.

На светлината проличаха безспорните доказателства за случилото се миналата нощ. Коритото на потока беше почти пресъхнало, а дигата, построена от мъртвите нагоре по течението, все още държеше. Из целия остров лежаха пръснати шест поразени от Хартата трупа: празни обвивки, напуснати от мъртвите, когато защитната магия на ромба бе прогорила голяма част от нервите и сухожилията, превръщайки телата им в непотребни останки.

Сам ги погледна предпазливо с подпухналите си зачервени очи, наблюдавайки как светлината се спуска над вонящите им останки. Беше усетил как мъртвите духове се изхлузват от телата както змиите сменят кожата си, ала сред хаоса на техните самоубийствени нападения не беше сигурен дали всички са си заминали. Може би някой от тях все още се спотайваше, пестейки силите си, за да оцелее на изгарящото слънце, с надеждата, че Сам ще прояви прекалена самоувереност, за да излезе от ромба.

Той все още усещаше присъствието на мъртвите наоколо, ала това навярно бяха призрачните ръце, подслонили се за през деня в някоя заешка хралупа или дупка на видра, промъквайки се в черната земя под скалите, където им беше мястото.

Най-сетне цялото корито на потока бе озарено от слънчева светлина и Сам престана да усеща присъствието на други мъртви, освен това на вездесъщите гарвани-убийци, кръжащи високо над главата му. Той въздъхна облекчено и се протегна, опитвайки се да облекчи болката в дясната си ръка и тази в ранения си крак. Беше изтощен, но жив. Поне за още един ден.

— Най-добре да се размърдаме — каза Могет, който беше спал през по-голямата част от нощта, пренебрегвайки ударите и пращенето от опитите на мъртвите ръце да проникнат в защитния ромб. Изглеждаше готов да потъне отново в този сън незабавно.

— Ако гарванът-убиец бъде достатъчно глупав да се приближи, убий го — добави той, прозявайки се. — Това ще ни даде възможност да избягаме.

— С какво да го убия? — попита уморено Сам. Дори и гарванът-убиец да се приближеше, той бе твърде уморен, за да прави заклинание на Хартата, а и нямаше лък.

Не последва отговор. Могет вече отново спеше, свит на кълбо в дисагите, готов да бъде поставен на гърба на Спраут. Сам въздъхна и си наложи да се заеме с оседлаването. Ала умът му, колкото и да бе уморен, все още се занимаваше с проблема с гарвана-убиец. Както бе казала котката, докато той бе по следите им, другите мъртви щяха да могат лесно да ги открият. Следващият път това може би щеше да бъде някой от висшите, или някой разяждащ дух, или просто повече нисши мъртви. Щеше да се наложи Сам да прекара и следващите две нощи в гората, а с всеки изминал час щеше да става все по-отпаднал и уморен. Навярно дори не би могъл да направи защитен ромб…

Но, помисли си той, взирайки се в пресъхналото корито на потока и стотиците красиво оформени камъчета в него, все още имам сила да омагьосам някой камък със символ за точност, и да направя прашка от ризата си. Той дори знаеше да борави с нея. Джал Орън беше ентусиазиран да обучи кралските наследници във всички видове оръжие.

За пръв път от дни насам, по лицето му се появи усмивка, която пропъди умората. Той вдигна очи. Гарванът-убиец несъмнено кръжеше по-ниско от вчера, твърде самоуверен заради това, че Сам нямаше лък и очевидно не беше в състояние да направи нищо. Щеше да се наложи да стреля надалече, но един камък, омагьосан от Хартата, щеше да измине разстоянието.

Все така усмихнат, Сам коленичи, взе тайно няколко подходящи камъка и разкъса ръкавите на резервната си риза. Щеше да остави гарвана-убиец да ги следва известно време, реши той, и да стане още по-самоуверен. После щеше да си плати, задето е шпионирал потомък на Старото кралство.

Поведе Спраут на запад по коритото на потока, докато то се сля с друг, по-голям воден път и се наложи да избира между различните посоки. Нагоре по течението на североизток, или надолу, на югозапад.

Той се поколеба на този кръстопът, използвайки тялото на Спраут, за да се скрие от поглед, докато правеше заклинание върху камъка, и го постави в импровизираната прашка. Гарванът-убиец, забелязал колебанието му, се спусна по-ниско, за да се увери, че ще успее да види накъде ще поеме. Очевидно бе възпрепятстван от течащата вода на по-големия поток и навярно се надяваше да завие в обратна посока.

Сам изчака, докато се доближи максимално до спираловидните му извивки. После се отдалечи от Спраут, а прашката забръмча над главата му. В най-подходящия момент той извика: „Ха!“ и пусна камъка.

Гарванът-убиец разполагаше само с миг, за да реагира, и тъй като беше глупав, заслепен от слънцето и мъртъв, просто полетя право към устремения нагоре камък, посрещайки го с експлозия от пера, сухи кости и вонящи късове месо.

С огромно задоволство, последвано от искрена радост, Сам гледаше как отвратителното същество пада. Премазаното кълбо от пера се приземи с плясък в езерото и мъртвият дух, който го обитаваше, незабавно бе прогонен обратно там, откъдето бе дошъл. А най-хубавото беше, че той щеше да повлече със себе си и останалите фрагменти от същия дух обратно в смъртта. Така че всички гарвани-убийци, които притежаваха част от него, щяха да падат необяснимо на земята, независимо къде се намираха.

След като гарванът-убиец падна, Сам не долавяше присъствието на мъртви наоколо. Призрачните ръце отдавна се бяха скрили, както и всички мъртви ръце, които бяха останали. Разумът, който ги направляваше отдалече, щеше да се досети, че Сам ще поеме по югозападния поток към Ратерлин, ала който или каквото да беше той, нямаше да го знае със сигурност и може би щеше да разпръсне силите си, като увеличи шанса му да се изплъзне и избяга.

— Имаме шанс, мое вярно конче — заяви развеселено Сам, повел Спраут към една следа на животно, която вървеше успоредно на потока. — Определено имаме шанс.

Ала с напредването на деня надеждата се изцеждаше от Сам, тъй като вървенето ставаше все по-бавно и трудно и той вече не можеше да язди. Потокът бе станал много по-дълбок и бърз, но и много по-тесен, едва три-четири крачки, така че беше невъзможно да се стои в него или да се направи бивак, който да бъде защитен от двете страни.

Следата също се стесняваше и се губеше в тревата. Наложи се Сам да отсича ниските клони, високите храсти и извитите ластари на къпините. Ръцете му се покриха с безброй драскотини, които привлякоха орди от мухи към ивиците съхнеща кръв. По-късно това щеше да привлече и мъртвите. Те можеха да надушват кръв отдалече, макар че прясната щеше да ги доведе по-бързо.

С напредването на следобеда Сам беше започнал да се отчайва. Вече бе наистина изтощен. През предстоящата нощ нямаше да може да стане и дума да направи защитен ромб. Щеше да припадне само докато се опитва да извика в съзнанието си символите — и мъртвите щяха да открият безпомощното му тяло на земята.

Умората затваряше и сетивата му, ограничавайки зрението му до бледа, трептяща картина, а слухът му не долавяше повече от приглушения звук на копитата на Спраут, кънтящи глухо по мекия и деликатен горски път.

В това състояние му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че внезапно копитата на Спраут са започнали да издават по-остър звук и хладната зелена светлина на гората бе отстъпила пред нещо много по-ярко и ослепително. Той примижа, вдигна очи и видя, че са стигнали до голямо сечище. То като нищо беше широко около сто крачки, простряло се из гората от югоизток на северозапад, продължавайки в двете посоки, докъдето поглед стигаше. По краищата му бяха израснали фиданки, ала центърът му беше гол и неприветлив — а в средата му вървеше павиран път.

Сам се взря в пътя, а после в слънцето, което едва успяваше да види под сенчестия покров на гората.

— Остават около два-три часа, докато мръкне — прошепна той на Спраут, докато си играеше със стремето, а после я яхна. — Днес добре си похапна жито, нали, Спраут? Да не говорим за леката разходка, без да ме носиш на гръб. Сега можеш да ми се отплатиш, защото ще яздим.

След това се разсмя, припомняйки си една фраза от филмите, които често бе гледал в „Сомърсби Орфиъм“ в Анселстиер.

— Ще яздим, Спраут! — повтори той. — Ще препускаме като вятъра!

Час и половина по-късно, Спраут вече не препускаше като вятъра, а отново вървеше с треперещи крака, по хълбоците й се стичаше пот, а устата й бе покрита с пяна.

И Сам не беше в по-добра форма, тъй като отново вървеше сам, за да даде на Спраут възможност да се възстанови. Вече не беше сигурен какво го боли повече — кракът или гърбът.

Въпреки това, те бяха изминали шест или седем левги, благодарение на пътя. Сега той не беше кралски път, но преди много време бе построен и отводнен както трябва, затова бе повече от удобен.

В момента изкачваха полегат хребет, а пътят вървеше директно по него, вместо да го заобикаля. Сам вдигна глава, когато наближиха върха, надявайки се да зърне Ратерлин преди денят да приключи. По негови изчисления, ездата — както и самият път — бяха спестили повече от ден вървене пеша из гората, така че би трябвало да са близо до реката. Трябваше да са близо до реката…

Той застана на пръсти за миг, но все още не я виждаше. Хребетът беше насечен, целият път бе осеян с подвеждащи възвишения и дразнещи падини. Ала със сигурност след миг щеше да види Ратерлин!

Троп! Троп! Копитата на Спраут отекваха силно по пътя, както и разтуптяното сърце на Сам, ала много, много по-бавно. Сърцето му препускаше, препускаше заради смесените чувства на надежда и страх.

Пред тях се простираше същинският хребет. Сам избърза напред, опитвайки се да види нещо, ала слънцето залязваше точно пред него, огромен червен диск, спускащ се на запад и го заслепяваше.

Той присви очи и почти ги затвори, като ги заслони с ръка и отново погледна — и там, под слънцето, съзря плътна синя ивица, хвърляща към небето оранжево-червени отражения.

— Ратерлин! Ох! — възкликна Сам, удряйки пръста си, докато се препъваше по възвишението. Ала той не обърна внимание на моментната болка. Там долу беше бързата река, която щеше да спре всички мъртви. Реката, която щеше да го спаси!

Само че, помисли си той, обзет от внезапен страх, тя все още се намираше на половин левга разстояние, а нощта почти беше настъпила. А с нея, осъзна Сам, щяха да дойдат и мъртвите. Не много далече имаше мъртви същества — навярно дори точно пред него. Този път — и мястото, където се сливаше с течението на Ратерлин — очевидно щеше да бъде наблюдателен пункт.

Още по-лошо, помисли си той, гледайки към реката, той всъщност не беше планирал какво ще прави, когато стигне до нея. Ами ако не успееше да намери лодка или сал?

— Побързай — каза Могет от дисагите зад гърба му, като накара Сам да подскочи от изненада и отново да поведе Спраут нататък. — Трябва да поемем към мелницата и да се скрием там.

— Не виждам никаква мелница — каза недоверчиво Сам, и отново заслони очи. Изобщо не виждаше никакви подробности около реката. Очите му бяха замъглени от недоспиването и той се чувстваше глупаво като някаква мъртва ръка.

— Естествено, че има мелница — озъби се Могет, изскачайки от дисагите към рамото на Сам, с което отново го стресна. — Колелото не се върти — така че можем да се надяваме, че е запусната.

— Защо? — попита като в мъгла Сам. — Няма ли да е по-добре, ако има хора? Можем да вземем храна, напитки…

— Би ли привлякъл мъртвите към някой мелничар и неговото семейство? — прекъсна го Могет. — Няма да мине много време, преди да ни открият — ако вече не са го направили.

Сам не отговори, а само подкани Спраут с леко потупване по врата. Сигурно нямаше да я умори твърде много, ако се подпреше на стремето, помисли си той. Надяваше се да успее да измине разстоянието, защото се съмняваше, че той самият ще издържи да отиде толкова далече без чужда помощ.

Както обикновено, Могет беше прав. Сам вече усещаше присъствието на мъртвите по-близо и когато погледна нагоре, видя две черни петна да се движат спираловидно от нощния мрак, който се спускаше от изток. Очевидно некромантът, който ги направляваше, разполагаше с предостатъчно гарвани-убийци. А там, където летяха гарваните, скоро щяха да дойдат и други, призовани от смъртта в търсене на своята плячка.

Могет също видя гарваните-убийци и прошепна в ухото на Сам:

— Вече няма място за съмнение. Това е дело на някой некромант, който е особено злонамерен към тебе, принц Самет. Неговите слуги ще те търсят, независимо накъде ще побегнеш, и той ще използва всички мъртви създания, за да причини смъртта ти.

Сам преглътна. Злокобните думи отекнаха в ушите му, изпълнени с лекия намек за Свободната магия, която изпълваше подобието на котка на рамото му. Той удари Спраут отзад, за да я накара да тръгне; после каза първото, което му дойде наум.

— Могет. Млъкни.

 

 

Спраут се строполи на стотина метра от мелницата, изтощена от доскорошния галоп и непосилния товар на провесилия се на стремето Сам. Той се пусна точно навреме, за да не попадне под нея. Могет скочи от рамото му, за да се отдалечи още повече.

— Окуця — каза бързо Могет, без да я поглежда, а зелените му очи се взираха проницателно в нощта. — Те наближават.

— Зная! — каза Сам и припряно свали дисагите, премятайки ги през рамо. Наведе се да погали главата на Спраут, но тя не реагира. Очите й се белееха и бяха почти напълно обърнати назад. Той взе поводите и опита да я издърпа, но тя не помръдна, за да му помогне, а той бе твърде отпаднал, за да я накара да се изправи.

— Побързай! — подкани го Могет, като обикаляше в кръг около него. — Знаеш какво да правиш.

Сам кимна и отново погледна към мъртвите. Бяха с около двайсет повече — смътни, трудноподвижни сенки в сгъстяващия се мрак. Господарите им очевидно ги бяха пришпорили от някое далечно гробище или костница, принуждавайки ги да вървят даже под слънцето. В резултат на това те бяха бавни, но неумолими. Ако се забавеше дори още минута, щяха да му се нахвърлят като плъхове на уморено куче.

Той извади кинжала си и опипа врата на Спраут. Пулсът в главната й артерия беше слаб и неравномерен под пръстите му. Опря ножа в нея, но не го притисна.

— Не мога — прошепна. — Може да оздравее.

— Мъртвите ще изпият кръвта й и ще си устроят угощение с плътта й! — възкликна Могет. — Дължиш й нещо повече от това! Прободи я!

— Не мога да отнема нечий живот. Дори и този на кон, дори от състрадание — каза Сам, като се изправи неуверено. — Осъзнах го след… след полицаите. Ще изчакаме заедно.

Могет просъска, после скочи на шията на Спраут и едната му лапа остави бяла огнена диря по врата на коня. За миг не се случи нищо. После кръвта бликна в ужасяващ фонтан, опръсквайки ботушите на Сам и мятайки кървави капки по лицето му. Спраут се сви в една-единствена конвулсия и умря.

Сам усети, че умира и извърна глава, неспособен да погледне тъмната локва, покрила земята под нея.

Нещо побутна краката му. Беше Могет, който го подканяше да се размърда. Той се извърна като в мъгла и се затътри към мелницата. Спраут беше мъртва и той знаеше, че Могет бе направил единственото правилно нещо. Но просто му се струваше несправедливо.

— Бързо! — подкани го отново котката, танцувайки около краката му — бяло петно в мрака. Сам вече чуваше мъртвите зад гърба си, чуваше щракането на костите им, скърцането на сухите колене, огъващи се под ъгъл, невъзможен в живота. Страхът надви умората му, накара го да се раздвижи, ала мелницата изглеждаше толкова далече.

Той се препъна и за малко не падна, но някак успя да се задържи. Болката в крака отново преряза главата му и донякъде я избистри. Конят му можеше да е мъртъв, но нямаше причина и той да го последва в смъртта. Само умората я бе направила привлекателна — поне за миг.

Мелницата беше пред тях, построена сред могъщата Ратерлин, с воденичния улей, вратата на шлюза и колелото, врязано в брега. Трябваше само да стигне до улея и да отвори вратата на шлюза и тя щеше да бъде защитена от бързата вода, отклонена от реката.

Осмели се да погледне през рамо и отново се препъна, изненадан от тъмнината, близостта и броя на мъртвите. Сега бяха много повече от двайсет, движеха се в редици от различни посоки, а най-близките се намираха на по-малко от четиридесет метра разстояние. Мъртвешки бледите им лица изглеждаха като ята от подскачащи молци, вкочанени на звездната светлина.

Много от тях носеха останки от сини шалове и сини шапки. Сам се взря в тях. Това бяха мъртви южняци! Навярно някои от онези, които баща му се бе опитал да намери.

— Бягай, идиот такъв! — извика Могет и самият той хукна напред, когато мъртвите зад гърба им изглежда разбраха, че тяхната плячка може и да им избяга. Мускулите им изскърцаха, внезапно пришпорени, а от гърлата им се изтръгнаха странни, пресъхнали бойни викове.

Сам не погледна отново. Чуваше тежките им стъпки, шляпането на гниеща плът, доведена извън магически поддържаните си предели. Той положи усилие, побягна, а дъхът му изгаряше гърлото и дробовете му, докато мускулите му изпращаха пронизваща болка по цялото му тяло.

Той стигна до воденичния улей — дълбок, тесен канал — едва на няколко крачки пред мъртвите. Четири стъпки и се озова на дъските на простия мост, събаряйки го в улея. Ала каналът беше пресъхнал, така че първите мъртви ръце просто се хвърлиха долу и понечиха да се хванат от другата страна. Зад тях идваха още мъртви ръце, редица след редица, море от мъртви, което не можеше да бъде спряно.

Сам отчаяно се втурна към вратата на шлюза и колелото, което щеше да я повдигне, за да изпрати бушуващите води на Ратерлин в улея и върху катерещите се мъртви.

Ала колелото беше блокирало от ръждата и вратата на шлюза не помръдна. Сам натисна с цялата си тежест желязното колело, ала то просто се счупи и го остави с парче от ръждясалата рамка в ръка.

Тогава първата от мъртвите ръце излезе от воденичния улей и пое към него. Сега беше тъмно, наистина тъмно, ала Сам успя да различи силуета й. Някога тя е била човек, но магията, която я бе върнала към живота бе деформирала тялото й, сякаш следвайки приумицата на луд художник. Ръцете й се спускаха под коленете, главата й вече не стоеше на врата, а потъваше в раменете, а устата беше широко разцепена, заемайки мястото, където някога бе имало нос. Зад нея идваха още, други деформирани фигури, които ползваха остриетата на водното колело като стъпала, по които да изпълзят от воденичното колело.

— Оттук! — нареди Могет, а опашката му се развя, когато прескочи през една врата в самата мелница. Сам се опита да го последва, ала мъртвата ръка препречи пътя му. Призрачната уста му се хилеше, пълна с твърде много зъби, а дългите й ръце бяха протегнали хищните си пръсти с оголени кости.

Сам извади меча си и я съсече с едно бързо движение. Символите на Хартата по острието проблеснаха и в нощта се разхвърчаха сребристи искри, когато омагьосаният метал се впи в мъртвата плът.

Ръката се олюля назад, покосена, но не и победена, а едната й ръка висеше на едно-единствено сухожилие. Сам я удари още по-силно с дръжката на меча си, като я отхвърли назад към други две, които опитваха да се приближат. После замахна, за да удари една, която подскачаше зад гърба му, и влезе заднишком в мелницата.

— Вратата! — изфуча Могет някъде в краката му и Сам се протегна и напипа дървото. Той отчаяно сграбчи ръба на вратата и я затръшна в ухилените лица на мъртвите. Могет подскочи нагоре, козината му се допря до ръката на Сам, и един тежък удар му подсказа, че котката току-що беше спуснала резето. Вратата, поне засега, беше затворена.

Той не виждаше нищо. Беше напълно, задушаващо тъмно. Дори не виждаше яркобялата козина на Могет.

— Могет! — извика той, а в гласа му се долови паника. Тази единствена дума внезапно бе заглушена от силен трясък, когато мъртвите ръце се хвърлиха върху вратата. Бяха твърде глупави, за да намерят някакво дърво, което да използват като таран.

— Тук съм — каза котката, спокойна както винаги. — Протегни се надолу.

Сам протегна ръка по-припряно, отколкото му се щеше да признае, а пръстите му сграбчиха омагьосаната от Хартата каишка на Могет. В продължение на един ужасен миг, той реши, че е свалил окончателно каишката. После котката помръдна, миниатюрният Ранна иззвъня и той разбра, че каишката е на мястото си. Звукът на звънеца изпрати към него приспивна вълна, ала това беше нищо в сравнение с облекчението от това да усети здраво стегнатата каишка на врата на котката. Сега, когато мъртвите бяха толкова близо и вратата вече се трошеше под тяхното настъпление, щеше да му трябва нещо повече от един миниатюрен Ранна, за да потъне в сън.

— Оттук — каза Могет, един безплътен глас в мрака. Сам усети как помръдва отново и побърза да го последва, изострил всичките си сетива към вратата зад гърба си.

После Могет внезапно свърна, но Сам направи още една крачка, а мечът му се удари в нещо твърдо, което отскочи и за малко не го удари в лицето. Сам прибра меча в ножницата, като едва не се прободе, и протегна ръка да докосне неизвестния предмет.

Ръката му проследи още една врата — врата, която навярно водеше към самата река. Той чуваше бушуващата вода, едва доловима на фона на ударите на мъртвите ръце, удрящи се в другата врата. Звукът отекваше в по-високите участъци на мелницата. Въпреки шума, те още не бяха влезли и Сам безмълвно благодари на мелничаря, който я бе построил толкова добре.

Треперещите му ръце откриха резето и го повдигнаха, а след това и халката, с която се завърташе ключалката. Той я завъртя, срещна отпор, после отново завъртя, обзет от страх. Нима тази врата беше затворена отвън?

Зад себе си той чу как пищящите панти най-сетне поддадоха и другата врата с грохот падна вътре. Мъртвите ръце нахълтаха през нея с подскоци, надали хриптящи викове, представляващи нечовешки отглас от победоносните викове на живите.

Сам завъртя халката на другата страна и вратата изведнъж се отвори. Той я последва, озовавайки се навън и надолу по някакви стъпала, които водеха към тясна товарна площадка. Приземи се върху нея с глух звук, който проряза с изгаряща болка ранения му крак, ала вече не даваше пет пари за това. Най-сетне се бе добрал до Ратерлин!

Отново виждаше, поне донякъде, заради звездите на небето и техните отражения във водата. Реката беше там, бушуваше покрай него, на по-малко от една ръка разстояние. Там имаше и ламаринено корито, голямо, като тези, в които можеха да се изкъпят по няколко деца наведнъж, достатъчно голямо, за да може възрастен човек да се излегне в него. Сам го видя и в същия миг го хвана и го пусна в реката, като го държеше срещу течението с една ръка, докато хвърляше вътре меча и дисагите си.

— Взимам си думите обратно — каза Могет, като скочи вътре. — Не си толкова глупав, колкото изглеждаш.

Сам се опита да отговори, ала лицето и устата му изглеждаха неспособни да помръднат. Той се покатери в коритото, хванал се за последното стъпало на товарната площадка. Коритото потъна обезпокояващо, ала дори когато целият се озова вътре, все още оставаха няколко сантиметра свободно пространство над водата.

Той се изтласка, когато мъртвите нахлуха през вратата. Първият се отдръпна при близостта на толкова много течаща вода. Ала останалите го блъскаха отзад и той падна в реката — точно до импровизираната лодка на Сам.

Мъртвото същество изпищя и за миг прозвуча почти като живо. Ръцете му дращеха, докато падаше, опитвайки се да се хванат за нещо, ала успя само да промени посоката. Миг по-късно то навлезе в Ратерлин, а викът му се изгуби сред фонтан от сребристи искри и златист огън.

Беше пропуснало лодката само на няколко сантиметра. Ударната вълна за малко да залее коритото. Сам наблюдаваше последните мигове на съществото, както и мъртвите, застанали горе на вратата, и усети как го изпълва огромно облекчение.

— Удивително — каза Могет. — Наистина се измъкнахме. Какво правиш?

Сам престана да мърда и тихо протегна калъпа изсъхнал от слънцето сапун, върху който току-що бе седнал. После отпусна глава назад и постави ръцете си от двете страни на коритото, за да се отпусне по течението на прекрасната река, която го беше спасила.

— Всъщност — каза Могет — мисля, че дори мога да кажа „Браво“.

Сам не отвърна, защото току-що беше припаднал.