Гарт Никс
Лираел (49)

Глава четиридесет и четвърта
Домът на Абхорсен

Когато Лираел се върна долу, тя наистина беше много чиста. Оказа се, че привидението е верен привърженик на търкането и обилното количество гореща вода — осигурена от някакви горещи извори, предположи тя, защото първите няколко легена бяха придружени от неприятния дъх на сяра, точно както понякога се случваше на Глетчера.

Привидението й беше приготвило доста луксозни дрехи, но Лираел отказа да ги облече. Вместо това намъкна резервната си библиотекарска униформа. Беше носила униформата толкова дълго, че се чувстваше странно без нея. С червената си жилетка можеше да се чувства почти като истинска Клеър.

Привидението продължаваше да върви по петите й, преметнало туника през ръката си. То бе настоявало много силно тя да я пробва, и Лираел бе принудена да обяснява, че жилетките и туниките просто не си подхождат.

Едно друго привидение отвори двойните врати вдясно от стълбите, когато тя слезе долу. Бледите магически ръце завъртяха кръглите бронзови дръжки — ръце, които се открояваха ярко на фона на тъмното дъбово дърво, когато привидението отвори вратата. После то се отдръпна встрани и наведе покритата си с качулка глава — и Лираел за първи път зърна главната зала. Тя заемаше поне половината от приземния етаж, ала размерът не беше първото, което я порази. Беше обзета от силно усещане за нещо вече видяно, когато я огледа чак до големия прозорец от цветно стъкло, зад който се виждаше стената. Там беше и дългата, лъсната до блясък маса, отрупана със сребърни прибори, както и столът с висока облегалка.

Лираел вече бе виждала всичко това в Черното огледало. Само че тогава столът беше зает от мъжа, който бе неин баща.

— Ето те и теб — каза Сам зад гърба й. — Съжалявам, че закъснях. Не можах да убедя привиденията да ми дадат най-подходящата туника — изровиха нещо странно. Сигурно стават сенилни, както каза Могет.

Лираел се обърна и погледна туниката му. По нея бяха изрисувани златните кули на кралския род, ала те бяха разделени на четири с някакво странно приспособление, което не бе виждала никога — нещо като мистрия или лопата от сребро.

— Това е мистрията на Създателите на Стената — обясни Сам. — Ала те са мъртви от векове. Поне от хиляда години… хей, косата ти ми харесва — добави той, докато Лираел продължаваше да го гледа втренчено. Тя не носеше забрадката си. Черната й коса бе сресана и блестеше, а жилетката почти не прикриваше слабата й фигура. Наистина беше много привлекателна, ала сега в нея имаше нещо, което му се стори много заплашително. На кого му напомняше?

Сам си проправи път покрай привидението, което държеше вратата отворена и почти беше стигнал до масата, когато си даде сметка, че Лираел не е помръднала. Тя продължаваше да стои до вратата, втренчена в масата.

— Какво? — попита той.

Лираел не можеше да говори. Тя направи знак на привидението, което носеше туниката й. Взе я и я разгъна, за да може да види герба.

После отново я сгъна, затвори очи, за да преброи до десет наум, разгъна я и отново се втренчи в нея.

— Какво има? — попита Сам. — Добре ли си?

— Аз… не знам как да го кажа — поде Лираел, докато разкопчаваше жилетката си и я подаде на привидението, което се появи до лакътя й. Сам се стресна от това неочаквано разсъбличане, но беше още по-шокиран, когато тя облече туниката и бавно я изглади с ръце.

Върху туниката се виждаха златните звезди на Клеър, разделени от сребърните ключове на Абхорсен.

— Навярно съм наполовина Абхорсен — каза Лираел, а тонът й показваше, че на самата нея й е трудно да го повярва. — Всъщност мисля, че съм полусестра на твоята майка. Твоят дядо е бил мой баща. Искам да кажа, че съм твоя леля. Полулеля. Съжалявам.

Сам остана със затворени очи за няколко секунди. После ги отвори, отиде като сомнамбул до един стол и седна. След миг Лираел седна срещу него. Накрая той заговори.

— Моя леля? Полусестра на моята майка? — Той замълча. — Тя знае ли?

— Не мисля — прошепна Лираел, отново обзета от внезапна тревога. Не беше се замисляла особено за всички последици от нейното раждане. Как би приела прочутата Сабриел внезапното появяване на една сестра? — Определено не, иначе щеше да ме открие много отдавна. Аз го разбрах сама с помощта на Черното огледало. Исках да видя кой е баща ми. Погледнах в миналото и видях родителите си точно в тази стая. Баща ми седеше в този стол. Те прекараха само една нощ заедно, преди той да бъде принуден да си отиде. Предполагам, че това е била годината, когато е загинал.

— Невъзможно е — каза Сам, поклащайки глава. — Това е било преди двайсет години.

— О — каза Лираел и се изчерви. — Излъгах те. Аз съм само на деветнайсет.

Сам я погледна така, сякаш всякакви други разкрития щяха да го накарат да полудее.

— Откъде привиденията разбраха, че трябва да ти дадат тази туника? — попита той.

— Аз им казах — отвърна Могет, подавайки глава от един близък стол. Личеше, че е бил задрямал, защото цялата му козина беше настръхнала.

— Ти откъде разбра? — попита Сам.

— Служил съм на Абхорсен много векове — каза Могет, докато се привеждаше в ред. — Така че зная кое какво е. Когато разбрах, че Сам не е бъдещият Абхорсен, отворих очите си на четири за появата на истинския, защото звънците нямаше да се появят, ако неговото пристигане не предстоеше. А и аз бях тук, когато майката на Лираел дойде да се види с Терциел — тоест, с предишния Абхорсен. Така че беше съвсем елементарно. Очевидно Лираел беше както дъщеря на предишния Абхорсен, така и бъдещият Абхорсен, за когото бяха предназначени звънците.

— Искаш да кажеш, че не аз съм бъдещият Абхорсен, а тя? — попита Сам.

— Но това е невъзможно! — възкликна Лираел. — Тоест, не искам да бъда Абхорсен. Аз съм Клеър. Предполагам, че освен това съм Възпоменател, но съм… аз съм Дъщеря на Клеър!

Тя бе извикала последните думи и те отекнаха в залата.

— Оплаквай се колкото си щеш, Кръвта ще излезе наяве — каза Могет, когато ехото утихна. — Ти си бъдещият Абхорсен и трябва да се заемеш със звънците.

— Слава на Хартата! — въздъхна Сам и Лираел видя, че в очите му има сълзи. — Имам предвид, че бездруго никога нямаше да стана добър с тях. Ти ще бъдеш много по-добър бъдещ Абхорсен, Лираел. Виж само как си влязла в смъртта единствено с онези малки флейти. И си победила Хедж, като си се измъкнала. Единственото, което аз успях да направя, бе да се изгоря и да му позволя да се добере до Никълъс.

— Аз съм Дъщеря на Клеър — настоя Лираел, но гласът й прозвуча слабо дори в собствените й уши. Беше пожелала да разбере кой е баща й. Ала да бъде бъдещият Абхорсен, а един ден — да се надяваме в далечното бъдеще — Абхорсен, беше нещо, което би могла да приеме много по-трудно. Животът й щеше да бъде посветен на преследване, унищожаване или прогонване на мъртвите. Щеше да пътува из цялото Кралство, вместо да води живота на Клеър, ограничен в пределите на Глетчера.

— „Дали пътникът избира своя път, или пътят избира пътника“? — прошепна тя бавно. Беше наполовина Клеър, ала кръвта на Абхорсен преобладаваше във вените й. Дарбата, за която беше копняла през целия си живот, щеше да й бъде окончателно и напълно отказана.

— Не, няма да бъде така, господарке — каза спокойно Кучето, когато се приближи откъм гърба на Лираел и положи муцуната си в скута й. — Ала твоето наследство от Клеър те дарява с дарбата на Възпоменанието, защото само дете на Абхорсен и Клеър може да гледа в миналото. Трябва да доразвиеш собствените си способности — заради себе си, заради Кралството и заради Хартата.

— Никога няма да получа зрението — прошепна отново Лираел много бавно. — Никога няма да получа зрението… — Тя обгърна с ръце шията на необичайно чистото Куче, без даже да забележи, че то ухае приятно на сапун, за пръв и вероятно за последен път. Ала не заплака. Очите й бяха сухи. Просто й стана много студено и не можа да се стопли с утешителната топлина на Кучето.

Сам гледаше как трепери, но не помръдна от стола си. Имаше чувството, че трябва да отиде да я успокои по някакъв начин, но не знаеше как точно. Тя не беше млада жена или момиче. Тя беше негова леля и той не знаеше как да се държи. Дали щеше да се обиди, ако се опиташе да я прегърне?

— Нима… нима зрението е толкова важно за теб? — попита той колебливо. — Знаеш ли — продължи той, усуквайки ленената си салфетка, — аз изпитвам… изпитвам невероятно облекчение от това, че не се налага да бъда бъдещият Абхорсен. Никога не съм искал да усещам смъртта или да влизам в смъртта, или каквото и да било друго. А онзи път, когато го направих, когато некромантът… когато той ме хвана… ми се дощя да умра, защото тогава всичко щеше да приключи. Ала някак успях да се измъкна и разбрах, че никога вече не бих могъл отново да вляза там. Просто всички останали очакваха от мен да поема по стъпките на майка си, защото Елимер съвсем очевидно ще бъде кралица. Мислех си, че може би и при теб е било същото. Нали знаеш, всички останали Клеър имат зрението, така че това е единственото важно нещо, дори и да не го искаш. Това би бил единственият начин да отговориш на техните очаквания, както аз да бъда бъдещият Абхорсен. Само че аз не желаех да бъда онова, което те искаха, а ти си го искала… Говоря глупости, нали? Съжалявам.

— Повече от сто думи наведнъж — отбеляза Могет. — И повечето от тях имаха смисъл. Още има надежда за теб, принц Самет. Особено понеже си съвсем прав. Лираел толкова видимо е Абхорсен, така че желанието да получи зрението навярно е просто особеност на възпитанието й в онази тяхна абсурдно студена планина.

— Исках да бъда една от тях — каза тихо Лираел и се изправи. Това бе просто шокът от загубата на една детска мечта, каза си тя. В известен смисъл го беше разбрала още когато превързаха очите й, преди да я въведат в обсерваторията, или може би, когато Санар и Риел й бяха помахали за сбогом. Беше разбрала, че животът й ще се промени, че никога няма да притежава зрението, никога няма да бъде наистина една от Клеър. Сега поне имаше нещо друго, каза си тя, опитвайки се да потуши ужасното усещане за загуба. Беше много по-добре да е бъдещият Абхорсен, отколкото Клеър без зрение, някакъв изрод. Де да можеше умът й да накара сърцето й да повярва, че е така.

— Мястото ти е тук — каза просто Могет, като размаха една розово-бяла лапа из залата. — Аз съм най-старият слуга на Абхорсен и го усещам с мозъка на костите си. Както и привиденията. Погледни как са се скупчили там само за да те видят. Погледни светлините на Хартата, които светят по-ярко над теб, отколкото навсякъде другаде. Цялата тази Къща — и нейната прислуга — те приветства, Лираел. Същото ще направят и Абхорсен, и кралят, дори и твоята племенница, Елимер.

Лираел се огледа наоколо, и разбира се, там имаше огромна тълпа от привидения, струпани около кухненската врата и изпълнили стаята зад нея. Бяха поне сто, някои от тях толкова стари и бледи, че ръцете им едва се виждаха — бяха само намек за светлина и сянка. Когато тя ги погледна, всички се поклониха. Лираел се поклони в отговор, усетила как сълзите, които беше сдържала, се леят свободно по бузите й.

— Могет е прав — излая Кучето, а брадичката му беше стабилно опряна върху бедрото на Лираел. — Твоята Кръв те е превърнала в това, което си, но трябва да помниш, че не си получила само високата длъжност на бъдещ Абхорсен. Ти си открила семейството си и всички ще те приветстват.

— Абсолютно! — възкликна Сам, подскочил от неочакваното вълнение. — Едва ще дочакам да видя лицето на Елимер, когато чуе, че съм открил нашата леля! Мама също много ще се зарадва. Струва ми се, че винаги е била леко разочарована от мен като бъдещ Абхорсен. А татко няма никакви живи роднини, защото е бил пленен толкова дълго като барелеф в Свещената дупка. Ще бъде чудесно! Можем да ти организираме парти за добре дошла…

— Не забравяш ли нещо? — прекъсна го Могет с много саркастично мяукане и продължи: — Остава малкият проблем с твоя приятел Никълъс и бежанците от Юга, и некроманта Хедж, и онова, което копаят край Червеното езеро.

Сам престана да говори, сякаш някой физически беше запушил устата му, и отново седна на стола, а целият му ентусиазъм бе заличен само от тези кратки думи.

— Да — каза сериозно Лираел. — Точно с това трябва да се занимаваме. Трябва да решим какво да правим. Това е по-важно от всичко останало.

— С изключение на обяда, защото никой не може да прави планове на празен стомах — намеси се Могет, подкрепен шумно от гладния лай на Кучето.

— Струва ми се, че наистина се налага да хапнем — съгласи се Сам и даде знак на привиденията да започнат да поднасят обяда.

— Не е ли редно най-напред да изпратим съобщенията до родителите ти и Елимер? — попита Лираел, макар че след като долови вкусния аромат, който долиташе от кухнята, храната наистина й се струваше от първостепенна важност.

— Да, така е — съгласи се Сам. — Само че не съм съвсем сигурен какво да им кажа.

— Всичко необходимо, предполагам — каза Лираел. Беше й трудно да събере мислите си. Продължаваше да гледа сребърните ключета по туниката си и да се чувства замаяна и малко болна. — Трябва да се погрижим принцеса Елимер и твоите родители да разберат това, което знаем. Хедж разкопава нещо, което е най-добре да остане заровено, нещо от Свободната магия, и че Ник е негов пленник, а Клор се е завърнала като дух на Висшите мъртви. И трябва да им кажем, че ще намерим и спасим Ник и ще предотвратим онова, което се кани да направи Врагът.

— Сигурно е така — съгласи се Сам вяло. Той погледна чинията, която привидението току-що бе поставило пред него, ала вниманието му очевидно не беше ангажирано със задушената сьомга. — Само че… ако аз не съм бъдещият Абхорсен, едва ли ще успея да направя кой знае какво. Мислех си да остана тук.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Лираел се втренчи в него, ала той не отвърна на погледа й. Могет продължи да се храни невъзмутимо, а Кучето изръмжа тихо и звукът проехтя в краката й. Лираел погледна Сам, чудейки се какво да каже. Дори и сега й се щеше да можеше да напише бележка, да я подаде през масата и да отиде в стаята си. Ала тя вече не беше втори помощник-библиотекар в голямата библиотека на Клеър. Онези дни бяха отминали, изчезнали заедно с всичко останало, което бе определяло предишното й съществуване и идентичност. Дори и библиотекарската й жилетка беше тайно изнесена от привиденията.

Тя беше бъдещият Абхорсен. Това беше нейният дълг сега, помисли си Лираел, и трябваше да го изпълни както трябва. В бъдеще нямаше да се провали, както се бе провалила с южняците на бреговете на Ратерлин.

— Не можеш, Самет. Не става дума само за спасяването на твоя приятел Никълъс. Помисли за онова, което се опитва да направи Хедж. Той възнамерява да убие двеста хиляди души и да освободи всеки мъртъв дух, запращайки го в Кралството! Онова, което копае, навярно е част от този план. Дори не мога да се опитам да се изправя сама срещу всичко това, Сам. Имам нужда от твоята помощ. Кралството се нуждае от твоята помощ. Може вече да не си бъдещият Абхорсен, но все още си принц. Не можеш просто да си стоиш тук и да бездействаш.

— Аз… аз се страхувам от смъртта — проплака Сам и вдигна обгорените си китки към Лираел, за да може да види белезите по тях, алени изгаряния на фона на по-светлата кожа. — Страхувам се от Хедж. Аз… аз не мога да се изправя срещу него отново.

— Аз също се страхувам — каза тихо Лираел. — От смъртта, Хедж и от още може би хиляда неща. Но предпочитам да ме е страх и да направя нещо, вместо просто да си седя и да чакам ужасните неща да се случат.

— Точно така — каза Кучето и вдигна глава. — Винаги е по-добре да се действа, принце. Освен това, не надушвам, че си страхливец — така че е невъзможно да си такъв.

— Ти не се скри от мъжа с арбалета при Високия мост — добави Лираел. — Нито от създанието на Свободната магия, когато то прекоси реката. Това беше смело. И съм сигурна, че срещу каквото и да се изправим, то няма да бъде толкова лошо, колкото мислиш.

— Вероятно ще бъде по-лошо — каза Могет развеселено. Той очевидно се забавляваше с унижението на Сам. — Ала само си помисли колко по-лошо ще бъде да седиш тук в неведение, докато мъртвите задръстят Ратерлин, а Хедж прекоси пресушеното корито на реката, за да разбие вратата.

Сам поклати глава и измърмори нещо за своите родители. Очевидно не искаше да вярва на гибелните предсказания на Могет и продължаваше да се хваща за сламки.

— Врагът е задействал много от своите сили — каза Могет. — Кралят и Абхорсен искат да се противопоставят на онова, което се мъти в Анселстиер. Те трябва да успеят да попречат на южняците да прекосят Стената, но несъмнено това е само част от плановете на Врага — и понеже тя е най-очевидната, вероятно е и най-маловажната.

Сам заби поглед в масата. Целият му глад се бе изпарил. Накрая вдигна поглед.

— Лираел — каза той, — мислиш ли, че съм страхливец?

— Не.

— Тогава предполагам, че не съм — каза Сам, а гласът му стана по-силен. — Макар че продължавам да се страхувам.

— Значи ще дойдеш с мен? За да намерим Никълъс и Хедж?

Сам кимна. Не се осмеляваше да говори.

В залата настъпи мълчание, докато всички мислеха за онова, което им предстоеше. Всичко се бе променило, преобразувано от историята, съдбата и истината. Нито Сам, нито Лираел бяха същите хора отпреди съвсем кратко време. Сега и двамата се питаха какво означава това и накъде щеше да ги поведе новият им живот.

А също къде — и колко скоро — щеше да приключи този нов живот.