Гарт Никс
Лираел (40)

Глава тридесет и пета
Възпоменателката

Лираел стоеше с Кучето в центъра на малък остров, заобиколен от хилави дървета и храсти, които не можеха да порастат по-високи върху скалистата почва. Мачтата на „Откривател“ се извисяваше зад тях на не повече от трийсет стъпки, обозначавайки къде се намира безопасното място, ако им се наложеше да избягат от нещо на излизане от смъртта.

Подготвяйки се да влезе в това студено царство, Лираел закопча меча, който й бяха дали Клеър. Тя усещаше теглото му по странен начин върху бедрото си. Широкият кожен колан бе плътно пристегнат в долната част на стомаха й, а мечът, макар че бе по-дълъг и тежък от онзи, с който тренираше, й се струваше някак познат, въпреки че никога досега не го беше виждала. Щеше да запомни неговата забележителна дръжка от сребро и ефеса със зелен камък, вграден в бронз.

 

 

Лираел държеше панфлейтите в лявата си ръка и наблюдаваше как символите на Хартата се движат по сребърните тръби, смесвайки се със Свободната магия, която се спотайваше там. Тя погледна всяка от флейтите, припомняйки си какво пишеше в книгата за тях. Животът й като нищо би могъл да зависи от това да знае коя флейта да използва. Изрече под нос имената им на глас, за да ги запамети и да отложи влизането в смъртта.

— Първата и най-малка е Ранна — изрецитира Лираел съответната страница от „Книгата за спомените и забравата“, запечатана ясно в съзнанието й. — Ранна, приспиващата, ще накара всички, които я чуват, да заспят.

Втората е Мозраел, пробуждащата. Един от най-опасните звънци, оставащ такъв под каквато и да е форма. Звукът му е като люлка, която ще захвърли свирещия по-нататък в смъртта, точно когато върне слушащия в живота.

Третата е Кибет, пътешественика. Кибет дава свобода на движенията на мъртвите, или принуждава мъртвите да вървят според волята на свирещия. Ала Кибет е противоречива и може да принуди свирещия да отиде някъде, където не би желал.

Четвъртата е Дайръм, музикалната. Дайръм може да дари с реч онемелите, безмълвни мъртви, или да придаде смисъл на забравените думи. Освен това Дайръм би могла да затвори устата, която се движи твърде фриволно.

Петата е Белгер, мислещата, която може да възстанови самостоятелното мислене и памет, както и цялото устройство на някогашния живот. Или, ако попаднеше в небрежни ръце, да ги заличи. Белгер също е проблемна, защото винаги се стреми да звучи според собствената си воля.

На шесто място идва Саранет, позната още като възпиращата. Саранет говори с дълбок и силен глас, приковавайки мъртвите по волята на онзи, който я използва.

Лираел замълча, преди да изрече името на седмата и последна флейта, най-дългата, чиято сребърна повърхност бе вечно студена и плашеща под допира на пръстите й.

— Астарел, печалната — прошепна Лираел. — Ако с нея се свири както трябва, Астарел ще запрати всички, които я чуят, дълбоко в смъртта. Включително и флейтиста. Не прибягвайте до Астарел, освен ако не сте изгубили всички останали.

— Приспиващата, пробуждащата, пътешественика, музикалната, мислещата, възпиращата и печалната — каза Кучето, като прекъсна усиленото почесване по едното си ухо. — Макар че звънците биха свършили по-добра работа. Тези флейти наистина са само за детски упражнения.

— Ш-шш — каза Лираел. — Концентрирам се.

Тя знаеше много добре, че не бива да пита Кучето откъде знае имената на флейтите. Това невероятно куче сигурно бе прочело „Книгата за спомените и забравата“, докато Лираел бе спала.

След като се подготви психически да използва флейтите — или поне само някои от тях — Лираел извади меча си, забелязвайки танца на символите на Хартата по посребреното му острие. Видя също, че върху него има надпис. Задържа острието на светлината и го прочете на глас:

— „Клеър ме видяха, Създателите на Стената ме сътвориха, а враговете ми ме помнят“.

— Събрат на Възпиращия — отбеляза Кучето, докато го душеше с интерес. — Не знаех, че имат такъв. Как се казва?

Лираел завъртя острието, за да провери дали от другата страна пише нещо, ала докато го правеше, първият надпис се промени и думите трептейки се промениха.

— Нехима — прочете Лираел. — Какво означава това?

— Това е име — каза безизразно Кучето. Забелязало изражението на Лираел, то наклони глава на една страна и продължи: — Предполагам, че би могло да се каже, че това означава „не ме забравяй“. Макар че иронията е в това, че самата Нехима отдавна е забравена. И все пак, по-добре меч, отколкото каменен блок, предполагам. Несъмнено е семейна ценност, ако някога съм виждал такава — добави Кучето. — Изненадан съм, че са ти я дали.

Лираел кимна, неспособна да проговори, а мислите й за пореден път се върнаха към Глетчера и Клеър. Риел и Санар й бяха подали меча съвсем небрежно. Изработен от самите Създатели на Стената, това навярно беше едно от най-големите съкровища, които те притежаваха.

Едно побутване по крака й припомни за предстоящата работа, така че тя примигна, за да прогони появилата се сълза, и съсредоточи всичките си мисли, както й бе казала да направи „Книгата за спомените и забравата“. Очевидно трябваше да усети смъртта, а после да протегне ръка към нея. Това беше по-лесно на места, където бяха починали или погребани повече хора, ала теоретично беше възможно навсякъде.

Лираел затвори очи, за да се съсредоточи още повече, а по челото й се образуваха бръчки. Вече усещаше смъртта като студен натиск върху лицето си. Тя му се противопостави, усещайки как студът прониква в скулите и устните й, просмуквайки се в протегнатите й ръце. Беше странно, защото слънцето все още напичаше голия й врат.

Стана още по-студено и по-студено, когато студът плъзна по стъпалата и краката й. Тя усети, че някой я дръпва за крака — дръпване, което не беше някое от деликатните напомняния на Кучето. Сякаш бе обхваната от течение, силно течение, което искаше да я повлече нататък и да я потопи отдолу.

Отвори очи. В краката й течеше река, ала това не беше Ратерлин. Водата беше черна и непроницаема и нямаше и следа от острова, синьото небе или слънцето. Светлината беше сива, сива и мрачна, доколкото виждаше, простираща се до плоския хоризонт.

Лираел потрепери не само от студ, защото бе успяла да навлезе в смъртта. Чуваше водопад някъде в далечината. Първата порта, предположи тя, според описанието в книгата.

Реката отново я подръпна и без да се замисля, тя направи няколко крачки в нея. Течението отново я подръпна, още по-силно, а студът се разля из костите й. Щеше да бъде лесно да остави тази студена тръпка да се разлее из цялото й тяло, да легне и да позволи на течението да я заведе където пожелае…

— Не! — отсече тя, насилвайки се да направи още една крачка. Точно за това предупреждаваше книгата. Силата на реката не беше само в течението. Тя трябваше да устои и на непреодолимия импулс да навлезе по-навътре в смъртта или да легне и да се остави водата да я отнесе.

За щастие книгата се оказа права и за нещо по-добро. Тя усещаше обратния път към живота и инстинктивно знаеше къде точно да отиде, за да се върне там, а това я изпълни с облекчение.

Освен далечния рев на Първата порта, Лираел не чуваше нищо друго да се движи в реката. Тя се вслуша внимателно, нервите й бяха опънати здраво, а мускулите — готови за незабавно бягство. Пак нямаше нищо, нито дори вълна.

После усещането й за смъртта реагира и тя бързо огледа отново реката в двете посоки. За миг реши, че е видяла нещо да се движи по повърхността, тънка черна линия под водата, движеща се по-навътре в смъртта. Ала после тя изчезна, и тя нито видя, нито усети нещо. След минута дори не беше сигурна, че във водата изобщо е имало нещо.

Въздишайки, Лираел внимателно прибра меча в ножницата, постави флейтите обратно в джоба на жилетката си и извади Черното огледало. Тук, в Първата зона на смъртта, тя можеше да види само малка част от миналото. За да види повече, трябваше да навлезе още по-навътре, през Първата порта или дори далече зад нея. Ала днес възнамеряваше само да погледне двайсет години назад.

Щракането, което последва отварянето на огледалото, прозвуча твърде силно, отеквайки из тъмните води. Лираел потръпна при този звук — после изпищя, защото той бе последван от силен плясък зад гърба й!

Тя подскочи инстинктивно — още по-навътре в смъртта, — премести огледалото в лявата си ръка и извади меча, още преди да е разбрала какво става.

— Това съм само аз — каза Кучето, а опашката му се удряше във водата, докато я размахваше. — Доскуча ми да чакам.

— Как влезе тук? — прошепна Лираел, прибирайки меча в ножницата с разтреперана ръка. — Изплаши ме до смърт!

— Проследих те — каза Кучето. — Това е просто по-различна разходка.

Не за първи път Лираел си зададе въпроса какво всъщност представлява Кучето и докъде се простират силите му. Ала сега нямаше време за размисли. „Книгата за спомените и забравата“ я бе предупредила да не се задържа задълго на едно място в смъртта, защото мъртвите същества щяха да дойдат да я потърсят. Същества, с който не искаше да се среща.

— Кой ще пази тялото ми, щом ти си тук? — попита тя с укор. Ако нещо се случеше с тялото й в живота, нямаше да има друг избор, освен да последва реката нататък, или самата тя да се превърне в някакъв мъртъв дух, който вечно да се опитва да се завърне в живота, като открадне нечие тяло. Или да се превърне в сянка, пиеща кръв и живот, за да стои надалече от смъртта.

— Ще разбера, ако някой се приближи — каза Кучето, душейки реката. — Можем ли да навлезем по-навътре?

— Не! — отсече Лираел. — Ще използвам тук Черното огледало. Но ти се връщаш веднага! Това е смъртта, Куче, не Глетчерът!

— Вярно е — промърмори Кучето. Погледна умоляващо Лираел и добави: — Но това е самият край на смъртта…

— Връщай се! Веднага! — нареди Лираел, сочейки с пръст. Кучето се отказа от умоляващия си поглед, показа неодобрително бялото на очите си и се промъкна обратно с увиснала опашка. Миг по-късно изчезна обратно в живота.

Лираел не му обърна внимание и отвори Огледалото, като го държеше близо до дясното си око. „Фокусирайте огледалото с едно око, пишеше в книгата, и гледайте в смъртта с другото, за да не ви сполети някоя беда там.“

„Добър съвет, ала не съвсем практичен“, помисли си Лираел, докато се мъчеше да се съсредоточи едновременно в две различни неща. Ала след минута матовата повърхност на огледалото започна да се прояснява и мракът се разсея. Вместо да вижда отражението си, Лираел установи, че по някакъв начин гледа през него и това, което виждаше, не беше студената река на смъртта. Тя зърна въртящи се светлини, светлини, за които скоро разбра, че всъщност са преминаващото по небето слънце, толкова бързо, че приличаше на петно. Слънцето се движеше на обратно.

В гърдите й се надигна вълнение, когато разбра, че това е началото на магията. Сега трябваше да реши какво иска да види. Започна да извиква образа на майка си в съзнанието си, като се позоваваше повече на рисунката с въглен, която леля Кирит й бе дала преди години, отколкото на собствените си спомени, които представляваха обърканите картини на едно дете, състоящи се изцяло от чувства и безгрижни образи.

Задържайки образа на майка си в главата си, тя заговори на глас, изпълвайки гласа си със символите на Хартата, които бе научила от книгата, символи за власт и надмощие, които щяха да принудят Черното огледало да й покаже онова, което искаше да види.

— Познавах майка си малко — каза Лираел, а думите й прозвучаха силно на фона на ромоленето на реката. — Баща си не познавах и бих искала да погледна през булото на времето. Така да бъде.

Бързо преминаващите назад слънца започнаха да забавят своя ход, докато тя говореше, и Лираел усети, че някак се приближава към образа в Огледалото, докато зрението й бе изпълнено от едно слънце, което я заслепяваше със светлината си. После то изчезна и настъпи мрак.

Мракът бавно се отдръпна и тя видя една стая, разположена странно над реката на смъртта, която виждаше с другото си око. И двата образа бяха замъглени, сякаш очите й бяха пълни със сълзи, ала не беше така. Лираел примигна няколко пъти, но видението не стана по-ясно.

Видя голяма стая — всъщност, зала, — единият край на която бе зает от широк прозорец, който представляваше неясна смесица от различни цветове, а не от прозрачно стъкло. Лираел усети, че в прозореца има някаква странна магия, защото цветовете и шарките се променяха, макар че тя не виждаше това достатъчно ясно, за да го разбере.

Една дълга, полирана до блясък маса от някакво светло и лъскаво дърво заемаше цялата дължина на залата. Тя беше отрупана с всякакви видове сребро: канделабри с восъчни свещи, горящи с прозрачни жълти пламъци, солници и мелнички за черен пипер, сосиери и супници, както и много други неща, които Лираел никога не бе виждала. Върху един поднос имаше печена гъска, разрязана на половина и обградена от чинии с други ястия.

На масата имаше само двама души, седнали в другия край, затова се наложи Лираел да присвие очи, за да се опита да ги види по-ясно. Единият, мъж, седеше начело на масата в стол с висока облегалка, почти като трон. Въпреки семплата си бяла риза и липсата на бижута, той имаше осанката, която излъчваше ранг и власт. Лираел се намръщи и помръдна леко Черното огледало, за да провери дали не може да подобри яркостта на образа. Из стаята бързо плъзнаха дъги, ала като че нищо друго не се промени.

Имаше заклинания, които се използваха за подобряване на гледката, но Лираел не искаше да опитва да ги използва засега, за да не накарат видението да изчезне напълно. Вместо това тя се концентрира върху другия човек. Нея виждаше по-ясно от мъжа.

Това беше майка й. Ариел, по-малката сестра на Кирит. Изглеждаше красива на меката светлина на свещите, а дългата й руса коса се спускаше в ослепителен водопад по гърба на роклята, елегантно творение от студено синьо, украсено със златисти звезди. Тя беше ниско изрязана на врата и гърба и майка й носеше огърлица от сапфири и диаманти.

Когато Лираел се съсредоточи, видението от миналото се проясни около двамата, ала навсякъде другаде стана още по-замъглено, сякаш всички цветове и светлината се събираха около точката на нейното фокусиране. В същото време, гледката към реката на смъртта се замъгли. До нея започнаха да долитат звуци, сякаш чуваше как двама души разговарят, докато вървят към нея. Те говореха вежливо, нещо, което рядко се случваше на Глетчера. Очевидно не се познаваха много добре.

— Чувал съм много странни неща под този покрив, госпожице — казваше мъжът, докато си наливаше още вино, отпращайки с ръка едно привидение на слуга, понечило да го обслужи. — Но не и толкова странни като това.

— Не е нещо, което съм търсила — отвърна жената, а гласът й прозвуча странно познат в ушите на Лираел. Нима го помнеше? Тя беше едва на пет, когато Ариел я изостави. После си даде сметка, че й напомня за гласа на Кирит. Въпреки че беше по-мил, отколкото някога е бил този на леля й.

— И нито една от Вашите сестри по видения не е видяла онова, което искате от мен? — попита мъжът. — Никой от Деветдневната стража?

— Никой — каза Ариел, навеждайки глава, а по шията й се разля червенина. Лираел гледаше с изумление. Собствената й майка беше смутена! Ала по онова време Ариел не е била много по-голяма от самата нея. Изглеждаше много млада.

Мъжът очевидно размишляваше в същата посока, защото каза:

— Съпругата ми е мъртва от осемнадесет години, но имам дъщеря, която сигурно е на твоите години. Не съм съвсем незапознат с… с…

— Фантазиите на младите жени? Или увлеченията на младостта? — прекъсна го Ариел, като отново го погледна, а лицето й вече беше гневно. — Аз съм на двадесет и пет, господине, и не съм някоя девственица, копнееща за любимия си. Аз съм Дъщеря на Клеър, и нищо друго, освен зрението не би ме довело тук, за да легна с мъж, който е достатъчно възрастен, за да ми бъде баща!

Мъжът остави чашата си и се усмихна мрачно, ала очите му бяха уморени и недокоснати от усмивката.

— Моля за извинение, госпожице. Всъщност аз чух гласа на пророчеството, когато за пръв път ме заговорихте днес, но го изключих от съзнанието си. Утре трябва да замина оттук, за да се изправя пред много опасности. Нямам време да мисля за любов и се оказа, че далеч не съм идеалният родител. Дори и да не отсъствах утре, и да можех да остана тук с вас, детето, което родите, едва ли ще вижда често баща си.

— Тук не става въпрос за любов — каза тихо Ариел, като отвърна на погледа му. — А и една нощ може да доведе до раждането на дете, както и цяла година усилия. Както и ще се случи, защото аз я видях. Колкото до липсата на баща, боя се, че тя дълго време няма да има никакви родители.

— Говорите с увереност — каза мъжът. — И все пак, Клеър често виждат много нишки, които бъдещето би могло да комбинира по един или друг начин.

— Тук виждам само една-единствена нишка, господине — каза Ариел, пресягайки се да хване бледата ръка на мъжа със своите кафяви пръсти. — Аз съм тук, призована от виденията, дадени ми от моята Кръв, както и вие сте ръководен от своята. Писано е това да се случи, братовчеде. Но навярно можем поне да се насладим на нашата единствена нощ, като забравим за по-възвишените съображения. Да си лягаме.

Мъжът се поколеба, разперил пръсти. После се разсмя и поднесе ръката на Ариел към устата си, за да я целуне нежно.

— Ще изживеем нашата нощ — каза той и стана от стола. — Не зная какво означава това, нито какво бъдеще ще осигурим тук. Ала вече съм уморен от отговорности и грижи! Както казвате, моя скъпа братовчедке, да си лягаме!

Двамата се прегърнаха и Лираел затвори дясното си око, обзета от смущение и лекото, неудобно усещане за срам. Ако продължеше да гледа, може би щеше да види мига на собственото си зачеване, а беше твърде смущаващо дори да си го помисли. Ала дори и с едно затворено око, видението не изчезна, докато Лираел не примигна, за да го пропъди, този път с истинска сълза.

Тайно се бе надявала на нещо повече, на нещо, което да й подскаже, че нейните родители са изживели забранена любов или някаква силна връзка, която да се разкрие пред дъщеря им. Ала по всичко личеше, че тя е била резултат от съвкупление за една нощ, което или е било предопределено, или се е дължало на болното въображение на нейната майка. Лираел не знаеше кое от двете е по-лошо. И все още нямаше ясна представа кой е баща й, макар че част от нещата, които бе видяла и чула несъмнено бяха двусмислени и налагаха по-нататъшно обмисляне.

Като затвори огледалото, тя го постави обратно в кесията на колана си. Едва тогава осъзна, че шумът от Първата порта беше престанал. Нещо пристигаше откъм водопада — нещо от по-дълбоките недра на смъртта.