Гарт Никс
Лираел (36)

Глава тридесет и втора
Когато мъртвите започнат да бродят, потърси течаща вода

Воден от обезпокояващото предчувствие на Могет, Сам пришпори и себе си, и Спраут — така че те напуснаха малката безименна гора по-рано от очакваното, вечерта на първия ден, и започнаха да прекосяват вълнистите зелени хълмове на обработваемите полета отвъд нея. Те бяха част от Средните земи на Старото кралство, обширна област от малки селца, чифлици и овцеферми, простиращи се на запад почти до Естуел и Олдмънд. С изключение на Синдъл на север, наоколо нямаше други градове, освен Янил, разположен на двайсет левги покрай западния бряг на Ратерлин. Силно обезлюден по време на Междуцарствието, районът бързо се бе възстановил, когато Тъчстоун се възкачи на престола, но населението все още беше много по-малко, отколкото по времето на разцвета на Кралството.

Тъй като предишната му дегизировка вече бе свързана с отговорности, Сам развали заклинанието на Хартата, което го бе преобразило като пътешественик и прие нормалния си вид. Спраут вече бе дегизирана от калта по краката й и съвсем обикновения си вид. В неговите потни и оцапани дрехи, така или иначе беше трудно да се определи как изглежда Сам. Беше си подготвил една история, в случай че го попитат. Щеше да каже, че е по-малкият син на капитан от търговската гвардия в Белизар, пътуващ на север при един братовчед в Чейзъл, който щеше да го наеме на работа като слуга.

Освен това, той превърза отново раната си и успя да нахлузи резервния си панталон, за да не излага на показ видимо ранения си и оцапан с кръв крак. Не можеше да прикрие накуцването, за разлика от шапката си, която бе подложена на унизително разрязване наполовина по периферията си, поради което не хвърляше толкова голяма сянка и не биеше толкова на очи.

Скоро след като излязоха от гората, влязоха в едно село, или по-скоро селце, тъй като можеше да се похвали едва със седем къщи. Ала наблизо имаше Камък на Хартата. Сам усети присъствието му някъде зад къщите. Изкуши се да го намери и да го използва, за да направи още едно, по-силно лечебно заклинание, ала тогава селяните със сигурност щяха да го забележат.

В това място нямаше хан. Макар че не можеше да се надява на удобно легло, той успя да купи малко почти пресен хляб, наскоро сготвен заек и малки, сладки ябълки от една жена, която караше количка, натоварена с хубави продукти, към своята ферма.

Могет проспа тази сделка, скрит под хлабаво завързания капак на дисагите, което беше много добре. Сам нямаше представа как би могъл да обясни защо пътува с бяла котка. Беше по-добре да не събужда интерес.

Сам продължи да язди, докато не стана твърде тъмно, за да може да вижда, и Спраут се луташе из калта от двете страни на онова, което трябваше да бъде път. Той направи леко заклинание за светлина и те откриха една непокрита купа сено, в която да се подслонят. Могет продължаваше да спи, нехаещ за преместването на дисагите и изстъргването на поне малка част от калта от коня и неговия ездач.

Сам се опита да го събуди, за да научи повече за Капана за светкавици. Ала звънецът, поробил Могет, действаше много добре и приспивният му звън се чуваше всеки път, когато котката помръднеше, сякаш за да се събуди. Миниатюрният Ранна накара дори Сам да изпита умора, когато се наведеше твърде ниско, затова той заспа до котката в много неудобна поза.

Следващият ден почти не се различаваше от предходния. Не беше изненадващо, с оглед на тънкото му легло от слама, че Сам с лекота се събуди преди зазоряване и отново пришпори Спраут в темпо, което не й се нравеше.

По пътя — който беше просто една пътека — срещна няколко души и размени с тях само обичайните любезности от страх да не го разпознаят. Говореше достатъчно, за да изглежда нормално, когато купуваше храна или питаше за най-добрия път през Синдълууд до Ратерлин.

В едно от селата се уплаши, когато спря да купи зърно за Спраут и торба с лук и пащърнак за себе си. Двама полицаи яздеха право към него, но не намалиха, а само кимнаха, докато минаваха, яздейки на изток. Очевидно не се беше разчуло нито за някакъв опасен некромант на свобода, нито за изчезнал принц, или пък той не изглеждаше нито като едното, нито като другото. Каквато и да беше причината, Сам беше благодарен за това.

Преди всичко пътуването беше лишено от събития, макар и изморително. Сам прекара по-голямата част от времето в размисли за Ник, родителите си, и собствените си недостатъци. Тези мисли неизменно го водеха към Врага. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че некромантът, който го бе изгорил, трябва да е в основата на всички настоящи беди. Той притежаваше силата и беше демонстрирал влиянието си, като се опита да плени и покори Сам.

Най-много се терзаеше от това как да постъпи и какво би могло да се случи. Той мислено съчини много, доста ужасяващи сценарии и като цяло не успя да измисли най-подходящия план за действие, ако някой от тях се сбъднеше. С всеки изминал ден си представяше все по-ужасни възможности. Всеки ден Сам осъзнаваше все по-силно, че Никълъс може би вече е открил нещо опасно в Капана за светкавици. Навярно неговата съдба.

Четири дни след срещата си с полицаите Сам гледаше от един хълм с пасища към сенчестите зелени граници на древната крепост, известна под името Синдълууд. Тя изглеждаше много по-голяма, мрачна и обрасла с трева, от малката горичка, в която бе срещнал Могет. И дърветата бяха по-високи, поне тези, които виждаше в покрайнините, но никъде не съзираше път.

Дори докато Сам гледаше гората, мислите му бягаха надалече. Положението, в което се намираше Ник, силно го тревожеше, както и присъствието на „Книга за мъртвите“ и звънците. Сега тези неща бяха тясно свързани, защото по всичко личеше, че най-голямата му надежда да спаси Ник — ако се намираше в беда — беше в това да овладее уменията на Абхорсен. Ако приятелят му бе пленен от врага, навярно той щеше да го използва, за да изнудва главния министър в Анселстиер и да осуети плана на Сабриел и Тъчстоун да предотвратят избиването на южняците, което на свой ред щеше да доведе до инвазия на мъртвите и края на Старото кралство, и…

Сам въздъхна и отново погледна дисагите. Въображението му ставаше разюздано. Ала каквото и да се случваше всъщност, той трябваше да положи свръхусилие да прочете книгата, за да се превърне в спасител, а не просто да бъде идиот, яздещ към катастрофа, който ще се остави да го убият или да го поробят просто така.

Разбира се, винаги съществуваше възможността Могет да лъже. Сам таеше подозрения спрямо него, тъй като смътно си спомняше, че котката никога не напуска Къщата без Абхорсен. Наистина, Сабриел не би могла да го заведе в Анселстиер на дипломатическа мисия, и беше възможно да му е дала разрешение да напусне Къщата. Ала майка му притежаваше и пръстена, който можеше да контролира творението на Свободната магия, в което щеше да се превърне Могет, ако бъдеше освободен. Ако съществото в тялото му излезеше на свобода, то щеше да убие всеки Абхорсен, който успее. А това, от своя страна, включваше и Сам. Несъмнено Сабриел не би пуснала котката да излезе, без да се погрижи да донесе пръстена на сина си.

Може би самият факт, че отсъстваше от Анселстиер и беше от другата страна на Стената, позволяваше на Могет да прави каквото си пожелае.

Или навярно Могет дори бе подкупен от Врага и всъщност сега водеше Самет към неговата гибел…

Потънал в неприятни мисли и опити да поведе Спраут по най-добрия път надолу по хълма, Сам се оказа напълно неподготвен за студената тръпка, която внезапно пробяга по гърба му. Точно в този миг той осъзна, че го наблюдават. Наблюдаваше го някакво мъртво същество. В съзнанието му изплува старото стихотворение, което бе научил още като дете:

 

Когато мъртвите започнат да бродят,

потърси течаща вода,

защото от нея винаги ще бягат те.

Бързата река и необятно езеро

най-лесно ще завардят мъртвите

и ще бъдат твой подслон.

Ако водата те предаде,

огънят ще бъде твой другар;

щом и двамата не те предпазят,

това ще бъде твоят край.

 

Още докато думите се лееха в съзнанието му, Сам погледна към слънцето. Оставаше им по-малко от час дневна светлина. Той незабавно затърси течаща вода — поток или река — и видя някакво сребристо отражение в сенките, близо до края на гората. По-далече, отколкото му се искаше.

Поведе Спраут към мястото, усетил надигащия се страх в душата си, който скова и мускулите му. Не можеше да види мъртвото създание, но то беше наблизо. Усещаше духа му като влажно докосване по кожата си. Навярно беше силно, в противен случай не би рискувало да се появи дори и на гаснещата слънчева светлина.

Коленете на Сам се огънаха поради непреодолимия импулс да пришпори Спраут в галоп. Ала те продължиха да се спускат по хълма по неравната земя. Ако кобилата паднеше отгоре му, щеше да се окаже приклещен и да се превърне в лесна плячка за мъртвите…

Не. Най-добре беше да не мисли за това. Отново се огледа, примижал срещу жълто-червеното слънце, спуснало се ниско на небосвода. Съществото беше някъде зад гърба му… а, не… вдясно.

Страхът му се усили, когато разбра, че съществата бяха две, а може би повече. Навярно това бяха призрачни ръце, промъкващи се от сенките от камък на камък и беше почти невъзможно да ги види, преди да се изправят, за да го нападнат.

Пресегна се опипом назад и отвори една от дисагите. Ако не успееше да се добере навреме до течащата вода, звънците щяха да бъдат единствената му защита срещу призрачните ръце. Доста жалка защита, защото не знаеше как да ги използва и като нищо можеха да се обърнат срещу него.

Усети как единият от мъртвите отново помръдна и сърцето му прескочи заради ужасяващата бързина на съществото. То беше точно до него, а той продължаваше да не го вижда дори и на ярката слънчева светлина!

После погледна нагоре. Над него кръжеше черно петно, точно извън обсега на лъка. Зад първото се появи и още едно, още по-нависоко.

Това не бяха никакви призрачни ръце, а гарвани-убийци. А след като имаше два, щяха да се появят и повече. Гарваните-убийци винаги се движеха на ята, създадени от обикновени гарвани, убити със специален ритуал, а след това напоени с накъсаните останки от един-единствен мъртъв дух. Направлявани от този разкъсан, но общ разум, тези разлагащи се късове от гниеща плът и пера летяха по волята на Свободната магия и сееха смърт.

Ала когато Сам огледа хоризонта, не видя повече гарвани. Несъмнено никой некромант нямаше да хаби силите си, само за да създаде чифт гарвани-убийци. Те можеха да бъдат унищожени много лесно, ако не летяха в ято. Един удар с меча можеше да размаже един гарван, ала дори и най-храбрият войн можеше да бъде разгромен от стотици птици, нападащи едновременно, разкъсвайки с острите си клюнове очите и шията му.

Освен това за тях беше необичайно да излизат на слънце. Заклинанието, което ги движеше, бързо се разваляше от топлината и светлината, когато вятърът разкъсаше на парчета физическата им форма.

Освен, помисли си Сам, ако това наистина бяха само два гарвана, ползващи мъртвата енергия, която по принцип би била разпределена сред стотици тела. Ако беше така, те щяха да оцелеят много по-дълго и да бъдат по-силни на слънцето. А можеха да бъдат използвани и за други цели, освен за да нападат.

Например да наблюдават, помисли си той мрачно, когато нито една от птиците не опита да се приближи. Те запазиха позициите си над главата му, кръжейки бавно, като навярно го набелязваха като обект на нападение от страна на други мъртви, когато се стъмнеше.

Като потвърждение на неговите мисли, един от гарваните-убийци — онзи, който се намираше по-далече, — изграчи присмехулно и дрезгаво и пое на юг, ръсейки гниещи пера, задвижван повече от магията, отколкото от случайните махове с крила.

Той твърде много приличаше на пратеник, а другарят му на съгледвач, летящ нависоко, за да следи посоката, в която щеше да поеме Сам.

За миг той обмисли идеята да направи заклинание за разруха срещу него, но той се намираше твърде далече и очевидно бе добре инструктиран да внимава. Освен това, Сам още беше отпаднал заради ранения си крак. Знаеше, че трябва да пести силите си за през нощта.

Наблюдавайки внимателно черното петно над главата си, той пришпори Спраут да продължи. Оттук потокът не изглеждаше особено голям, но щеше да му осигури някаква защита. След моментно колебание измъкна и пояса и си го сложи. Тежестта на звънците и тяхната сила се стовариха мощно върху гърдите му, като секнаха дъха му. Ала ако се стигнеше до най-лошото, щеше да се опита да използва по-маловажните звънци, воден от уроците, които бе получил от своята майка. Те трябваше да бъдат просто въведение към обучението, което бе занемарил. Поне Ранна сигурно би могъл да се справи с него, без да се страхува, че ще бъде повлечен в смъртта против волята си.

Един заядлив глас в дъното на съзнанието му казваше, че още не е твърде късно да вземе „Книгата за мъртвите“ и да научи повече за рожденото си право, което би могло да го спаси. Ала дори страхът от нападение не беше достатъчен за Сам да преодолее страха си от книгата. Докато я четеше, можеше да се озове в смъртта. По-добре беше да се бори с мъртвите в живота с малкото знания, които имаше, отколкото да се изправи срещу тях в смъртта.

Стори му се, че чува присмех зад гърба си, някакъв приглушен смях, който не идваше от Могет. Обърна се, инстинктивно поставяйки ръка на меча си, ала там нямаше нищо и никой. Само спящата котка в една от дисагите и „Книгата за мъртвите“ в другата. Сам пусна дръжката на меча, вече потънал в пот заради треперещите си пръсти, и отново погледна към потока. Ако дъното беше гладко, щеше да язди по него, доколкото може. Ако имаше късмет, той би могъл да го отведе на запад, чак до Ратерлин, могъщата река, която не можеше да бъде прекосена дори и от някой от висшите мъртви.

А оттам, каза един потаен и страхлив глас в съзнанието му, можеше да се качи на лодка до Къщата на Абхорсен. В нея щеше да бъде в безопасност. Предпазен от мъртвите и от всичко останало. Но какво, попита един друг глас, щеше да стане с Ник, с неговите родители, с Кралството? След това и двата гласа изчезнаха, когато Сам се съсредоточи върху това да поведе Спраут надолу по хълма, към бленуваната безопасност на потока.

 

 

Сам изгуби от поглед гарвана-убиец, когато последните остатъци от деня бяха погълнати от сенките на дърветата и падащия мрак. Ала все така усещаше присъствието на мъртвия дух над главата си. Сега беше по-ниско, набрал смелост заради прегръдката на падналата нощ.

Но все пак не беше достатъчно смел, за да се спусне прекалено близо до течащата вода, която клокочеше от двете страни на временния му бивак. Потокът го бе разочаровал донякъде, а освен това недвусмислено показваше, че пролетните наводнения вече намаляват. Беше широк едва трийсет стъпки и бе достатъчно плитък, за да прегази през него. Но щеше да му бъде от полза, а и Сам бе открил едно островче, представляващо просто тясна пясъчна ивица, където водата течеше бързо от двете страни.

Вече беше запалил огън, тъй като нямаше смисъл да опитва да се крие при кръжащия над главата му гарван-убиец. Трябваше само да направи заклинание за защитен ромб, достатъчно голям, за да предпази него, коня и огъня.

Ако му достигнеха сили, помисли си, докато опитваше да накара Спраут да застане неподвижно. Следващата му идея беше да свали пояса със звънците, който продължаваше да му тежи. После закуцука, за да заеме поза за заклинание пред Спраут, извади меча от ножницата и го протегна напред. Останал в тази поза, той четири пъти си пое дъх, вливайки в умореното си тяло колкото можеше повече кислород.

Посегна за четирите главни символа на Хартата, които щяха да положат върховете на защитния ромб. Символите се оформиха в съзнанието му, изтръгнати от безспирния поток на Хартата.

Той ги задържа там, а дъхът му секна от усилието, и очерта контурите на първия символ — Източния — в пясъка пред себе си. Когато приключи, образът от съзнанието му се спусна към острието като златист огън. Той изпълни със светлина очертанията, които беше направил в пясъка.

Сам докуцука зад Спраут, заобикаляйки огъня, и нарисува Южния знак. Когато и той проблесна, от източния към него се спусна ивица от жълт огън, образувайки непреодолима бариера както за мъртвите, така и за всяка физическа опасност. Изпълнен с решимост да продължи, Сам не погледна нататък. Ако сега объркаше нещо, ромбът нямаше да бъде завършен.

Досега той бе правил много защитни ромбове, но никога ранен и толкова уморен. Когато и последният символ, Северният, най-сетне лумна, Сам пусна меча и се строполи на земята, дишайки тежко върху мокрия пясък.

Изпълнената с любопитство Спраут се обърна да го погледне, ала без да помръдне. Сам си мислеше, че ще трябва да й направи заклинание за неподвижност, за да не би случайно да излезе от ромба, но тя не се движеше. Може би надушваше гарвана-убиец.

— Предполагам, че сме в опасност — каза един прозяващ се глас близо до ухото на Сам. Той седна и видя как Могет се измъква от дисагите, които стояха до огъня, редом с навярно недостатъчния куп мокри дърва.

Сам кимна, временно неспособен да говори. Посочи небето, на което вече започваха да се появяват отделни звезди, както и голямата бяла ивица облаци. Имаше и тъмни облаци високо на юг, озарявани от далечни светкавици, но нямаше изгледи да завали.

Гарванът-убиец не се виждаше, ала Могет изглежда разбра какво сочи Сам. Котката се изправи на задните си крака и започна да души наоколо, като небрежно удари с едната си лапа един много голям комар, който навярно току-що се бе нахранил от принца.

— Гарван-убиец — каза той. — Само един. Странно.

— Следи ни — отвърна Сам, удряйки няколко комара, които се канеха да кацнат на челото му. — Бяха два, но другият отлетя. На юг. Сигурно, за да получи нареждания. Проклети гадинки!

— Тук действа някакъв некромант — съгласи се Могет и отново подуши въздуха. — Питам се дали той… или тя… търси точно теб. Или това е просто лошият късмет на един своенравен пътешественик?

— Възможно е да е онзи, който ме хвана преди, нали? — попита Сам. — Искам да кажа, че той знаеше къде съм с отбора по крикет…

— Може би — отвърна Могет, все така вгледан в нощното небе. — Малко вероятно е тук да има гарвани-убийци или някой дребен некромант да се осмели да те нападне, освен ако зад него не стои някаква движеща сила. Тези гарвани определено са по-дръзки, отколкото им се полага. Хвана ли ми риба?

— Не — отвърна Сам, изненадан от внезапната смяна на темата.

— Колко мило от твоя страна — каза Могет, душейки. — Предполагам, че ще се наложи сам да си уловя.

— Не! — възкликна Сам, като се изправи. — Ще развалиш ромба! Нямам сили да направя още един. Оу! Хартата да прокълне тези комари!

— Няма да го разваля — каза Могет, като отиде до Западния знак и предпазливо изплези език. Символът се озари в бяло, заслепявайки Сам. Когато зрението му се проясни, Могет стоеше изправен от другата страна, вгледан във водата, повдигнал едната си лапа като ловуваща мечка.

— Фукльо — промърмори Сам. Запита се как бе успял да го направи. Ромбът беше непокътнат, а ивиците магически огън не спираха да текат между ярките главни символи.

Де да можеше ромбът да държи настрана и комарите, помисли си Сам, като размаза още няколко в кървави петна по врата си. Очевидно техните ухапвания не се числяха към дефиницията на заклинанието за физическа опасност. Внезапно той се усмихна, припомняйки си за нещо, което бе опаковал в багажа си.

Тъкмо изваждаше въпросния предмет от дисагите, когато Западният знак отново проблесна в отговор на завръщането на Могет. Котката държеше в устата си две малки пъстърви, а люспите им отразяваха цветовете на дъгата на смесената светлина от огъня и Хартата.

— Можеш да сготвиш тази — каза Могет и остави по-малката до огъня. — Какво е това?

— Подарък за майка ми — отвърна с гордост Сам и остави на земята инкрустирана с бижута механична жаба, която имаше странната анатомична особеност да притежава крила, изработени от мек бронз. — Летяща жаба.

Могет наблюдаваше с интерес, докато Сам леко докосна гърба на жабата и тя започна да свети с пламъка на магията на Хартата, когато привидението в механичното й тяло се пробуди от своя сън. Тя отвори едното си тюркоазно око, после другото, а клепачите от тънък пласт злато се плъзнаха назад. После разпери крила, а бронзовите пера изтракаха.

— Много е красива — каза Могет. — Може ли да прави нещо?

Летящата жаба сама отговори на въпроса му, като внезапно подскочи във въздуха, а дългият й яркочервен език се стрелна напред и улови няколко стреснати комара. Размахвайки силно крила, тя изви езика си в спирала, изяде ги, а после се спусна обратно долу и се приземи доволно в краката на Сам.

— Хваща насекоми — заяви той с голямо задоволство. — Реших, че ще бъде от полза за мама, защото тя прекарва толкова много време в блатата, докато преследва мъртвите.

— Справил си се — каза Могет, наблюдавайки как летящата жаба отново подскочи, изпълнявайки своя въртелив танц след поредната си жертва. — Това изцяло твое изобретение ли е?

— Да — отвърна лаконично Сам, очаквайки да чуе някаква критика. Ала Могет мълчеше и просто наблюдаваше акробатичните изпълнения на жабата, докато зелените му очи следяха всяко нейно движение. После котката насочи погледа си към Сам, от което той се притесни. Опита се да отвърне на този зелен поглед, но се наложи да извърне очи — и внезапно осъзна, че наоколо има мъртви. Много мъртви, които се приближаваха с всяка изминала секунда.

Очевидно и Могет усети присъствието им, защото подскочи и изфуча, а козината по гърба му настръхна. Спраут ги надуши и потръпна. Летящата жаба отлетя към дисагите и влезе вътре.

Сам се вгледа в мрака, като заслони очи от огъня. Луната бе скрита зад облаци, ала звездите се отразяваха във водата. Той усещаше мъртвите някъде в гората, ала мракът под клоните на старите преплетени дървета беше твърде гъст. Не виждаше нищо.

Но успя да чуе как клонките изпращяха, а по-големите клони се огънаха, долови и шума от тежки стъпки на фона на несекващото клокочене на потока. Каквото и да се приближаваше, част от него поне имаше физическа форма. Там вероятно имаше и призрачни ръце. Или глимове, мордаути или друг от многото видове низше стоящи мъртви. Не долавяше нищо по-могъщо, поне засега.

Независимо какви бяха, наброяваха поне дузина от двете страни на потока. Забравил умората си и накуцването, Сам обиколи ромба, за да провери символите. Течащата вода не беше нито дълбока, нито достатъчно бърза, за да направи нещо повече от това да обезкуражи мъртвите. Ромбът щеше да бъде тяхната истинска защита.

— Навярно ще се наложи да подновяваш символите до сутринта — каза Могет, наблюдавайки огледа, който Сам извършваше. — Ромбът не е направен много добре. Трябва да поспиш, преди да опиташ отново.

— Как да заспя? — прошепна Сам, инстинктивно снишил глас, сякаш имаше някакво значение дали мъртвите ще го чуят. Те вече знаеха къде е. Сега дори можеше да ги подуши — отвратителната миризма на гниеща плът и надгробна пръст.

— Това са просто ръце — каза Могет, като погледна нататък. — Сигурно няма да нападнат, докато ромбът действа.

— Откъде знаеш? — попита Сам, бършейки потта от челото си заедно с няколко смазани комара. Стори му се, че вече вижда мъртвите — високи силуети между по-тъмните стволове на дърветата. Ужасни, раздробени трупове, върнати насила в живота, за да изпълняват заповедите на някой некромант. Те бяха лишени от своя разум и човешки облик, останали само с нечовешката сила и неутолимия копнеж за живот, който вече не можеха да имат.

Неговия живот.

— Би могъл да отидеш там и да ги изпратиш обратно в смъртта — предложи Могет. Беше започнал да яде втората риба, започвайки от опашката. Сам не го бе видял да изяжда първата.

— Майка ти би го направила — добави лукаво Могет, когато Сам не каза нищо.

— Аз не съм майка ми — отвърна той с пресъхнала уста. Не посегна да вземе звънците, макар че усещаше присъствието им върху пясъка и техния зов. Те искаха да бъдат използвани срещу смъртта. Ала повечето от тях можеха да се окажат опасни за онзи, който ги използваше, или най-малкото да бъдат коварни. Щеше да се наложи да използва Кибет, за да върне мъртвите обратно в смъртта, а Кибет лесно би могъл да изпрати там него, вместо тях.

— Пътникът ли избира пътя си, или той него? — попита внезапно Могет, отново вперил очи в потното лице на Сам.

— Моля? — попита принцът разсеяно. И преди беше чувал майка си да изрича тези думи, ала те не му говореха нищо нито тогава, нито сега. — Какво ще рече това?

— Означава, че изобщо не си прочел докрай „Книгата за мъртвите“ — каза Могет със странен глас.

— Ами не, още не съм — призна мрачно Сам. — Ще я прочета, само дето…

— Означава също, че наистина сме в беда — прекъсна го Могет, насочвайки погледа си към мрака. — Мислех, че поне вече знаеш достатъчно, за да се защитиш!

— Какво виждаш? — попита Сам. Той чуваше движението нагоре по потока, внезапното кършене на дървета и плясъкът на камъни във водата.

— Дошли са призрачни ръце — отвърна мрачно Могет. — Двама са, някъде далече зад дърветата. Те насочват ръцете как да препречат потока. Предполагам, че ще ни нападнат, когато водата престане да тече.

— Ще ми се… ще ми се да бях истински Абхорсен — прошепна Сам.

— Ами на твоята възраст би трябвало да бъдеш! — каза Могет. — Но предполагам, че ще трябва да се задоволим с това, което знаеш. Между другото, къде е личният ти меч? Този без магия няма да съсече телата на призрачните ръце.

— Оставих го във Велизар — каза Сам миг по-късно. — Не мислех… не разбирах какво правя. Реших, че Ник вероятно е в беда, но не чак дотам.

— Това е проблемът, когато си отгледан като принц — изръмжа Могет. — Все си мислиш, че някой ще урежда всичко вместо теб. Или пък стигаш до другата крайност, както сестра ти, и решаваш, че нищо не може да стане без твоята намеса. Чудно дали някой от вас двамата изобщо може да свърши нещо полезно.

— Какво мога да направя сега? — попита смирено Сам.

— Ще разполагаме с малко време, преди водата да забави течението си — отвърна Могет. — Трябва да опиташ да омагьосаш малко меча си. След като си в състояние да направиш онази жаба, сигурен съм, че това няма да бъде непосилно за теб.

— Така е — каза мрачно Сам. — Наистина знам как се прави това.

Съсредоточавайки се върху меча, той отново се потопи в Хартата, търсейки символи за острота и разруха — магия, която щеше да унищожи мъртвата плът или материята на духовете им.

Положи усилие, за да насочи символите към меча, като гледаше как те бавно се движат като олио по острието, просмуквайки се в стоманата.

— Бива те — отбеляза котката. — Учудващо е. Малко ми напомняш за…

Каквото и да се канеше да каже, то бе заглушено от ужасен писък, който проряза нощта, придружен от неистово шляпане във водата.

— Какво беше това? — възкликна Сам, отивайки до Северния знак, хванал в готовност току-що омагьосания си меч.

— Ръка — отвърна Могет, хихикайки. — Падна във водата. Онзи, който направлява тези мъртви, е много далече, принце мой. Дори призрачните ръце са слаби и глупави.

— Значи може и да ни провърви — прошепна Сам. Потокът почти не беше засегнат от дигата, която издигаха нагоре по течението му, а ромбът продължаваше да свети ярко. Навярно нищо нямаше да се случи преди съмване.

— Имаме големи шансове — каза Могет. — За тази вечер. Ала след това ще настъпи друга нощ, а после може би още една, преди да успеем да стигнем до Ратерлин. Тогава?

Сам още опитваше да измисли какво да отвърне, когато първата призрачна ръка с викове прекоси водата — и с всички сили се втурна към ромба, а нощта бе озарена от експлозия от сребърни искри.