Гарт Никс
Лираел (21)

Глава седемнадесета
Никълъс и некроманта

Когато Сам се завърна в живота, чу ожесточеното трещене на картечници и видя, че пейзажът е станал черно-бял заради ослепителното сияние на сигналните ракети, които бавно падаха сред дъжда.

Ледът пукаше, докато вървеше, а скрежът по дрехите му се трошеше в причудливи форми. Той направи половин крачка напред и падна на колене, като проплака от болка и ужас, когато пръстите му зариха в калната пръст, търсейки утеха в усещането за живот.

Бавно осъзна, че е заобиколен от оръжия и човешки говор. Ала не чуваше добре, защото думите на некроманта отекваха в главата му, нареждайки му какво да прави. Опита се да каже нещо с тракащите си от студ зъби, неволно подели ритъма на оръжията.

— Некромант… спускащ се път… близо до гробовете — каза той запъвайки се, без всъщност да знае какво или на кого говори. Някой докосна китката му и той изпищя, а болката го заслепи по-силно от пламъците на ракетите, които продължаваха да проблясват в небето над него. После ярката светлина внезапно бе заменена от мрак. Сам бе припаднал.

— Ранен е — каза Ник, оглеждайки разранените следи от пръсти по китката му. — Нещо го е изгорило.

— Какво? — попита сержантът. Той се взираше в склона, вгледан в червените трасиращи снаряди, които летяха ниско, описвайки дъги откъм съседното възвишение, надолу към пътя и по него. От време на време някой от тях биваше придружен от внезапен трясък, свистене и ослепителна заря от бял фосфор. Очевидно войските от Границата си проправяха път към мястото, където се намираха сержантът и момчетата. Това, което тревожеше сержанта, бе начинът, по който картечарите насочваха огъня си вляво и вдясно от пътя.

— Сам се е изгорил — отвърна Ник, без да може да откъсне очи от сините белези по китката на приятеля му. — Трябва да направим нещо.

— Несъмнено — каза сержантът, а лицето му изведнъж отново бе станало безизразно, когато и последната ракета изсвистя. — Онези момчета долу изтикват мъртвите към нас — и сигурно си мислят, че и ние вече сме мъртви, защото не са особено предпазливи. Всеки момент куршумите ще ни застигнат, ако не се махнем.

Сякаш за да потвърди забележката му, над главите им прелетя още една ракета и внезапен порой от трасиращи снаряди се изля над тях със свистене и пукот. Всички се наведоха, а сержантът извика:

— Долу! Залегнете!

На светлината на новата ракета Ник видя, че откъм дърветата изплуват тъмни силуети и поемат по хълма, а издайническата им тътреща се походка показваше какви са. В същото време едно от момчетата надолу по хълма изпищя:

— Идват отзад! Много…

Каквото и да се опитваше да каже, то бе заглушено от още картечен огън, дълги изстрели с трасиращи снаряди, които описаха ивици червена светлина сред мъртвите, очевидно поразявайки ги неколкократно. Те се гърчеха и залитаха под многобройните удари, но въпреки това приближаваха.

— Обстрелваме ги от онзи хълм — каза сержантът. — Но ще стигнат тук, преди оръжията да са ги разкъсали на парчета. Виждал съм това и преди. Ние също ще бъдем простреляни.

Той говореше бавно, почти без глас, и Ник осъзна, че не е в състояние да мисли — че мозъкът му е блокирал от опасността и не може да се справи със ситуацията.

— Не можем ли по някакъв начин да дадем сигнал на войниците? — извика той над поредния порой от изстрели. Тъмните силуети на мъртвите и ежеминутните, ярки и променливи лъчи на трасиращите снаряди се приближаваха към тях с неумолима скорост, бавни, но безкрайни, като някакво хипнотично оръдие на съдбата.

Един трасиращ снаряд внезапно профуча съвсем близо до тях и куршумите рикошираха от земята и камъните, свистейки покрай главата на Ник. Той залегна по-дълбоко в калта и придърпа и Сам по-наблизо, предпазвайки припадналия си приятел със собственото си тяло.

— Не можем ли да им дадем сигнал? — повтори френетично Ник, гласът му бе приглушен, а в устата си усещаше пръст.

Сержантът не отговори. Ник го погледна и видя, че лежи неподвижно. Фуражката му с червена ивица бе паднала, а около главата му имаше локва кръв, черна на светлината от ракетите. Не можа да разбере дали диша.

Той колебливо протегна ръка към сержанта, пресягайки се в калта, докато страховитите сенки на куршумите прорязваха костите му, принуждавайки го да държи ръката си колкото може по-ниско. Пръстите му напипаха някакъв метал, дръжката на меча на сержанта. Той щеше да се стресне и да се отдръпне, но в този миг някой извика зад него, а писъкът беше изпълнен с толкова ужас, че пръстите му конвулсивно сграбчиха оръжието.

Когато се обърна, видя силуета на едно от момчетата, което се бореше с по-едра фигура. Тя го бе сграбчила за шията и го тресеше като млечен шейк.

Без да мисли за опасността да го застрелят, Ник скочи да му помогне. Още докато го правеше, скочиха и други момчета, които започнаха да налагат мъртвата ръка с бухалки, греди и камъни.

След секунди го повалиха и го стъпкаха, но не достатъчно бързо, за да спасят жертвата му. Вратът на Хари Бенлет беше счупен и той никога вече нямаше да извади трима батсмени от играта за един следобед, или да прескочи всички чинове в изпитната зала в „Сомърсби“ просто за забавление.

Борбата ги бе отвела на хребета на хълма и Ник видя, че и от двете страни има мъртви. Само онези на по-близкия хълм бяха забавени от стрелбата. Видя откъде стрелят войниците и различи отделните групи. На съседния хълм имаше няколко картечници и поне стотина войници прииждаха през дърветата от двете страни на пътя.

Докато Ник гледаше, видя как един лъч на трасиращ снаряд внезапно идва към тях. Измина около трийсет метра и изведнъж спря. Беше твърде далече, за да го види ясно в този дъжд, но разбра, че картечницата е спряла само за да презареди, или за да преместят триножника, защото войниците се движеха бързо около нея. Очевидно бяха прихванали подходяща цел: фигурите, които се очертаваха на хълма.

— Размърдайте се! — извика той и се втурна по хълма полуприведен. Останалите го последваха, хукнали като обезумели и подхлъзвайки се, и това приключи едва когато няколко момчета се сблъскаха и паднаха.

Миг по-късно, над главите им профуча трасиращ снаряд и хълмът експлодира сред струи вода, кал и рикоширали куршуми.

Ник инстинктивно залегна, макар че беше доста надолу по хълма. В този миг осъзна три ужасяващи факта: беше оставил Сам отзад, по средата на хълма; беше абсолютно наложително да сигнализират войниците, за да не ги застрелят; и дори и да продължаха да се движат, мъртвите щяха да ги настигнат преди куршумите да са ги довършили.

Ала тези ужасяващи факти бяха придружени от внезапен прилив на енергия и решителност, каквито Ник никога преди не бе изпитвал, както и ясна мисъл, каквато не бе притежавал дотогава.

— Тед, извади кибрита си — нареди той, тъй като знаеше колко обича да пуши лула Тед, макар да не го биваше особено. — Всички останали извадете всичко сухо, което имате и което ще гори. Хартия и каквото и да е друго!

Всички се струпаха около него, докато говореше, а изпълнените им със страх лица издаваха нетърпението им да вършат нещо. Вадеха се писма, оръфани карти за игра, а след моментно колебание някой откъсна страниците на бележник, който до този миг бе съдържал нещо, което неговият собственик бе възприемал като своята безсмъртна проза. После дойде редът и на най-ценния трофей, малка бутилка с бренди, собственост на най-изпълнителния от всички Куки Майнър.

Първите три клечки угаснаха безславно на дъжда, усилвайки всеобщата тревога. После Тед използва шапката си, за да закрие четвъртата. Тя се запали без проблем, както и неговата напоена с бренди хартия. Лумна ярък огън с оранжеви пламъци, придобили син оттенък от брендито, който внезапно върна цветовете в едноцветния пейзаж, огряван от очевидно безкрайната поредица от сигнални ракети.

— Точно така — просъска Ник. — Тед, двамата с Майк ще пропълзите ли обратно, за да довлечете тук Сам? Стойте далече от хребета. И внимавайте с китките му — изгорил се е.

— Ти какво ще правиш? — попита разколебан Тед, когато над хълма прелетяха още трасиращи снаряди, а в далечината избухнаха бели фосфорни гранати. Очевидно се страхуваше да отиде, но не искаше да го признае.

— Ще се опитам да открия некроманта, мъжа, който контролира всичко тук — каза Ник, размахвайки меча. — Предлагам всички останали да започнат да пеят, за да могат войниците да разберат, че тук има истински хора, до огъня. Освен това ще трябва да държите настрана и чудовищата, макар че ще опитам да подмамя след себе си онези, които са по-наблизо.

— Да пеем? — попита Куки Майнър. Изглеждаше напълно спокоен, вероятно защото беше изпил половината съдържание на малката бутилка, преди да я предаде. — Какво да пеем?

— Училищната песен — отвърна Ник през рамо, докато поемаше надолу по хълма. — Тя навярно е единствената, която всички знаят.

За да не бъде на пътя на картечниците, Ник хукна по хълма, преди да поеме надолу, към мъртвите, които сега се намираха зад първоначалното си местоположение. Докато тичаше, той размаха меча над главата си, крещейки някакви безсмислени думи, които бяха почти заглушени от непрестанния тътен на оръдията.

Беше изминал половината път до най-близките мъртви, когато песента започна, достатъчно висока, за да се чува дори над стрелбата, а момчетата пееха по-силно, отколкото диригентът на хора в „Сомърсби“ би повярвал, че е възможно.

Фрагменти от текста съпътстваха Ник, когато той се престори, че завива наляво пред ръцете, а после хукна надясно, поемайки обратно към дърветата и пътя.

— Избери пътя на честта…

Той намали темпото, за да избегне един дънер. Сред дърветата беше много по-тъмно, защото светлината от ракетите бе скривана от листата им. Ник се осмели да погледне назад и изпита едновременно задоволство и страх, когато видя, че поне част от мъртвите бяха завили, за да го последват. Страхът надделя и го принуди да тича по-бързо между дърветата, отколкото изискваше здравият разум.

— Играй играта заради самата нея…

Думите от училищната песен внезапно секнаха, когато той излезе от гората, удряйки се в каменен зид, препъна се в него и падна на метър-два върху хлътналия път. Мечът излетя от ръката му, а дланите му се плъзнаха по асфалта, който ожули почти цялата им кожа.

Ник лежа известно време на пътя, за да дойде на себе си, а после понечи да се изправи. Стоеше на четири крака, когато осъзна, че някой се е изправил точно пред него. Кожените ботуши с метални пластини на коленете изчаткаха, когато непознатият пристъпи напред.

— Значи дойде, както ти наредих, дори без Саранет да е запечатал заклинанието — каза мъжът, а гласът му по някакъв начин заглуши всички останали Гласове, които изпълваха ушите на Ник. Стрелбата, експлодиращите гранати, пеенето — всичко това изчезна. Чуваше само ужасния глас, глас, който го изпълваше с неописуем страх.

Ник бе започнал да повдига главата си, когато мъжът проговори, но сега се страхуваше да го погледне. Инстинктивно разбра, че това е некромантът, когото бе толкова глупав да тръгне да търси. Единственото, което можеше да направи, бе да провеси глава, а козирката на шапката му за крикет скриваше лицето му от погледа, за който със сигурност знаеше, че е ужасяващ.

— Вдигни ръка — нареди некромантът, а думите пронизаха мозъка на Ник като нагорещени жици. Момчето бавно коленичи, като за молитва, а главата му остана приведена — и той протегна дясната си ръка, окървавена от падането.

Ръката на некроманта бавно се приближи, за да я поеме, с обърната нагоре длан. За миг на Ник му се стори, че ще се ръкуват и внезапно си припомни ужасните изгаряния по китките на Сам. Отпечатък от пръсти! Но не можа да помръдне. Тялото му бе приковано на място от силата в думите на некроманта.

Ръката на некроманта спря на сантиметри от неговата и нещо потръпна под кожата на дланта му, като паразит, опитващ се да излезе навън. После то се освободи в къс сребро, което бавно се насочи към разтворената длан на Ник. Остана във въздуха още един миг, после внезапно скочи върху ръката му.

Ник почувства как удря плътта му, усети, че прониква в кожата му и нахлува в кръвта му Той изпищя, тялото му конвулсивно се изви назад и некромантът за пръв път видя лицето му.

— Ти не си принцът! — извика той, а мечът му проблесна във въздуха, право към китката на Ник. Ала внезапно застина, на по-малко от един пръст разстояние от него, когато конвулсиите престанаха и момчето го погледна спокойно, притиснало ръката си към гърдите.

Парчето от загадъчния метал се носеше из нея, движейки се по сложните пътища на вените. Той беше слаб тук, от тази страна на Стената, но не прекалено, че да не може да достигне крайната си цел.

След минута вече беше до сърцето на Никълъс Сейър и се настани там. След още една минута от устата му започнаха да излизат облаци гъст бял дим.

Хедж чакаше, вгледан в дима. Но той внезапно се разсея и Хедж усети как вятърът се обръща на изток, а собствената му сила намалява. Чу шума от множество подковани ботуши нагоре по пътя и свистенето на сигнална ракета, изстреляна точно над главата му.

Поколеба се за миг, после прескочи насипа с нечовешка сръчност и пое към дърветата. Спотайвайки се сред тях, той наблюдаваше как войниците предпазливо наближават изпадналото в несвяст момче. Някои от тях имаха пушки с щикове, а двама носеха леки картечници „Люит“. Те не представляваха заплаха за Хедж, но имаше и други, които държаха истински мечове, покрити със светещи символи на Хартата, и щитове, обозначени със знака на Граничното разузнаване. Тези мъже носеха знака на Хартата на челата си и бяха опитни Магове на Хартата, въпреки че армията отричаше тяхното съществуване.

Бяха достатъчно, за да го задържат, разбра Хедж. А и неговите мъртви ръце бяха загинали или обездвижени по някакъв неизвестен за него начин, или бяха прогонени обратно в смъртта, когато новосъздадените им тела бяха твърде увредени, за да останат в тях, Хедж примигна и остана със затворени очи цяла секунда — единственото признание, че планът му се е провалил. Но той бе прекарал в Анселстиер четири години и другите му планове се развиваха с пълна сила. Щеше да се върне за момчето.

Когато той избяга в мрака, Ник бе положен в носилка; един млад офицер убеди момчетата на хълма, че наистина могат да престанат да пеят; а Тед и Майк опитаха да разкажат на едва свестилия се Сам какво се е случило, докато един военен медик оглеждаше изгарянията по китката и краката му и приготви мехлем с морфин.