Гарт Никс
Лираел (16)

Глава тринадесета
За стилкън и странната магия

За пореден път Лираел бе поразена от тишината, надвиснала в огромната пещера с цветята. Освен тихото шумолене, причинено от нейното минаване през маргаритките, нямаше никакъв друг звук.

Бавно, криволичейки на всеки няколко крачки, за да се увери, че нищо не я дебне, Лираел прекоси пещерата, точно до вратата с полумесеца. Тя бе все така полуотворена, но Лираел не посмя да влезе, тъй като си мислеше, че стилкън може да успее да я заключи по някакъв начин, ако все още се спотайва в полето.

Дървото беше най-вероятното място, където можеше да се крие чудовището, помисли си Лираел, представяйки си как се е омотало около някой клон като змия.

Скрито сред гъстите зелени листа, докато сребристите му очи следят всяко нейно движение…

На странната светлина дъбът беше само петно от сенки. Стилкън би могъл да е дори зад дънера, кръжейки бавно, за да остава между него и Лираел. Тя не сваляше очи от дървото, ококорила ги колкото можеше по-широко, сякаш така можеха да уловят още светлина. Все така нищо не помръдваше, затова тя продължи да върви към него, докато крачките й все повече се скъсяваха, а стомахът й се свиваше, преобръщайки се от ужас.

Тя дотолкова се бе съсредоточила върху дървото, че краката й цопнаха в края на вира, преди да осъзнае, че е там. За миг се образуваха ярки вълни, отразили светлината на изкуствената луна, после водата отново стана спокойна и тъмна.

Лираел отстъпи назад, изтърси крака и започна да заобикаля вира. Вече виждаше някакво очертание в дъба, както и обособени групи листа и отделни клони. Ала освен това и имаше и наслоени сенки, които можеха да бъдат какво ли не. Всеки път, когато очите й помръднеха, й се струваше, че е видяла движение в мрака.

Беше време за осветление, реши тя, дори и това да означаваше, че ще издаде местоположението си. Посегна към Хартата и съответните символи започнаха да се носят в съзнанието й и изчезнаха, когато стилкън изригна от вира до нея и се нахвърли върху й със свирепите си куки.

Възпиращият ги посрещна по някакъв начин със струя от бели искри и пара, и удар, който едва не изкълчи рамото на Лираел. Тя се запрепъва назад, крещейки с неочаквана бойна ярост, примесена с паника, и инстинктивно зае отбранителна позиция. Отново се разхвърчаха искри и водата започна да съска, когато стилкън нападна отново, а Лираел и Възпиращият едва успяха да парират куките му.

Без съзнателна умисъл, Лираел отстъпи, поемайки към дъба. Всичко, което знаеше за възпиращите заклинания, се беше изпарило от главата й, както и усещането й за Хартата. Единственото, което имаше значение сега, беше оцеляването, и тя зае позиция с меча си, за да спре убийствената атака на чудовището.

То отново замахна, ниско, към краката й. Лираел отвърна на удара и се изненада от себе си, когато нейните не особено тренирани мускули реагираха. Тя нанесе удар директно в торса на чудовището. Острието на Възпиращия го удари и се плъзна по вътрешностите му, причинявайки пламък от искри, които осеяха жилетката на Лираел с миниатюрни дупчици.

Ала стилкън не изглеждаше ранен, а само ядосан. Той отново нападна и всеки замах с куките принуждаваше Лираел да отстъпва с по няколко крачки. Тя отчаяно размаха Възпиращия, усещайки всеки удар да отеква в костите й. Тежестта на меча вече я изтощаваше. Никога не беше се проявявала особено добре с оръжие и никога не бе съжалявала за това — до този момент.

Тя отново отстъпи, а кракът й попадна на леко съпротивление, после отстъпи повече, отколкото трябваше, попадайки в една неочаквана дупка. Лираел загуби равновесие и се катурна назад, когато една остра кука разпори въздуха пред гърлото й.

Докато падаше, времето сякаш спря. Видя как ударът й се разширява, докато ръцете й се размахваха в опит да възстановят равновесието й. Видя как куките на стилкън замахват напред, към нея, като почти със сигурност щяха да попаднат в кръста й.

Лираел падна тежко на земята, но не обърна внимание на болката. Вече се претъркулваше встрани, смътно забелязвайки, че се беше препънала в една вдлъбнатина между два корена, а корените на дърветата удряха тялото й, докато се търкаляше между тях.

Земята… цветята… далечният таван и неговите светлини на Хартата бяха като отдалечени звезди — земята… цветята… изкуственото небе — с всяко преобръщане, Лираел очакваше да види сребристия поглед на стилкън и да усети изгарящата болка на куките му. Ала не го видя и не последва никакъв смъртоносен удар. При шестото преобръщане тя спря и се хвърли напред, а стомашните й мускули болезнено се свиха, когато отново застана на краката си.

Възпиращият все още беше в ръката й, а стилкън опитваше да измъкне лявата си кука от мястото, където се беше заклещила дълбоко в един от огромните главни корени на дъба. Лираел веднага разбра, че навярно не я е улучил, докато е падала — и вместо това е ударил корена.

Стилкън я погледна, сребристите му очи блестяха, и нададе ужасен крякащ звук, идващ някъде надълбоко от гърлото му. Тялото му се разтресе, а тежестта му се премести от приклещената му лява ръка към дясната половина на тялото му. Той се сниши, а мускулите помръдваха под привидно човешката му кожа, като плужеци под листо, натрупвайки се в заклещената му ръка. Преди процесът да приключи, той се надигна, напрягайки се да се освободи и да хукне след Лираел.

Това беше нейният шанс, разбра Лираел — тези оскъдни няколко мига. Символите на Хартата се възпламениха върху острието на Възпиращия, когато тя посегна към тях, за да ги слее с другите, измъкнати от Хартата.

Имаше нужда от четири главни символа, но за да ги използва, най-напред трябваше да се предпази с по-второстепенни символи.

Възпиращият й помогна и символите бавно образуваха верига в съзнанието й, твърде бавно, докато стилкън кряскаше и се напрягаше, изваждайки куката си сантиметър по сантиметър. Самият дъб сякаш се опитваше да държи чудовището в капан, осъзна Лираел, с онази част от съзнанието си, която не бе изцяло съсредоточена върху заклинанието на Хартата. Тя чуваше как дървото шуми и скърца, сякаш се опитва да държи затворен прореза в огромния си корен, заедно с куката.

И последният символ се появи и се вля в Лираел с непринудена изящност. Тя освободи заклинанието, усещайки как силата му се влива в кръвта й и всяка нейна кост, правейки я по-силна срещу четирите главни символа, които трябваше да призове.

Първият от тези главни символи разцъфна в съзнанието й, когато стилкън най-сетне освободи куката си, предизвиквайки силно стенание от дъба и струя бяло-зелена мъзга. Дори и покрита от предпазното заклинание, Лираел не остави главния символ дълго в съзнанието си. Тя го освободи, изпращайки го към острието на Възпиращия, където то се разля като лъскаво олио, докато накрая се възпламени, обгръщайки го със златисти пламъци.

Стилкън, вече подскочил, за да нападне, се опита да се отклони. Ала беше твърде късно. Лираел пристъпи напред, а Възпиращият подскочи в безупречен удар и се заби право във врата на стилкън. Златистият огън бушуваше, хвърляше бели искри като диря на ракета, съществото се закова на място едва на две крачки от Лираел, а куките му почти докосваха двете страни на тялото й.

Лираел призова втория главен символ и той също се спусна по острието. Ала когато достигна врата на стилкън, знакът изчезна. Миг по-късно, кожата на съществото започна да се напуква и спаружва, от него струеше ослепителнобяла светлина, когато съсухрената кожа се свлече на земята. След минута стилкън вече бе загубил човекоподобния си вид. Сега той беше просто стълб от бушуваща бяла светлина, прободен с меч.

И третият главен символ напусна меча и се заби в стълба. Онова, което бе останало от стилкън, на мига започна да се смалява, чезнейки, докато се превърна в точица от светлина с диаметър от няколко сантиметра, а острието на Възпиращия вече бе опряно в него.

Лираел взе металната бутилка от джоба на жилетката си, постави я на земята и с помощта на меча прибра останките на стилкън в нея. Едва тогава измъкна острието, свали го на земята и запуши бутилката с тапата. Миг по-късно я запечата с четвъртия главен символ, който обгърна корка и бутилката със светъл проблясък.

Бутилката подскочи за миг и се изви в ръката й, после застина неподвижна. Лираел я прибра обратно в джоба си и седна задъхана до Възпиращия. Наистина беше приключила. Беше възпряла стилкън. Съвсем сама.

Облегна се назад, потръпвайки от болката, която прониза гърба и ръцете й. Кратък проблясък прикова погледа й някъде близо над дървото. В миг тя отново застана нащрек, а ръката й се спусна към Възпиращия, забравила за всичките си болки. Взе меча и отиде да проучи мястото. Нима имаше още един стилкън? Или пък се беше измъкнал в последния момент? Провери бутилката, която определено беше запечатана. Възможно ли беше да е примигнала в последния, съвсем кратък миг, тъкмо когато се появи четвъртият символ?

Светлината отново проблесна, когато Лираел я наближи, мека и златиста, и тя въздъхна с облекчение. Това навярно бе магия на Хартата, така че все пак беше в безопасност.

Лираел уморено разрови дупката с Възпиращия, разчиствайки пръстта. Видя, че светлината идва от книга, подвързана с нещо, което приличаше на козина или рунтава кожа. Използвайки меча като лост, тя измъкна книгата. Беше видяла как дървото се стреми да приклещи стилкън — не искаше да сграбчи и нея.

След като я освободи от корените, тя извади книгата. Символите на Хартата по обложката й й бяха познати — представляваха заклинание, което да я поддържа чиста и без мушици и молци. Лираел пъхна дебелата книга под мишница, внезапно осъзнала, че е потънала в пот, покрита с мръсотия и листа от цветчета, и напълно изтощена, без да говорим за синините. Ала само жилетката й бе понесла трайни увреждания, пробита от искрите на стотици места, сякаш я бяха нападнали възпламеняващи молци.

Кучето се надигна откъм цветята, за да я посрещне, когато тя се отправи към изхода. В устата си държеше ножницата на Възпиращия и не я пусна, докато Лираел прибираше меча.

— Успях — каза Лираел. — Възпрях стилкън.

— Мф, мф, мф — каза кучето, подскачайки на задните си крака. После внимателно положи меча на земята и продължи: — Да, господарке. Знаех, че ще успеете. Със сигурност.

— Нима? — Лираел погледна ръцете си, които започваха да треперят. След това цялото й тяло се разтрепери и се наложи да седне, докато спре. Тя почти не забелязваше топлото туловище на кучето зад гърба си, нито окуражителното близане по ухото й.

— Аз ще върна меча — предложи кучето, когато Лираел най-сетне престана да трепери. — Стой тук, докато се върна. Няма да се бавя. Ще бъдеш в безопасност.

Лираел кимна, тъй като не можеше да говори. Потупа кучето по главата и легна върху цветята, оставяйки аромата им да се понесе над главата й, усещайки меките цветчета по бузите си. Дишането й се забави и стана по-равномерно, очите й бавно примигнаха веднъж, два пъти и после се затвориха.

Кучето изчака, докато се увери, че Лираел спи. После излая само веднъж. От устата му се появи символ на Хартата и закръжи във въздуха над спящото момиче. Кучето наклони глава и го погледна с обиграното си око. Доволно, то стисна меча със здравите си челюсти и заприпка нататък, към главната спирала.

Когато Лираел се събуди, беше сутрин, или поне светлината в пещерата бе ярка. За миг остана с впечатлението, че над главата й има символ на Хартата, но очевидно това беше само сън, защото там нямаше нищо, когато тя се събуди напълно и седна.

Чувстваше се много скована и изпитваше болка, но не беше по-зле, отколкото обикновено се чувстваше след някой от ежегодните изпити с меч и лък. Жилетката й бе непоправимо повредена, но тя имаше резервни и изглежда нямаше други физически признаци за битката й със стилкън. Нищо, което би наложило пътуване до болницата. Болницата… Филрис. Лираел се натъжи за миг, задето нямаше да може да разкаже на своята прапрапрабаба как все пак е победила стилкън.

Филрис също щеше да хареса Падналото куче, помисли си Лираел, поглеждайки към мястото, където то спеше край нея. Беше се свило на кълбо, опашката му бе плътно омотана около задните крака, и стигаше почти до муцуната. Похъркваше леко и от време на време помръдваше, сякаш сънуваше, че гони зайци.

Лираел се канеше да събуди кучето, когато усети, че книгата се забива в тялото й. На светлината тя разбра, че не е подвързана с козина или кожа, а имаше нещо като гъсто оплетена подвързия над тежките корици, нещо, което наистина бе много странно.

Тя я взе и я разгърна на титулната страница, но още преди да е прочела и първата дума, разбра, че това е могъща книга. Всяка частица от нея беше пропита с магия на Хартата. Имаше символи по хартията, символи в мастилото, символи в шева на основата й.

Титулната страница гласеше просто „В лъвска кожа“. Лираел я прелисти, надявайки се да открие съдържание, но попадна направо на първа глава. Започна да я чете, но шрифтът внезапно се премрежи и затрептя. Тя примигна, потърка очи, но когато отново ги отвори, на страницата пишеше „Предговор“, макар да беше сигурна, че няма как да се е прелистила. Обърна я и отново се появи титулната страница.

Лираел се намръщи и прелисти нататък. Отново прочете „Предговор“. Преди да се е сменил, тя зачете.

Създаването на кожи на Хартата позволява на Мага да приеме нещо повече от обикновеното подобие на животно или растение. Правилно изработената кожа на Хартата, носена по съответния начин, придава на Мага действителната желана форма, с всички нейни особености, възприятия, ограничения и предимства. Тази книга представлява теоретичен преглед на изкуството за създаване на кожи на Хартата; практически наръчник за начинаещия носител на кожи; и компендиум на всички кожи на Хартата, в това число тези на лъва, коня, на подскачащата крастава жаба, сивия гълъб, сребристия ясен, както и други полезни форми. При положение, че се следва с упоритост и дисциплина, курсът на обучение, поместен тук, ще въоръжи съзнателния Маг със знанието, необходимо му за създаване на неговата първа кожа на Хартата в рамките на три до четири години.

— Полезна е тази книга — каза току-що събудилото се куче, прекъсвайки четенето на Лираел, пъхайки муцуната си между страниците, очевидно желаейки сутрешно чесане между ушите.

— Много — съгласи се Лираел, безуспешно опитвайки се да продължи да чете през муцуната на кучето. — Очевидно, ако следвам курса на обучение в нея, ще успея да приема друга форма след три или четири години.

— Осемнайсет месеца — прозя се сънено кучето. — Две години, ако си мързелива. Макар че ти носиш кожа на Хартата — няма да промениш собствената си форма като такава. Постарай се да започнеш с кожа на Хартата, която ще бъде удобна за изследване. Знаеш, че е хубаво да се промъкваш през малките пробойни и така нататък.

— Защо? — попита Лираел.

— Защо? — повтори Кучето с недоверие, издърпвайки глава изпод ръката на Лираел. — Тук има толкова много неща, които да се видят и подушат! Цели етажи от библиотеката, в които не е стъпвал никой от стотици, хиляди години! Заключени стаи, пълни стайни. Съкровища! Знания! Забавления! Нима искаш цял живот да си останеш трети помощник?

— Не съвсем — отвърна категорично Лираел. — Искам да бъда истинска Клеър. Искам да притежавам зрението.

— Е, може би ще открием нещо, което да го пробуди у теб — заяви Кучето. — Зная, че трябва да работиш, но има още толкова много време, което не бива да пилеем. Какво по-хубаво от това да отидеш някъде, където другите не са стъпвали от хиляда години?

— Предполагам, че бих могла — съгласи се Лираел, а въображението й се разпали от думите на кучето. Имаше много врати, които й се щеше да отвори. Онази странна дупка в скалата, например, там, където спиралата внезапно спираше…

— Освен това — добави кучето, прекъсвайки мислите й, — тук действат сили, които искат да използваш книгата. Нещо е освободило стилкън, а присъствието на чудовището е пробудило и други магии. Онова дърво нямаше да издаде тайната на книгата, ако не ти е било писано да я вземеш.

— Предполагам — каза Лираел. Не й се нравеше идеята, че някой е помогнал на стилкън да се освободи от пленничеството си. Това предполагаше, че има някаква по-велика сила на злото, някъде тук из Старите етажи, или че някаква сила би могла да се добере до Глетчера на Клеър отвън, въпреки всичките им прегради и защити.

Ако в библиотеката имаше друго същество от рода на стилкън — някакво творение на Свободната магия, притежаващо огромна сила — Лираел чувстваше, че е неин дълг да го открие. Усещаше, че унищожавайки стилкън, несъзнателно бе направила първата крачка към поемането на отговорността да унищожи всяко друго подобно нему същество, представляващо заплаха за Клеър.

Освен това, търсенето на подобно създание щеше да запълни времето й и да я разсее. Лираел осъзна, че почти не се е замисляла за пробуждането или зрението през последните няколко месеца. Създаването на Кучето и откриването на начин да унищожи стилкън бяха ангажирали почти изцяло съзнанието й.

— Ще се науча как да направя полезна кожа на Хартата — заяви тя. — И ще проуча наоколо, Куче!

— Хубаво! — каза кучето и нададе радостен лай, който отекна из пещерата. — А сега, най-добре изтичай да се измиеш и преоблечеш, преди Имши да започне да се чуди къде си.

— Колко е часът? — попита стреснато Лираел. Далече от безапелационните нападки на Кирит в младежкото помещение, или ударите на часовника в читалнята, тя нямаше представа кое време на денонощието е. Беше изчислила грубо, че е около зазоряване, защото не бе спала много.

— Шест и половина… сутринта — отвърна кучето, след като наклони ухо, сякаш за да чуе някакъв далечен удар на часовник. — Плюс-минус…

Гласът му заглъхна, защото Лираел вече беше излязла, отправяйки се нататък с нещо като накуцващ бяг. Кучето въздъхна и се впусна след нея, настигайки без проблеми Лираел, още преди да затвори вратата.