Хенри Райдър Хагард
Алън Куотърмейн (9)

Глава VIII
Обясненията на Алфонс

И така, битката свърши. Отвръщайки глава от потресаващата сцена, изведнъж се сетих, че не бях виждал Алфонс от двадесетина минути (защото, макар че се изисква много време да се опише битката, всъщност тя не беше траяла дълго), от момента, когато бях принуден да го ръгна под лъжичката, вследствие на което за малко не бях прострелян. Страхувайки се, че горкият човечец беше загинал в боя, започнах да търся тялото му между мъртъвците наоколо, но не можах да открия нито следа от него. Реших, че сигурно е оцелял, и тръгнах покрай стената на краала към мястото, където бяхме заели позиция, и започнах да го викам по име. Тук, на около петнадесет крачки от стената, растеше едно много старо дърво от рода на индийските смокини. То беше толкова старо, че с течение на времето цялата му вътрешност беше изгнила, оставяйки само обвивката на кората.

— Алфонс! — виках аз, вървейки покрай стената. — Алфонс!

— Oui, monsieur — отговори един глас. — Тук съм.

Огледах се, но не видях никого.

— Къде? — изревах аз.

— Тук съм, monsieur, в дървото.

Погледнах натам. Надничайки от една дупка на около пет фута от земята в дънера на смокиновото дърво, видях да се подава бледо лице и чифт големи мустаци, единият, отрязан, по-къс, а другият, плачевно увиснал като опашката на току-що набито куче. Тогава за първи път осъзнах това, което бях подозирал преди, а именно, че Алфонс е жалък страхливец. Отидох при него.

— Излез от дупката — казах.

— Свърши ли се, monsieur? — попита загрижено той. — Напълно ли свърши? Ах, какви ужаси преживях и колко молитви изрекох.

— Излез оттам, долна отрепко — казах, защото никак не бях настроен дружелюбно. — Всичко вече приключи.

— Така ли, monsieur, значи молитвите ми са чути? Излизам. — И той наистина излезе.

Докато вървяхме надолу, да се присъединим към другите, които се бяха събрали пред широкия вход на краала, представляващ сега истинска костница, иззад един храст изведнъж изскочи някакъв масай, измъкнал се невредим, и се спусна яростно срещу ни. С вик на ужас Алфонс побягна, докато масаят хвърчеше след него, решен, преди да умре, да извърши убийство. Той бързо настигна горкия дребен французин и щеше да му види сметката, ако не бях успял да изпратя един куршум между широките плешки на елморана. Така доведох работата до благополучен край за французина в момента, когато направи последен мъчителен завой с напразната надежда да избегне дългото желязо, което святкаше непосредствено зад гърба му. В същия миг той се спъна и се просна по дължина, а тялото на масая се стовари отгоре му, мърдайки конвулсивно в предсмъртна агония. Веднага се понесе такава поредица от пронизителни писъци, че си помислих, че преди да умре, дивакът бе успял да промуши горкия Алфонс. Изтичах и издърпах масая настрани, и под него се откри лежащият Алфонс, покрит с кръв, да се мята като жаба, през която пускат ток. „Горкият човек! — помислих си аз, — Свършено е с него!“ — и като коленичих, затърсих раната, доколкото ми позволяваха гърченията му.

— Ох, дупката в гърба ми! — ревеше той. — Убиха ме. Умирам! Претърсих отново, но не открих рана. Тогава ме осени истината: човекът беше изплашен, а не ранен.

— Стани! — извиках. — Стани! Не те ли е срам? Дори не си одраскан.

Той послуша и се изправи. Нямаше му нищо.

— Но, monsieur, помислих, че съм — каза той извинително. — Не знаех, че съм победил. — После като подритна тялото на масая, възкликна тържествуващо: — Ей, черно дивашко куче, ти си мъртво; каква победа!

Напълно отвратен, оставих Алфонс да се грижи за себе си, което той направи, следвайки), ме като сянка, и отидох при другите пред големия вход. Първото, което видях, беше Макензи, седнал на камък и с пристегнато с носна кърпа бедро, което обилно кървеше, тъй като бе прободено с копие и раната разрязваше по ширина цялото му бедро. В ръката си още държеше любимия си касапски нож, превит сега почти на две, от което разбрах, че е имал успех в счепкването си и падането с елморана.

— Ах, Куотърмейн — напевно каза той с треперещ и възбуден глас. — Ето че победихме, но каква тъжна гледка, каква тъжна гледка! — После преминавайки на силен шотландски акцент, с поглед към прегънатия нож в ръката си, добави: — Мъка ми е, че огънах най-хубавия; си касапски нож в гърдите на един дивак — и се изсмя истерично.

Горкият човек! Като се имаха предвид раната му и възбудата от убиването, която бе преживял, нищо чудно, че нервите му се бяха разтърсили. Трудно е за един миролюбив човек с добро сърце да бъде въвлечен в едно такова отвратително деяние. Но ето че съдбата понякога ни поставя в твърде иронични положения.

При входа на краала сцената беше много необикновена. Клането беше вече свършило и ранените избавени от болките, защото милост не беше дадена никому. Задръстеният с тръни вход беше отъпкан и вместо с бодливи храсти беше запълнен с труповете на убитите. Мъртъвци, навсякъде мъртъвци — те лежаха накуп или поединично, или по двама — във всякакви пози, на откритите места, досущ като хората по тревата на някой лондонски парк през горещ августовски неделен ден. Пред входа, на едно място, разчистено от трупове, щитове и копия, разпръснати по всички посоки така, както бяха изпаднали или захвърлени от ръцете на притежателите им, стояха оцелелите от страшната борба, а в нозете им лежаха четирима ранени мъже. Тридесет здрави мъже се бяхме хвърлили в боя и от тридесетте петнадесет останаха живи, като петима от тях (включително отец Макензи) бяха ранени, а двама — смъртоносно. От биещите се на входа бяха останали само Къртис и зулусът. Гуд беше изгубил петима, аз — двама, а Макензи — петима от шестте си души. Що се отнася до оцелелите, с изключение на мен, който не бях влизал в ръкопашен бой, те всички бяха червени от главата до краката. Ризницата на сър Хенри беше сякаш боядисана в този цвят. Бяха напълно изтощени, с изключение на Умслопогаас, който не изглеждаше особено уморен. Стоеше, мрачно изправен върху малко възвишение сред купа убити, подпрян както обикновено върху брадвата си, въпреки че кожата върху дупката на челото му силно пулсираше.

Ах, Макумазан! — каза той, когато докуцуках до него, чувствувайки се много зле. — Бях ти казал, че боят ще бъде голям; така и стана. Не съм виждал по-голям или друг, така храбро воден. А тая желязна риза, тя наистина е тагати (вълшебна), нищо не можа да я прободе. Ако не беше тя, и аз щях да бъда там — и той кимна към големия куп мъртъвци под него.

— Подарявам ти я, ти си храбър мъж — каза сър Хенри кратко.

— Кус! — отговори зулусът, дълбоко покъртен както от подаръка, така и от комплимента. — Ти също, Инкубу, се показа като мъж, но трябва да ти дам няколко урока с брадвата; така прахосваш силата си.

Тогава Макензи запита за Флоси и ние с облекчение въздъхнахме, когато един от хората каза, че я видял да тича, към къщи заедно с бавачката. Сетне, като понесохме онези от, ранените, които можеха да бъдат придвижени в момента, бавно се отправихме към сградата ма мисията, изтощени от борбата и загубата на кръв, но с пламнало в сърцата ни славно чувство за победа над превъзхождащото ни мнозинство. Бяхме спасили живота на малката девойка и бяхме дали добър урок на масаите от тази част на страната, който нямаше да забравят поне десет години — но на каква цена!

Мъчително вървяхме нагоре по хълма, по който само преди малко повече от час бяхме слезли при съвсем различни обстоятелства. До вратичката на стената ни очакваше госпожа Макензи. Но щом ни съзря, тя изписка и закри лицето си с ръце, викайки: „Ужасно! Ужасно!“ А уплахата й само се усили, когато откри достойния си съпруг, носен върху импровизирана носилка; съмненията й относно естеството на раната му обаче скоро бяха разпръснати. После, когато с няколко кратки слова й разказах за изхода от битката (за която вече беше чула нещо от благополучно прибралата се Флоси), тя пристъпи към мен и тържествено ме целуна по челото.

— Господ да благослови всички ви, господин Куотърмейн! Вие спасихте живота на детето ми — каза тя просто.

Влязохме вътре, свалихме дрехите си и се заехме с раните си. С радост отбелязвам, че нямах такива, а тези на сър Хенри и Гуд бяха сравнително леки благодарение на безценните стоманени ризници, и можеха да бъдат оправени с няколко бода и залепващ се пластир’. Раната на Макензи обаче беше сериозна; за щастие копието не беше разкъсало някоя голяма артерия. След всичко се изкъпахме и какво удоволствие беше това! Облякохме се в обикновените си дрехи и отидохме в трапезарията, където закуската беше сервирана както обикновено. Беше много странно да седим там, да пием чай и ядем препечен хляб по най-обичайния за деветнадесети век начин, сякаш в ранните часове не бяхме участвували в един истински примитивен ръкопашен бой, присъщ на средните векове. Или, както Гуд се изрази, цялата работа изглеждаше повече като прекаран кошмар, отколкото като нещо действително. Когато привършихме закуската, вратата се отвори и вътре влезе малката Флоси, бледа и залитаща, но съвсем читава. Тя целуна всички ни и ни благодари. Аз я поздравих за присъствието на духа, което беше показала, като стреля в масая с малкия си деринджър и така спаси живота си.

— Ох, не говорете за това! — каза тя и започна да плаче неудържимо. — Никога няма да забравя лицето му, докато се търкаляше там, никога — и сега го виждам…

Посъветвах я да си легне и поспи малко. Тя ме послуша и вечерта се събуди почти напълно възстановила силите си, що се отнася до здравето й. Стори ми се странно, че едно момиче, имало самообладанието да застреля такъв голям черен главорез, втурнал се да го прободе с копието си, изглежда толкова разстроено само при мисълта за него; но в крайна сметка, това е присъщо за този цол. Горката Флоси! Страхувам се, че нервите й няма да се възстановят в продължение на много години след прекараната нощ в лагера на масаите. По-късно тя ми разказа, че най-лошото от всичко било неизвестността — да седи там часове наред в тази безконечна нощ в пълно неведение дали ще бъде направен някакъв опит за спасението й. Тя каза, че общо взето не го очаквала. Знаела е колко малко на брой сме и колко много са масаите, които, между другото, непрекъснато идвали да я оглеждат. Повечето от тях не били виждали бял човек преди и пипали ръцете и косата й с мръсните си лапи. Тя каза също, че била взела решение да се убие с пистолета, ако не забележи признаци за помощ до момента, когато първите лъчи на изгряващото слънце достигнели краала, защото бавачката била чула лигонани да казва, че ще ги мъчат до смърт, ако до изгрев-слънце един от белите мъже не дойдел на нейното място. Ужасно било, че трябвало да вземе такова решение, но била решена да го изпълни и аз не се съмнявах, че е щяла да го стори. Въпреки че беше на години, когато момичетата в Англия са в класната стая и ядат още с малка лъжичка, това „дете на дивата природа“ имаше повече кураж, решителност и самообладание от много зрели жени, отгледани в безгрижие и лукс с грижливо обучени мозъци и възпитани така, че да не могат да проявят нищо от онова, с което природата може би ги е дарила.

След закуската всички си легнахме и поспахме добре. Събудихме се едва когато стана време за обяд, а след като се нахранихме, още веднъж отидохме заедно с цялото налично население — мъже, жени, младежи и девойки — на мястото на сутрешното клане. Задачата ни беше да погребем нашите убити и да се освободим от труповете на масаите, като ги хвърлим в река Тана на около петнадесетина ярда от краала. Когато достигнахме мястото, обезпокоихме хилядите лешояди и някакъв вид орли с кафяви пера, дошли на угощение от хиляди мили наоколо. Често бях наблюдавал тези големи и отвратителни птици и се бях учудвал на необикновената бързина, с която се явяваха на мястото на кръвопролитието. Застреляш някой елен и само след минута високо горе в синия ефир, се появява точка, която постепенно нараства и става лешояд, после друга, трета… Чувал съм много теории, които обясняват необикновената сила на усета, даден на тези птици от природата. Моята собствена обаче, обоснована на дълги наблюдения, е, че лешоядите, надарени с такова силно зрение, което остава недостижимо и за най-силния далекоглед, си разпределят небето помежду си; те висят във въздуха на голяма височина — може би на две-три мили от земята — и всеки един наблюдава огромно парче земя. Щом някой от тях открие храна, незабавно се спуща към нея. Съседът му по въздух, който си плува спокойно в синьото море на разстояние може би от няколко мили, веднага следва примера му, уверен, че е открита храна. Щом той започне да се спуска, лешоядите, в чието полезрение е бил, го последват, а също така и онези, в чието полезрение те на свой ред са били. По този начин лешоядите от двадесет мили наоколо могат да се съберат на угощение за няколко минути.

Погребахме убитите си в тържествено мълчание. Гуд беше избран да прочете надгробното слово (отец Макензи отсъствуваше, прикован на легло), тъй като той общо взето притежаваше най-хубав глас и внушителен вид. Беше безкрайно тъжно, но както каза Гуд, можеше да бъде и по-лошо, защото можеше да се наложи „да погребваме самите себе си“. Посочих, че това би било трудно изпълнимо, но разбрах какво искаше да каже.

После започнахме да товарим една волска каруца, докарана от мисията, с телата на масаите, като първо събрахме копията, щитовете и другите им оръжия. Товарихме каруцата пет пъти с по около петдесетина трупа всеки път и я изпразвахме в Тана, Установихме, че малцина от масаите са могли да избягат. Крокодилите трябва да са се нахранили добре тази нощ. Едно от последните тела, които дигнахме, беше на часовоя от горния край. Запитах Гуд как беше успял да го убие, и той ми разказа, че се промъкнал почти по същия начин като Умслопогаас и го промушил със сабята си. Масаят доста пъшкал, но за щастие никой не го чул. Както каза Гуд, ужасно било, че трябвало да го извърши, и особено неприятно, защото приличало на хладнокръвно убийство.

Така, с последното тяло, което отплува надолу по течението на Тана, завърши случаят с нашата атака на масайския лагер. Копията, щитовете и другите оръжия отнесохме в мисията, където напълнихме цяла барака. Не бива обаче да пропусна да отбележа една случка. След изпълнението на погребалните ни задължения към нашите приятели масаите, на връщане минахме покрай кухото дърво, в което сутринта се беше скрил Алфонс. Случи се така, че човечецът беше с нас и ни помагаше в неприятната задача с много по-голямо усърдие, отколкото беше показал, когато се отнасяше до живите масаи. Наистина, за всеки труп, който товарехме, той се изказваше с подходящ сарказъм. Алфонс, който хвърляше мъртъвците в Тана, беше съвсем различно същество от оня Алфонс, побягнал да спаси милия си животец от копието на живия масай. Той беше почти радостен и весел, пляскаше с ръце и даже изтананикваше откъси от френски песни, докато мрачните тела на убитите воини с плясък падаха в бързите води, за да занесат на близките си, на стотина мили по-надолу, съобщението за смърт и поражение. Накратко, като сметнах, че е необходимо да му се посмачка фасона, предложих да го изправим пред военен съд за поведението му сутринта.

Доведох го до дървото, където се беше крил, и започнахме да го съдим, като сър Хенри му обясняваше на най-добрия си френски език нечуваното малодушие и чудовищност на поведението му и по-специално с изплюването на омасленото парцалче от устата, при което за малко не вдигна на крак масайския лагер с тракането на зъбите си и не доведе плановете ни до провал. Той го помоли да даде обяснения.

Но ако смятахме, че ще поставим Алфонс в затруднение и ще, го засрамим, много се излъгахме. Той се поклони с реверанс, усмихна се и призна, че на пръв поглед поведението му може да е изглеждало странно, но в действителност не било така. Зъбите му не тракали от страх, о Господи, не! наистина, не! Той се учудва как messieurs могат да си помислят такова нещо, — а от студения въздух сутринта. Колкото до парцалчето, ако monsieur беше опитал отвратителния му вкус, смесица от остаряло парафинено масло, грес и барут, самият monsieur щял да го изплюе. Но той не бил направил такова нещо; той бил решил да го държи в устата си, но уви! Стомахът му „се разбунтувал“ и парцалчето било изхвърлено в изблика на нежелано повръщане.

— О-о, я се махай оттук, пале такова! — избухна в смях сър Хенри и с добър ритник отпрати настрани печалния му образ.

Вечерта имах разговор с отец Макензи, който страдаше доста от раните си, лекувани от Гуд — изкусен, макар и неквалифициран лекар. Каза ми, че тази случка му дала добър урок и че ако оздравее благополучно, щял да предаде мисията на един по-млад човек, който бил вече тръгнал, за да му помага в работата, и щял да се върне в Англия.

— Виждате ли, Коутърмейн — каза той, — взех решението онази сутрин, когато се промъквахме надолу към онези невежи диваци. Ако преминем благополучно през всичко и спасим Флоси жива — казах си аз, — ще се върнем у дома в Англия. Дотегнаха ми вече тези диваци. Наистина, тогава не мислех, че ще останем живи, но благодарение на Бога и на вас четиримата оцеляхме и сега мисля да изпълня решението си, за да не ни се случи нещо по-лошо. Още една такава случка ще убие нещастната ми жена. И още нещо, Куотърмейн, но да си остане между нас, аз съм доста добре материално; имам състояние от тридесет хиляди лири в банката на Занзибар и всеки фартинг^[1] е спечелен с честен труд и спестявания, защото животът тук не ми струва почти нищо. Така, въпреки че ще ми бъде трудно да се разделя с това място, което накарах да цъфне като роза в пустошта, и още по-трудно да се разделя с хората, които съм учил, ще си отида.

— Поздравявам ви за решението — отговорих, — поради две причини. Първата е, че ще изпълните задълженията си към жена си и дъщеря си, и по-специално към втората, която трябва да получи известно образование и да общува с момичета от собствената си раса, иначе ще порасте като дивачка и ще страни от своите. Втората е, че съм сигурен така, както че стоя тук, че рано или късно масаите ще се опитат да отмъстят за нанесеното им днес поражение. Навярно неколцина мъже са успели да избягат в суматохата и ще разкажат историята на своите хора; в резултат някой ден срещу вас ще бъде изпратена голяма сила. Може да се забавят цяла година, но рано или късно ще го сторят. Ето защо дори само поради тази причина, аз бих си заминал. Когато някога се случи да научат, че вие не сте вече тук, може да оставят мястото на мира.^[2]

— Напълно сте прав — отговори пасторът. — До един месец ще напусна това място. Но това ще бъде жива раздяла, жива раздяла.