Хенри Райдър Хагард
Алън Куотърмейн (7)

Глава VI
Нощта течеше бавно

Както може да се предположи, още при първия знак за появяването на масаите цялото население на мисионерския лагер бе потърсило убежище зад здравата каменна стена и сега се виждаха скупчени на групички мъже, жени и безброй деца, които говореха със страхопочитание за ужасните нрави и обичаи на масаите и за, участта, която ги очаква, ако тези кръвопийци успеят да се прехвърлят през стената.

Веднага след като приехме в общи линии нашия план за действие, така, както бе предложен от Умслопогаас, отец Макензи изпрати да извикат четири будни момчета между дванадесет и петнадесет години, и ги разпрати на различни места, за да наблюдават лагера на масаите, като им нареди от време на време да съобщават какво става там. Други момчета, а даже и жени бяха поставени на пост по цялата стена, с оглед да не бъдем случайно изненадани.

После нашият домакин събра двадесетте мъже, които съставляваха цялата му налична бойна сила, на четириъгълната площадка, очертана от къщата, и там, застанал до ствола на големия бор, горещо се обърна към тях и към нашите четирима аскари. Наистина това беше много внушителна сцена, която не може да бъде забравена от онзи, който е присъствувал. До дървото се виждаше костеливата фигура на пастора, без шапка, протегнал напред едната си ръка, докато говори, а другата положил върху гигантския ствол. Обикновеното му, но добродушно лице ясно показваше мъката на душата му. На стол до него седеше нещастната му жена, захлупила лице с ръцете си. От другата й страна стоеше Алфонс, който изглеждаше много притеснен. Зад него бяхме ние тримата, а зад нас се извисяваше мрачната фигура на Умслопогаас, подпрян както винаги на брадвата си. Отпред стояха и клечаха групата въоръжени мъже — някои с пушки в ръка, други с копия и щитове, и следяха с голямо внимание всяка дума, която се отронваше от устните на говорещия. Бялата лунна светлина, провираща се между величествените клони, придаваше някакво очарование на сцената, а меланхоличните въздишки на нощния вятър, преминаващ през милионите борови иглички над главите ни, прибавяше своята тъга към вече достатъчно трагичната обстановка.

— Мъже… — каза отец Макензи, след като подробно и ясно изложи пред тях всички обстоятелства около случая и им обясни предложения план на нашия отчаян отряд — мъже, в продължение на много години аз ви бях добър приятел, защищавах ви, учех ви, пазех вас и близките ви от беда и вие благоденствувахте при мен. Вие гледахте моето дете — Водната лилия, както я наричате, — да расте от година на година, от най-ранното й детство до моминството й. Тя играеше с децата ви, помагаше в грижите за вас по време на болест и вие я обикнахте.

— Така е — чу се един дълбок глас — и ние ще умрем, за да я спасим.

— Благодаря ви от цялото си сърце, благодаря ви. Аз съм сигурен, че сега, в час на най-тежка беда, сега, когато младият й живот може да бъде прекършен от жестоки и безжалостни люде, — които наистина „не знаят какво вършат“, вие ще направите всичко възможно, за да я спасите и да спасите мен и майка й да не умрем от скръб. Помислете също за вашите жени и деца. Ако тя умре, смъртта й ще бъде последвана от нападение върху нас и даже ако успеем да се задържим тук, къщите и градините ви ще бъдат унищожени, а имуществото и добитъка — похитени. Както добре знаете, аз съм миролюбив човек. През всичките тези години никога не съм вдигал ръка да пролея човешка кръв, но сега казвам: Удряйте! Удряйте в името на Бога, който казва да пазим живота и домовете си. Закълнете се пред мен — продължи той с още по-голям плам, — закълнете се, че докато е жив макар и един от вас, ще положите всички усилия заедно с мен и с тези храбри бели мъже да спасите детето от кървава и жестока смърт.

— Не говори повече, татко мой — каза същият дълбок глас, който принадлежеше на един от преданите старейшини в мисията. — Кълнем се: нека ние и близките ни умрем като кучета и нека кокалите ни бъдат хвърлени на чакалите и хиените, ако нарушим клетвата си. Страшно е това, което предприемаме, татко мой, малцина да ударим толкова много хора, но все пак ще го сторим или ще умрем. Кълнем се!

— Да, така казваме всички — потвърдиха хорово останалите.

— Така казваме всички — повторих аз.

— Така е добре — продължи отец Макензи. — Вие сте истински мъже, а не слаби тръстики, на които човек не може да се опре. А сега, приятели — бели и черни заедно, — нека коленичим и се помолим на всевишния, на този, в чиято шепа се намира нашия живот, който дарява живот и смърт, да даде сила на мишците ни, за да преодолеем това, което ни очаква в светлината на утрото.

И той коленичи, а ние всички последвахме примера му с изключение на Умслопогаас, който продължаваше да стои отзад, мрачно облегнат на Инкози-каас. Свирепият стар зулус нямаше богове и не почиташе никого, освен своята бойна брадва.

— О, Боже на боговете! — започна пасторът с дълбок, трептящ, от вълнение глас, който се извисяваше в тишината чак до листния покров. — Защитник на потиснатите, закрилник на изпадналите в беда, пазител на безпомощните, чуй нашата молитва. Всемогъщи отче, към теб отправяме молбата си. Чуй жалбата ни. Виж как едно дете, което си ни дал, едно невинно дете, отгледано с Твоята помощ, лежи сега под сянката на копието и е застрашено от ужасна смърт в ръцете на свирепи хора. Бъди с нея сега, о, Господи, и я утеши! Спаси я, о, небесни отче! О, Боже на борбата, Ти, Който учиш ръцете ни да воюват и пръстите ни да се бият, Ти, в Чиято сила е скрита съдбата на хората, бъди с нас в часа на битката. Когато тръгнем към сянката на смъртта, дай ни сили да победим. Духни върху враговете ни и ги разпилей; обърни силата им във вода и смачкай високомерната им гордост. Води ни с Твоя помощ, закрий ни с щита на Твоята сила, не ни забравяй сега, в часа на голямото ни нещастие, помогни ни, щото рожбите ни да не бъдат запокитени върху камъните от жестоки люде! Чуй молитвата ни! А за онези от нас, които сега коленичат здрави на земята пред Теб, а при изгрев-слънце ще бъдат в подножието на престола Ти, чуй молбата ни! Пречисти ги, о, Господи! Измий греховете им с кръвта на агнеца; и когато душите им отлетят, приеми ги в царството на справедливостта. Тръгни с нас, о, отче, тръгни с нас в битката, както с израилтяните в древността. О, Боже на борбата, чуй молитвата ни!

Той свърши и след минута всички се изправихме и започнахме да се приготвяме най-сериозно. Или, както каза Умслопогаас, беше време да спрем „да говорим“ и да се заловим за работа. Мъжете за сформирането на всяка отделна група бяха внимателно подбрани и още по-внимателно и подробно получиха наставления как да действуват. След дълго обсъждане се реши десетте мъже, предвождани от Гуд със задача да хвърлят лагера в паника, да не носят огнестрелно оръжие. Изключение се направи само за Гуд, който остана с револвера си и късата масайска сабя, която бях извадил от тялото. На горкия ни слуга, убит в кануто. Страхувахме се, че ако носеха огнестрелно оръжие, като резултат на кръстосания огън, проведен едновременно от трите страни, щяха да бъдат застреляни някои от нашите, хора. Освен това на всички ни се струваше, че на работата, която те трябваше да свършат, подхождаше най-добре хладно оръжие, особено според Умслопогаас, който, действително беше голям привърженик на хладното оръжие. Разполагахме с четирите уинчестърки, изстрелващи по няколко куршума един след друг, без да се пълнят, и половин дузина Мартини. Аз се въоръжих с една от уинчестърките — моята собствена, отлично оръжие за случаите, където беше необходимо да се стреля с голяма бързина. Тя бе снабдена с обикновени мерници, а не с тромавия плъзгащ се механизъм, какъвто те най-често притежават. Макензи взе друга, а останалите бяха дадени на двама от хората му, които знаеха да си служат с тях и бяха добри стрелци. Мартините и някои пушки, собственост на пастора, заедно с голямо количество амуниции, бяха раздадени на другите туземци, които щяха да сформират двете групи със задача да открият огън по спящите маси от двете страни на краала. За щастие всички те малко или много знаеха как да си служат с пушките.

Що се отнася до Умслопогаас, известно ни е как бе въоръжен — с брадва. Може би си спомняте, че той, сър Хенри и най-силният от аскарите трябваше да удържат обраслия с тръни изход на краала, откъдето се предполагаше, че ще се втурнат да бягат масаите. Разбира се, за цел като тази пушките бяха безполезни. Ето защо сър Хенри и нашият аскари трябваше да се въоръжат като зулуса. Оказа се, че в малкия си оръжеен склад Макензи притежаваше сбирка от брадвени остриета с чук от другата страна, направени от най-хубавата английска стомана. Сър Хенри си избра една, която тежеше около: два фунта и половина и имаше много широко острие, а слугата взе друга, малко по-малка. След като Умслопогаас ги наточи още веднъж, затъкнахме ги на дръжки, дълги три и половина фута, каквито за щастие също се намериха в склада на Макензи, направени от леко, но извънредно яко местно дърво, подобно на английския ясен, само че по-гъвкаво. Много внимателно бяха избрани две подходящи дръжки и назъбиха края им, за да не се изплъзват от ръката; след това забиха остриетата толкова здраво, колкото е възможно, и ги поставиха, за половин час в кофа с вода. Целта беше дървото да набъбне и да прилепне към вдлъбнатината така, че нищо да не е в състояние да го извади оттам, освен ако не изгори. Когато, тази важна задача беше поверена на Умслопогаас, отидох в стаята си и се заех да отворя едно малко, обковано с тенеке чамово сандъче, което съдържаше — какво мислите? — четири ризници, ни повече, ни по-малко.

При едно наше предишно пътешествие в друга част на Африка се случи така, че ние тримата оцеляхме благодарение на железни ризници, местна изработка. Помнейки това, преди да тръгнем на тази наша рискована експедиция, предложих да си направим ризници по мярка. В случая срещнахме известни затруднения, тъй като изработването на доспехи беше отживял занаят, но в стоманените работилници на Бирмингам могат да изпълнят почти всяка поръчка, ако си готов да я заплатиш добре. Накрая ни направиха най-хубавите стоманени ризници, които може да си представи човек. Изработката беше направо отлична, мрежата се състоеше от стотици хиляди преплетени халкички от най-добрата стомана — яки, но ситни. Тези ризи или по-скоро пуловери със стоманени ръкави и високи яки бяха подплатени с порест велур, не блестяха, а бяха брюнирани като цев на пушка и моята тежеше точно седем фунта и ми прилепваше така добре, че бих могъл да я нося с дни, без да се протрия. Сър Хенри имаше две, едната обикновена, а другата по негов модел, изработена по образец на рекламираните „комбинезони“ и тежаща дванадесет фунта. Този комбинезон, чието седалище беше направено от велур, предпазваше цялото тяло до коленете, но беше по-неудобен, тъй като се закопчаваше на гърба и разбира се, тежеше повече. Към тези ризници имаше и четири шапки с наушници, наподобяващи кафявите на цвят платнени пътнически шапки. Под подплатата на всяка шапка имаше стоманени халкички, за да предпазват главата по най-ефикасен начин.

Изглежда доста смешно да се говори за стоманени ризи днес, във времето на куршумите, срещу които, разбира се, те са безполезни. Но когато човек си има работа с диваци, въоръжени с остри оръжия като копия или бойни брадви, те помагат много, защото, ако са добре направени, са доста неуязвими за такива оръжия. Често ми идва на ум, че ако английското правителство беше помислило да снабди войниците си с леки стоманени ризници във войните си с туземците и по-специално в зулуската война, мнозина мъже, умрели и забравени вече, щяха да бъдат живи и до днес.

Но да се върнем на въпроса. При настоящето положение благославяхме предвидливостта си да вземем тези ризници, а също и късмета си, че не бяха откраднати от мошениците-носачи, които избягаха с нещата ни. Както казах, Къртис разполагаше с две ризници и след дълго обмисляне реши да си сложи „комбинезона“, понеже три или четири фунта допълнителна тежест не бяха от значение за един толкова силен човек. В замяна се предпазваха бедрата, което е много важно нещо за биещия се без щит човек. Предложих му да заема другата на Умслопогаас, който щеше да дели опасността и славата с него. Къртис веднага се съгласи и повика зулуса. Той дойде и донесе брадвата за сър Хенри, която сега според него вече напълно отговаряше на изискванията. Когато му показахме стоманената ризница и му обяснихме, че искаме да я облече, той отначало не се съгласи и заяви, че след като се е бил в собствената си кожа цели четиридесет години, сега няма да започне да се бие с желязна. Тогава взех едно тежко копие и като проснах ризницата на земята, с всичка сила забих копието в нея. Копието отскочи, без да остави и следа върху закалената стомана. Това представление го убеди донякъде, а когато му изтъкнах колко е необходимо да не оставя остарели предразсъдъци като неговите да попречат на предпазните мерки, които могат да спасят един ценен живот във време, когато мъжете не достигат, а така също, че ако носи ризницата, няма да има нужда, от щит и по такъв начин и двете му ръце ще бъдат свободни, той се предаде веднага и се зае да се вмъкне в „желязната кожа“. И наистина, макар правена за сър Хенри, тя плътно прилепна към тялото на грамадния зулус. Двамата мъже бяха почти еднакво високи. Въпреки че Къртис изглеждаше по-едър, склонен съм да смятам, че разликата беше повече въображаема, отколкото действителна. Макар по-пълен и закръглен, в действителност само мишците му бяха по-едри. Умслопогаас имаше сравнително тънки мишци, но здрави като телени въжета. Във всеки случай, когато двамата застанаха с брадви в ръка, облечени в тъмните на цвят ризници, прилепнали към могъщите им тела като мрежи, очертали издутината и извивката на всеки мускул, те изглеждаха такава двойка, от която при среща биха се уплашили и десетмина мъже.

Вече беше почти един часа през нощта, когато съгледвачите донесоха, че след като изпили кръвта на воловете и изяли огромни количества месо, масаите налягали да спят около огньовете си, но при всеки изход на краала били поставени часовои. Те добавиха, че Флоси седяла недалеч от стената, в средата на западната част на краала, и до нея стояли бавачката и бялото магаре, привързано за кол. Нозете й били омотани с въже, а наоколо й имало налягали бойци.

Нямаше какво повече да се прави. Хапнахме набързо и отидохме да полегнем за няколко часа. Не можех да не се възхитя от; спокойствието, с което старият Умслопогаас се хвърли на пода и без да мисли за това, което му предстоеше, мигновено потъна в дълбок сън. Не зная как беше с другите, но не ми се удаде да сторя същото. Фактически, както обикновено става с мен в такива случаи (съжалявам, че трябва да го кажа), аз се чувствувах доста уплашен. Сега, когато част от въодушевлението вече ме бе напуснало и започнах трезво да премислям онова, което бяхме решили да предприемем, истината ме принуждава да добавя, че то никак не ми харесваше. Бяхме всичко на всичко тридесет мъже, голяма част от които несъмнено нямаха опит в битките, а щяхме да се заемем с двеста и петдесет от най-свирепите, най-храбрите и най-страшни диваци на Африка, които отгоре на всичко бяха защитени от каменна стена. Това наистина беше безумно начинание, а още по-безумно го правеше малката вероятност да успеем да заемем позициите си, без да привлечем вниманието на часовоите. Разбира се, станеше ли това — а всяко дребно произшествие, например случаен изстрел от пушка стигаше, — бяхме загубени, защото целият лагер щеше да се вдигне за миг, а единствената ни надежда беше да ги изненадаме.

Креватът, на който лежах, потънал в тези неспокойни мисли, се намираше близо до отворения прозорец към верандата, през който долетяха необикновени звуци, стенания и плач. За известно време не можех да разбера какво е това, но накрая станах, подадох глава през прозореца и огледах наоколо. Скоро видях една неясна фигура, коленичила накрая на верандата, да се удря в гърдите и в нея разпознах Алфонс. Като не можех да разбера френските му излияния и заниманията му, повиках го и го запитах какво прави.

— Ах, monsieur — въздъхна той. — Моля се за душите на онези, които ще погубя тази нощ.

— Така ли? — казах. — Тогава ще ти бъда благодарен, ако се молиш малко по-тихо.

Алфонс се оттегли и не чух повече стенанията му. И така времето минаваше, докато накрая Макензи ме повика шепнешком през прозореца, защото сега наистина всичко трябваше да се прави при пълна тишина. — Три часът е — каза той. — След половин час ще трябва да започнем да се придвижваме.

Повиках го вътре и когато влезе, трябва да призная, не само защото в момента не ми беше никак до смях, не се пръснах при вида на гледката, която представляваше, въоръжен за бой. Да започна с това, че беше облечен в свещеническото си черно одеяние и носеше някаква черна филцова шапка с голяма периферия, които, както обясни, бил сложил заради тъмния им цвят. В ръката си държеше дадената му от нас уинчестърка; в ластичния му спортен колан, какъвто носят английските момчета, бяха затъкнати огромен касапски нож с дръжка от еленов рог, в калъф, и колт с дълга цев.

Ах, приятелю! — каза той, като видя, че съм се втренчил в колана му. — Гледаш ножа ми. Сметнах, че ще бъде много полезен, ако стигнем до ръкопашен бой — той е от отлична стомана и много прасета съм заклал с него.

По това време всички бяха вече станали и се обличаха. Върху ризницата си сложих едно спортно сако с колан, с оглед на това да има къде да сложа патроните си и закопчая револвера си. Гуд направи същото, но сър Хенри не си сложи нищо друго освен ризницата, подплатената със стомана шапка и чифт велдшуни — меки кожени обувки. От коленете надолу краката му останаха голи. На кръста си върху ризницата препаса с ремък револвера си.

Междувременно на площадката под голямото дърво, Умслопогаас събираше мъжете и ги оглеждаше да види дали всички са добре въоръжени. В последния момент направихме една промяна. Като разбрахме, че двама от мъжете, които щяха да тръгнат с бойните групи, не разбираха нищо от пушки, но бяха добре обучени да се бият с копие, взехме им пушките и им дадохме щитове и дълги копия по масайски образец, като им наредихме да се присъединят към Къртис, Умслопогаас и нашия аскари, определени да държат големия изход. Ясно ни беше, че трима мъже, колкото и смели и силни да са, бяха недостатъчни за задачата.