Хенри Райдър Хагард
Алън Куотърмейн (12)

Глава XI
Навъсеният град

Чаках час, а може би и повече. Междувременно Умслопогаас също заспа. Най-сетне изтокът посивя и огромни мъгляви форми плъзнаха по водната повърхност като призраците на отдавна забравени утрини. Това бяха изпаренията, надигащи се от водното си легло, за да посрещнат слънцето. После сивото стана жълто, а жълтото се превърна в червено. И тогава чудни снопове светлина бликнаха по небето на изток, а между тях се стрелнаха първите лъчи, предвестници на зората — разпръснаха призрачните изпарения и докоснаха далечните планински върхове, прелитайки от верига на верига все по-далеч и по-далеч. След миг златните двери се разтвориха и се появи самото прекрасно слънце в целия си разкош и великолепие, сякаш блестяха десет милиона копия; то покри нощта със светлина и стана ден.

Все още не виждах нищо друго освен хубавото синьо небе, понеже върху водата лежеше дебел пласт мъгла, сякаш по цялата повърхност се бяха разстлали вълма памук. Постепенно обаче слънцето изсмука мъглата и тогава видях, че плаваме върху прекрасна синя вода, но не можех да видя брега. На около осем или десет мили зад нас, докъдето стигаше погледът, се разпростираше верига от стръмни планини, които като стена задържаха водите на езерото. Без съмнение точно през някой проход в тези скали подземната река намираше своя път към откритата водна шир. Действително по-късно установих този факт, обясняващ донякъде защо тази тайнствена река бе с такава необикновена сила и насоченост на течението, което даже на такова далечно разстояние все още влияеше на кануто. Скоро от мене или по-скоро от Умслопогаас, който се събуди тогава, бе намерено друго доказателство, и то твърде неприятно. Забелязвайки някакъв белезникав предмет върху водата, Умслопогаас насочи вниманието ми нататък и с няколко удара на греблата докара кануто до него; открихме, че това бе трупът на човек, плаващ ничком. Това само по себе си беше достатъчно неприятно, но представете си моя ужас, когато Умслопогаас го обърна възнак с греблото и в удавника разпознахме чертите — на кого мислите? Не на друг, а на нашия беден слуга, който преди два дена беше всмукан във водите на подземната река. Това доста ме уплаши. Смятах, че е останал там завинаги, а виж ти! Носен от течението, той беше извършил ужасното пътешествие заедно с нас и с нас бе достигнал края му. Видът му беше ужасен, защото имаше следи, че се е докоснал до огнения стълб — едната му ръка беше напълно сбръчкана, а цялата му коса — изгоряла. Чертите му бяха подпухнали, но все още носеха отпечатъка на отчаянието, което видях изписано върху лицето на нещастния човек, когато потъваше. Действително гледката ме потресе; бях много изтощен и се чувствувах разбит след всичко преживяно, и от сърце се зарадвах, когато без всякакво предупреждение тялото внезапно започна да потъва, сякаш вече беше изпълнило определената си мисия и се оттегляше; истинската причина без съмнение беше, че обръщането му по гръб даде свободен излаз на газовете. То отиде надолу в прозрачната вода и клафтер след клафтер проследихме движението му, докато накрая само една дълга верига от светли въздушни мехурчета, гонещи се в надпревара към повърхността, остана да показва пътя му към дълбочината. После те също изчезнаха и това бе краят на нашия нещастен слуга. Умслопогаас замислено наблюдаваше потъването на тялото и запита:

— Защо ли ни последва той? Лошо предзнаменование е това за теб и мен, Макумазан… — И зулусът се изсмя.

Обърнах се ядосано към него, защото не обичам неприятни внушения. Ако на хората им идват подобни мисли, те трябва от най-обикновено приличие да ги запазват за себе си. Ненавиждам личности, които те правят предмет на неприятните си предчувствия, или такива, които са те сънували обесен като обикновен престъпник или някакъв друг подобен ужас и настояват да ти разкажат съня си на закуска, макар и да е трябвало да станат рано, за да го сторят.

Тъкмо тогава се събудиха и другите и се зарадваха извънредно много, като разбраха, че сме се измъкнали от страшната река и се намираме пак под синьо небе. В последвалата врява и глъч разисквахме предложенията за по-нататъшните ни действия. В резултат решихме да се отправим към брега, тъй като бяхме извънредно гладни; нямахме нищо за ядене освен няколкото парченца билтонг (сушено месо от дивеч), понеже бяхме изоставили остатъка от храната си на онези отвратителни сладководни раци. Но сега се яви нова трудност: не знаехме накъде се намира брегът. С изключение на скалите, през които подземната река се провираше към езерото, не се виждаше нищо друго освен блестящата на слънцето синя вода. Забелязахме обаче, че полетите на водните птици идваха отляво, от което заключихме, че те напускаха гнездата си на сушата, за да прекарат деня върху езерото; започнахме да гребем, насочвайки лодката към мястото, откъдето долитаха. Не след дълго се появи силен бриз, който духаше в посоката, която следвахме, така че стъкмихме корабно платно с помощта на одеяло и прът, и то весело ни понесе нататък. Тогава погълнахме остатъците от билтонга, измихме се в сладката езерна вода, запалихме лулите си и зачакахме каквото имаше да става.

Бяхме плавали в продължение на около час, когато Гуд, който оглеждаше хоризонта с далекогледа си, радостно извести, че вижда земя; посочи също, че промяната в цвета на водата говори, че наближаваме устието на река. След още някоя минута съгледахме голямо златно кубе, не много различно от това на Сейнт Пол^[1], да пробожда сутрешната мъглявина, и докато се чудеха какво, по дяволите, може да означава това, Гуд съобщи друго, още по-важно откритие, а именно, че насреща ни идва малка платноходка. Тази новина, в която скоро се уверихме с очите си, силно ни развълнува. Щом обитателите на това неизвестно езеро владееха изкуството на навигацията, това означаваше, че до известна степен бяха цивилизовани. След още няколко минути се изясни, че пътникът или пътниците на приближаващата лодка също ни бяха забелязали. За миг-два тя замря неподвижно на вятъра, сякаш в колебание, сетне промени курса си и се понесе бързо към нас. След десетина минути платноходката беше вече на стотина ярда от нас. Видяхме, че това беше не „издълбано“ кану, а стегната малка лодка, построена почти по европейски образец от дъски, с изключително голямо за размерите си платно-. Вниманието ни премина от лодката върху екипажа й, който се състоеше от мъж и жена почти толкова бели, колкото самите нас.

Гледахме се учудено едни други с мисълта, че сигурно има някаква грешка; но не, нямаше никакво съмнение. Те, двамата в лодката, не бяха руси, но решително принадлежаха към бялата, а не към черната раса, бели примерно като испанци или италианци. Това беше очевиден факт. Значи в края на краищата беше истина — тайнствено водени от най-странна случайност, бяхме открили тези чудни хора. Искаше ми се да закрещя от радост, като си помислих колко славно и чудно е това; и така, всички започнахме да си стискаме ръце и да се поздравяваме взаимно за неочаквания успешен завършек на безумното, си дирене. През целия си живот бях чувал слухове за бялата раса, която живеела високо в планините във вътрешността на този огромен континент и бях мечтал да го докажа, а сега го виждах със собствените си очи и направо бях онемял. Действително, както каза сър Хенри, старият римлянин е бил прав, когато е писал „Ex Africa semper aliquid novi“, което означава, обясни той, че от Африка винаги излизало нещо ново.

Мъжът в лодката имаше добра, но не изключително хубава физика. Притежаваше черна права коса, правилни орлови черти и интелигентно лице. Облеклото му беше от кафяв плат, нещо като риза от трико без ръкави и чиста проба шотландска поличка от същата материя. Краката му бяха открити, а нозете боси. На дясната си ръка и левия крак имаше дебели гривни от жълт метал, които определих като златни. Жената имаше лице диво и срамежливо, големи очи и къдрава кестенява коса. Облеклото й беше от същата материя като на мъжа и се състоеше, както по-после открихме, от долна фуста, стигаща до коленете, и едно-единствено дълго парче плат, около четири фута широко и петнадесет дълго; то грациозно се надипляше около тялото и накрая се премяташе върху лявото рамо така, че краят му, който беше боядисан синьо или лилаво, или някой друг цвят в зависимост от социалното положение на притежателката, да виси отпред, като дясното рамо и гръдта оставаха почти открити. По-подходящо облекло едва ли можеше да се измисли особено за случай като сегашния, когато притежателката му беше млада и хубава. Гуд, който имаше усет за такива работи, много го хареса, а също и аз. То беше просто, а все пак толкова ефектно.

Същевременно, ако ние самите бяхме поразени от появата на мъжа и жената, явно беше, че те бяха далеч по-изненадани от нас. Що се отнася до мъжа, изглежда, че беше обзет от страх и почуда, и известно време обикаляше с лодката около нашето кану, но не приближаваше. Накрая обаче дойде по-близо и ни извика на език, който звучеше меко и достатъчно приятно, но от който не разбрахме нито една дума. Ние отговорихме на английски, френски, латински, гръцки, немски, зулуски, холандски, на диалектите на сизуту и кукуана и някои други, с които бях запознат, но нашият непознат не разбираше никой от тези езици; всъщност те сякаш само го объркваха. Жената беше заета да ни изучава подробно и Гуд отвръщаше на вниманието й, като я гледаше настойчиво през монокъла си — действие, което, изглежда, по-скоро й се нравеше, отколкото обратното. След известно време, като не можа да разбере нищо за нас, мъжът внезапно обърна лодката и я насочи към брега; малката платноходка се понесе по вятъра като лястовица. Когато минаваше покрай носа на кануто, мъжът се обърна, за да оправи голямото платно, и Гуд веднага използува случая, като изпрати въздушна целувка на младата дама. Ужасих се от това действие както по принцип, така и от страх, че тя може да се обиди, но за моя изненада тя не се засегна. Като се огледа и видя, че съпругът й или брат й, или който и да беше, се занимаваше с платното, тя, му отвърна с въздушна целувка.

— Ах — казах аз, — изглежда, че най-после намерихме език, който хората от тази страна разбират.

— В такъв случай — добави сър Хенри — Гуд ще се окаже безценен преводач.

Намръщих се, защото не одобрявах лекомислието на Гуд и той го знаеше; затова насочих разговора към по-сериозни неща.

— Съвсем ми е ясно — казах, — че не след дълго човекът ще се върне заедно с група свои другари, и най-добре ще бъде да помислим как ще ги посрещнем.

— Въпросът е как те ще ни посрещнат — каза сър Хенри.

Гуд не каза нищо, а започна да измъква изпод купчината багаж едно малко квадратно тенекиено сандъче, което ни беше съпровождало през всичките ни странствувания. Много пъти бяхме закачали Гуд за това тенекиено сандъче, още повече, че беше много неудобно за носене, но той никога не беше дал задоволителен отговор относно съдържанието му; винаги обаче бе настоявал да го вземе, казвайки тайнствено, че може би ще дойде ден, когато ще се окаже полезно.

— Какво, за бога, се готвиш да правиш, Гуд? — запита сър Хенри.

— Какво ли? Да се облека, разбира се! Вярвам, че не очаквате да се явя в една нова страна в този си вид, нали? — и той посочи износеното си и изцапано облекло, което обаче изглеждаше, както всичките неща на Гуд, много спретнато и всяка дупка беше хубаво замрежена.

Не казахме нищо повече, а започнахме да го наблюдаваме със затаен дъх. Първата му стъпка беше да накара Алфонс, считан за; напълно компетентен по такива въпроси, да подстриже косата и брадата му по най-последната мода. Мисля, че ако имаше гореща вода и парче сапун под ръка, сигурно щеше да се обръсне, но нямаше. След това Гуд предложи да смъкнем платното на кануто и всички да се изкъпем, което сторихме, за голям ужас и изненада на Алфонс; той ръкомахаше и възклицаваше, че тези англичани наистина са чудновати хора. Въпреки че като добре възпитаните зулуси Умслопогаас беше придирчиво чистоплътен човек, той не разбираше, какво удоволствие има в това да плуващ в езеро и също ни наблюдаваше с лека почуда. Върнахме се в кануто, освежени от студената вода, и седнахме да се изсушим на слънцето. Тогава Гуд разтвори тенекиеното сандъче и извади една красива и чиста бяла риза, като че току-що донесена от някоя лондонска гладачница; след това някакво облекло, увито първо в кафява, после в бяла и накрая в сребриста хартия. Наблюдавахме разопаковането с голям интерес и много предположения. Една по една Гуд махаше обвивките, скрили съкровището, и внимателно оглаждаше и сгъваше всеки къс хартия; накрая пред нас се появи с цялото си великолепие на златните еполети, дантели и копчета парадната униформа на капитан от кралската флота — с кортик, триъгълна шапка, блестящи лачени обувки и така нататък. Буквално зяпнахме.

— Какво?! — казахме. — Какво?! Наистина ли смяташ да облечеш тези неща?

— Разбира се — отговори той спокойно. — Известно ви е от какво голямо значение е първото впечатление, особено — добави той — като зная, че има дами наоколо. Поне един от нас трябва да бъде прилично облечен.

Не казахме нищо; просто бяхме онемели особено като премисляхме успешния начин, по който Гуд беше крил съдържанието на това сандъче през всичките тези месеци. Дадохме само един съвет, а именно, че трябва да облече най-отдолу ризницата. Той отговори, че се страхува да не развали линията на мундира, проснат сега внимателно на слънце, за да му се оправят гънките, но накрая се съгласи с тази предпазна мярка. Най-забавно от цялата работа обаче беше да се гледа изумлението на стария Умслопогаас и радостта на Алфонс от преобразяването на Гуд. Когато най-после той се изправи в цялото си величие, даже с ордени на гърдите, и се огледа в спокойните води на езерото като младежа от древната легенда, чието име не мога да си спомня, който се бе влюбил в собственото си отражение, старият зулус не можа да сдържи повече чувствата си.

— О, Бугуян! — каза той. — О, Бугуян! Досега те имах за грозен малък човек, и то дебел — дебел като стелна крава; а сега приличаш на синя сойка с разперена опашка. Наистина, Бугуян, очите ме заболяват да те гледам.

Гуд не хареса много намека за дебелината му, какъвто, да си кажа правото, не заслужаваше, защото големите изпитания го бяха смъкнали с три инча; но като цяло беше поласкан от възхищението на Умслопогаас. Що се отнася до Алфонс, той беше изпаднал във възторг.

— Ах! Monsieur има такава красива осанка — осанката на военен. Дамите са, които ще потвърдят това, когато слезем на брега. Monsieur е съвършен! Той ми напомня за моя героичен пра.

Но тук ние прекъснахме Алфонс.

Докато се любувахме на новия вид на Гуд, в гърдите ни се породи чувство на съперничество и се заловихме да се издокараме толкова добре, колкото ни беше възможно. Най-многото, което можахме да направим, бе да се пременим със запасните си ловджийски костюми, каквито имахме по един, като отдолу облякохме ризниците си. Що се отнася до моя вид, и най-хубавите дрехи на света не можеха да ме накарат да не изглеждам малък и незначителен; но сър Хенри изглеждаше такъв, какъвто си беше — великолепен мъж в почти новия си туидов костюм, гетри и обувки. Алфонс също започна да се докарва, като засука още повече огромните си мустаци. Дори старият Умслопогаас, който обикновено не се занимаваше много с украсата на тялото си, взе малко масло от фенера и снопче кълчища и така лъсна обръча на главата си, че той заблестя като лачените обувки на Гуд. После си сложи подарената му от сър Хенри ризница и своята муча и като почисти малко и Инкози-каас, стана напълно готов.

Междувременно, тъй като бяхме, вдигнали платното, сега се носехме уверено към сушата или по-скоро към устието на една голяма река. Скоро, около час и половина след като малката лодка ни беше напуснала, видяхме да излизат от реката или пристанището голям брой лодки, всяка от които можеше да носи по десет или дванадесет тона товар. Една от тях беше снабдена с двадесет и четири гребла, а повечето от останалите се движеха с платна. Разглеждайки ги през далекогледа, установихме, че гребната лодка е официален кораб, тъй като целият екипаж беше облечен в някаква униформа, а отпреде на палубата й стоеше стар човек с почтена външност, развяваща се бяла брада и прикрепена сабя към бедрото; той явно командуваше лодката. Останалите лодки очевидно бяха пълни с хора, дошли от любопитство, и всички те насочваха платната си или гребяха към нас, колкото се може по-бързо.

— Е, сега какво? — казах. — На какво да се обзаложим? Дали ще се държат приятелски, или ще ни свършат?

Никой не отговори на въпроса и понеже войнственият вид на стария джентълмен и неговата сабя не ни харесваха, чувствувахме се малко угрижени.

Тъкмо тогава Гуд забеляза стадо хипопотами във водата на около двеста ярда от нас и предложи да застреляме няколко, ако е възможно, с мисълта, че няма да е лошо да дадем на местните жители известна представа за силата си. За нещастие идеята ни се видя добра и като извадихме осемкалибрените си пушки, за които все още имаше останали по няколко патрона, се приготвихме за действие. Животните бяха четири; едър мъжки, женска и две хипопотамчета, като едното от тях изглеждаше почти порасло. Приближихме се без трудност; огромните животни с удоволствие се потапяха във водата и отново изплуваха на няколко ярда по-далеч; действително стори ми се странно, че не бяха плашливи. Когато приближаващите се лодки с хората дойдоха на около петстотин ярда от нас, сър Хенри откри стрелбата, целейки се в порасналото хипопотамче. Тежкият куршум го удари точно между очите, проби черепа и го уби; то потъна, оставяйки след себе си дълга кървава следа. В същия миг аз стрелях в женския, а Гуд в мъжкия хипопотам. Изстрелът ми имаше ефект, но не фатален; хипопотамът цамбурна с огромен плясък, обаче отново се подаде, като свирепо пъхтеше, грухтеше и боядисваше водата наоколо си в яркочервено; доубих го с патрона от лявата цев. Гуд, който е лош стрелец, не улучи главата на хипопотама; куршумът само разкъса муцуната му. След като изстрелях втория си куршум, погледнах нагоре и забелязах, че хората в лодките очевидно не познаваха огнестрелното оръжие, защото смайването, причинено от изстрелите ни и от ефекта им върху животните, беше удивително. Някои от хората започнаха да крещят от страх, други бързо обърнаха лодките и започнаха да се отдалечават; даже старият джентълмен със сабята изглеждаше озадачен й разтревожен и спря лодката си. Времето за наблюдение обаче беше малко, защото точно тогава старият хипопотам, разярен от получената рана, се надигна само на четиридесет ярда пред нас, като ни гледаше свирепо. Веднага всички стреляхме и го улучихме на няколко места; той отново потъна, ударен тежко. Сега любопитството започна да надделява над страха и някои от, лодките се приближиха. Между тях бяха: мъжът и жената, които първи бяхме видели преди няколко часа. Те дойдоха почти до кануто ни. Точно тогава огромното животно се надигна отново само на десетина ярда от лодката и с разтворена паст и гневен рев се хвърли върху й. Жената изпищя, а мъжът се опита да придвижи лодката, но безуспешно. В следващата секунда видях как огромните червени челюсти и блестящите зъби се затвориха с трясък върху крехката лодка, отхапаха огромно парче от едната й страна и я преобърнаха. Лодката потъна, а двамата пътници останаха да се борят с водата. Преди да можем да направим нещо за спасяването им, огромното животно пак се показа и с отворена уста се отправи към горкото момиче, което се бореше с водата. Вдигнах пушката си и точно когато смазващите челюсти щяха да се сключат около нея, стрелях над главата й, право в гърлото на хипопотама. Той се преобърна, завъртя се в кръг, кашляйки и издухвайки червени потоци кръв през ноздрите си. Още преди да се съвземе, изстрелях последния куршум отстрани в гърлото му и това го довърши. Той престана да се движи и моментално потъна. Следващото ни усилие беше насочено към спасяването на момичето, понеже мъжът беше отплувал към друга лодка. За щастие успяхме да я издърпаме в кануто всред виковете на очевидците — изтощена и изплашена, но невредима.

Междувременно лодките се бяха събрали на известно разстояние и видяхме, че хората в тях, явно много уплашени, се съветваха какво да предприемат. Без да им дадем време за много разсъждения, които според нас можеха да се отразят неблагоприятно върху ни, грабнахме веслата и загребахме към тях. Гуд беше застанал на носа и сваляше с поклон триъгълната си шапка на всички посоки, а върху приятното му лице се беше разляла угодническа, но интелигентна усмивка. Много от лодките се отдръпваха при приближаването ни, но някои останаха на местата си, а голямата лодка с греблата тръгна да ни посрещне. Скоро се изравнихме и забелязах, че нашият вид — особено този на Гуд и Умслопогаас — изпълни достолепния главнокомандуващ с изненада, примесена със страхопочитание. Той беше облечен по същия начин като първия мъж, когото видяхме, само че ризата му не беше от кафяв плат, а от чисто бяло ленено платно, поръбена с лилаво. Поличката обаче беше същата, а така също и дебелите златни гривни на ръката му и под лявото коляно. Гребците носеха само полички, а телата им до кръста бяха голи. Гуд поздрави стария джентълмен, като приповдигна шапката си с елегантен жест и на най-чист английски запита относно здравето му, на което той отговори като постави показалеца и средния пръст на дясната си ръка хоризонтално върху устните си и ги задържа там за минута; изтълкувахме, че това е неговият начин за поздрав… После той отправи към нас някакви думи със същия мек изговор, който бяхме чули от първия си познат. Отвърнахме, че не разбираме, като разтърсихме глави и повдигнахме рамене. Алфонс, комуто маниерите са вродени, извърши това последното безпогрешно и с такава учтивост, че никой не би могъл да се обиди. После стигнахме до мъртва точка, докато аз, тъй като бях извънредно гладен, не реших да обърна внимание върху този факт, и го направих, като първо зинах и посочих устата си, а после потърках стомаха си. Старият господин ясно разбра тези движения, защото живо кимна с глава и посочи към пристанището; в същото време един от хората му ни хвърли въже и ни даде знак да го завържем, което направихме. Гребната лодка ни взе на буксир и се понесе с голяма скорост към устието на реката, придружена от всички останали лодки. След двадесет минути достигнахме входа на пристанището, което беше задръстено от лодки, пълни с хора, дошли да ни видят. Забелязахме, че повечето от жителите са от същия тип, макар че някои бяха по-светли. Действително забелязахме, че няколко дами имат ослепително бяла кожа; най-тъмният оттенък, който видяхме, беше като на мургав испанец. Тук реката се извиваше навътре и от устата ни се изтръгнаха възклицания на радост и почуда, когато съзряхме за първи път мястото, което по-късно ни стана известно като Милозис или Навъсеният град (от „ми“, което означава град, и „лозис“ — намръщване, начумерване).

На около петстотин ярда от речния бряг се издигаше отвесна гранитна скала, висока двеста или повече фута; някога без съмнение тя е представлявала самият бряг; междинното пространство земя сега служеше за докове и пътища, след като бе получено чрез пресушаване, разширяване и укрепване с насипи.

На ръба на отвесната скала се виждаше огромно здание от същия гранит, който образуваше скалата. Построено беше върху трите страни на един квадрат; четвъртата му страна беше оставена празна, оградена само с нещо като назъбени стени, в чиято основа се виждаше изрязана малка врата. След това разбрахме, че това внушително място е дворецът на кралицата или по-точно казано, на кралиците. Зад двореца започваше градът, разположен върху леко нагорнище до едно бляскаво здание от бял мрамор, увенчано със златното кубе, което вече бяхме видели. С изключение на това единствено здание, целият град беше изцяло построен от червен гранит и се разпростираше на правилни блокове с прекрасни улици помежду им. Доколкото можехме да видим, всичките къщи бяха едноетажни и единични, заобиколени от градини; това даваше отмора на окото, отегчено от гледката на червения гранит. Зад двореца започваше необикновено широко шосе, което се извиваше нагоре по хълма на разстояние приблизително миля и половина и изглежда, завършваше на едно открито пространство, заобикалящо бляскавото здание, кацнало на върха. Но точно пред нас се намираше чудото и славата на Милозис: огромното стълбище на двореца, чието великолепие просто ни отне дъха. Нека читателят си представи, ако може, едно прекрасно стълбище, шестдесет и пет фута от балюстрада до балюстрада, състоящо се от две отделни широки стълби, всяка една с по сто двадесет и пет стъпала, осем инча високи и три фута широки; двете стълби бяха съединени с една площадка, дълга шестнадесет фута, започваща от стената на двореца, издигащ се на ръба на отвесната скала, и спускаща се надолу до един воден път или канал, прокаран от реката до основата му. Това величествено стълбище беше положено върху една-единствена огромна гранитна арка, на която малката площадка, съединяваща двете стълби горе, образуваше челото; това означава, че съединителното открито място лежеше отгоре й. Оттук нагоре се извисяваше допълнителна арка или нещо, което приличаше на летяща арка по форма, но такава, каквато никой от нас не беше виждал в никоя друга страна, и чиято красота и чудо надминаваше всичко, което някога сме си представяли. Триста фута от край до край и не по-малко от петстотин и петдесет по извивката; тази полуарка се извисяваше, допирайки моста, който поддържаше на разстояние от петдесет фута, като само единият й край почиваше и беше вграден в голямата арка, а другият бе закрепен в здравия гранит на отвесната скала.

Стълбището с неговите подпори беше действително дело, с което всеки жив човек би могъл да се гордее както заради размерите му, така и заради ненадмината му красота. Четири пъти, както научихме по-късно, пропадала работата, започната още в далечна древност, след това я изоставили полудовършена в продължение на три века, докато най-после се явил един млад инженер, на име Радемас, който казал, че ще я приключи успешно и заложил за това живота си. В случай на неуспех щял да бъде хвърлен от скалата, която се заел да превърне в стълба; ако успеел, щял да получи за награда ръката на кралската дъщеря. Определили му пет години да довърши работата и му дали неограничен брой работници и материал. Три пъти падала арката, докато накрая, като сметнал, че провалът му е неизбежен, на сутринта след третото срутване той решил да се самоубие. През нощта обаче насън му се явила една красива жена и докоснала челото му; и изведнъж той видял творението си завършено, виждал и през зидарията и разбрал как трябва да бъдат превъзмогнати трудностите, свързани с летящата арка, които дотогава убягвали на гения му. След като се събудил, започнал работата отново, но с по-различен план и накрая сполучил. На последния ден от петте години той повел своята невеста, принцесата, нагоре по стълбата към двореца. Скоро след това станал крал по правото на жена си и сложил началото на днешната династия Зу-Венди, която и досега е наричана „Родът на стълбището“, което за сетен път доказва, че трудът и талантът са единствените стъпала към величието. За да увековечи триумфа си, той изработил статуя, която представяла как той спи, а красивата му жена го докосва по челото, и я поставил в тронната зала на двореца, където се намира и до ден-днешен.

Такова е величественото стълбище на Милозис и такъв е градът отвъд него. Няма нищо чудно, че е наречен Навъсеният град, защото тези мощни творби от здрав гранит сякаш наистина гледат навъсено нашата нищожност от своето тържествено величие. Такива са те дори когато ги огрява слънцето, а надвиснат ли над царственото му чело буреносни облаци, Милозис прилича на свръхестествено място, творение на въображението на поета, а не каквото в действителност представлява — един смъртен град, издялан от търпеливия гений на редица поколения в смълчания планински склон.