Хенри Райдър Хагард
Алън Куотърмейн (20)

Глава XIX
Една необикновена венчавка

Един човек обаче не можа да се измъкне на време, преди портите да бъдат затворени, и това беше върховният жрец Агон; имахме всички основания да вярваме, че той беше най-големият съюзник на Сорейз, сърце и душа на нейната партия. Този хитър и жесток старец не ни беше простил за онези хипопотами или по-скоро така казваше. А всъщност искаше да каже, че той никога нямаше да допусне въвеждането на нашия по-разширен начин на мислене, на чуждестранни познания и влияние, докато съществуваше възможност да ни погуби. Той знаеше също, че имахме друга религиозна система, и без съмнение изпитваше непрекъснат ужас да не се опитаме да я въведем в Зу-Вендис. Един ден той ме запита дали изповядваме някаква религия в страната си и аз му отговорих, че доколкото си спомням, имаме деветдесет и пет различни религиозни секти. Бе толкова изумен, че да го бутнехте с пръст, щеше да падне; действително, трудно е да не изпитваш съжаление към върховния жрец на един добре установен култ, който е терзан от възможността за въвеждането на една или на всичките тези деветдесет и пет нови религии.

Когато узнахме, че Агон е заловен, Нилефта, сър Хенри и аз започнахме да мислим какво да правим с него. Бях много близо до решението да го затворим, но Нилефта поклати глава и заяви, че това щяло да има пагубни последствия в цялата страна.

— Ах — додаде тя като тропна с крак, — ако победя и някога стана истинска кралица, ще сломя силата на тези жреци с техните обреди, прахосничество и тайнствен живот.

Така ми се искаше старият Агон да можеше да я чуе, защото това щеше наистина да го уплаши.

— Е — обади се сър Хенри, — ако не можем да го заговорим, тогава предполагам, че можем да го пуснем да си върви. От него тук няма полза.

Нилефта го погледна по странен начин и каза малко сухо:

— Така ли мисли моят господар?

— Да — каза Къртис, — не виждам полза да го държим тук.

Тя не отговори, но продължи да го гледа някак срамежливо и същевременно мило.

Тогава той най-после се сети.

— Прости ми, Нилефта! — изрече той развълнувано. — Да не искаш да кажеш, че ще се омъжиш за мен още сега?

— Не, не зная; нека моят господар да каже — беше бързият й отговор. — Но ако моят господар желае, жрецът е там и олтарът е там — и тя посочи към входа на частния параклис — и не съм ли аз готова да изпълнявам желанията на моя господар? Чуй ме, о, господарю мой! След осем дни или може по-малко ти ще трябва да ме оставиш и да тръгнеш на война, защото ти ще предвождаш моята войска; а по време на война мъжете понякога загиват и ако стане така, то времето, когато ще мога да те имам само за мен, дори да е само за спомен, ще бъде много кратко. — И сълзите преляха от прекрасните й очи и се търкулнаха надолу по лицето, подобно на тежки капки роса, стичащи се към червеното сърце на някоя роза.

— Може би — продължи тя — аз ще загубя короната си, а заедно с короната и живота си, както и твоя. Сорейз е много силна и много озлобена и ако вземе надмощие, пощада няма да има. Кой може да узнае бъдещето? Щастието е Бялата птица на света, която се явява рядко и отлита бързо и далеч, докато един ден се изгуби в облаците. Ето защо трябва да побързаме да я хванем, ако по някаква случайност спре за малко да си почине на ръката ни. Не е умно да се отказваме от настоящето заради бъдещето, защото знае ли някой какво носи бъдещето, Инкубу? Нека откъснем цветята, докато са росни, понеже, когато слънцето се издигне високо, те повяхват, а на другата сутрин ще цъфнат други, но ние никога няма да ги видим. — И тя повдигна милото си лице към него и с усмивка го погледна, а аз пак почувствувах необикновен пристъп на ревност, обърнах се и си отидох. Те не забелязваха особено дали съм там или не, защото ме смятаха, предполагам, за стар глупак, чието присъствие не е от значение и мисля, че всъщност имаха право.

Така, че аз се завърнах в нашите покои и започнах да размишлявам върху нещата изобщо и да наблюдавам как старият Умслопогаас точи брадвата си под прозореца, както лешоядът точи клюна си пред умиращия вол.

След около час сър Хенри влетя с много лъчезарен и възбуден вид и като завари там и Гуд, и мен, и дори и Умслопогаас, ни запита дали бихме желали да присъствуваме на една истинска венчавка. Разбира се, че казахме „да“ и тръгнахме към параклиса, където заварихме Агон толкова мрачен, колкото само един върховен жрец може да бъде, и нищо чудно. Излезе, че между него и Нилефта има известно различие в мненията им около предстоящата церемония. Той направо беше отказал да я изпълни или да разреши на някой от жреците си да го стори, след което Нилефта, крайно ядосана, му казала, че тя като кралица била глава на църквата и той бил длъжен да й се подчинява. Вярно, че тя играеше до съвършенство ролята на зу-вендийски Хенри Осми и настояваше, че щом желае да се омъжи, ще се омъжи, а той трябва да извърши венчавката.^[1]

Но тъй като той все още отказваше да извърши церемонията, тя изложи аргументите си по следния начин:

— Добре, аз не мога да изпълнявам ролята на върховен жрец, понеже срещу това съществува абсолютно предубеждение, а и не мога да го затворя, защото всичките му подчинени ще надигнат такъв вой, че ще стоварят звездите върху Зу-Вендис и ще я смажат; но мога да го оставя да съзерцава олтара на Слънцето без нищо да яде, понеже това е естественото му призвание. Ако ти не извършиш венчавката, о, Агон, ще бъдеш оставен пред олтара без нищо друго освен мъничко вода дотогава, докато не промениш решението си.

Всъщност така бе станало, че тази сутрин Агон бил извикан набързо, преди да закуси, и по това време вече беше много гладен. Ето защо той скоро промени възгледите си и се съгласи да ги венчае, като същевременно заяви, че в случая измива ръцете си от всякаква отговорност.

И стана така, че скоро, придружена само от две от любимите си придворни, влезе кралица Нилефта с щастливо поруменяло лице и сведени очи, облечена в чисто бяла дреха без каквато и да било бродерия, както изглежда, е прието в такива случаи в повечето страни по света. Тя не носеше никакво украшение, дори златните й гривни бяха свалени и аз си помислих, че всъщност тя изглеждаше по-хубава без тях, което е присъщо на изключително красивите жени.

Тя се приближи, поклони се ниско пред сър Хенри, после взе ръката му и го поведе към олтара; след малка пауза с бавен и ясен глас тя произнесе следните думи, които са обичайни в Зу-Вендис, ако невестата желае брака и мъжът е съгласен.

— Ще се закълнеш ли ти пред Слънцето, че няма да вземеш друга жена за съпруга, освен ако аз положа ръката си върху й и й заповядам да дойде?

— Кълна се — отговори сър Хенри, като добави на английски „Една ми е напълно достатъчна.“

Тогава Агон, който стоеше мрачен в един ъгъл близо до олтара, излезе напред и започна да мърмори нещо в брадата си толкова бързо, че не можех да го следя, но това изглежда беше молитва към Слънцето да благослови съюза и да го дари с плодородие. Забелязах, че Нилефта много внимателно слушаше всяка дума, а по-късно узнах, че тя се е страхувала да не би Агон да й изиграе някой номер и като каже молитвите в обратен ред, да ги разведе, вместо да ги ожени. След богослужението, както при нашите венчавки, младоженците бяха попитани дали се вземат един други за съпруг и съпруга; изказвайки съгласието си, те се целунаха пред олтара и, съгласно техния ритуал, венчавката свърши. Но ми се струваше, че беше необходимо още нещо, затова извадих молитвеника си, който заедно с „Легендите на Инголдсби“ — книга, която често четях, докато лежах буден нощем — ме беше придружавал през всичките ми по-късни странствувания. Преди много години го бях подарил на горкото си момче Хари, а след смъртта му го намерих между вещите му и си го взех обратно.

— Къртис — казах аз, — не съм свещеник и не зная дали това, което ще предложа, е допустимо. Зная, че не е законно, но ако ти и кралицата нямате възражения, бих желал да прочета английската венчална проповед. Стъпката, която правиш, е много тържествена и смятам, че доколкото обстоятелствата позволяват, ти трябва да я осветиш и съгласно твоята религия.

— Мислих за това — отвърна той — и желая да го направиш. Още не се чувствувам даже и наполовина оженен.

Нилефта нямаше възражения и понеже добре разбираше, че съпругът й желае да отпразнува сватбата съгласно съществуващия ритуал в собствената си страна, аз се залових за работа и прочетох молитвите, започвайки с „Уважаеми, младоженци“ до края толкова добре, колкото можах; и когато стигнах до мястото „Аз, Хенри, вземам теб, Нилефта“, го преведох, и също „Аз, Нилефта, вземам теб, Хенри“, което тя повтори много добре след мен. Тогава сър Хенри извади малък златен пръстен от малкия си пръст и го постави на ръката й и така се стигна до края. Пръстенът беше венчалната халка на майка му и не можех да не си помисля колко ли учудена е щяла да остане милата стара дама от Йоркшир, ако е могла да предположи, че венчалната й халка щеше да послужи и на Нилефта, кралица на зу-вендите.

Докато се състоеше втората церемония, Агон едва го сдържаше на едно място; той бързо схвана религиозния й характер и несъмнено се размисли за деветдесетте и пет нови религии, които взимаха застрашителни размери в очите му. Всъщност той веднага ме сметна за върховен жрец, негов съперник, и съответно още повече ме намрази. Накрая Агон си отиде, като направо щеше да се пръсне от негодувание, и беше ясно, че трябваше да очакваме опасност и от негова страна.

Гуд, аз и старият Умслопогаас също си отидохме, оставяйки щастливата двойка насаме, но всички се чувствувахме много потиснати. Предполага, се, че сватбите са радостни събития, но от опит зная, че те са тъкмо обратното за всички, освен може би за двамата най-заинтересовани. Те означават прекратяването на толкова много стари, както и установяването на толкова много нови връзки, а винаги има нещо тъжно, когато си отиде старото време. Например да вземем този случай: сър Хенри Къртис е най-хубавият и добър човек и приятел на света, но той никога вече не беше напълно същият след онази малка сцена в параклиса. Сега винаги е „Нилефта това“ и „Нилефта онова“ — накратко, Нилефта от сутрин до вечер по един или друг начин, или изразено, или подразбиращо се. А колкото до старите приятели, е, разбира се, те са заели мястото, което старите приятели трябва да заемат и което, като правило жените гледат те да заемат, когато мъжът се ожени, а това значи второто място. Той сигурно би се ядосал, ако някой го каже, но въпреки всичко то си е факт. Той не е напълно същият и Нилефта е много мила и много очарователна, но мисля, че на нея й се иска той да знае, че тя се е омъжила за него, а не за Куотърмейн, Гуд и сие. Но каква е ползата от мърморенето? Всичко си е в реда на нещата, както всяка омъжена жена без трудност би потвърдила, а аз съм само един егоистичен и ревнив старец, макар да се надявам, че никога не го показвам.

Така че Гуд и аз си отидохме и се нахранихме мълчаливо, а после се отдадохме на една бутилка извънредно хубаво старо зу-вендийско питие, за да повдигнем духа си. Не след дълго при нас дойде един от служителите ни, който ни разказа нещо, което ни накара да се замислим.

Сигурно си спомняте, че след караницата си с Умслопогаас Алфонс си отиде в много лошо настроение да оплаква драскотините си. Излезе, че той минал право покрай Храма на слънцето и слязъл надолу по широкия път от другата страна на увенчания с него хълм, където навлязъл в красивия парк или така наречените градини за удоволствие, разположени точно отвъд външната стена на града. След като се поразходил малко, той тръгнал да се връща, но близо до външната порта се натъкнал на конвоя колесници на Сорейз, които ожесточено галопирали по големия северен път. Когато видяла Алфонс, Сорейз спряла колесниците и го повикала. Щом се приближил, веднага го хванали, качили го в една от колесниците и го отвлекли, при което той „силно крещял“, както каза нашият служител, и което твърдо вярвам, тъй като добре го познавам.

Отначало бях много озадачен и не разбирах каква е била целта на Сорейз с отвличането на нещастния дребен французин. Едва ли би слязла толкова ниско, та да излее яда си върху някой, за когото знае, че е само наш слуга. Това не би било в характера й. Накрая обаче ми дойде една идея. Мисля, че вече казах, че ние тримата бяхме много почитани от народа на Зу-Вендис както поради факта, че бяхме първите чужденци изобщо видени някога тук, така и защото се предполагаше, че притежаваме почти свръхестествени познания. И наистина, въпреки че повикът на Сорейз срещу „чуждите кучета“ или, преведено по-точно, срещу „чуждите хиени“ се прие много добре от благородниците и жреците, той не бе имал голям ефект върху по-голямата част от населението, както научихме По-късно. Зу-вендите, подобно на атиняните в древността, са се стремели винаги към нещо ново, и точно защото ние бяхме нови за тях, присъствието ни беше много желано. Освен това великолепната външност на сър Хенри правеше голямо впечатление на един народ, който притежава по-голяма любов към красотата, от който и да е било друг между тези, които познавам. Красотата може да се почита и в други страни, но в Зу-Вендис просто я боготворят, което наистина се доказва от любовта им към скулптурата. По пазарищата открито се говореше, че в цялата страна няма друг мъж, чиято външност да се сравни с тази на Къртис, така както с изключение на Сорейз нямаше друга жена, която да съперничи на Нилефта, и че затова било редно те да се оженят, и че той бил изпратен от Слънцето за съпруг на тяхната кралица. От всичко това може да се види, че повикът срещу нас беше до голяма степен престорен и никой не знаеше това по-добре от самата Сорейз. Следователно ми хрумна, че тя се беше сетила, че вътре в страната и между хората от провинцията за нея ще е по-добре, ако постави причината за конфликта със сестра си на една по-обща основа, отколкото само върху женитбата на Нилефта с чужденеца. Лесно би било в една страна, където бе имало толкова много граждански войни, да се раздуха някой стар конфликт, който би събудил спомена за погребани вражди; и тя скоро откри един много подходящ случай. При това положение за нея беше много важно да има със себе си един от чужденците, когото да може да показва на обикновените хора като Великия чужденец, който е така поразен от правотата на делото й, че е решил да изостави другарите си и да последва нейното знаме.

Това несъмнено беше и причината за силното й желание да привлече Гуд, когото щеше да използува дотогава, докато престанеше да й бъде полезен и после щеше да го захвърли. Но тъй като Гуд се беше отдръпнал, тя се възползува от случая да хване Алфонс, който физически приличаше донякъде на него, въпреки че бе по-дребен, вероятно с цел да го показва в градовете и из страната като самия велик Бугуян. Казах на Гуд, че според мене това беше планът й, и само да бяхте видели лицето му — той беше ужасен от тази мисъл.

— Какво — извика той, — да маскира онзи малък нещастник, за да го представя за мене? Тогава ще трябва да се махна от страната. Името ми ще бъде опетнено завинаги.

Утеших го, доколкото можех, но наистина не е приятно да бъдеш представляван в една чужда страна от един жалък малък страхливец и напълно съчувствувах на раздразнението му.

Както вече казах, Гуд и аз прекарахме тази нощ в тържествена самота, сякаш току-що се бяхме върнали от погребението на някой приятел, а не от неговата сватба; а на следващата сутрин работата започна с усилено темпо. Съобщенията и заповедите, изпратени от Нилефта преди два дена, започнаха да дават резултат и в града пристигаха големи групи въоръжени мъже. През всичките тези дни, както може да се предположи, виждахме много малко Нилефта, не твърде много Къртис, но Гуд и аз всекидневно заседавахме с генералите и верните благородници, чертаехме планове за действие, уреждахме продоволствени въпроси, препращахме заповеди и вършехме стотици други неща. Мъжете прииждаха и по големите пътища, водещи към Милозис, целия ден се виждаха знамената на благородници, пристигащи от далечни места, за да се сплотят около Нилефта.

След първите два дена стана ясно, че ще можем да разполагаме за бой с около четиридесет хиляди пехотинци и двадесет хиляди конници — една много внушителна сила, като се вземе предвид краткия срок, в който я бяхме събрали; но също стана ясно, че около половината от редовната войска бе избрала да следва Сорейз.

Но ако нашата сила беше голяма, тази на Сорейз, съгласно вестите, донасяни всекидневно от съгледвачите ни, беше по-голяма. Тя беше установила главната си квартира в един много силно укрепен град, наречен М’Арстуна, разположен, както казах, северно от Милозис, и цялата околност се събираше под знамената й. Наста беше напуснал своите планини на път да се присъедини към нея е не по-малко от двадесет и пет хиляди от своите планинци, едни от най-страшните войници в Зу-Вендис. Друг един силен благородник, на име Белуша от тази част на страната, прочута с отглеждането на най-много коне, се присъединил към нея с дванадесетхилядна конница и т.н. Фактически едно на друго излизаше, че тя със сигурност щеше да събере една добре въоръжена войска от почти сто хиляди души.

И тогава дойде вестта, че Сорейз щяла да вдигне лагера си и да потегли към Навъсения град, обезлюдявайки страната по време на похода си. Ето защо изникна въпросът дали ще е по-добре да я изчакаме при Милозис или да тръгнем насреща й и да влезем в бой. Когато бе поискано мнението ни по въпроса, Гуд и аз без колебание се изказахме в полза на придвижването напред. Ако трябваше да се затворим в града и да чакаме да бъдем атакувани, струваше ни се, че бездействието ни можеше да бъде изтълкувано като страх. Много е важно особено в такива случаи, когато е нужно твърде малко, за да се повлияе на мнението на хората, да си на крак и да вършиш нещо. Въодушевлението от едно дело скоро ще угасне, ако за делото не се прави нищо, а само се чака да победи. Ето защо гласувахме за излизане от града и влизане в бой на открито, вместо да чакаме, докато ни измъкнат от прикритието си като язовец от дупката му.

Мнението на сър Хенри съвпадна с нашето; на същото мнение, няма защо да го казвам, беше и Нилефта, която като кремък винаги беше готова да пуска искри. Донесоха една голяма карта на страната и я разстлаха пред нея. На тридесет мили пред М’Арстуна, където се беше установила Сорейз, и деветдесет и няколко мили от Милозис, пътят минаваше през проход, широк около две и половина мили, ограден от двете страни с гористи хълмове, които, без да бъдат високи, щяха да го направят — ако го блокирахме — почти непроходим за една натоварена армия. Нилефта съсредоточено разгледа картата, след което, схванала положението с бързина, която в някои жени се доближава до инстинкта, постави пръст върху това стеснение. И като се обърна към съпруга си, тръсна златните си коси и каза гордо, изпълнена е увереност:

— Тук ще срещнеш войската на Сорейз. Познавам мястото, тук ще ги срещнеш и подгониш пред себе си като прах пред буря.

Но Къртис изглеждаше мрачен и не отговори нищо.