Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алън Куотърмейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allan Quatermain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Рудниците на цар Соломон

Алън Куотърмейн

 

Романи

 

Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984

Художник: Никифор Русков, 1984

 

Издателство „Отечество“, София, 1984

 

Рецензент: Христина Георгиева

Отговорен редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

 

Индекс: 11/9537611631/6126-7-84

Английска. Второ и първо издание.

Издателски номер 1035.

Дадена за набор: 25 март 1984 г.

Подписана за печат: май 1984 г.

Излязла от печат: юни 1984 г.

Формат: 1/16/70/100.

Печатни коли: 22,25.

Издателски коли: 28,84.

Условно издателски коли: 28.58.

Цена: 2,63 лева.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

H. Rider Haggard

King Solomon’s Mines

Penguin Books

1885

Allan Quatermain

Newcastle Publishing Co., Inc.

North Hollywood, California

История

  1. — Добавяне

Глава X
Огнената роза

Продължавахме да летим, носени от мощното течение, докато накрая забелязах, че шумът от водата не е и наполовина толкова оглушителен, колкото преди. Заключих, че това се дължи на по-голямо пространство, което позволява на звуците да се разпръсват. Сега чувах воплите на Алфонс много по-определено; те представляваха възможно най-странната смесица от молби към всевишния и името на любимата му Анет, които, може да си представи човек, макар поради очевидната си искреност да не изглеждаха на богохулство, бяха най-малкото извънредно забележителни. Грабнах едно гребло и го мушнах в ребрата, но той вероятно помисли, че краят му е настъпил и започна да вие още по-силно. Бавно и предпазливо се надигнах на колене и протегнах ръка нагоре, но не докоснах таван; взех греблото и го вдигнах над главата си толкова високо, колкото можах, но резултатът беше същият. Протегнах го също надясно и ляво, но докосвах единствено вода. Тогава се сетих, че в кануто между останалите ни принадлежности имаше фенер с увеличително стъкло, а също и тенекиена кутия с масло. Опипах слепешката наоколо. Намерих фенера, запалих го внимателно с кибрита, който носех, и щом фитилът пламна, насочих светлината надолу към лодката. Първото нещо, което светлината освети, бе побелялото и изплашено лице на Алфонс. Помислил, че всичко най-после е свършило и вече вижда първото небесно явление, той нададе ужасен рев и се наложи с помощта на греблото да го убедя в противното. Що се отнася до другите трима, Гуд лежеше по гръб, все още с монокъл на окото, и гледаше безцелно в надвисналата тъмнина, а сър Хенри беше облегнал глава върху седалката за гребане и с ръка се опитваше да определи скоростта на водата. Но когато светлината попадна върху стария Умслопогаас, едва не се разсмях. Струва ми се, бях споменал, че сложихме в кануто четвърт печена водна антилопа. Е, добре, изясни се, че когато всички се проснахме на дъното на лодката, за да не бъдем пометени във водата от скалистия свод, главата на Умслопогаас се отзовала необичайно близко до печеното месо; веднага, щом се съвзел от първата уплаха, той почувствувал, че е гладен. Хладнокръвно си отрязал парче месо с помощта на Инкози-каас и сега беше зает с яденето, а видът му издаваше задоволство. Или, както той по-късно обясни, помислил, че му предстои „дълъг път“ и предпочел да тръгне с пълен стомах. Това ми напомни за хората, които отиваха на бесилото — в английските ежедневници за тях обикновено пишеше, че закусили „отлично“.

На светлината на фенера избутахме Алфонс към другия край на кануто със заплаха, която му подействува учудващо успокоително — че ако продължава с плачовете си да прави тъмнината още по-ужасна, ще го пуснем да отиде при уакуафи, да чака своята Анет в някоя друга сфера. После, доколкото можахме, обсъдихме подробно положението. Най-напред обаче по съвета на Гуд вързахме две лопати на носа на кануто във вид на мачта, за да не бъдем изненадани от някое внезапно снижение на свода на пещерата или водния път. Ясно ни беше, че се намираме в подземна река, или както Алфонс го определи, в „главен канал“, който отнасяше излишните води на езерото. Известно е, че такива реки съществуват в много части на света, но изследователите рядко са имали злощастието да пътуват по тях. Виждаше се ясно, че реката е широка, защото фенерът не успяваше да я освети от единия до другия бряг, въпреки че от време на време, когато течението ни повличаше към едната или другата страна, различавахме скалните стени на тунела, който, доколкото можехме да преценим, изглежда се извисяваше на двадесет и пет фута над главите ни. Самото течение, както Гуд прецени, се носеше най-малко с осем възли и за наш късмет, както се случва обикновено, беше най-бързо в средата. Все пак първото, което предприехме, беше да се разберем, един от нас да седи винаги на носа с фенера и пръта, които имахме в кануто, готов, ако е възможно, да предотврати разбиването ни в стените на пещерата или някоя издадена скала. Умслопогаас, нахранил се вече, застана пръв. Абсолютно нищо повече не можехме да предприемем, за да останем читави, освен това, че един от нас застана на кърмата с гребло в ръка и по този начин повече или по-малко ставаше възможно да се направлява кануто, за да не се удари в стените на пещерата. След това хапнахме пестеливо от студеното печено месо (защото не знаехме за колко време трябваше да ни стигне), а после, като се почувствувах с повишен дух, изказах мнението, че колкото и опасно да е нашето положение, не го смятам за безнадеждно, освен ако туземците наистина не бяха прави и реката ле се изливаше точно в земните недра. Ако не, ставаше ясно, че тя трябва да излезе на повърхността вероятно от другата страна на планините; в такъв случай трябваше да мислим единствено как да останем живи, докато се озовем там — където и да беше това „там“. Но, разбира се, както Гуд мрачно посочи, имаше и вероятност да станем жертва на стотици неочаквани ужаси, а в случай че реката лъкатушеше навътре в земните дълбини, докато пресъхнеше, нашата съдба несъмнено щеше да бъде трагична.

— Е, нека се надяваме на най-доброто и се приготвим за най-лошото — каза сър Хенри, който винаги беше ведър и запазваше спокойствие, истински сигурна опора по време на бедствие. — Излизали сме от толкова много необичайни и неприятни положения заедно, че почти се надявам някак си да излезем и от това — добави той.

Този съвет беше отличен и всеки от нас го прие посвоему, с изключение на Алфонс, който се беше вцепенил от ужас. Гуд стоеше на кормилото, а Умслопогаас на носа, така че за сър Хенри и мен не оставаше нищо друго, освен да легнем в кануто и да мислим. Положението ни наистина беше странно, направо свръхестествено — по думите на Къртис. Носехме се към недрата на земята върху гръдта на една стигийска река така, както Харон е превозвал душите. А колко тъмно беше — слабият лъч на малката ни лампа служеше единствено да подсилва тъмнината. На носа, подобно на Удоволствието от стихотворението[1], седеше Умслопогаас, бдителен и неуморим, с готов прът в ръката, а отзад в сянката едва можех да различа силуета на Гуд, който се взираше на лъча светлина, за да се ориентира как да насочва кануто с греблото, което от време на време потапяше във водата.

„Добре, добре — помислих си, — нали дойде да търсиш приключения! Алън, момчето ми, ти наистина ги намери. И то на твоята възраст! Трябва да се засрамиш от себе си; но някак си не се засрамваш и колкото и да е ужасно, може би ще преминеш през всичко това, а ако не успееш, е, нищо не можеш да направиш! Когато всичко вече е казано и сторено, една подземна река може да се превърне в твърде подходящо място за гроб.“

Трябва да кажа обаче, че отначало нервното напрежение беше много голямо. Даже за най-хладнокръвния и опитен човек е мъчително, ако е в постоянно неведение дали му остават още пет минути да живее, но на този свят няма нищо, с което човек да не може да свикне, и полека-лека започнахме да привикваме дори с това. В края на краищата нашият страх, макар и естествен, беше, да си кажем правичката, нелогичен, имайки предвид, че човек никога не знае какво може да се случи в следващата минута, даже ако седи на сушина в една хубава къща и двама полицаи патрулират под прозореца, нито колко дълго има да живее. Всичко това ни е писано, деца мои, затова каква полза да се безпокоим?

Когато потънахме в тъмата, беше почти обед, а поставихме на стража Гуд и Умслопогаас в два часа с уговорката да седят по пет часа. Затова в седем часа сър Хенри и аз поехме дежурството — сър Хенри на носа, аз на кърмата, а другите двама легнаха и заспаха. В продължение на три часа всичко вървеше добре; наложи се само веднъж сър Хенри да ни отблъсне от стената, а от мен изискваше много малко усилие, за да не се отклоняваме, защото буйното течение вършеше всичко необходимо, въпреки че трябваше да се внимава, тъй като понякога кануто показваше наклонност да се извъртва напреки и така да напредва. Най-любопитното на тази чудновата река бе как въздухът се запазваше чист. Без съмнение той беше тежък и задушен, но не дотолкова, че да го смятаме за лош или особено неприятен. Единственото обяснение, което, мога да дам, е, че водата от езерото е носела със себе си достатъчно въздух, който се е отделял от потока при течението му и от това въздухът в тунела не беше напълно застоял. Това е моето решение на загадката, колкото и да струва, а сигурно не струва много.

Бях седял на кърмата вече около три часа, когато започнах да забелязвам значителна промяна в температурата: ставаше по-топло. Отначало не обърнах внимание, но когато след изтичането на още половин час започна да става все по-горещо и по-горещо, извиках сър Хенри и го попитах дали е забелязал това, или само си въобразявах.

— Забелязах! — отговори той — И още как! Намирам се нещо като в турска баня. — Тогава и другите се събудиха задъхани и започнаха да свалят дрехите си. Тук Умслопогаас имаше предимство, защото не можеше да се каже, че е облечен — бе само по муча.

Ставаше все по-горещо и по-горещо, докато накрая едва дишахме и потта обилно се лееше от нас. След още половин час, въпреки че бяхме съвсем голи; едва издържахме. Мястото съвсем приличаше на преддверие към ада. Потопих ръката си във водата и я издърпах почти с вик; водата явно завираше. Погледнахме малкия термометър, който носехме — живакът показваше 123°[2]. От повърхността на водата се вдигаше гъст облак пара. Алфонс простена, че вече сме се намирали в чистилището, което беше вярно, макар и не в смисъла, който той имаше предвид. Сър Хенри изказа мнението, че вероятно минаваме край подземен поток от лава, и съм склонен да вярвам, че беше прав, особено като се има предвид какво се случи по-късно. Известно време след това страданията ни наистина надхвърлят способностите ми да ги опиша. Спряхме да се потим, тъй като цялата ни пот вече беше излязла. Просто лежахме на дъното на лодката, която сега физически не бяхме в състояние да управляваме; чувствувахме се като горещи въглени. Представях си, че изпитвам същите мъки, каквито изпитват рибите, извадени на сухо — а именно, бавно задушаване. Кожата ни започна да се напуква и кръвта да пулсира в главите ни като ударите на парен чук.

Това състояние продължи известно време, когато внезапно реката направи завой и чух как сър Хенри извика откъм носа с прегракнал и тревожен глас. Погледнах и видях най-странната, най-ужасяваща гледка. На около половин миля пред нас и малко вляво от средата на потока (сега се виждаше, че е около деветдесет фута широк) от повърхността на водата като огромен стълб се издигаше фонтан от почти бели пламъци и достигаше петдесет фута височина. Там се удряше в свода, разстилаше се в кръг с диаметър около четиридесет фута и падаше на извити огнени потоци, наподобяващи листата на разцъфтяла роза. Този ужасен газов фонтан приличаше най-много не на друго, а на огромно пламтящо цвете, издигащо се от черната вода. Долу беше правото и дебело около фут стебло, а горе, — страхотният цвят. Такава боязън внушаваше неговата свирепа и величава красота, че едва ли някой би могъл да я опише. Лично аз не мога. Макар че все още бяхме отдалечени на около петстотин ярда, въпреки парата, от светлината на фонтана в цялата пещера бе светло като ден. Сега виждахме свода над нас, висок около четиридесет фута и съвършено изгладен от водата. Скалата беше черна и тук-таме различих дълги блестящи жилки руда, които я пресичаха като огромни вени, но от какъв метал бяха, не зная.

Продължавахме да се носим към огнения стълб; той светеше по-свирепо от която и да било пещ, запалена от човек.

— Насочи лодката надясно, Куотърмейн, надясно! — извика сър Хенри и миг след това видях как се строполи безчувствен напред. Алфонс вече беше припаднал. Гуд ги последва. Те лежаха там като мъртви; само Умслопогаас и аз бяхме в съзнание. На петдесет ярда от фонтана видях, че зулусът оборва глава на гърдите си. Той също припадна и аз останах сам. Не можех да дишам, свирепата горещина ме изсушаваше. На много ярда разстояние около огромната роза скалният свод бе нажежен до червено. Дървото на лодката почти гореше. Видях как перата на единия убит лебед започнаха да се свиват и сбръчкват, но не исках да се предам. Знаех, че ако го направя, щяхме да минем само на три-четири ярда от газообразния фонтан и да загинем. Започнах да греба така, че да държа кануто колкото се може по-далеч от него, и работех ожесточено.

Очите ми сякаш щяха да изскочат от орбитите и през затворените си клепачи виждах ослепителната светлина. Почти се бяхме изравнили с фонтана; той бучеше като всички огньове на ада, взети заедно, а водата наоколо яростно вреше. Още пет секунди и отминахме. Чух грохота зад себе си.

Тогава и аз паднах в несвяст. Следващото нещо, което си спомням, е, че усетих полъха на въздух върху лицето си. Отворих очите си с голяма мъка. Погледнах нагоре. Далеч, далеч над мен светеше, макар около мен да цареше пълен мрак. Опомних се и се огледах. Кануто ни все още плаваше по течението на реката, а на дъното му лежаха голите тела на моите другари „Дали са живи? — питах се аз. — Дали не съм останал сам на това страшно място?“ Не знаех. Почувствувах изгаряща жажда. През борда на лодката пуснах ръката си във водата и с вик я изтеглих. Нищо чудно: почти цялата кожа отгоре й беше изгорена. Водата обаче беше студена или почти студена. Изпих голямо количество и се облях целия. Тялото ми поглъщаше течността, както тухлената стена попива дъжда след суша; но там, където кожата ми беше изгорена, допирът с водата ми причиняваше непоносима болка. Тогава се сетих за другите; довлякох се с мъка до тях и ги напръсках с вода. За моя радост те започнаха да се съвземат — първо Умслопогаас, после останалите. Веднага пиха вода и я поглъщаха като сюнгери. Почувствувахме хлад — странен контраст с досегашните ни усещания — и започнахме да навличаме дрехите си. Обличайки се, Гуд посочи към другата страна на лодката. Цялата беше олющена от горещината и на места почерняла като въглен. „Ако беше направена като лодките от цивилизования свят — каза Гуд, — дъските сигурно щяха да се изкривят и да пропуснат достатъчно вода, за да потънем“. За щастие тя беше издълбана от мекия и гъвкав дънер на едно-единствено дърво и стените й бяха дебели почти три инча, а дъното — четири. Какъв беше този ужасен огън, през който минахме, така и не разбрахме, но предполагащ, че точно на това място имаше пукнатина или дупка в коритото на реката, през която огромно количество газ от вулканичния си дом в недрата на земята намираше излаз към горния свят. Как първоначални се е възпламенил, разбира се, е невъзможно да се каже, но мисля, че вероятно е станало при някоя спонтанна експлозия на отровни газове.

Веднага, щом се пооблякохме и посъвзехме, се заехме да установим къде се намираме. Бях казал, че отгоре идваше светлина, и като се вгледахме добре, открихме, че тя идваше от небето. Нашата река, която според сър Хенри беше буквално въплъщение на фантазията на поета[3], вече не беше подземна, ала течеше по мрачния си път, но не „през пещери, неизмерими за човека“, а между страшно надвиснали скали, които не бяха по-малко от две хиляди фута високи. Толкова високи бяха, че макар небето над нас да светеше, там, където се намирахме сега, цареше гъст мрак — наистина не тъмнина, но като сумрака в стая с плътно пуснати щори през деня. От двете страни се издигаха огромни отвесни скали, толкова мрачни и недостъпни, че на човек му се завиваше свят при опита да прецени височината им. Малкото късче небе, което бележеше къде свършват те, се виеше като синя лента над извисяващата се чернота, лишена от живот. Не се виждаше нито дърво, нито някое виещо се растение. Тук-таме обаче върху скалите се виждаха петната на дълъг сив лишей, който беше прилепнал неподвижно, също като бяла брада на лицето на покойник. Сякаш само утайката на светлината или по-тежката част от нея бе потънала на дъното на това отвратително място. Нито един светъл и крилат слънчев лъч не можеше да стигне толкова ниско; те угасваха далеч, далеч над главите ни.

Водите на реката опираха в тесен бряг от валчести скални парчета, измити и заоблени от вечното движение на водата; поради тях мястото изглеждаше като осеяно с хиляди вкаменели гюллета. Явно, когато нивото на подземната река се покачеше, брегът напълно изчезваше или оставаше като съвсем малка ивица между потока и отвесните скали; но сега мястото беше широко около седем или осем ярда. И тук, на този бряг, решихме да спрем за малко и да починем след всичко, което преживяхме, и да опънем крайниците си. Брегът беше ужасен, но все пак щяхме да си отдъхнем от страхотиите на реката; пък и трябваше да преопаковаме нещата си и да подредим кануто. Избрахме едно по-подходящо място и след известни усилия успяхме да изтеглим кануто и да се покатерим върху кръглите негостоприемни камъни.

— Повярвайте ми — извика Гуд, който слезе на брега пръв, това е ужасно място! Човек може да полудее. — И той се изсмя.

Веднага един гръмовит глас поде думите му, усилвайки ги хилядократно: „Да полудее — ха! ха! ха!“ „Да полудее, ха! ха! ха!“ — отговори друг обезумял глас високо горе от скалата. — „Да полудее, да полудее“ — гърмеше глас след глас и с крясъци и страшен смях всеки подхвърляше думите напред-назад към невидимите устни на другия, докато цялото място се изпълни с думите и крясъците на едно сатанинско веселие, което най-после замря така внезапно, както беше започнало.

— Ох, боже мой! — изхлипа Алфонс, напълно уплашен, при самообладанието, което притежаваше.

„Боже мой! Боже мой! Боже мой!“ — Великанските гласове гърмяха, крещяха и увиваха във всеки тон, който можеше да се долови.

— Аха! — каза тихо Умслопогаас. — Разбирам ясно, че тук живеят дяволи. Наистина мястото изглежда подходящо.

Опитах се да му обясня, че причината за всичкия този шум е едно много удивително и интересно ехо, но той не искаше да ми повярва.

— А-а — каза той, — аз мога да различа едно ехо, когато го чуя. Едно такова живееше точно, срещу моя краал в Зулуланд и интомибис — девойките — си говореха с него. Но ако това, което чувам тук, е възрастно ехо, то онова у нас трябва да е било бебе. Не, не, там горе има дяволи! Но според мене не са кой знае какви — додаде той и смръкна щипка емфие. — Те могат да повтарят каквото кажеш, но изглежда, не могат да говорят сами и не смеят да покажат лицата си. — И той отново потъна в мълчание, като явно вече не обръщаше внимание на такива долни твари.

След всичко това ни се наложи да разговаряме шепнешком; беше наистина непоносимо да чуваш как всяха произнесена дума подскача напред-назад като топка за тенис, когато скалите си подвикват.

Но даже и шепотът ни достигаше до скалите в тайнствено шумолене, което замираше накрая в дълбоки въздишки. Ехото е приятно и романтично нещо, но този ден му се наситихме в тази страхотна бездна.

Щом се разположихме криво-ляво върху облите камъни, заехме се доколкото можем да почистим изгарянията си. Тъй като имахме съвсем малко масло за фенера, не трябваше да го изразходваме за никаква друга цел, затова одрахме един лебед и използувахме тлъстината от гърдите му, която се оказа чудесен заместител. Понаредихме кануто и решихме да похапнем малко, едва ли е нужно да казвам колко много се нуждаехме от храна; изпадането ни в безсъзнание беше траяло много часове и сега часовниците ни показваха обед. Седнахме в кръг и започнахме да нагъваме студеното месо всеки според апетита си, който при мен не беше особено голям, тъй като ми се повдигаше и чувствувах слабост след страданията предишната нощ, а освен това имах и мъчително главоболие. Обедът беше много странен. Сумракът беше толкова гъст, че трудно виждахме, когато режехме от месото и го слагахме в устата си. Все пак се справяхме доста добре, въпреки че месото се беше поразвалило от горещината, на която се бе изложило. Случайно се обърнах и погледнах зад себе си — вниманието ми беше привлечено от нещо, което дращеше по камъните — и точно зад гърба си съзрях разположен на един камък огромен екземпляр от черните сладководни раци, само че пет пъти по-голям от всеки рак, който някога бях виждал. Това грозно и отвратително животно имаше изпъкнали очи, вперени заплашително в мен, и много дълги и гъвкави антени или пипала, и гигантски щипци. Не само аз бях удостоен с такова внимание. От всяко кътче между кръглите камъни и дупките по скалите към нас пълзяха десетки от тези отвратителни същества, привлечени, предполагам, от миризмата на храна. Някои бяха вече почти до нас. Не можех да откъсна очи от необикновената гледка и в същия миг видях как едно от животните протегна огромните си клещи и така ощипа отзад нищо неподозиращия Гуд, че той скочи с вик, който „лудото ехо“ усърдно запрепраща от скала на скала. В същия миг друго докопа крака на Алфонс и отказа да го пусне — можете да си представите сцената, която последва. Умслопогаас грабна брадвата си и разцепи с нея черупката на един огромен рак; разнесоха се отвратителни писъци, които ехото усилваше хилядократно. От устата на рака започна да излиза пяна — това привлече стотици от събратята му, които заизлизаха от неподозирани от нас дупки и ъгълчета. Като видяха, че животното е ранено, най-близкостоящите се нахвърлиха върху му, както кредиторите върху фалиралия, и буквално го разкъсаха на парчета с огромните си щипци; после го погълнаха, като си служеха с клещите да поднасят парчетата до устата си. Грабнахме каквото оръжие ни попадна — камъни или гребла — и започнахме да воюваме с чудовищата, чиито брой бързо се увеличаваше, а вонята им беше съкрушителна. Веднага, щом разчупвахме черупката им, другите сграбчваха ранените и ги поглъщаха, докато те крещяха, а от устата им излизаше пяна. Но грубияните не се задоволяваха с това. Те използуваха всяка възможност да ни защипят — а щипеха отвратително — или се опитваха да ни откраднат месото. Един чудовищно голям рак хвана лебеда, който бяхме одрали, и го помъкна. Десетки други веднага се хвърлиха върху плячката и започна една отвратителна и гнусна сцена. Само как се пенеха и крещяха чудовищата, като разкъсваха месото и се нападаха едно друго. Това беше една неестествена гледка, от която ти се повдигаше, гледка, която ще преследва всекиго, който я е видял, до сетния му ден, разиграла се в дълбокия, потискащ мрак под непрестанната музика на многогласното разстройващо нервите ехо. Колкото и странно да изглежда, имаше нещо потресаващо човешко в тези дяволски създания — сякаш всички най-долни страсти и желания на човека бяха влезли под черупката на великанските раци и дали воля на лудостта си. Те бяха ужасно напористи и интелигентни й имаха вид като че ли съзнаваха какво вършат. Цялата сцена можеше да достави материал за още една песен на Дантевия „Ад“, както забеляза Къртис.

— Предлагам, приятели, да се махаме оттук, иначе ще изгубим разсъдъка си — извика Гуд и без да се бавим, побързахме да го послушаме. Отблъснахме от скалите кануто, около което животните сега пълзяха със стотици, в напразните си опити да се покачат; скупчихме се в него и го откарахме в средата на потока, оставяйки след себе си остатъка от обеда си и крещящата, пенявеща се и воняща маса от чудовища, напълно завзели сушата.

— Това са дяволите на мястото! — каза Умслопогаас с вид на човек, който е намерил решението на някакъв въпрос; и се кълна, че почти бях склонен да се съглася с него. Забележките на Умслопогаас действуваха като брадвата му — право в целта.

— Какво ще правим сега? — запита объркан сър Хенри.

— Ще плаваме, предполагам — отговорих и заплавахме. Целият следобед, а също и вечерта продължавахме да плаваме с кануто в сумрака под синята лента на далечното небе, едва долавяйки, че денят е свършил и е започнала нощта (тук долу в огромната бездна разликата трудно се забелязваше), докато най-сетне Гуд посочи една звезда точно над главите ни и понеже нямахме какво да правим, започнахме да я наблюдаваме с интерес. Неочаквано тя изчезна, тъмнината се сгъсти и познатият клокочещ звук пак изпълни въздуха.

— Отново под земята — казах с въздишка, повдигайки лампата. Да, нямаше никакво съмнение. Почти различавах свода. Бездната беше свършила и тунелът започваше отново. Настъпи друга дълга-дълга нощ, изпълнена с опасности и страхотии. Би било твърде досадно да описвам всичките произшествия. Ще кажа само, че около полунощ се ударихме в една плоска изпъкнала скала по средата на потока и без малко да се преобърнем и да се издавим. Най-после успяхме да се измъкнем и да продължим неравния ход на пътя си. Времето минаваше тягостно, докато стана почти три часа. Сър Хенри Гуд и Алфонс бяха заспали от изтощение. Умслопогаас седеше на носа с пръта, а аз управлявах с греблото, когато забелязах, че бързината ни се увеличи чувствително; чух Умслопогаас да възкликва и веднага до нас долетя шум от разделящи се клони; в следващия миг кануто си пробиваше път през надвиснали храсти и пълзящи растения. Още минута и полъхът на сладък и чист въздух погали лицето ми; почувствувах, че сме излезли от тунела и плаваме в чисти води. Казах „почувствувах“, защото не се виждаше нищо; беше тъмно като в рог, както често се случва преди зазоряване. Но даже това не можеше да помрачи радостта ми. Бяхме излезли от ужасната река и където и да се намирахме сега, можехме да бъдем само благодарни. И така, седях в кануто, вдишвах сладкия нощен въздух и чаках, търпеливо зората.

Бележки

[1] Господин Алън Куотърмейн погрешно е цитирал — Удоволствието е седяло на кърмата. Бел. англ. ред.

[2] Водата кипи при 212° по Фаренхайт. — Б.ред.

[3]

„Където Алф, свещената река, тече

през пещери, неизмерими за човека,

към неогрявано от слънцето море“.

А. К.