Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алън Куотърмейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allan Quatermain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Рудниците на цар Соломон

Алън Куотърмейн

 

Романи

 

Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984

Художник: Никифор Русков, 1984

 

Издателство „Отечество“, София, 1984

 

Рецензент: Христина Георгиева

Отговорен редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

 

Индекс: 11/9537611631/6126-7-84

Английска. Второ и първо издание.

Издателски номер 1035.

Дадена за набор: 25 март 1984 г.

Подписана за печат: май 1984 г.

Излязла от печат: юни 1984 г.

Формат: 1/16/70/100.

Печатни коли: 22,25.

Издателски коли: 28,84.

Условно издателски коли: 28.58.

Цена: 2,63 лева.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

H. Rider Haggard

King Solomon’s Mines

Penguin Books

1885

Allan Quatermain

Newcastle Publishing Co., Inc.

North Hollywood, California

История

  1. — Добавяне

Глава I
Разказът на консула

Беше изминала вече седмица от погребението на горкото ми момче Хари, когато една вечер, докато крачех нагоре-надолу из стаята, потънал в мисли, на външната врата се позвъни. Слязох по стълбите и отворих вратата и ето че вътре влязоха моите стари приятели сър Хенри Къртис и капитан Джон Гуд от кралската флота. С влизането си те се разположиха пред широкото огнище във вестибюла, в което, спомням си, гореше много хубав огън.

— Много любезно от ваша страна да наминете — казах аз, колкото да кажа нещо. — Сигурно ви е било трудно да вървите в този сняг.

Те не отговориха нищо, а сър Хенри бавно напълни лулата си и посегна да я запали с един горящ въглен от огнището. Когато се наведе напред над, огъня, пламъкът подхвана парченце борина, което така се разгоря, че картината стана още по-релефна и не можех да не си помисля колко прекрасно изглежда този мъж. Спокойно, волево лице, ясно изрязани черти, големи сиви очи, руса брада и коса — всичко заедно даваше чудесен образ на висшия тип човек. Фигурата не отстъпваше на лицето му. Никога не съм виждал по-широки рамене или по-развит гръден кош. Наистина, обиколката на сър Хенри е толкова голяма, че въпреки ръста си от шест фута[1] и два инча[2], не правеше впечатление на висок човек. Като го гледах, не можех да не си помисля какъв необикновен контраст представлява моята съсухрена личност спрямо неговите внушителни фигура и лице. Представете си един малък, слаб човек с жълтеникаво лице, шестдесет и три годишен, с тънки ръце, големи кафяви очи, глава с ниско подстригана посивяла коса, наподобяваща изхабена четка за дъски, тежащ с дрехите общо девет стоуна[3] и половина — и ще добиете много вярна представа за Алън Коутърмейн, обикновено наричан Куотърмейн Ловеца, или както казват туземците, Макумазан англичанина, което ще рече човек, който бди в нощта, или на прост английски — проницателен човек, който не може лесно да бъде измамен.

Там беше и Гуд, който не прилича нито на единия, нито на другия от нас — нисък, тъмнокос, набит, много набит — с мигащи черни очи, на едното от които е прикрепен вечен монокъл. Казах набит, на това е доста умерен термин; със съжаление отбелязвам, че в последните години Гуд беше започнал да пълнее по много некрасив начин. Сър Хенри му казва, че това идва от безделие и прехранване и то никак не се харесва на Гуд, въпреки че не може да го отрече.

Поседяхме малко и после взех кибрит и запалих лампата, която стоеше приготвена на масата, защото полумракът започна да става тягостен — нещо естествено за човек, който само преди седмица е погребал надеждата на своя живот. Сетне отворих долапа, скрит в ламперията, и извадих бутилка уиски, чаши и вода. Обичам да правя това сам; дразня се, когато някой непрекъснато стои до лакътя ми, като че ли съм на година и половина. През всичкото време Къртис и Гуд мълчаха, чувствувайки, предполагам, че не могат да кажат нищо, което да ме утеши, и се задоволяваха да ми изразят безмълвно съчувствието си чрез своето присъствие, защото това беше едва второто им посещение след погребението. И така е наистина: в мрачните часове на скръб ние извличаме подкрепа именно от присъствието на другите, а не от приказките им, които обикновено само ни дразнят. По време на лоша буря дивечът винаги се събира заедно, но престава да се вика взаимно.

Те седяха и пушеха, пиеха уиски с вода, а аз стоях до огъня, също пушех и ги гледах. Накрая проговорих:

— Стари приятели — казах, — колко време измина, откакто се завърнахме от Кукуаналанд?

— Три години — отвърна Гуд. — Защо питаш?

— Питам, защото смятам, че вече изкарах достатъчно дълго време сред цивилизацията. Връщам се във велдите.

Сър Хенри отметна глава назад в креслото и се засмя със своя дълбок смях.

— Колко странно — рече той, — нали, Гуд?

Гуд тайнствено ме погледна през монокъла си и промърмори:

— Да, странно, много странно.

— Не разбирам добре — казах, поглеждайки от единия към другия, защото не обичам тайнствените работи.

— Така ли, стари приятелю? — каза сър Хенри. — Тогава ще ти обясня. По пътя насам водихме с Гуд един разговор.

— Щом сте били с Гуд, това е естествено — казах саркастично, понеже Гуд е голям бъбривец. — И за какво говорихте толкова?

— За какво мислиш? — запита сър Хенри.

Поклатих глава. Малко вероятно беше да се сетя за какво е говорил Гуд. Той бъбри за толкова много неща.

— Е, говорихме за един мой малък план, а именно, че ако си съгласен, ще си съберем партушините и ще заминем за Африка на нова експедиция.

Почти подскочих при тези думи.

— Не може да бъде! — възкликнах аз.

— Да, наистина, а Гуд също е съгласен, нали, Гуд!

— Напълно — отговори другият джентълмен.

— Слушай, стари приятелю — продължи сър Хенри с голямо въодушевление, — аз също се отегчих, страшно се отегчих да не върша нищо друго, освен да играя ролята на ескуайър[4] в една страна, която е препълнена с такива. От година насам или повече започнах да ставам неспокоен като стар слон, надушил опасност. Все сънувам Кукуаналанд и Гагул или рудниците на цар Соломон. Уверявам те, че станах жертва на едно непреодолимо страстно желание. Омръзна ми да бия фазани и яребици и ми се иска пак да отида на лов за едър дивеч. Нали познаваш това чувство — след като си опитал бренди с вода, млякото става безвкусно за езика. Онази година, която прекарахме заедно в Кукуаналанд, означава за мен колкото всичките години на живота ми, взети заедно. Смея да кажа, че изглеждам глупак с моите мъки, но не мога да си помогна; мечтая да отида, и което е по-важно, решил съм да отида.

Той направи малка пауза и продължи:

— А освен това, защо да не отида? Нямам жена, ни родители, ни дете, които да ме задържат. Ако нещо се случи с мен, баронството ще премине върху брат ми Джордж и неговото момче, както и без това ще стане в края на краищата. Не съм от значение за никого.

— Да — казах, — мислех си, че рано или късно ще стигнеш до това. А сега, Гуд, кои са причините и ти да искаш да тръгнеш на път? Имаш ли такива?

— Имам — отвърна Гуд тържествено. — Никога не правя нещо без причина; и не е заради някоя дама, или поне ако е, то не е заради една.

Погледнах го отново, защото Гуд е дяволски несериозен.

— И каква е причината? — попитах.

— Е, ако наистина искаш да знаеш, въпреки че не обичам да говоря за деликатни и лични неща, ще ти кажа: ставам много дебел.

— Престани, Гуд! — каза сър Хенри. — А сега, Куотърмейн, кажи ни къде предлагаш да отидем?

Преди да отговоря, отново запалих лулата си, защото беше изгаснала.

— Вие, хора, чували ли сте някога за планината Кения?

— Не зная това място — каза Гуд.

— Чували ли сте някога за остров Ламу? — запитах отново.

— Не. Чакай, това не се ли намира на около 300 мили северно от Занзибар?

— Да. Слушайте сега. Това, което предлагам, е следното: да отидем в Ламу и оттам да навлезем на около 250 мили в сушата към планината Кения; от планината Кения да продължим към планината Лекакизера и после още горе-долу 200 мили по-нататък, където, доколкото зная и вярвам, бял човек не е стъпвал. И после, ако стигнем дотам — направо в непознатите дълбини. Какво ще кажете за това, приятели мои?

— Това е голям план — каза замислено сър Хенри.

— Прав си — отговорих. — Но доколкото разбрах, и тримата търсим нещо голямо. Търсим промяна и вероятно ще постигнем такава — една цялостна промяна. Цял живот съм мечтал да посетя тези места и смятам да го направя, преди да умра. Смъртта на бедното ми момче скъса и последната нишка между мен и цивилизацията и аз тръгвам за моята дива земя. А сега ще ви кажа нещо друго, а именно, че от дълги години чувам слухове за велика бяла раса, която изглежда живее някъде на север в тази посока, и съм си наумил да видя дали има някаква истина в тази мълва. Ако вие, приятели, желаете да дойдете, добре; ако не, ще отида сам.

— Аз съм с теб, въпреки че не вярвам в твоята бяла раса — каза сър Хенри Къртис, като се изправи и постави ръка на рамото ми.

— Аз също — отбеляза Гуд. — Започвам веднага да се подготвям. На всяка цена ще отидем до планината Кения и другото място с непроизносимото име и ще потърсим бялата раса, която не съществува. Съгласен съм с всичко.

— Кога предлагаш да тръгнем? — запита сър Хенри.

— Този месец — отговорих — с кораба за индийската колония; и не бъди толкова сигурен, че нещо не съществува, само защото ти не си чувал за него, Гуд. Спомни си за рудниците на цар Соломон!

Около четиринадесет седмици или приблизително толкова след датата на този разговор историята продължава при много по-различни обстоятелства.

След дълго обсъждане и проучване стигнахме до заключението, че най-добрата отправна точка към планината Кения ще бъде устието на реката Тана, а не Момбаса, защото това място беше с повече от 100 мили по-близо до Занзибар. Дойдохме до това заключение след дадената ни информация от един германски търговец, когото срещнахме на парахода в Аден. Смятам, че това беше най-нечистоплътният германец, който някога съм познавал; но той беше добър човек и ни даде обширна и ценна информация. „Ламу ли — каза той, — вие отиваш в Ламу? О, то красиво място! — И на пълното му лице, обърнато към нас, се изписа възторг. — Година и половина живял там и никога не сменил ризата си — изобщо никога.“

И стана така, че при пристигането ни на острова ние слязохме от парахода с всичките си вещи, и като не знаехме къде да отидем, смело се отправихме към дома на консула на нейно величество, където бяхме, приети най-гостоприемно.

Ламу е много чудновато място, но нещата, които най-ясно са се запечатали в паметта ми от него, са невероятната му мръсотия и миризми. Последните са просто ужасни! Точно под консулството се намира плажът или по-скоро един кален бряг, който наричат плаж. По време на отлив той остава напълно гол и служи като бунище за всичката мръсотия, отпадъци и боклуци на града. Тъкмо там ходят и жените, за да заровят кокосови орехи в калта, където те остават да лежат, докато външната им обвивка изгние. После ги изваждат и използуват влакната за плетене на рогозки и различни други неща. И тъй като това се е правило поколения наред, човек би могъл по-добре да си представи състоянието на брега, отколкото да го опише. Понасял съм много отвратителни миризми през живота си, но концентрираната воня, която се носеше от този плаж в Ламу и която ние вдишвахме, докато седяхме в лунната нощ — не под, а върху гостоприемния покрив на нашия приятел, консула, — прави спомена ми за всички други миризми съвсем блед. Нищо чудно, че хората хващат треска в Ламу. Но все пак мястото не беше лишено от собствен чар, въпреки че вероятно — напълно правдоподобно — той скоро би омръзнал.

— И така, господа, за къде сте се отправили вие? — запита нашият приятел, любезният консул, докато пушехме лулите си след вечеря.

— Смятаме да отидем до планината Кения и оттам до планината Лекакизера — отговори сър Хенри. — Куотърмейн е чул да се говори, че в непознатите територии отвъд живеела някаква бяла раса.

Консулът ни погледна заинтригуван и отвърна, че той също бил чувал нещо такова.

— Какво сте чували? — попитах.

— О, не много. Всичко, което зная, е от едно писмо, получено преди около година от Макензи, шотландски мисионер, чиято база „Хайландс“ е разположена на най-високата навигационна точка на река Тана. В него той споменаваше нещо такова.

— Пазите ли писмото? — запитах.

— Не, унищожих го. Но си спомням, че беше писал за един човек, който дошъл в мисията и казал, че на два месеца път отвъд планината Лекакизера, където, доколкото зная, бял човек още не е стъпвал, той открил езеро, наречено Лага. След това тръгнал на североизток, пътувал през пустиня, трънливи велди и големи планини, докато накрая стигнал до непозната страна, в която хората били бели и живеели в каменни къщи. Там отначало го приели любезно, но после жреците на страната го обявили за дявол и хората веднага го изгонили. Той бил принуден да пътува осем месеца обратно и стигнал мисията на Макензи, както разбрах, вече почти умиращ. Това е всичко, което зная, и ако ме питате, бих казал, че е лъжа. Ако искате обаче да научите нещо повече, по-добре е да тръгнете нагоре по Тана до мисията на Макензи и тогава питайте него.

Сър Хенри и аз се спогледахме. Тук имаше нещо съществено.

— Смятам, че ще отидем при господин Макензи — казах аз.

— Да — рече консулът, — така е най-добре, но ви предупреждавам, че пътуването ви вероятно ще бъде много трудно. Чувам, че масаите се навъртат из тия места, а те не са приятни хора. Най-добре ще бъде да изберете няколко подходящи мъже за лична прислуга и ловци, а да наемате носачи от едно село до друго. Това ще бъде крайно неудобно, но може би ще ви излезе по-евтино и ще се окаже по-сполучливо, отколкото да тръгнете с керван, понеже ще има по-малка вероятност туземците да ви напускат.

За наш късмет по това време в Ламу се намираше група уакуафи-аскари (войници). Уакуафите, които са кръстоска между масаите и уатаветите, са хубава, мъжествена раса, която притежава много от добрите качества на зулусите, а е по-податлива на цивилизоване. Те също са големи ловци. По стечение на обстоятелствата тъкмо тези мъже бяха направили неотдавна голямо пътешествие с един англичанин на име Джътсън. Той тръгнал от Момбаса, пристанище на около 150 мили южно от Ламу, и направил голяма обиколка около Килиманджаро, една от най-високите известни планини в Африка. Горкият човек умрял от треска при завръщането си, и то само на един ден път от Момбаса. Много жалко, че беше починал, когато само подир няколко часа е можел да бъде спасен, и то след като преминал благополучно през толкова много опасности, но така става понякога. Ловците му го погребали и продължили за Ламу с лодка. Нашият приятел консула ни препоръча да се опитаме да наемем тези хора и ето че на следващата сутрин се отправихме да преговаряме с групата, придружени от преводач.

Много скоро ги намерихме в една колиба от кал в покрайнините на градчето. Тримата мъже, които седяха вън пред колибата, имаха прями, открити лица и изглеждаха горе-долу цивилизовани на вид. Предпазливо пристъпихме към предмета на посещението си и отначало имахме съвсем малък успех. Те заявиха, че никак не им се нрави такава идея; били изтощени и отегчени от дългото пътуване и сърцата им още ги болели от загубата на господаря им. Искали да се върнат по домовете си и да си починат. Това не звучеше никак обнадеждаващо и за да отклоня разговора, попитах къде са останалите от тях. Знаех, че са шестима, а виждах само трима. Единият от мъжете отговори, че спели в колибата и че все още си отпочивали от трудностите: „Сънят тежи върху клепачите им и скръбта е направила сърцата им тежки като олово; най-добре е да спиш, защото сънят донася забрава. Но мъжете трябва да бъдат събудени.“

Не след дълго те излязоха от колибата, прозявайки се — първите двама очевидно от същата раса и на вид като тези пред нас; но при вида на третия, последния от тях, едва не подскочих. Той беше много висок широкоплещест мъж, според мене не по-малко от шест фута и три инча, но мършав, с тънки жилави крайници. Веднага разбрах, че не е уакуафи беше чистокръвен зулус. Той излезе, сложил тънката си аристократична наглед ръка върху лицето, за да скрие прозявката си, така че можах да видя само, че е „кешла“ — „мъж с обръч“[5] и че има голяма триъгълна дупка на челото си. В следващия миг той махна ръката си, откривайки мъжественото си зулуско лице с насмешлива уста, къса и къдрава посивяла брада и кафяви очи, остри като на ястреб. В него познах моя човек, въпреки че не го бях виждал от дванадесет години.

— Как си, Умслопогаас? — попитах тихо на зулуски.

Високият мъж, за чиито произход и преживявания се разнасяха странни приказки в Зулуланд, и който между своите беше известен обикновено като Кълвача, а също и Колача, се стресна, като от изненада едва не изпусна дългата бойна брадва от ръката си. В следващия миг той ме позна и вече ме приветствуваше:

— Кус! — започна той. — Кус-и-Пагате! Кус-и-умкул! Кус! Баба! (Вожде! Вожде от старото време, могъщи вожде! Татко!) Макумазан, стари ловецо, убиец на слонове, унищожител на лъвове, ти, мъдрия! Ти, бдителния! Ти, смелия! Ти, бързия! Ти, чиито изстрел никога не е напразен, ти, който улучваш винаги целта, ти, който хващаш ръката и я държиш до смърт (сиреч, който си верен приятел)! Кус! Баба! Мъдър е гласът на народа ни, който казва „Планина с планина не се среща, но в зори или по вечеря човекът ще се срещне пак с човека.“ Слушай! От Натал дойде вестител. „Макумазан е мъртъв! — извика той. — Земята не познава вече Макумазан.“ Това беше преди години. И сега, що да видя, и сега в това чуждо вонящо място намирам Макумазан, моя приятел. Няма място за съмнение. Четината на стария чакал е посивяла, но не са ли очите му все тъй проницателни и зъбите все тъй остри? Ха, ха! Макумазан, спомняш ли си как заби куршума в окото на връхлитащия бизон, спомняш ли си…

Оставил го бях да говори така, защото виждах, че въодушевлението му упражнява забележителен ефект върху умовете на петимата уакуафи, които, изглежда, разбираха нещо от думите му; но сега сметнах, че е време да го спра, защото няма нищо, което да мразя повече от тази зулуска система на прекомерни хвалебствия или „бонгъринг“, както я наричат те.

— Замълчи! — извиках. — Да не би шумният поток на приказките ти да е бил запрян от времето, когато те видях за последен път, та сега се отприщи и ще ни отнесе? Какво правиш тук с тези мъже, ти, когато оставих вожд в Зулуланд? Какво е станало, та си далеч от родното си място, тук заедно с тези чужденци?

Умслопогаас се облегна на острието на дъгата си бойна брадва, което беше просто забито на прът, но с красива дръжка от рога на носорог. Суровото му лице стана тъжно.

— Татко мой! — каза той. — Имам нещо да ти кажа, но не мога да говоря пред тези прости люде (умфагозана) — и той погледна към уакуафи-аскарите. — То е само за твоето ухо. Татко мой, ето какво ще ти кажа — и лицето му отново стана сурово. — Жена ме предаде на смърт и покри името ми със срам — да, моята собствена жена, едно кръглолико момиче, ме предаде, но аз се изскубнах от смъртта; да, измъкнах се от самите ръце на тези, които дойдоха да ме погубят. Ударих само три пъти с тази моя брадва, с Инкози-каас — сигурен съм, че татко ми си я спомня — веднъж надясно, веднъж наляво и веднъж напред и оставих трима убити мъже. И тогава побягнах и както знае татко ми, даже сега, когато съм стар, моите крака са като краката на сасаби[6] и няма жив човек, който да ме достигне с тичане, след като веднъж вече съм се отскубнал. Тичах напред, а след мене тичаха пратениците на смъртта и гласовете им бяха като на ловджийски кучета. От собствения си краал бягах аз и когато преминавах, тази, която ме предаде, наливаше вода на извора. Плъзнах се покрай нея като сянката на смъртта и пътем замахнах с брадвата си — и ето че главата й падна, падна в кофата. Тогава избягах на север. Ден след ден пътувах, три месеца пътувах без почивка, без да спра, тичах, за да намеря забрава, докато най-после срещнах групата на белия ловец, който сега е мъртъв. Дойдох тук заедно със слугите му. И нищо не донесох със себе си. Аз, който съм от знатен произход, от кръвта на Шака, великия крал — аз, вожд и капитан на полка на нкомабакозите — аз съм скитник, човек без краал. Нищо не донесох, освен тази моя брадва, която някога ми даваше правото да управлявам хората на брадвата. Те си поделиха стадата ми, взеха жените ми и децата ми не познават вече лицето ми. И пак с тази брадва — и той завъртя страшното оръжие около главата си и със свистене разцепи въздуха край себе си — ще пробия нов път към бъдещето. Аз казах.

Поклатих глава.

— Умслопогаас — рекох му, — познавам те от някога. Винаги честолюбив потомък на вождове — страхувам се, че накрая си паднал в собствената си клопка. Преди Много години, когато започна да заговорничиш срещу Сетиуейо, син на Панда, аз те предупредих и тогава ти ме послуша. Но сега, когато не съм при теб да спра ръката ти, ти си изкопал яма под собствените си нозе. Не е ли така? Но станалото — станало. Кой може да върне зеленината на изсъхналото дърво или да се наслади отново на светлината на отминалата година? Кой може да върне изречената дума или душите на убитите? Това, което времето погълне, не се връща обратно. Нека тази история бъде забравена… А сега слушай, Умслопогаас, познавам те като голям воин с кралска кръв, верен до смърт. Даже в Зулуланд, където всички мъже са храбри, те наричат „Колача“ и вечер край огъня разказват приказки за силата и делата ти. Чуй ме сега. Нали виждаш този висок мъж, мой приятел? — аз посочих към сър Хенри. — Той също е воин, велик като теб, и е силен, какъвто си ти, той може да те прехвърли през рамото си. Инкубу е името му. А виждаш също и другия — онзи с кръглото коремче, светещото око и приятното лице. Бугуян (стъклено око) е името му и добър и верен мъж е той: произхожда от едно чудновато племе, което прекарва живота си върху водата и живее в плуващи краали. И така, ние тримата, които виждаш, ще тръгнем към вътрешността на страната, оттатък Донго Егере, голямата бяла планина (планината Кения) и далеч в неизвестното отвъд. Не знаем какво ще намерим там. Отиваме да ловуваме и да търсим приключения и нови места, защото се уморихме да седим спокойно, заобиколени все от едни и същи стари неща. Би ли искал да дойдеш с нас? На теб ще бъде поверено да се разпореждаш с всичките ни слуги, но какво може да те сполети там, това не зная. Веднъж, преди време, ние тримата пак пътешествувахме в търсене на приключения, и взехме със себе си един мъж като теб, на име Умбопа. И чуй, оставихме го за крал на една голяма страна, и двадесет импи (полка), всеки от по три хиляди обкичени с пера воини, очакваха заповедите му. Какво ще се случи с теб, това не зная, може и смъртта да ни чака — теб и нас. Ще си опиташ ли късмета, като дойдеш, или те е страх, Умслопогаас?

Старият вожд се засмя.

— Ти не си напълно прав, Макумазан — каза той. — Вярно, заговорничех на времето си, но не честолюбието доведе до моето падение, а — срам ме е да го кажа — едно хубаво женско лице. Ала това е минало. Значи, Макумазан, ние пак ще преживеем нещо като в старите времена, когато се бихме и ловувахме в Зулуланд? Да, ще дойда. Дали ще живея, или ще умра, не ме е грижа, стига ударите да бъдат бързи и кръвта да тече червена. Остарявам, остарявам, а не съм се бил достатъчно! И все пак съм воин сред воините, виж белезите ми — и той посочи безброй зараснали рани от пробождане и разсичане, които личаха по кожата на гърдите, краката и ръцете му. — Виж дупката на главата ми; мозъкът ми рукна оттам и все пак аз убих този, който ме порази, и съм жив. Знаеш ли ти колко мъже съм убил в честен ръкопашен бой, Макумазан? Гледай, ето тук се вижда — и той посочи дълга редица черти, издълбани върху дръжката на брадвата му от рог на носорог. — Преброй ги, Макумазан — сто и трима, без да съм броил тези, които не съм разпорил[7], нито онези, които друг е ударил пръв.

— Замълчи — извиках, защото виждах, че треската за кръв пак го обхваща. — Замълчи! Ненапразно те наричат Колача. Не искаме да слушаме за кървавите ти дела. Помни, че ако дойдеш с нас, ще се бием само при отбрана; Слушай, нуждаем се от слуги. Тези мъже — посочих към уакуафите, които се бяха оттеглили малко настрани по време на нашия „индаба“ (разговор) — казват, че не искат да дойдат с нас.

— Няма да дойдат ли? — извика Умслопогаас. — Къде е кучето, което казва, че няма да дойде, когато моят баща нарежда? Ей, ти — и с един скок той се нахвърли върху уакуафа, с когото първо бях говорил, и като го сграбчи за рамото, го повлече към нас. — Ти, куче! — викаше той, като разтърсваше уплашения човек. — Ти ли си казал, че няма да тръгнеш с моя баща? Кажи го още веднъж и ще те удуша — и докато говореше, дългите му пръсти се сключиха около гърлото на мъжа — тебе и тези с теб. Забравихте ли вече как служих аз на брат ви?

— Добре, ще дойдем с белия човек — задъхваше се мъжът.

— С белия човек ли? — продължаваше Умслопогаас с престорен гняв, който при най-малко предизвикателство можеше да се превърне в истински — за кого говориш ти, безсрамно куче?

— Добре, ние ще тръгнем с великия вожд.

— Така! — каза Умслопогаас със спокоен глас, като внезапно пусна мъжа и той падна назад. — Бях сигурен, че ще го направите.

— Този човек, Умслопогаас, има чудновато морално въздействие върху другарите си — замислено отбеляза Гуд по-късно.

Бележки

[1] Мярка за дължина = 30,48 см. — Б.пр.

[2] Мярка за дължима = 2,6 см. — Б.пр.

[3] Мярка за тегло = 0,36 кг. — Б.пр.

[4] Ескуайър — дребен англ. благородник. — Б.пр.

[5] Когато заслужи уважение и достигне определена възраст или е съпруг на достатъчен брой жени, мъжът зулус носи обръч от вид черна смола, усукан в косата и излъскан до блясък. Докато не получи възможността да носи обръч, на него се гледа като на момче, въпреки че може да е на тридесет и пет години или дори на повече. — А.К.

[6] Една от най-бързите африкански антилопи. — А.К.

[7] Става дума за обичая на зулусите да разпарят корема на мъртвия неприятел. Те вярват, че ако не направят това, както ще се подуе коремът на неприятеля им, така ще се подуят и телата на онези, които са го убили. — А. К.