Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алън Куотърмейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allan Quatermain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Рудниците на цар Соломон

Алън Куотърмейн

 

Романи

 

Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984

Художник: Никифор Русков, 1984

 

Издателство „Отечество“, София, 1984

 

Рецензент: Христина Георгиева

Отговорен редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

 

Индекс: 11/9537611631/6126-7-84

Английска. Второ и първо издание.

Издателски номер 1035.

Дадена за набор: 25 март 1984 г.

Подписана за печат: май 1984 г.

Излязла от печат: юни 1984 г.

Формат: 1/16/70/100.

Печатни коли: 22,25.

Издателски коли: 28,84.

Условно издателски коли: 28.58.

Цена: 2,63 лева.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

H. Rider Haggard

King Solomon’s Mines

Penguin Books

1885

Allan Quatermain

Newcastle Publishing Co., Inc.

North Hollywood, California

История

  1. — Добавяне

Глава XXII
Как Умслопогаас удържа стълбата

Спогледахме се.

— Ти виждаш — казах, — че те са махнали вратите. Има ли нещо, с което да запълним празнината? Говори бързо, защото заедно с деня и те ще дойдат. — Говорех така, понеже знаех, че единственият ни изход бе да удържим именно това място, тъй като вътрешни врати в двореца нямаше; стаите се отделяха една от друга със завеси. Знаех също, че ако можехме по някакъв начин да защитим това място, убийците не можеха да влязат от никъде другаде; дворецът беше напълно непревземаем; тайната врата, през която Сорейз беше влязла в оная паметна нощ, с цел да извърши убийството, по-късно бе зазидана по заповед на Нилефта.

— Сетих се — каза Нилефта; присъщо за нея — в критичните моменти, тя се оправяше по удивителен начин. — На другия край на двора има струпани мраморни блокове — работниците ги донесоха за пиедестала на новата статуя на моя господар Инкубу; да преградим вратата с тях.

Подскочих при тази идея. И след като изпратих една от дамите надолу по голямата стълба да види дали не би могла да намери помощ на пристаните долу, където живееше баща й, голям търговец с много работници, а друга поставих на пост при входа, ние се върнахме назад през двора до мястото, където лежаха дяланите блокове. Тук се срещнахме със завръщащия се Кара, който беше изпроводил първите две пратенички. Мраморните блокове представляваха големи масивни късове, дебели около шест инча и тежки по осемдесет фунта всеки; имаше също и някакви пособия, нещо като малки носилки, използувани за пренасяне от работниците. Без да се бавим, поставихме няколко блока върху носилките и четири от момичетата ги отнесоха при портала.

— Слушай, Макумазан — каза Умслопогаас, — ако тези подли хора дойдат, то аз ще бъда този, който ще отбранява стълбището от тях, докато запълните отвора. Да, това ще бъде мъжка смърт; не ми противоречи, стари приятелю, защото този край ми беше предсказан от един, който отдавна е умрял. Денят беше хубав, дано и нощта бъде хубава. Виж какво, ще легна ей там да почина малко. Когато стъпките им приближат, събуди ме, но не по-рано, защото се нуждая от силата си. — И без да каже дума повече, той излезе отвън, на площадката, хвърли се върху мрамора и мигновено заспа.

В същото време и аз съвсем отпаднах и бях принуден да седна до портала, като се залових да ръководя работата. Девойките носеха блоковете, а Кара и Нилефта ги нареждаха под портала, който беше шест фута широк; слагаха ги в три реда, понеже иначе щеше да бъде безполезно. Мраморните блокове обаче трябваше да бъдат донасяни от четиридесет ярда разстояние, а след това отново да се тича четиридесет обратно и въпреки че девойките работеха славно, като всяка една от тях се олюляваше с блок в ръцете си, това беше бавна работа, ужасно бавна.

Ставаше все по-светло; скоро в тишината доловихме някакво движение в долния край на стълбището и слабото дрънчене на въоръжени люде. А стената беше едва два фута висока — бяхме я строили само в продължение на осем минути. И ето че те бяха дошли. Чутото от Алфонс излезе вярно.

Дрънкането на оръжията се приближаваше и в призрачната сивота на утрото различихме дълги редици мъже, около петдесетина, които се изкачваха бавно по стъпалата. Те вече се намираха на половината път върху площадката, подпряна върху голямата извита арка; и тук, долавяйки, че горе става нещо, те се спряха за три-четири минути да се посъветват, което беше от голяма полза за нас; после предпазливо продължиха нагоре.

Бяхме работили почти четвърт час и преградата беше вече почти три фута висока.

Тогава събудих Умслопогаас. Огромният мъж се изправи, протегна се и завъртя Инкози-каас около главата си.

— Добре съм — каза той. — Отново се чувствувам млад. Силата ми се възвърна — може би така, както лампата проблясва, преди да угасне. Не се страхувайте, ще се бия добре; виното и сънят сякаш ме дариха с ново сърце.

— Макумазан, сънувах сън. Сънувах, че ти и аз стоим заедно на една звезда и гледаме надолу към света, но ти беше само дух, Макумазан, защото светлината струеше през твоята плът, обаче не успях да видя какво беше моето лице. Часът за нас удари, стари ловецо. Така да бъде: животът ни беше пълен, само в него можеше да има повече такива битки като вчерашната… Накарай ги да ме погребат по обичая на моето племе, Макумазан, и ме положи с очи към Зулуланд.

Умслопогаас взе ръката ми и я разтърси, а след това се обърна да посрещне приближаващия враг.

За моя изненада в този миг зу-вендецът, офицерът Кара, с присъщата си скромност и решителност прекачи през импровизираната стена и застана до зулуса с извадена от ножницата си сабя.

— Какво, и ти ли идваш? — засмя се старият воин. — Добре дошъл, привет на теб, храбро сърце! Ура за мъжа, който умее да умре като мъж; ура за смъртната схватка и звъна на стоманата. Ура! Готови сме. Ние намокряме човките си като орли, копията ни блестят на слънцето; размахваме асагаите си и сме жадни за борба. Кой идва, за да поздрави Инкози-каас, Главатарката? Кой ще опита целувката й, чийто вкус носи смърт? Аз, Кълвача, аз, Колача, аз, Бързоногия! Аз, Умслопогаас, притежателят на тази брадва, от племето Амазулу, капитан от полка на Нкомабакозите: аз, Умслопогаас, син на кралското семе, син на Македама, аз, който съм от кралската кръв на Шака, аз, победителят на непобедимите, аз, мъжът с обръча, аз, човекът-вълк, аз ги зова, както самецът зове, аз ги предизвиквам, чакам ги. Ура! Ето ги! Ето ги!

Докато изреждаше или по-скоро пееше своята дивашка бойна песен, въоръжените мъже, между които в нарастващата светлина различих Наста и Агон, се устремиха нагоре по стълбището и един грамаден, въоръжен с тежко копие човек се стрелна нагоре по десетте полукръгли стъпала и замахна с копието си към огромния зулус. Умслопогаас отмести тялото, но не и краката си, така че избегна удара и в следващия миг Инкози-каас се стовари и премина през шлем, коса, череп, и тялото на човека изтрополи надолу по стъпалата. Когато падна, той изпусна върху мрамора кръглия си щит от хипопотамска кожа, а зулусът се наведе и го взе, като продължаваше да пее.

В следващия миг силният Кара също посече един мъж и тогава се разигра сцена, подобна на която не ми е известна.

Убийците тичаха нагоре по един, по двама, по трима наведнъж и с бързината, с която идваха, брадвата се стоварваше, сабята замахваше и те се търкулваха надолу, агонизиращи или мъртви. И колкото битката се разгорещяваше, толкова по-сигурно ставаше окото на стария зулус и по-силна ръката му. Той надаваше своите бойни викове и крещеше имената на убитите от него главатари, а ударите на страхотната му брадва следваха, силни и точни, разсичайки всичко, върху което попадаха. Тук, в последното му безсмъртно сражение нямаше нищо от научния метод, който толкова обичаше; време за това нямаше; той удряше с всичка сила и при всеки удар човек се свличаше на пътя му и трополеше надолу по мраморните стълби.

Те го мушкаха и сечаха със саби и копия, раняваха го на десетки места, докато той целият почервеня от изтичащата кръв; но щитът пазеше главата, а ризницата тялото му от смъртоносни рани и минута след минута, подпомаган от смелия зу-вендец, той все още удържаше стълбата.

Накрая сабята на Кара се счупи, той се вкопчи в един враг и двамата се търкулнаха заедно надолу, където Кара беше насечен на парчета и умря храбро като истински мъж, какъвто беше.

Умслопогаас нито помръдваше, нито отстъпваше. „Галази! Ох, само да беше тук, мой братко Галази!“ — викаше той и поваляше един, после втори неприятел, после трети, докато накрая те се отдръпнаха от хлъзгавите, почервенели от кръв стъпала, и се втренчиха с почуда в него, смятайки го за безсмъртен.

Стената от мраморни блокове сега беше четири фута и шест инча висока; в сърцето ми се породи надежда, ала докато надничах през нея, чувствувах се нещастен и безпомощен като пън. Скърцах със зъби и наблюдавах славния бой, но не можех да направя нищо, защото бях изгубил револвера си в битката.

А старият Умслопогаас по навик се облегна на вярната си брадва и колкото да беше отслабнал от раните си, подиграваше се с убийците и ги наричаше „жени“ — този величествен стар боец, изправил се там сам срещу толкова много! Известно време никой не излезе насреща му въпреки увещанията на Наста, докато най-после старият Агон, който, да си кажем честно, беше храбър човек, обезумял от сподавена ярост при мисълта, че стената скоро ще бъде довършена и плановете му осуетени, разтърси голямото копие, което държеше, и се затича по мокрите стъпала.

— Ах, ах! — извика зулусът, когато разпозна развяващата се бяла брада на жреца. — Това си ти, стари „ловецо на вещици“. Ела насам! Чакам те, бели „лечителю“; ела! ела! Заклел съм се да те посека, а аз винаги удържам на клетвите си.

Сякаш приканен от думите му, Агон дойде и запрати огромното копие с такава сила към Умслопогаас, че то проби жилавия щит и прониза врата му. Зулусът хвърли продупчения щит и този миг бе последният за Агон, защото преди да успее да освободи копието си и да удари отново, с вик „на ти, заклинателю!“ Умслопогаас сграбчи Инкози-каас с двете си ръце, завъртя я високо и я стовари право върху преподобната глава на Агон така, че той се търкулна мъртъв надолу към труповете на своите съзаклятници-убийци; с това се сложи край както на него, така и на заговорите му. При падането му от подножието на стълбата се чуха силни викове; поглеждайки през процепа от портала, който все още не беше окончателно запълнен, видяхме, че нагоре тичат въоръжени хора, дошли да ни подкрепят, и тогава отговорихме на виковете им. Останалите убийци, все още върху стълбата, между които видях и няколко жреци, се втурнаха назад да бягат, но тъй като нямаше накъде да отидат, бяха съсечени. Само един мъж не побягна и това бе всесилният благородник Наста, кандидатът на Нилефта и организатор на заговора. Известно време чернобрадият Наста стоя със сведена глава, опрян на дългата си сабя сякаш в отчаяние, а после нададе ужасен рев, затича се нагоре към зулуса и като завъртя лъскавата сабя около главата си, му нанесе такъв силен удар (тъй като го свари неподготвен), че яката стомана на острието мина през ризницата и се заби дълбоко в тялото на Умслопогаас, като за миг го парализира и го накара да изтърве брадвата си.

Вдигайки отново сабята, Наста скочи напред, за да го довърши, но той малко познаваше своя враг. С яростен рев зулусът събра силите си и скочи право към гърлото на Наста така, както съм виждал да скача ранен лъв. Когато кракът на Наста прекрачи най-горното стъпало, Умслопогаас го повали: дългите му ръце като железни обръчи стегнаха тялото на благородника и те се търкулнаха заедно надолу в свирепа схватка. Наста беше силен мъж и при това отчаян, но той не можеше да се сравнява с най-силния мъж на Зулуланд, чиято сила въпреки лютите му рани бе равна на силата на бик. След миг настъпи развръзката. Видях старият Умслопогаас да се изправя на краката си; с едно-единствено гигантско усилие той вдигна нагоре съпротивляващия се Наста и е тържествуващ вик го запокити през парапета на моста долу върху скалите, отстоящи на двеста фута разстояние, където той стана на пихтия.

Помощта, събрана от девойката, която бе минала по стълбата, преди да се зададат убийците, беше дошла и високите викове, достигащи до нас от външните порти, ни подсказаха, че градът се е вдигнал на крак — мъжете, събудени от девойките, също викаха и чакаха да им отворим. Няколко от храбрите дами на Нилефта, все още в нощните си одеяния и с дълги коси, които се развяваха по гърба им така, както бяха вдигнати от сън, които бяха работили толкова смело за преграждането на отвора в стената, отидоха да им отворят; останалите, заедно с хората, дошли на помощ отвън, се заеха да отместят мраморните блокове, които бяха наредени с толкова голям труд.

Скоро преградата бе смъкната. Следван от тълпата, дошла на помощ, през входа се промъкна старият Умслопогаас, страшен и все пак славен на вид. Целият беше покрит с рани и по погледа на безумните му очи разбрах, че умираше. Кешлата — обръчът от смола — върху главата му бе разрязан на няколко места от саблени удари, единият точно върху необикновената дупка на черепа му, и кръвта бликаше, и се стичаше по лицето му. Дясната страна на врата му също бе прободена от копието, хвърлено от Агон; на лявата му ръка, точно там, където свършваше ръкава на ризницата, зееше дълбока рана, а отдясно на тялото му в ризницата се виждаше разрез, дълъг около шест инча — там, където здравата сабя на Наста я беше пробила и се бе вмъкнала дълбоко в тялото му.

С брадва в ръка той продължаваше да се влачи — този ужасен на вид, но великолепен дивак — и дамите забравиха да припаднат при вида на кръвта, а го приветствуваха радостно; но той нито спря, нито им обърна внимание. Сподирен от всички нас, с разперени ръце и залитаща походка той следваше пътя си по широката, насипана с мидени черупки алея, водеща през двора; мина покрай мястото, където бяха струпани мраморните блокове, през извития вход и дебелите завеси, които го закриваха, през късата галерия — право в голямата зала, пълна сега с набързо въоръжени мъже, които се стичаха от страничния вход. Той продължаваше да върви през залата, оставяйки след себе си кървави следи върху мраморния под, докато най-сетне достигна свещения камък, поставен в центъра й. И тук силите му като че ли изведнъж го напуснаха, защото той спря и се облегна на брадвата си. После внезапно извиси глас и извика:

— Умирам, аз умирам! Но това беше кралски бой! Къде са онези, които дойдоха по голямото стълбище? Не ги виждам. Тук ли си, Макумазан, или вече си отишъл да ме чакаш в тъмното, където и аз ще отида? Кръвта ме заслепява, мястото се върти около мен, чувам ромона на вода; Галази ме вика![1]

Сетне, сякаш му придойде нова сила, той вдигна кървавата брадва и целуна острието й.

— Сбогом, Инкози-каас — извика той; — Не, не, ние ще вървим заедно; ти и аз не можем да се разделим. Никой друг няма да те държи… — Още един удар, само един! Един хубав удар! Точен! Силен! — и изпъвайки се в цял ръст, със сърцераздирателен рев той хвана брадвата с две ръце й започна да я върти около главата си, докато накрая се виждаше само един кръг от пламтяща стомана. Тогава внезапно с ужасна сила той я стовари право върху свещения камък. Пръсна се рояк искри и такава беше едва ли не свръхчовешката сила на удара, че масивният мрамор с трясък се разцепи на десетина парчета, а от Инкози-каас останаха само няколко късчета стомана и жилки от разтрошения рог, който бе служил за дръжка. С грохот паднаха върху пода парчетата от свещения камък и върху тях, все още стиснал топката на Инкози-каас, с грохот падна мъртъв храбрият стар зулус.

Така умря героят.

Вик на удивление и почуда се надигна от всички, присъствували на необикновеното зрелище, и после някой извика: „Предсказанието! Предсказанието! Той разтроши свещения камък!“ Веднага всички зашумяха.

— Да! — побърза да каже Нилефта с онзи така отличителен за нея усет. — Да, народе мой, той разчупи камъка и ето че предсказанието се сбъдна, защото чужденец царува в Зу-Вендис. Инкубу, моят господар, е сразил Сорейз и аз не се страхувам повече от нея, а който е спасил короната ми, със сигурност ще я получи. А този човек — каза тя, като се обърна към мен и положи ръка на рамото ми, — макар ранен, във вчерашната битка, е яздил заедно със стария воин, дето лежи там, сто мили между залеза и изгрева на слънцето, за да ме спаси от заговора на жестоки хора. Да, той ме спаси, като ги изпревари със съвсем малко. Ето защо, заради делата, които извършиха — дела на слава, каквито нашата история не помни — ето защо нареждам името на Макумазан и името на мъртвия Умслопогаас, както и името на Кара, моят служител, който му помогна да удържи стълбата, да бъдат изписани със златни букви над трона ми и навеки почитани, докле земята ни съществува. Аз, кралицата, заповядвам това.

Въодушевеното й слово бе посрещнато с радостни възгласи, а аз отговорих, че в края на краищата ние само сме изпълнили дълга си така, както го разбират и англичаните, и зулусите, и няма защо това да бъде приветствувано, но те нададоха още по-радостни викове. Сетне ме подкрепиха да премина през външния двор към нашите покои, за да ме сложат да си легна. Както вървях през двора, очите ми се спряха на храбрия кон Дневна светлина, който лежеше там, отпуснал бялата си глава върху паважа точно както беше паднал при влизането си; помолих придружителите си да ме заведат при него, за да се сбогувам с доброто животно, преди да го отнесат. Когато приближих, за моя изненада конят отвори очите си и като повдигна леко глава, тихо изцвили. Щях да изкрещя от радост, че го намирам жив, но за съжаление в мен не беше останала нито капка сила. Веднага бяха извикани слуги, които го повдигнаха и изсипаха в гърлото му вино. След две седмици конят беше вече здрав и силен както преди; той стана гордост и радост за жителите на Милозис, които го сочеха на малките си деца с думите: „Ето коня, който спаси живота на Бялата кралица.“

После си отидох и бях положен в леглото; свалиха ми ризницата и ме измиха. Много ме болеше, докато я сваляха, и нищо чудно, защото върху лявата ми гръд имаше синина, почти черна на цвят и голяма, колкото чиния.

Следващото нещо, което помня, е тропотът на конски копита пред стените на двореца десетина часа по-късно. Надигнах се и запитах какви са вестите. Казаха ми, че голям брой конници, изпратени от Къртис да подкрепят кралицата, дошли направо от бойното поле, което напуснали два часа след залез-слънце. Когато тръгнали, разбитите войски на Сорейз били в пълно отстъпление към М’Арстуна, следвани от цялата ни оцеляла конница. Сър Хенри разположил останалата си изтощена войска на мястото (такова е военното щастие), което Сорейз заемала предната нощ и смятал на сутринта да се отправи към М’Арстуна. Като чух това, усетих, че мога да умра с леко сърце, след което вече не помня нищо.

Когато се събудих, първото нещо, което видях, бе кръгчето на един симпатичен монокъл, зад който се намираше Гуд.

— Как си, стари лриятелю? — каза един глас зад монокъла.

— Какво правиш тук? — запитах тихо. — Нали трябва да бъдеш в М’Арстуна? Избягал ли си, или какво?

— М’Арстуна ли? — каза той весело. — Ах да, М’Арстуна падна миналата седмица — знаеш ли, ти беше в безсъзнание цели две седмици — падна с всичките му там почетни условия при капитулацията, надуване на фанфари, развяване на знамена, като че ли това беше най-хубавото за тях. Но въпреки всичко сториха го с радост. Казвам ти, не съм виждал такова нещо в живота си.

— А Сорейз? — запитах.

— Сорейз — а, да, Сорейз е пленница; предадоха я тези негодници — добави той с променен тон. — Пожертвуваха кралицата, за да спасят кожата си, както виждаш. Ще я докарат тук и не зная какво ще стане с нея, горкичката! — въздъхна той.

— Къде е Къртис? — попитах.

— Той е при Нилефта. Днес тя се яви да ни посрещне и всичко беше много внушително, ти казвам. Той ще дойде да те види утре; докторите (защото както навсякъде, така и в Зу-Вендис има медицински „факултет“) решиха, че ще е по-добре да не идва днес.

Не казах нищо, но си помислих, че въпреки мнението на докторите можеше да ми хвърли един поглед; но какво пък — един младоженец току-що спечелил голяма победа, е наклонен да слуша съвета на лекарите и при това с право.

Точно тогава чух познат глас да ми казва, че „Monsieur сега трябва да лежи спокойно“ и като погледнах нагоре, съзрях огромните черни мустаци на Алфонс, извити някъде в пространството.

— Значи ти си тук? — казах.

— Mais oui, Monsieur; войната свърши, войнолюбивите ми инстинкти са задоволени и аз се върнах да обслужвам Monsieur.

Засмях се или по-скоро се опитах да се засмея; все пак, каквито и да бяха недостатъците на Алфонс, на света няма по-добър и по-нежен болногледач. Боя се обаче, че като войник той не можа да се нареди до героичния си дядо, което потвърждава колко е вярна поговорката, че е лошо да бъдеш засенчен от името на някой велик прародител. Горкият Алфонс! Надявам се винаги да си спомня за мен с добро, както аз си спомням за него.

 

На другата сутрин видях Къртис заедно с Нилефта и той ми разказа всичко, което се беше случило от времето, когато Умслопогаас и аз напуснахме в луд галоп бойното поле, за да спасим живота на кралицата. Намерих, че се е справил с положението извънредно добре и е показал големи способности като главнокомандуващ. Разбира се, загубите ни бяха ужасно тежки, наистина. Не мога да кажа със сигурност колко загинаха в отчаяната битка, която описах, но зная, че клането се бе отразило значително върху броя на мъжкото население в страната. Какъвто е сърдечен, Къртис беше много радостен, че ме вижда, и със сълзи на очи ми благодари за малкото, което успях да сторя. Видях обаче, че започна да плаче, когато погледът му се спря върху лицето ми.

А Нилефта! Тя сега направо сияеше, защото „нейният мил господар“ се беше завърнал без други рани освен един грозен белег на челото. Не вярвам, че е позволила на станалото ужасно клане да натежи повече на везните заради този един-единствен факт или даже да помрачи малко радостта й; и не мога да я обвинявам за това, като зная, че такава е природата на любящата жена: да гледа всичко през призмата на своята любов; и малко я е грижа за нещастието на другите, щом щастието й е осигурено. Такава е човешката природа, за която позитивистите твърдят, че е съвършена; без съмнение всичко е в реда на нещата.

— А какво ще правиш със Сорейз? — я запитах.

Веднага ясното й чело потъмня и се намръщи.

— Сорейз! — каза тя, като тропна с крак. — Ах, Сорейз…

Сър Хенри побърза да смени темата.

— Ти скоро ще оздравееш и ще станеш, стари приятелю — каза той.

Поклатих глава и се засмях.

— Не се лъжете — отговорих. — Може да стана за малко, но никога няма да съм отново здрав. Аз съм един умиращ човек, Къртис. Може да умра бавно, но ще умра. Знаеш ли, че цялата сутрин плюя кръв? Казвам ти, че има нещо, което работи в дроба ми; чувствувам го. Е, недей да се опечаляваш; изживял съм живота си и съм готов да си вървя. Подай ми, моля ти се, огледалото. Искам да се погледна.

Той промълви някакво извинение, но аз разбрах и настоях, и накрая той ми подаде един от дисковете от полирано сребро, обграден с дървена рамка във формата на ветрило, които служеха за огледала в Зу-Вендис. Погледнах се и го свалих.

— Да — казах тихо. — Така си и мислех. А ти приказваш за моето оздравяване. — Не исках да им покажа колко бях потресен наистина от собствения си вид. Посивялата ми четина беше станала съвсем бяла, а жълтото ми лице се беше стопило като на стара бабичка и под очите ми се виждаха два големи морави кръга.

Тогава Нилефта започна да плаче, а сър Хенри отново смени темата и ми разказа, че скулптурите са направили отливка от мъртвото тяло на стария Умслопогаас и че ще му издигнат голяма статуя от чер мрамор, изобразяваща го в момента, когато разсича свещения камък; равна на тази статуя ще има друга, от бял мрамор — на мен и на коня Дневна светлина — така, както изглеждахме в края на безумната ни езда, когато той се строполи под мен в големия двор на двореца. Вече видях тези статуи — сега, в момента, когато пиша, шест месеца след битката, са почти завършени; действително са много красиви, особено тази на Умслопогаас, която е точно като него. Колкото за моята, добре е, че са идеализирали малко грозното ми лице, като се има предвид, че хиляди хора ще я гледат през идните векове, а не е приятно да гледаш грозни неща.

После ми казаха, че са изпълнили последното желание на Умслопогаас и че вместо да го изгорят, както ще направят с мен съгласно тукашния обичай, вързали го по зулуски с колене под брадата му, увили го в тънък лист ковано злато и го поставили в една дупка, издълбана в зидарията на полукръглата площадка на горния край на Стълбището, което той така великолепно бе отбранявал и което, доколкото можем да преценим, е обърнато точно към Зулуланд. Там стои той и ще стои завинаги, защото те са го балсамирали с разни треви и са го поставили в непропускащ въздуха каменен ковчег, на вечна стража под мястото, което удържа сам срещу такова мнозинство. А хората разправят, че нощем духът му се явявал, стоял там и размахвал сянката на Инкози-каас към невидимите врагове. Сигурен съм, че се страхуват да минават нощем покрай мястото, където е погребан героят.

Странно е също това, че нова легенда или предсказание започна да се носи из страната по необяснимия начин, по който тези неща се раждат сред дивите и полуцивилизовани народи — появяват се като вятъра неизвестно откъде. Тя гласи, че колкото дълго седи старият зулус там с поглед, отправен към стълбището, отбранявано от него приживе, толкова дълго ще царува и процъфтява новата династия на Стълбището, основана от съюза на англичанина с Нилефта; но ако бъде махнат оттам, или когато след векове костите му се стрият на прах, династията ще падне и Стълбището ще падне, и страната Зу-Вендис ще престане да съществува.

Бележки

[1] Не знам кой е Галази. Умслопогаас никога не ми е говорил за него. А.К.