Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алън Куотърмейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allan Quatermain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Рудниците на цар Соломон

Алън Куотърмейн

 

Романи

 

Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984

Художник: Никифор Русков, 1984

 

Издателство „Отечество“, София, 1984

 

Рецензент: Христина Георгиева

Отговорен редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

 

Индекс: 11/9537611631/6126-7-84

Английска. Второ и първо издание.

Издателски номер 1035.

Дадена за набор: 25 март 1984 г.

Подписана за печат: май 1984 г.

Излязла от печат: юни 1984 г.

Формат: 1/16/70/100.

Печатни коли: 22,25.

Издателски коли: 28,84.

Условно издателски коли: 28.58.

Цена: 2,63 лева.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

H. Rider Haggard

King Solomon’s Mines

Penguin Books

1885

Allan Quatermain

Newcastle Publishing Co., Inc.

North Hollywood, California

История

  1. — Добавяне

Глава XXIV
Написано от друга ръка

Измина година, откакто нашият твърде скъп приятел Алън Куотърмейн написа думите „Аз казах“ в края на историята си за приключенията ни. Никога не бих се осмелил да направя тези допълнения към записките му, ако поради една необикновена случайност не се беше появила възможност те да бъдат занесени в Англия. Надеждата е твърде слаба, това е вярно; но възможно е друга да не се появи през живота ни, затова Гуд и аз смятаме, че трябва да се възползуваме от нея, колкото и малка да е тя. През последните шест месеца няколко комисии изследваха различните граници на Зу-Вендис, с оглед да открият дали съществува някаква възможност за влизане или излизане от страната; в резултат се откри канал за връзка с външния свят, който досега е бил неизвестен. Очевидно единствен (защото открих, че именно по него туземецът беше достигнал накрая мисията на пастор Макензи; пристигането му в тази страна заедно с факта за изпъждането му — защото той действително пристигнал тук около три години преди нас — по причини, известни само на тях, били пазени в дълбока тайна от жреците, при които е бил заведен), този канал скоро ще бъде действително затворен. Но преди да стане това, ще бъде изпратен човек заедно с този ръкопис, а така също и едно-две писма от Гуд до приятелите му и от мен до брат ми Джордж; мисълта, че няма да го видя никога вече, дълбоко ме опечалява; с писмата си им съобщаваме, че като наши най-близки наследници те могат да влязат във владение на имуществата ни в Англия, стига нотариусът да разреши това[1], тъй като сме решили никога да не се завръщаме в Европа. Действително ще ни бъде невъзможно да напуснем Зу-Вендис дори и ако желаем да го сторим.

Човекът, когото изпращаме — желая му всичко най-хубаво при това пътуване — е Алфонс. От дълго време насам той е отегчен до смърт от Зу-Вендис и жителите й. „Oh, oui, c’est beau“ — казва той с изразително повдигане на раменете; — „mais je m’ennuie; ce n’est pas chic“[2]. И пак се оплаква ужасно от липсата на кафенета и театри и непрекъснато въздиша за своята изгубена Анет, която, казва, сънувал три пъти седмично. Но вярвам, че освен носталгията, към която всеки французин е склонен, истинската причина за недоволството му от страната е, че тук хората му се присмиват ужасно за поведението му по време на голямата битка за прохода преди около осемнадесет месеца, когато се скрил зад едно знаме в палатката на Сорейз, за да не бъде изпратен на бойното поле, което според него, щяло да стане против собствената му воля. Даже и малките момченца му подвикват из улиците, с което накърняват гордостта му и правят живота му непоносим. Във всеки случай той е решен да понесе ужасите на едно такова пътуване с почти безпрецедентни трудности и опасности и дори да си навлече риска да попадне в ръцете на френската полиция, за да отговаря за някакво свое малко нарушение, извършено преди години (което смятам, че не е сериозна работа), отколкото да остане в се triste pays[3]. Горкият Алфонс! Ще ни бъде тъжно да се разделим с него. Но искрено се надявам — за негово собствено добро и за опазването на тази история, която считам достойна да бъде дадена на света, — че той ще пристигне благополучно. Ако това стане, а също сполучи ли да занесе и богатството, което му даваме под формата на, пръчки от чисто злато, той ще стане сравнително богат човек за цял живот и ще може да се ожени за Анет, ако тя все още живее там и е склонна да се омъжи за своя Алфонс.

Поради този случай си позволявам да прибавя няколко думи към разказа на скъпия ни стар приятел Куотърмейн.

Той умря призори след деня, когато написа последните думи на последната си глава от разказа. Нилефта, Гуд и аз бяхме там и това беше една много покъртителна и все пак впечатляваща сцена. Един час преди утрото стана ясно, че той вече си отива, и мъката ни беше голяма. Гуд се потопи в сълзи при тази мисъл — факт, предизвикал последен малък проблясък на хумор у умиращия ни приятел, защото даже в последния си час той запази хумора си. Вълнението на Гуд отпусна мускулите на лицето му, при което монокълът му падна от обичайното си място и Куотърмейн, който винаги забелязваше всичко, забеляза и това.

— Най-после — промълви той, като правеше опит да се усмихне — видях Гуд без монокъл.

След това не каза нищо повече до настъпването на деня, когато помоли да го повдигнем, за да види изгрева на слънцето за последен път.

— Само след няколко минути — каза той, след като жадно гледа натам — ще съм преминал вече през златните двери.

Десет минути по-късно той се надигна и впи поглед в лицата ни.

— Тръгвам на по-странно пътешествие от това, което направихме заедно. Спомняйте си за мен понякога — промълви той. — Бог да ви благослови. Ще ви чакам. — И с въздишка той падна мъртъв.

Така си отиде един човек, чийто характер смятам почти за съвършен, и друг, подобен на него, не съм имал случай да срещна.

Внимателен, предан, с чувство на хумор и притежаващ много от качествата, присъщи за един поет, той беше почти ненадминат като човек на действието и гражданин на света. Не познавам друг, който така компетентно да дава точна характеристика за хората и действията им. „Изучавал съм човешката природа през целия си живот — обичаше да казва той — и съм длъжен да я разбирам малко.“ И действително я познаваше. Той имаше само две грешки: едната — прекалената си скромност и другата — склонността си да ревнува всеки, който е станал обект на чувствата му. Относно първата от тези две точки всеки, който прочете написаното от него, ще може да си състави собствено мнение; все пак ще добавя един малък пример за това.

Както читателят без съмнение си спомня, любим негов способ е да говори за себе си като за плах човек, когато в действителност, макар че бе твърде предпазлив, той притежаваше безстрашен дух — нещо повече — никога не загубваше присъствие на духа. Така в голямата битка за прохода, където получи раната, от която накрая умря, от начина, по който описва нещата, човек би си помислил, че е получил някакъв случаен удар в стълкновението. Фактически обаче той бе ранен при смелия си и успешен опит да спаси живота на Гуд, като рискува, и както по-късно излезе, пожертвува собствения си живот. Гуд бил свален на земята и един от планинците на Наста тъкмо щял да го довърши, когато Куотърмейн се хвърлил върху проснатото му тяло и поел удара, върху себе си, след което станал и убил войника.

Относно ревността му смятам, че само един пример, който давам, за да оправдая себе си и Нилефта, ще бъде достатъчен. Читателят може би помни, че на едно-две места той говори така, сякаш Нилефта ме е обсебила и той е бил изоставен от двама ни едва ли не вън на студа. Нилефта наистина не е по-съвършена от която и да било друга жена и може би понякога е малко exigeante[4], но по отношение на Куотърмейн всичко е чисто въображение. Когато се оплаква, че не съм дошъл да го видя болен, истината е, че въпреки моите настоявания, докторите категорично ми забраниха. Тези негови малки забележки ме нараниха много, когато ги прочетох, защото аз обичах Куотърмейн така, сякаш бе собствения ми баща, и никога не бих позволил бракът ми да повлияе на тези мои чувства. Но стига по въпроса; в крайна сметка това е само една малка слабост, която не се забелязва между толкова многото и толкова хубави добродетели.

Да, той умря и Гуд прочете заупокойната молитва над него в присъствието на Нилефта и мен; после от уважение към обичайния ред, на останките му бе уредено голямо публично погребение или по-точно изгаряне. Докато крачех в дългото и разкошно шествие към храма, си мислех колко ли би му била противна цялата тази работа, ако можеше да ни види отнякъде, тъй като изпитваше ужас от всяка показност.

И така, няколко минути преди залез-слънце на третата вечер след смъртта му го положиха върху бронзовия под пред олтара и зачакаха последния лъч на залязващото слънце да освети лицето му. Скоро той се спусна и като златна стрела увенча бледото му чело със слава; фанфарите гръмнаха, бронзовият под се отмести и всичко, което бе останало от обичния ни приятел, падна долу в пещта.

Никога няма да срещнем равен на него дори да живеем още сто години. Той бе най-способният човек, най-честният джентълмен, най-верният приятел, най-добрият ловец и вярвам, най-точният стрелец в цяла Африка.

Така завърши този толкова забележителен и изпълнен с приключения живот на ловеца Куотърмейн.

Оттогава нещата потръгнаха добре за нас. Гуд бе и все още е много зает с построяването на флота върху езерото Милозис и друго от големите езера, с чиято помощ се надяваме да засилим обмена и търговията, както и да приобщим някои много размирни и войнолюбиви части от населението покрай бреговете им. Горкият приятел! Той вече започна да се съвзема след тъжната смърт на онази заблудена, но толкова привлекателна жена, Сорейз, но това бе голям удар за него, защото той действително изпитваше дълбоки чувства към нея. Надявам се обаче, че с времето той ще сключи подходящ брак и ще заличи тази нещастна случка от мислите си. Нилефта има предвид една-две от младите дами, особено дъщерята на Наста (който бе вдовец), едно много изискано момиче с царствено държание наследило твърде много от интригантския характер на баща си, но с достойнство, което много допада на вкуса ми.

Що се отнася до мен, едва ли зная откъде да започна, ако трябва да описвам моите дела; затова по-добре е да ги оставя неописани и да се задоволя да кажа само, че като цяло се справям много добре с особеното си положение на Принц-консорт, наистина по-добре, отколкото имах право да очаквам. Но, разбира се, не всичко върви съвсем гладко и намирам отговорността за много тежка. Все пак надявам се да направя нещо добро в живота си и възнамерявам да се отдам на две големи цели, а именно: за сплотяването на различните кланове, съставляващи народа на Зу-Вендис под едно здраво централно ръководство и за ограничаването на властта на жреческото съсловие. Първата от тези реформи, ако може да бъде проведена, ще сложи, край на пагубните граждански войни, изтощавали тази земя в продължение на векове; а втората, освен че ще премахне един опасен политически съперник, ще проправи път за въвеждането на истинската религия на мястото на този безсмислен култ към слънцето. Надявам се да видя сянката на Божия кръст, очертана върху златното кубе на Храма-цвете; или ако не аз, то може би моите потомци.

Има още едно нещо, на което смятам да посветя силите си, и то с пълната забрана за допускането на чужденци в Зу-Вендис. Не затова, че съществува вероятност други да дойдат тук някога, но ако това стане, предупреждавам ги честно, че ще им бъде посочен най-късият път за напускането на страната. Не казвам това от липса на чувство за гостоприемство, а защото съм убеден в свещеното задължение, което ми е отредено: да запазя изцяло за този честен й благороден народ благата на относителното дивачество. Какво би станало с цялата ми храбра войска, ако някой предприемчив нехранимайко реши да ни атакува с оръдия и пушки? Не виждам барута, телеграфа, па̀рата, ежедневниците, общото избирателно право и т.н., и т.н. да са направили човечеството по-щастливо отколкото е било, а съм сигурен, че те са довели до много беди по пътя си. Нямам намерение да оставя тази красива страна да бъде разкъсвана в ръцете на спекуланти, туристи, политици и учители, чийто глас е гласът на Вавилон, също както онези ужасни същества в поречието на подземната река се биеха и разкъсваха за трупа на дивия лебед; нито пък да я потопя в лакомията, пиянството, новите болести, барута и общото разложение, които най-вече бележат прогреса на цивилизацията сред простодушните народи. Ако с течение на времето провидението реши да открие Зу-Вендис за останалия свят, това е друга работа; но аз не поемам тази отговорност и смея да добавя, че Гуд напълно одобрява решението ми. Сбогом.

Хенри Къртис

15 декември 18 — —.

 

П. П. Напълно забравих да спомена, че около преди девет месеца Нилефта (която е много добре и за мен — по-красива от всякога) ме дари със син и наследник. Това е едно обикновено малко англичанче с къдрава коса и сини очи и макар че е предопределено, ако живее, да наследи трона на зу-вендите, надявам се, че ще мога да го възпитам да бъде такъв, какъвто трябва да е и обикновено е истинският английски джентълмен; според мене това е нещо много по-хубаво и гордо, отколкото да бъдеш наследник на великия Род на стълбището, което фактически е най-високото положение, което човек може да достигне на тази земя.

X. К.

Бележки

[1] Разбира се, нотариусът никога няма да разреши такова нещо. Б. анг. ред.

[2] О, да, хубаво е, но се отегчавам; няма елегантност, (фр). Б.пр.

[3] В тази тъжна страни (фр). Б.пр.

[4] взискателна (фр). Б.пр.