Хенри Райдър Хагард
Алън Куотърмейн (14)

Глава XIII
За народа зу-венди

И сега за няколко часа завесата се спусна и героите на тази необикновена драма потънаха в освежителен сън. Може би трябва да изключим Нилефта; читателят, ако е настроен поетично, може да си я представи, легнала в кралското си ложе, обкръжена от придворните си дами, прислужници, телохранители и всичко друго, което е съставна част от трона, и все пак да не може да заспи от мисълта за странниците, дошли в родината й, където никога преди не бе идвал чужденец; тя лежи будна и се чуди кои са те и какво е било миналото им, и дали я намират грозна в сравнение с жените от своята, родина. Тъй като аз обаче не съм настроен поетично, ще се възползувам, от затишието, за да се опитам да дам известна представа за хората, всред които се намирахме; няма нужда да казвам, че всичко съм съставил от събраната по-късно информация.

Името на страната, за да започна от началото, е Зу-Вендис, от зу — „жълто“ и вендис — „място“ или „страна“. Защо е наречена Жълтата страна, никога не можах да установя със сигурност, нито пък самите й жители го знаят. Три причини се посочват, всяка една от които е достатъчна да го оправдае. Първата е, че името дължи произхода си на голямото количество злато в страната. Наистина в това отношение Зу-Вендис е същинско Елдорадо, тъй като скъпият метал се намира в извънредно голямо изобилие. Понастоящем той се получава от мини с чисто алувиален произход, разположени на един ден път от Милозис, които по-късно разгледахме; най-вече се открива в буци руда и късове самороден метал с тегло от една унция до шест или седем фунта. Известно е, че съществуват и други мини от подобен род, а освен това и аз съм виждал големи жили златоносен кварц. В Зу-Вендис златото е много по-обикновен метал от среброто и така доста любопитно е да спомена, че законното платежно средство в страната е среброто.

Втората причина е, че през известни сезони на годината местната трева, която е вкусна и хранителна, пожълтява като узряло жито. Третата се дължи на преданието, че хората първоначално имали жълта кожа, а после станали бели, след като много поколения наред живели в тази висока планинска местност. Зу-Вендис е страна, по големина колкото Франция, грубо казано, овална по форма и от всички страни, заобиколена от непроходими трънливи гори, отвъд които се казва, че започват стотици мили тресавища, пустини и високи планини. Накратко казано, това е едно огромно, високо разположено плато, издигащо се в средата на черния континент подобно на плосковърхите планини в Южна Африка, издигащи се от нивото на заобикалящите ги велди. Самият Милозис съгласно моя анероид е разположен на около девет хиляди фута над морското равнище, а по-голямата част от страната е разположена даже по-високо; смятам, че най-голямата височина на откритата местност е около единадесет хиляди фута. Вследствие на това климатът, ако направим сравнение, е студен и много подобен на този в Южна Англия, само че по-ведър и не толкова дъждовен. Земята е извънредно плодородна и всички зърнени храни, плодове и дървета на умерения климат виреят отлично; а в по-ниско разположените части расте даже някаква устойчива разновидност на захарната тръстика. Въглищата се намират в голямо изобилие и на много места излизат на повърхността; така също и чистият мрамор, чер и бял. Същото може да бъде казано за почти всички метали с изключение на среброто; то се намира рядко и се добива само в една планинска верига на север.

Зу-Вендис обхваща в границите си голямо разнообразие на пейзажа, включително две вериги снежни планини — едната е на западната граница, сред непроходим пояс от трънлива гора, а другата прорязва страната от север на юг и минава на около осемдесет мили от Милозис; високите й върхове ясно се виждат от града. Тази верига е главният водоизточник на страната. Има и три големи езера — най-голямото, именно това, от което излязохме и което носи името на града — Милозис, покрива около двеста квадратни мили земя, а така също има и безброй много малки езера, някои от които солени.

Населеността на тази облагодетелствувана страна, сравнително казано, е гъста; грубо изчислено, населението възлиза на десет до дванадесет милиона. Битът му е чисто земеделски и се дели на големи класи като в цивилизованите страни. Има местни благородници и значителна средна класа, състояща се главно от търговци, армейски офицери и пр.; голямото множество хора са заможни селяни, живеещи върху земите на благородниците; те наемат земята по установени феодални условия. Най-издигнатите хора в страната, както, мисля, че казах, са чисто бели, но южен тип: обикновените хора са много потъмни, въпреки че нямат негърски или други африкански черти. За произхода им не мога да кажа нищо положително. Летописите им, датиращи от около хиляда години, не споменават нищо за това. В една много древна хроника, споменаваща стара традиция съществувала по онова време, се казва, че „вероятно тя е дошла заедно с хората от крайбрежието“, но това означава малко или почти нищо. Накратко, произходът на народа Зу-Венди е потънал в бездната на времето. Откъде са дошли и от каква раса произлизат, никой не знае. Архитектурата и скулптурите им говорят за египетски или може би асирийски произход, но добре е известно, че сегашният забележителен строителен стил се е появил през последните осемстотин години и в него няма и следа от египетската теология или обичаи. И трябва да добавя, че видът им и някои техни навици много напомнят еврейските, по и в този случай изглежда трудно да се разбере как са загубени напълно всички следи от еврейската религия. Все пак според мен те може да са едно от пръснатите по света десет племена, които хората наивно търсят, но може и да не са. Не зная, затова мога само да ги опиша такива, каквито ги видях, и да оставя по-умни глави от моята да измислят каквото могат, ако се случи тези записки да бъдат четени някой ден, което е твърде съмнително.

А сега, като казах всичко това, ще се осмеля да изложа една моя собствена, макар и много малка, теория — така, както младата майка говори, за да успокои бебето си. Тази теория се основава на една легенда, която съм чувал от арабите по източното крайбрежие и чието съдържание е, че „преди повече от две хиляди години“ станали размирици в страната, известна под името Вавилония, вследствие на което голяма орда персийци стигнала на юг до Бушир, където тръгнали по море и били завлечени от североизточния мусон на източния африкански бряг; там съгласно легендата тези „почитатели на слънцето и огъня“ влезли в конфликт с арабските заселници, които още тогава вече били разположени по продължение на източното крайбрежие; накрая персийците си проправили път през тях, изчезнали във вътрешността на страната и повече никой не ги видял. Е, питам аз, нима не е възможно народът Зу-Венди да е потомък на онези „почитатели на слънцето и огъня“, които преминали през арабите и изчезнали? Всъщност има много неща в характера и обичаите им, съответствуващи на смътната ми представа за персийците. Тук, разбира се, не разполагаме с никакви източници за справки, но сър Хенри казва, че ако паметта не му изневерява, около пети век пр.н.е. във Вавилон имало голямо въстание, след което голямо множество хора били изгонени от града. Както и да е, безспорен факт е, че допреди седемстотин години многократно е имало отделни преселвания от Персийския залив в източното африканско крайбрежие. В Килуа, на източния бряг, има добре запазени персийски гробници и датите, изписани върху им, показват, че са отпреди седемстотин години.^[1]

Макар да са земеделски народ, колкото и невероятно да звучи, зу-вендите са и много войнолюбиви, но тъй като поради местоположението си не могат да воюват с други народи, те се бият помежду си като прочутите килкенийски котки, което щастливо спомага броят на населението никога да не превиши възможностите на страната за изхранването му. Този техен обичай се дължи предимно на политическата обстановка. Монархията е буквално абсолютна, доколкото се регулира от властта на жреците и неофициалния съвет на големите благородници; но, както при много други подобни системи, кралската заповед не се приема безропотно надлъж и нашир в страната. Накратко, цялата система е напълно феодална, въпреки че абсолютното крепостничество или робство — са непознати; всички местни благородници управляват от името на трона, но някои от тях практически са независими: имат правото да помилват или осъждат на смърт, да обявяват война или да сключват мир със съседите си съобразно прищевките си или интересите си, а понякога се случва дори да се вдигат открито на въстание против краля или кралицата си; затворени безопасно в замъците си и оградените със стени градове, далеч от централното управление, те години наред могат успешно да му се противопоставят.

Зу-Вендис е имала своите крале-създатели, така както и Англия; този факт ще бъде оценен, когато кажа, че през последните хиляда години на трона са седели осем различни династии, всяка една издигнала се от някое благородно семейство, успяло да сграбчи багреницата след кръвопролитна борба. По време на пристигането ни в страната работите стояха малко по-добре, отколкото са били през последните столетия. Последният цар, бащата на Нилефта и Сорейз, бил изключително способен и енергичен управник и успял да ограничи властта на жреците и благородниците. При смъртта му, две години преди да достигнем Зу-Вендис, неговите деца — двете сестри-близначки — се възкачили на престола по примера на един древен прецедент, тъй като опитът да се отстрани едната неминуемо би предизвикал кървава гражданска война; но общо взето, в страната се чувствуваше, че тази мярка е твърде незадоволителна и едва ли можеше да се очаква да бъде трайна. В действителност се оказа, че различни интриги на амбициозни благородници с цел да получат ръката на едната или другата от кралиците, бяха размирили страната и по общото мнение в скоро време можеше да се очаква кръвопролитие.

А сега ще премина върху въпроса за религията на зу-вендите; тя не е нищо друго освен един вид култ към слънцето с явен и много изразен характер. Около този култ към слънцето се групира цялата социална система в Зу-Вендис. Той има корени във всяка институция или обичай на страната. От люлката до гроба си роденият зу-венди следва слънцето в пълния смисъл на думата. Като пеленаче тържествено го подлагат на лъчите му и го посвещават на „символа на доброто, изражението на силата и надеждата на вечността“; тази церемония отговаря на нашето кръщаване. Докато детето е невръстно, родителите му сочат величественото небесно тяло като присъствие на един видим и благодетелен бог, комуто то се моли при изгрева и залеза му. После, докато е все още малко, държейки се здраво за висящия край на майчината си дреха, детето се изкачва до храма на Слънцето в най-близкия град и там, когато на обед блестящите слънчеви лъчи се спуснат върху централния златен олтар и принизят пламъците на горящия в него огън, той чува облечените в бяло жреци да пеят своя тържествен хвалебствен химн, вижда хората да падат ничком в преклонение и сред звуците на златните тромпети наблюдава извършването на жертвоприношението в огнената пещ под олтара. Тук отново идва той, за да бъде обявен от жреците „за мъж“ и посветен във войната и в добрите дела; пак тук пред тържествения олтар, довежда невестата си, и отново тук, ако за нещастие се породят различия, той се развежда с нея.

И така нататък по дългия път на живота, докато бъде измината и последната миля и той отново дойде тук за последен път, истински въоръжен и обкръжен с почит, но вече не човек. Тук го донасят мъртъв и поставят ковчега му върху отварящите се надолу бронзови врати пред източния олтар и когато последният лъч на залязващото слънце освети бледото му лице, болтовете се изтеглят и той изчезва в бушуващата пещ отдолу и… край.

Жреците на слънцето не се женят; те се набират измежду младите мъже, специално посветени на делото от родителите си с подкрепата на държавата. Назначаването на по-високите длъжности в жреческата йерархия е право на короната, но веднъж назначени, избраниците не могат да бъдат уволнени и едва ли е прекалено да се каже, че фактически те управляват страната. Да започна с това, че те представляват едно обединено тяло; заклети са в послушание и пазене на тайна, така че заповедта на върховния жрец в Милозис незабавно и без колебание се изпълнява от жреца, живеещ в малкото провинциално градче, отдалечено на триста-четиристотин мили. Те са и съдиите в страната както за криминалните, така и за гражданските дела; обжалване може да се направи само пред сюзерена на областта, а от него — пред краля. Практически, правото им да съдят религиозните и морални престъпления е неограничено; притежават и правото на отлъчване, което е едно много ефикасно оръжие, както е при вероизповеданията на развитите цивилизации. Правата и властта им наистина са почти безгранични, но трябва да добавя, че жреците на слънцето са мъдри в своите дела и не прекаляват. Твърде рядко се случва да стигнат до крайност срещу някого; по-склонни са да упражнят правото си на помилване, отколкото да си навлекат риска да раздразнят този силен и буден народ, на чиито врат са надянали своя хомот, за да не се надигне и да го отхвърли.

Друг източник на сила за жреците е монополът им за учение и значителните им астрономически познания; това им дава възможност да влияят върху народния ум, като предсказват затъмненията и даже появата на комети. В Зу-Вендис само малцина от горните класи могат да четат и пишат, но почти всички жреци са високо образовани и на тях се гледа като на учени.

Законите на страната като цяло са умерени и справедливи, но се различават в някои отношения от нашето гражданско право. Така например законите в Англия са много по-строги по отношение на имуществените престъпления, отколкото спрямо човешките, което е обичайно за народите, чиято най-голяма страст са парите. Човек може да пребие жена си почти до смърт или да нанесе ужасни страдания на децата си и да получи по-малко наказание, отколкото ако открадне чифт стари ботуши. В Зу-Вендис това не е така; там, право или криво, гледат на човека като на нещо по-ценно от стоките и имота, а не, както в Англия, като необходим придатък към последните. Наказанието за убийство е смърт, за измяна — смърт, за измамване на сирак и вдовица, за кощунство и за опит да се напусне страната (на което се гледа като на светотатство) — смърт. Във всички тези случаи тук методът на екзекуция е един и същ при това твърде ужасен. Жертвата се хвърля жива в огнената пещ под някой от олтарите на слънцето. За всички други престъпления, включително безделието, наказанието е принудителен труд на някой от големите обществени строежи, каквито непрекъснато се извършват в различните части на страната, придружен с еднократен или периодичен бой с пръчки в зависимост от престъплението.

Социалната система на Зу-Вендис позволява значителна свобода на личността при условие, че не се нарушават законите и обичаите на страната. На теория съществува полигамия, въпреки че повечето мъже имат по една жена по причина на разходите. По закон мъжът е задължен да осигури поотделно всяка жена. Първата жена се смята за законна съпруга и за нейните деца се казва, че са „от рода на бащата“. Децата на другите съпруги принадлежат към рода на майките си; това обаче не се приема като обидно нито за майката, нито за децата. Така също при стъпването си в брак първата съпруга може да сключи договор, че съпругът й няма да се ожени за друга жена. Това обаче се прави рядко; именно жените са истинските поддръжници на полигамията, която не само е удобна при по-голямата им численост, но отрежда и по-важна роля на първата съпруга: практически тя става господарка на няколко домакинства. На брака се гледа предимно като на граждански договор; при известни условия и съответно осигуряване на децата същият може да се разтрогне по желанието на двете страни, като развода или „развързването“ става с официална церемония, като се преминава през известен брой от брачните ритуали, но в обратен ред.

Зу-вендите като цяло са мили, приятни и безгрижни хора. Не са големи търговци и парите ги интересуват малко. Работят само за да припечелят достатъчно за издръжката си в съответната класа, в която са родени. Те са извънредно консервативни и гледат с неодобрение на промените. Законното им платежно средство е среброто, сечено в малки квадратчета с различно тегло; златото е по-долно и има същата стойност като нашето сребро, но се цени заради красотата си и се използува нашироко за орнаменти и декоративни цели. По-голямата част от търговията обаче се извършва на разменни начала, като плащането става в натура. Земеделието е главният поминък на страната и действително се извършва добре, с разбиране, като повечето от наличната площ се обработва. Голямо внимание се отделя също на отглеждането на добитък и коне; последните не са превъзхождани от никои други, които съм виждал в Европа или Африка.

Земята теоретически принадлежи на короната и от короната се раздава на големите благородници; те от своя страна я разделят между по-малките благородници и така нататък, докато се стигне до дребния земевладелец-селянин, който работи своите четиридесет „ристу“ (акра), при уговорката да дава половината от реколтата на своя непосредствен господар. Фактически цялата система е, както казах, определено феодална и много ни беше интересно да се срещнем с такъв стар приятел в непознатото сърце на Африка.

Данъците са много, тежки. Държавата взима една трета от целия доход на мъжа, а жреческото съсловие — около пет процента от останалата част. От друга страна, ако човек поради някаква причина изпадне в bonafide^[2] злополука, държавата го подкрепя в съответствие с положението, което заема. Ако обаче е мързелив, изпращат го да работи в държавни предприятия, а държавата поема грижата за жените и децата му. Държавата прави също всички пътища и строи градските къщи, на които се обръща голямо внимание, и ги дава на семействата при нисък наем. Тя също поддържа една постоянна армия от двадесет хиляди души, стража и пр. В замяна на своите пет процента жреците се грижат за храмовете, извършват религиозни церемонии, поддържат училища, в които преподават само това, което смятат за уместно и което не е много. Някои от храмовете имат собствени имоти, но отделните жреци не притежават имущество.

И сега идва ред на въпроса, на който ми е трудно да отговоря: цивилизован или варварски народ са зу-вендите? Понякога мисля едното, после другото. В някои клонове на изкуството те са достигнали най-голямо съвършенство. Да вземем например строежите и статуите им. За последните вярвам, че не могат да се намерят равни по красота или по сила на въображението, където й да било по света, а колкото до първите, може да са имали съперници в древния Египет, но съм уверен, че са единствени оттогава насам. От друга страна обаче, зу-вендите са напълно незапознати с множество други умения. Докато сър Хенри, който случайно знаеше нещо по въпроса, не им показа как да смесят кварц и вар, те не можеха да направят парче стъкло, а и глинените им съдове бяха много примитивни. Водният часовник е най-голямото им постижение за измерване на времето и нашите часовници ги удивляваха извънредно много. Не знаят нищо за па̀рата, за електричеството или барута и за техен късмет, нищо относно печатарството или пощенската служба. Така те са пощадени от много злини, защото нашият век наистина разбира мъдростта на старинната поговорка „Този, който умножава знание, умножава печал.“

Що се отнася до религията им, тя е естествена за хора с въображение, които не познават нещо по-добро и затова може да се очаква да се обръщат към слънцето и да го почитат като всеобщ баща; но не е правилно да бъде наричана облагородяваща и възвишена. Истина е, че понякога те говорят за слънцето като за „образ на духа“, но това е неясен термин; в действителност те боготворят самото огнено небесно тяло. Наричат го също „надежда на вечността“, но и в този случай значението е неясно и се съмнявам дали тази фраза помага на умовете им да добият по-точна представа. Някои от тях наистина вярват, че добрите ще живеят и в бъдещия живот — зная, че Нилефта твърдо вярва в това — но това са лични упования, появили се от душевни подбуди, а не съществена част от тяхното кредо. Така че в крайна сметка не мога да кажа, че този култ към слънцето е присъщ за религията на цивилизован народ, колкото и величествени и впечатляващи да са ритуалите или колкото и високоморални и здрави да са максимите на нейните духовници, мнозина от които, сигурен съм, имат собствено мнение по въпроса; въпреки че, разбира се, не им остава нищо друго, освен да възхваляват една система, която им дава толкова много от хубавите неща на този свят.

Останаха още само два въпроса, които трябва да упомена: езика и калиграфната им система. Колкото до езика, той звучи меко и е много богат и гъвкав. Сър Хенри казва, че звучал подобно на съвременния гръцки, но разбира се, без да има някаква връзка с него. Той се изучава лесно, понеже конструкцията му е проста, и негови особени качества са благозвучието му и начинът, по който звукът на думите се нагажда към значението, което изразяват. Дълго време преди да усвоим езика, лесно отгатвахме какво се казва по звученето на изречението. Точно тази е причината, че езикът приляга толкова добре за поетични декламации, каквито този забележителен народ много обича. Според сър Хенри азбуката на зу-вендите, както всяка друга известна система от букви, изглежда има финикийски произход и следователно е по-стара дори от древното египетско жреческо писмо. Не мога да кажа дали това е така, защото не съм запознат с тези въпроси. Всичко, което зная, е, че азбуката им се състои от двадесет и две букви, от които няколко, особено Б, Е и О не са много различни от нашите. Цялата система обаче е тромава и объркана^[3]. Но тъй като хората в Зу-Вендис не са отдадени на писането на романи или друго освен търговски документи и бележки от най-кратък вид, тя отговаря достатъчно добре на целите им.