Серия
StarCraft (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow of the Xel’Naga, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 34 гласа)

Глава 3

Следващата сутрин на Бекар Ро беше ясна и тиха, сякаш планетата им се подиграваше с капризите на своето време. Зората бе очарователна и напомняше на Октавия за фотографиите в семейния албум, които изследователският екип беше дал на нейните баба и дядо, за да ги примами на планетата заедно с първата група отчаяни заселници.

Може би в крайна сметка не всичко е било лъжа…

Протяжно скърцане проряза въздуха, когато Ларс отвори уплътнената врата на тяхното жилище. Тънка струйка дъждовна вода се стече по рамката и се изсипа върху влажната земя.

Високо в небето неясният силует на ястреб се носеше плавно, в търсене на изплували тела на удавени гущери.

Октавия преджапа засъхващата кал и отиде при робокомбайна. Разтърси късите си кафяви къдрици и се захвана да преглежда корпуса. Набитото й око веднага забеляза множеството нови вдлъбнатини в метала, оставени от снощната градушка. Ламарината изглеждаше набраздена като кората на лимон. Разбира се, никой на Бекар Ро не обръщаше внимание на лъскавата боя на превозните средства, стига те да могат да изпълняват своето предназначение.

Младата жена с облекчение забеляза, че бурята не беше повредила машината по-сериозно.

По градските улици наоколо рошавите колонисти се пробуждаха и излизаха от своите домове. Тепърва им предстоеше да определят размера на понесените щети. Тук това се беше превърнало в почти ежедневен ритуал.

Пред една от близките къщи Абдел и Шайна Брадшоу вече се препираха, смаяни от размера на ремонтите, които им предстояха. От другата страна на улицата Киърнън и Кирстен Уорнър поздравиха с „Добро утро“ Син Маккарти, която, въпреки снощното бедствие, подтичваше към къщата на кмета в центъра на града с оптимистична усмивка на луничавото си лице. Добродушната Син имаше навика да предлага помощта си навсякъде, където имаше или нямаше нужда. Лошото бе, че младата червенокоса жена често забравяше да свърши онова, което беше обещала.

На всяка самоуважаваща се планета имаше ясно изразен сезон на бурите, но на Бекар Ро времето често се влошаваше рязко и непредсказуемо. Заселниците водеха непрестанна битка, за да успеят да отстранят всички щети, нанесени от капризите на природата. Отново и отново засаждаха нивите, с мъка отвоювани от каменистия терен, като редуваха посеви от камшичест ечемик, тритикейлска пшеница и салатен мъх, надявайки се да получат реколта, по-голяма от претърпените загуби. Винаги се стремяха вече да са направили две крачки напред, преди да им се наложи да се върнат една назад.

Сред жертвите на споровата чума бяха и четирима от най-добрите учени на планетата. Уил, съпругът на Син Маккарти, второ поколение инженер-химик, беше един от тях. През първите няколко десетилетия от съществуването на колонията учените бяха използвали ресурсите и околната среда, създавайки биологични модификации на растения и животни, в опит да увеличат шансовете на хората за оцеляване. За кратко Фрий Хейвън се беше развивал стабилно, а обработваемата земя се беше увеличавала, макар и бавно.

След смъртта на най-образованите хора, останалите живи заселници бяха твърде заети просто да оцеляват, без да имат време да усвояват нови знания. Колонистите изпълняваха задълженията на фермери, механици и миньори. Дните им бяха изпълнени с неотложни задачи, които не позволяваха да се занимават с научни изследвания и усвояваш на нови терени. По всеобщо съгласие, изразено гласно от кмета Николай, научноизследователските занимания бяха лукс, към който колонистите евентуално можеха да се завърнат някога в неуточненото бъдеще.

— Някакви сериозни повреди? — запита Ларс сестра си, след като тя приключи с огледа на големия робокомбайн.

Октавия почука по-покритата с вдлъбнатини и изподрана ламарина:

— Само няколко повърхностни драскотини.

— Е, те придават чар на машината.

Ларс отвори вратата на кабината и водата от разтопената градушка се стече по плоските метални звена на веригите.

— Трябва да отидем до Бек Форти и да проверим сеизмографите и миньорските станции. Това земетресение ги е разлюляло доста сериозно.

Октавия се усмихна, защото познаваше брат си добре:

— И тъй като така или иначе ще сме там, ще искаш да видиш дали трусовете не са изкарали нещо на повърхността.

Той й отправи познатата усмивка:

— Това е просто част от работата. Земетресението беше доста силно. Освен това знаеш, че никой от останалите заселници няма да си направи труда да провери.

Старите метеорологични станции и сеизмографи, които учените бяха монтирали по периметъра на долината преди десетилетия, продължаваха да събират данни и от време на време Ларс изтегляше информацията, от която не се интересуваше никой друг. Напоследък повечето заселници прекарваха живота си в безопасната си култивирана долина, отглеждаха достатъчно храна, за да оцелеят, добиваха достатъчно минерали, за да поправят и поддържат съоръженията си, но никога не се опитваха да разширят познанията си за планетата.

В миналото бе имало хора, които се бяха опитали да изградят селища отвъд главната долина. Някои се бяха преместили далеч от Фрий Хейвън в търсене на по-плодородна обработваема земя. Но една след друга всички тези отдалечени ферми бяха поразени от болести, чума или природни бедствия. Малкото оцелели се бяха завърнали победени в колониалния град.

Октавия се изкатери в кабината, докато Ларс запалваше двигателя. Тя затръшна вратата точно когато дебелите вериги шумно заскърцаха и понесоха робокомбайна напред.

Някои от техните съседи също подкарваха собствените си превозни средства, очевидно отивайки да огледат пораженията, които градушката беше нанесла на техните ниви. За разлика от тях, Ларс пое по-дългия път, водещ към подножието на планината. Младежът притежаваше истински изследователски дух — винаги се стремеше да открива нови минерални находища, гейзери газ Веспен и плодородна земя. Това го правеше щастлив. За разлика от него, сестра му се надяваше някой ден да успее да изпълни мечтата на техните родители и наистина да превърне Бекар Ро в място, където хората да живеят безгрижно.

Докато голямото превозно средство прекосяваше долината, тя видя, че бурята бе повалила много от крехките посеви на земята. Градушката беше смачкала високите пшеничени стъбла върху калната почва, а все още неузрелите плодове на овошките бяха набити и очукани. Тук-там светкавиците бяха подпалили и изгорили насажденията.

Неколцина упорити фермери вече бяха излезли и се опитваха да съберат всичко, което можеше да бъде спасено. Ганди и Либърти Райън се потяха под ранното слънце и работеха усилено, издигайки защитни куполи над разсадите. Помагаха им техните три деца и осиновеният им син Брут Дженсън. Ганди помаха вяло на преминаващия робокомбайн — явно тежкият полски труд бе уморил задружното семейство. Останалите кимнаха бегло и продължиха да работят.

Няколко километра по-нататък пътят се стесни и заприлича на тясна пътека сред фермите, бегло отбелязана върху картата на навигационния екран. Наближавайки границата на заселената територия, Ларс зави към група близки постройки и спря пред тях. Остави двигателя на робокомбайна да работи, показа се от кабината и извика по посоката на една колиба:

— Хей, Растин! Излез от тая съборетина и ела да ни напълниш резервоарите. Хайде, къде си? Да не си се надрусал с газ Веспен?

Длъгнестият стар миньор се появи иззад свистящите, тресящи се инсталации на рафинерията, изградена върху група химически гейзери. Олд Блу, неговото голямо куче, също изпълзя от леговището си под верандата на ръждясалата къща.

Зъбите на песа се оголиха, небесносинята му козина настръхна и той изръмжа. Въпреки това Октавия слезе от робокомбайна и плесна с ръце:

— Не можеш да ме уплашиш, озъбен помияр такъв!

С щастлив лай Олд Блу заподскача към нея, размахал рунтавата си опашка. Октавия започна да го чеше зад ушите, като безуспешно се опитваше да задържи калните му лапи далече от дрехите си.

Ларс и Растин си размениха обичайната за случая доза от обиди и оплаквания, без които старият чешит не можеше да върши своята работа. Разбира се, това не му попречи чевръсто да презареди робокомбайна. Октавия често се чудеше дали особнякът не работи толкова ефективно само защото няма търпение да се отърве от досадните си посетители, за да може отново да се отдаде на своето уединение.

Един от малкото оцелели първи заселници, Растин бе живял независимо и усамотено на Бекар Ро в продължение на четирийсет години. Като млад беше мечтал да се измъкне далеч от Конфедерацията и да заживее сам на някой отдалечен празен свят. Малкото общество на тази планета бе най-доброто, което бе успял да постигне.

Старият миньор живееше в барака, изградена от стари резервни части и кърпена десетки пъти с парчета ламарина. Той бе издигнал своята рафинерия над група от четири гейзера Веспен, единият от които вече беше изчерпан. Останалите три даваха достатъчно гориво, за да задоволят скромните нужди на колонията.

След като напълни резервоарите им, старият миньор отпрати двамата Брен със сърдито махване, което по-скоро приличаше на жест на отвращение. Октавия потупа още веднъж голямата глава на Олд Блу, преди да се качи обратно по калните вериги на робокомбайна. Кучето забеляза космат гризач да се стрелва между натрошените скали и се понесе тромаво след него.

Растин се върна обратно към човъркането на своите съоръжения, мърморейки сърдито, защото още един от гейзерите беше пресъхнал след земетресението. Старецът ритна помпената станция, но дори тази изпитана ремонтна процедура не събуди гейзера.

Оставяйки назад рафинерията, Ларс и Октавия се заизкачваха нагоре по стръмното подножие към граничния хребет. Теренът ставаше все по-труден. Тяхната част от Бек Форти се простираше далеч отвъд територията, където фермерите бяха оградили земи, подходящи за посеви. На Бекар Ро правата върху ресурсите и минералите бяха на разположение на всеки, който имаше времето или амбицията да увеличава своите обработваеми площи. Братът и сестрата бяха заявили претенциите си върху един хълмист участък в допълнение към земята, която родителите и прародителите им бяха обработвали.

С напредването на деня времето се затопляше, а слънцето се издигаше бавно в небето, разпръсвайки сенките. Робокомбайнът се катереше с мъка по-стръмния хребет, следвайки пътеки, по които само те бяха карали.

— Миньорските ни станции са извън строя — обади се Ларс с равен глас и спря машината. — Това е всичко, което мога да кажа.

Октавия се смая при вида на автоматизираните им инсталации — те стояха наклонени на една страна върху подпорите си и очевидно не можеха да функционират.

— Захващай се за работа, Октавия, ти си специалистът.

Тя слезе от превозното средство с въздишка и приклекна, за да прецени колко усилия ще бъдат необходими за ремонта на миньорските станции. Разгледа внимателно контролното табло на преработвателната кула и се изненада от големия брой червени предупредителни лампички, които мигаха едновременно.

Когато машините работеха нормално, роботите-скаути бродеха по скалистите склонове, вземаха проби от минералите и отбелязваха подходящи находища, където по-късно започваха работа преработвателните кули. Така миньорската дейност можеше да протича без прекъсване до изчерпването на съответната рудна жила, а през това време механизираните скаути продължаваха търсенето на нови залежи.

Ларс остави сестра си да работи:

— Отивам до върха на хребета да погледна онези сеизмографи. Може пък да успея да ги поправя сам.

Октавия сподави скептичното си изсумтяване:

— Ама разбира се. Чувствай се тук като у дома си.

Брат й се заизкачва по склона, като подскачаше от една на друга канара. Накрая стигна до билото и остана там, загледан към съседната долина отвъд хребета. Улисана, сестра му не забеляза колко време бе стоял той мълчаливо, преди да я извика:

— Октавия! Ела бързо!

Тя погледна нагоре, затръшна сервизната вратичка на миньорската кула и се изправи:

— Какво има?

Вместо да отговори, Ларс се покатери към едно още по-високо място сред скалите, откъдето имаше по-добър изглед, и подсвирна тихо:

— Е, това вече е интересно!

Октавия започна бързо да се катери към него, като подсъзнателно обмисляше как отново да подкара изпотрошените машини на миньорската станция. Работата щеше да е доста продължителна, а ето че сега си губеше времето с някакви глупости. Знаеше, че брат й лесно се разсейва.

От билото се откриваше добър изглед към съседната долина. Октавия веднага забеляза промените, предизвикани от земетресението предишната вечер. Голям брой нови гейзери Веспен бълваха газове в атмосферата и образуваха облаци сребристобяла мъгла. Те можеха да осигурят на колонията достатъчно гориво за следващите няколко десетилетия.

Но не това беше привлякло вниманието на брат й.

— Какво мислиш, че е онова там? — посочи той нетърпеливо към скалистия хребет отвъд оформената като купа долина на десетина километра от тях.

Там се издигаше характерният силует на висок конусовиден връх. Е, поне до вчера бе бил конусовиден.

Ужасната буря и мощните трусове бяха предизвикали огромна лавина. Беше се свлякъл целият склон от едната страна на планината. Камъните се бяха срутили, разкривайки нещо много странно вътре в планината. Не приличаше на естествено образувание.

И блестеше.

 

 

Двамата се върнаха тичешком при робокомбайна. Голямото превозно средство тръгна с дрънчене по неравния терен, прекосявайки планинското било, после продължи надолу по стръмната, виеща се пътека към съседната долина. Ларс караше по-неразумно отвсякога, но този път Октавия не се оплака. Жаждата за нови открития беше обзела и нея.

Машината профуча край свистящите гейзери и облаците парещи очите газове, като оставяше дълбоки бразди по мекото корито на долината. Малки животинки, каквито Октавия не беше виждала никога досега, се разбягваха от пътя им.

Робокомбайнът спря рязко в основата на лавината, където се беше стоварил целият планински склон. През прашното предно стъкло Октавия се загледа в огромната конструкция пред тях. Двамата с Ларс се бяха вторачили като индианец в пишеща машина — очаровани и объркани. Нямаха ни най-малка представа какво може да е това.

След малко се окопитиха и изскочиха едновременно от кабината, за да разгледат по-подробно артефакта.

Някога заровено дълбоко в планината, сега удивителното творение блестеше на слънчевата светлина. По формата си наподобяваше огромен, пулсиращ пчелен кошер. Спираловидните му стени и дъгообразни повърхности бяха осеяни с неравности и надупчени от вентилационни отвори и проходи. Като че ли съоръжението беше изградено без всякакъв смислен план или определено предназначение, което Октавия би могла да проумее.

Нещото обаче определено имаше извънземен произход. Вероятно органичен.

— Това означава ли, че не сме сами на планетата? — запита се тя.