Серия
StarCraft (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow of the Xel’Naga, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 34 гласа)

Глава 8

Мъртъв, Ларс беше мъртъв!

Тази мисъл пулсираше в главата й, в такт с тракането на веригите, докато Октавия шофираше по-дългия каменист път към селището. Управляваше тежкото превозно средство почти без да се замисля, защото в ума й имаше място само за една мисъл — „Ларс е мъртъв!“ Едва сега бе започнала да осъзнава този факт.

Робокомбайнът се тресеше и подскачаше, раздробявайки купчини пръст и камъни, докато преминаваше през тях. От друсането раменете и врата на Октавия се схванаха, но дори болката достигаше до мозъка й сякаш отдалече.

Високо над главата й ястребът все още се плъзгаше по-топлите течения, оглеждайки земята в безрезултатно търсене на храна…

Масивното превозно средство си проправяше път нагоре по-стръмния склон, криволичейки по-тясната пътека. Големи скални късове и буци пръст, се разхвърчаваха изпод звената на веригите. Пейзажът пред Октавия беше замъглен и размазан, сякаш над обширната долина се беше спуснала мъгла. Момичето безрезултатно се опита да избърше предното стъкло, но скоро осъзна, че проблемът е в собствените й очи.

Нямаше навика да получава истерични пристъпи, пък и сега нямаше време за това. Трябваше да се върне във Фрий Хейвън и да вдигне тревога. Длъжна бе да разкаже на останалите заселници за зловещия смъртоносен артефакт, който беше разкрила бурята.

Винаги досега Октавия бе била твърде практична, за да пилее време в безполезни емоции. На суровата планета това беше просто механизъм за оцеляване, а не проява на безчувственост. Онези колонисти, които си позволяваха лесно да се депресират от жестоките прищевки на живота, скоро ставаха равнодушни и невнимателни. А небрежността на Бекар Ро обикновено се наказваше с бърза смърт.

Сълзите бяха почти непознато за нея усещане.

Доколкото можеше да си спомни, досега беше плакала само два пъти — веднъж след смъртта на нейните дядо и баба, после още веднъж, около седмица след кончината на родителите й, причинена от споровата чума. Тогава, по време на поредната гръмотевична буря, Октавия внезапно беше осъзнала, че баща й никога повече нямаше да бъде при нея, за да я утеши.

„Но сега Ларс е мъртъв!“

Когато солените капки най-сетна потекоха по бузите й, гневът й също започна да се излива на воля. Каква нелепа загуба, лишена от всякакъв смисъл! И какво беше онова чудо, там горе на хребета? Очевидно бе с извънземен произход…

Защо ли беше позволила на Ларс да я убеди да отидат там?! Какво си мислеха, че ще спечелят от проклетия артефакт?! И най-вече, защо нещото бе убило брат й? Въпреки цялото му нетърпимо любопитство и желание да си завре носа навсякъде, където не му е работа, той само проучваше. По дяволите, дори не се беше опитал да навреди на съоръжението!

А то го уби! Открадна й Ларс завинаги! И защо? Кой можеше да каже, защо?!

Поне едно нещо й беше напълно ясно: трябваше да предупреди останалите колонисти, преди чуждоземният обект да вземе още жертви.

 

 

Залата за съвещания в кметството на Фрий Хейвън беше препълнена с почти две хиляди мърморещи заселници. Октавия можеше да чуе откъслечни разговори из целия салон:

— Какъв спешен случай, бе? Бурята, сама по себе си, не беше ли достатъчна?

— Трябва отново да засея посевите си. Това не можеше ли да почака?

— Чух, че Ларс Брен открил нещо…

— А аз чух, че бил изчезнал!

— По-добре да побързат или си тръгвам…

Най-сетне кметът Николай зае мястото си на ниския подиум в предната част на помещението и откри събранието. Двайсет и осем годишен, той бе досаден и не особено обаятелен човек, но беше успял да си спечели авторитет и хората, повече или по-малко, вече го считаха за солиден и уважаван администратор. Удари силно по трибуната, опитвайки се да накара присъстващите да се успокоят:

— Тишина! Ало, ей ти там, няма ли да млъкнеш!

Кметът направи пауза и се огледа, преди да продължи:

— Октавия Брен има някои сериозни новини за нас. Толкова сериозни, че сметнах за необходимо да гласуваме това, което ще предприемем, след като я изслушаме.

— Не можеш ли просто да го обобщиш, да гласуваме и да се махаме оттук? — извика Шейна Брадшоу от публиката. — Напоителната ми система отново е задръстена…

Ник поклати глава:

— Мисля, че е най-добре Октавия сама да ви разкаже какво се е случило.

Младата жена стисна зъби, като чу ядното мърморене в залата, и се качи на подиума. Собственият й гняв и даваше сили. Колко безчувствени бяха станали всички към новините за трагедии и гибел! Трябваше някак да ги накара да разберат важността на случилото се.

Прочисти гърлото си и се постара да вложи цялата си сила и авторитет в седемнайсетгодишния си глас:

— Повечето от вас вярват, че няма нищо достатъчно важно, нищо достатъчно спешно, което да си заслужава да ви събера тук. Сътресенията, разочарованията, дори смъртта вече са част от нашето всекидневие…

— Тогава карай по-накратко! — провикна се старият Растин от средата на залата.

— Къде е брат ти? — извика Син Маккарти, очевидно разтревожена.

Октавия си пое дълбоко въздух, за да се успокои, и започна отначало:

— Ларс е мъртъв. — Тя вдигна ръка, за да предотврати автоматично промърморените съболезнования на насъбралата се тълпа. — Беше убит от нещо, намиращо се отвъд хребета, на дванайсет километра оттук. Извънземен артефакт, заровен в планината. Нещо огромно.

— Извънземен ли каза? — изненада се Киърнън Уорнър, седнал на първия ред.

— Да, извънземен! Не сме сами тук, на Бекар Ро!

Октавия описа случилото се. Със запъване разказа как бяха проучвали обекта. Когато стигна до момента на смъртта на брат си, гърлото й се стегна и отказа да издаде и звук. Усети как някой я хвана под ръка, вдигна поглед и видя Син Маккарти, която стоеше до нея. Луничавото лице на младата вдовица изглеждаше покрусено.

— На мен ми се струва, че проблемът е ясен — каза старият Растин презрително — Смърт поради небрежност. Никой от колонията не трябва да се доближава повече до онова нещо. Оставете го на мира. Ако се разрастваме, просто ще го правим в обратната посока.

Октавия стисна зъби и гневът отново й върна — гласа. Ако не успееше да убеди заселниците, че случилото се е много сериозно, всички те можеха да пострадат.

— Не можем просто да го пренебрегнем. Случи се още нещо. Докато излизах, онова нещо изпрати сигнал в космоса. Някакъв вид предаване или аларма, или послание, отправено към дома му. Светлината беше толкова ярка, че почти ме ослепи, а звукът разтърси земята и ме повали.

— Хей, това не беше ли точно преди обяд, за около две минути? — обади се Киърнън Уорнър. — Мисля, че го чух! Ако наистина е идвало от дванайсет километра, звукът трябва да е бил невероятно силен!

— Мислиш ли, че артефактът е искал да установи контакт с нас? — попита разтревожено Уес, по-малкия брат на Лин.

Октавия поклати глава.

— Не. Сигналът беше изстрелян право нагоре към космоса, сякаш нещото мислеше, че там има някой, който чака да получи неговото послание. Сигурна съм, че се опитваше да се свърже с някого, но определено не с нас.

Възклицания, въпроси и предложения заваляха от тълпата и Октавия разбра, че сега вече беше привлякла тяхното внимание.

Кметът Ник отново зае мястото си на трибуната и вдигна ръце, за да въдвори тишина. Когато залата се поуспокои, той каза:

— Октавия смята, че е желателно да се свържем с Конфедерацията и да я уведомим за това, което сме открили тук.

Някои заселници моментално започнаха да възразяват, но съседите им бързо ги накараха да млъкнат.

— Не знаем дали онова е било комуникационен сигнал, но ако други подобни съоръжения се появят на Бекар Ро, може и да не сме в състояние да се справим сами — отбеляза кметът.

— Това си е нашата планета! — извика братовчедът на Уес, Джон.

Октавия се обади отново:

— Дори ако чуждоземният артефакт е единствен по рода си, не знаем какво е в състояние да извърши. Сега, след като вече е разкрит, може да прояви агресивност и да нападне селището. Може дори да предизвика земетресение, което да ни унищожи напълно.

— Нека да гласуваме — провикна се Джон.

— Да, чухме достатъчно — добави Киърнън.

— Напоителната ми система все още е извън строя — промърмори Шейна Брадшоу.

Октавия изпита облекчение, когато видя, че с изключение на трима колонисти, събранието гласува единодушно. Щяха да изпратят съобщение до правителството.

Надяваше се Конфедерацията да има опит с подобни проблеми.

 

 

Октавия Брен крачеше неспокойно пред комуникационната кула, която се намираше от другата страна на площада, точно срещу кметството. Съоръжението приличаше на старата оръдейна кула в центъра на селището по това, че никой не знаеше дали оборудването вътре все още работи. Не беше използвано за далечна комуникация от няколко десетилетия.

Кметът бе настоял да остане сам вътре, докато се опитва да осъществи контакт с правителството. Вече беше изминал почти цял час, откакто се беше затворил в кулата и Октавия се надяваше, че това е добър знак. Освен ако Ник все още се мъчеше да разбере как да задейства предавателя.

Най-после кметът се показа на вратата. Прекара ръка през твърдата си руса коса и се усмихна. Изглеждаше много доволен от себе си.

— Успя ли да се свържеш? — попита нетърпеливо Октавия. — Говори ли с Конфедерацията?

— Ами, не съвсем. Изглежда Конфедерацията се е разпаднала и сега правителството се нарича Земен Доминион. Човекът, с който разговарях, нарече себе си император — трябваше да остана впечатлен, предполагам. Името му е Арктур Менгск. Май се заинтересува от онова, което сме открили, защото зададе куп въпроси. Каза, че незабавно щял да нареди да изпратят насам военни части, за да проучат нещата.

Октавия въздъхна с облекчение:

— Добре. Значи подкрепленията са на път.

Проблемите им бяха свършили.