Карл Май
Гибелни пясъци (2)

Втора глава
Ужасът на пустинята

Тибусите бяха свалили тахтиреуаната от камилата и я бяха оставили до скалите на едно място, където най-случайно в тях имаше дълбока пукнатина, стигаща до земята. Следи от различни животни, които забелязах от пръв поглед, ми показаха, че пукнатината е проходима. Не биваше открито да се приближавам до носилката, защото тя бе строго охранявана. Всичко, каквото бях намислил, трябваше да стане тайно. Напуснах бивака, после свърнах към външната страна на скалите и вървях покрай тях, докато стигнах до един процеп, в който навлязох. Той продължаваше почти в права посока и беше достатъчно широк, за да се придвижвам напред без особени затруднения. Скоро забелязах, че не съм се излъгал. Това беше същата пукнатина, пред която откъм вътрешната страна на подковата се намираше тахтиреуаната. Никой не бе обърнал внимание на това обстоятелство. Скрит зад един ръб на скалата, аз можех съвсем ясно да виждам носилката.

Върнах се пак в бивака и заедно с Камил изведох нашите ездитни животни извън подковата и ги оставихме зад едни скали така, че ако дойдеха туарегите, да не могат да ги забележат. Вързахме предните им крака, но толкова леко, че в случай на нужда с едно бързо дръпване веднага да развържем въжетата.

— Какво си намислил, сихди? — попита ме Камил.

— Да бягам — отвърнах му. — Но искам да взема и момчето, което са отвлекли и държат затворено в тахтиреуаната. Вероятно е вързано. И тъй, слушай какво ще ти кажа! Смятам, че не след дълго туарегите ще се появят, а преди това няма да е възможно да сложа ръка на момчето. Виждаш ли ей там онази пукнатина? Тя минава през скалата и води до носилката. Сега ще се скрия в нея, а ти ще заобиколиш единия край на подковата и ще навлезеш в пустинята, за да се отдалечиш малко от бивака. Оттам сигурно ще забележиш приближаването на туарегите. Никому няма да казваш кого или какво чакаш! Ала щом ги видиш, че идват, ще вдигнеш тревога и тичешком ще се върнеш тук. Приближаването на враговете ще предизвика голямо объркване, което ще използвам, за да измъкна момчето от тахтиреуаната. Когато дойда с него тук, ти вече ще трябва да си развързал краката на двете животни и ще ме чакаш не при твоята, а при моята камила, защото няма да мога да се кача на високото седло с момчето на ръце, което вероятно ще се съпротивлява. Ще ти го подам на теб да го държиш, докато възседна хеджината, а после ще го вдигнеш нагоре, за да го поема. Тогава и ти ще се качиш на седлото и веднага препускаме. Ако някой те попита къде съм, ще му кажеш, че…

— Сихди, знам какво да му кажа — прекъсна ме той. — Не се безпокой, няма да изгубя присъствие на духа!

Той се отдалечи, а аз отново се промъкнах в процепа, по който вървях, докато стигнах до споменатия ръб на скалата, откъдето добре виждах носилката.

Случайно и Камил се появи в полезрението ми. Видях го как с бавна крачка се отдалечи навътре в пустинята, после спря на едно място и като се обърна с лице на север, зачака. Тъкмо се питах вече колко ли време ще ми се наложи да седя в процепа, когато той изведнъж се обърна и с големи скокове побягна обратно към бивака, като не преставаше да крещи:

— Ездачи, идват много ездачи! Хора, елате бързо и вижте, кои ли са те! Сигурно са туарегите, за които спомена моят сихди!

Всички керванджии изтичаха навън от бивака и тахтиреуаната остана без охрана. Само след секунди се озовах при нея и рязко дръпнах завесите. Предположението ми се потвърди. Видях момченце с тъмен цвят на кожата и черна коса, което бе на около пет години. Бяха го вързали. Освободих го с няколко бързи движения на ножа, после го грабнах, издърпах го навън и бързо се втурнах обратно през процепа в скалите. Зад мен се разнесоха вече викове:

— Туарегите, туарегите! Бързо на камилите!

— Кротувай и не се бой, аз ще те спася! — прошепнах аз на момчето на арабски, защото не владеех езика на туарегите. То или ме разбра, или просто от страх не се помръдна.

Възможно най-бързо се промъкнах през процепа. Отвън Камил ме очакваше вече край моето животно. Подадох му детето и се качих на седлото. В същия момент дочухме първите изстрели. Той вдигна момчето, за да го поема, и се втурна към своята камила. После, без да ни забележи някой, ние се отдалечихме, докато зад нас вече бушуваше ожесточена схватка.

Отначало следвахме проточилите се навътре в пустинята скали, а когато стигнахме до самите планински възвишения, яздихме два часа успоредно на тях в полите им, докато най-сетне се добрахме до едно място, което ми се стори подходящо за моята цел. Там имаше твърде подобен на рампа естествен път, който, макар да беше тесен, се изкачваше тъй плавно нагоре, че камилите ни можеха да минат по него. Той ни отведе до един истински бастион сред скалите. За моя радост разбрах, че наоколо нямаше по-високи възвишения, нито пък се виждаше друг път към бастиона освен вече споменатата „рампа“. Тук бяхме в безопасност, понеже лесно можехме да се защитаваме и срещу далеч по-многочислен вражески отряд, без изобщо да говорим, че в лицето на момчето имахме и такъв заложник, чрез който можехме да изнудим противниците си да се съгласят на всякакви условия.

Насочих вниманието си към момчето, което седеше на един камък и ми хвърляше къде изплашени, къде доверчиви погледи.

То беше хубаво, мургаво хлапе с огнени очи, чиито блясък бе помътнял от жажда, глад, страх и мъка. Попитах го:

— Говориш ли арабски?

— Да — отвърна то за моя радост.

— Как те наричат? — продължих да разпитвам.

— Калоба.

— Кой е баща ти?

— Рагата, върховният шейх на всички келоуи.

Значи моето предположение се беше оказало вярно. Момчето беше син на вожда на туарегите, които ни бяха нападнали. От него узнах как беше попаднало в плен на тибусите. След като баща му заедно с воините си бил заминал по работа, се появил някакъв мним хауса и помолил да му окажат гостоприемство. Разрешили му да остане, но през нощта, когато всички спели, той грабнал детето и го отвел до място, където го чакали деветнайсет мъже с една тахтиреуана. Похитителят на момчето бил предводителят на тибусите, който бил не само смъртен враг на туарегите келоуи, но и имал кърваво да си отмъщава на техния шейх. Ето защо се решил да му погоди този наистина много дързък номер и да отвлече единствения син на своя най-върл враг. Малкият ме попита дали ще го върна на баща му и аз му отговорих утвърдително. Имах следния план: предполагах с доста голяма сигурност, че туарегите са останали в бивака ни и исках още тази вечер да отида там и да кажа на предводителя им, че синът му е в ръцете ми, но съм готов да го разменя срещу търговеца Абрам Бен Сакир заедно с всичките му хора,камили и стоки. Бях убеден, че туарегът щеше да се съгласи. Междувременно Камил щеше да пази момчето, което нямах намерение да върна на баща му, преди да видя условията си изпълнени, както и преди да съм получил тържественото уверение, че ще се отнасят с мен и Камил като с приятели на племето. След като хапнахме съвсем скромно, аз легнах да спя. Камил трябваше да остане на пост и да ме събуди, щом започне да се смрачава. После възседнах хеджината и се отправих към бивака.

Достигнах целта си без никакви пречки. Около огъня бяха насядали победителите, около седемдесет туареги, а наблизо лежаха вързаните пленници, сред които се намираше жив и здрав и търговецът от Мурсук Абрам Бен Сакир. Безстрашно се насочих към огъня, без да обръщам внимание на суматохата, предизвикана от внезапното ми доброволно появяване. Един от насядалите хора скочи на крака и изкрещя:

— Този е Кара Бен Немзи, християнското псе, което ме удари! Дръжте го и го вържете!

Беше кабирът. От смайване никой не се помръдна, за да се отзове на призива му. Тогава самият той се опита да ме сграбчи, но аз го блъснах така, че отлетя настрани, и попитах:

— Къде е Рагата, предводителят на тези туареги?

— Аз съм Рагата — отговори ми един от мъжете с дързък вид и мрачен поглед, до когото бе седял кабирът. — Ако наистина си християнското куче, за което ми разказа моят съгледвач, тогава сигурно само умопомрачението ти те е накарало да се върнеш тук. Отмъстителят ще те хване и ще умреш в страшни мъки.

— Не говори прибързано! Един християнин не се бои от отмъщението на някой мюсюлманин, защото Иса Бен Мириям^[1] е по-могъщ от Мохамед.

Тези думи предизвикаха буря от гневни викове, а Рагата яростно ми кресна:

— Ти дръзваш да хулиш Пророка, в сравнение с когото вашият Иса не е нещо повече от лек полъх на ветрец? Ние ще…

— Мълчи! — прекъснах го. — Първо чуй какво искам да ти кажа! Ти имаш момче, което се нарича Калоба, нали?

— Да — учудено отвърна той.

— Това момче е било отвлечено и единствено аз, християнинът, съм в състояние да ти го върна. Никакъв Мохамед не може да ти го доведе и нито един от вашите халифи няма да успее да го намери. А сега ако искаш, убий ме!

Минах между туарегите и седнах до техния предводител. Лесно можете да си представите какво впечатление направи както поведението ми, така и неочакваната вест. Отначало не искаха да ми повярват, но аз им разказах всичко, а после им показах и една медна сувар,^[2] която бях свалил от ръката на момчето и я бях взел като доказателство. Тогава най-сетне ми повярваха и гневът им се насочи към тибусите, които обаче отрекоха всичко и заявиха, че нищо не са чували за някакво си туарегче. Започнаха се дълги преговори, при които трябваше да положа огромни усилия и да използвам какви ли не средства, за да постигна своята цел. На мен и на Камил обещаха да не ни докосват, същото се отнасяше и до собствеността ни. Абрам Бен Сакир и неговите хора щяха да получат свободата си, както и всичко, което им беше отнето. Обаче за тибусите не успях да постигна нищо. В замяна на това трябваше веднага да тръгна на път, придружаван от неколцина туареги, за да доведа момчето. Споразумението ни бе подкрепено от туарегите с такива най-свети клетви, че ми се струваше невъзможно да мисля за коварство и предателство от тяхна страна. Единствените ми опасения идваха от страна на кабира, защото той с голяма готовност се съгласи с общото решение, макар че преди това бе проявил такава жажда за отмъщение.

Тръгнах с туарегите и след четири часа доведохме момчето при баща му. Естествено Камил беше вече с мен. Радостта, която Рагата прояви, когато видя сина си, засили доверието ми и отслаби моята предпазливост. Тибусите бяха обсипани с люти клетви за кръвно отмъщение, а аз чувах само благодарствени думи и срещах дружелюбни погледи. Не обръщах повече никакво внимание на преминаващите от време на време зад гърба ми туареги, докато изведнъж получих по главата силен удар с приклад, от който загубих съзнание.

Когато се съвзех, видях, че двамата с Камил лежим на земята при другите пленници. Бяхме вързани и ограбени. Пред мен беше застанал кабирът, който подигравателно ми извика:

— Сега получи онова, което заслужаваш, проклето християнско псе! Вече си мой и ще умреш така, както не могат да те умъртвят и хиляда дяволи!

Шейхът чу тези думи, приближи се и със същия язвителен тон ми подхвърли:

— Хайде сега пак кажи, че твоят Иса е по-могъщ от Мохамед! Призови го да те освободи и да те избави от смъртта!

Главата ме болеше. Опитах се да потисна болката и отговорих:

— Не изговаряй тези две имена едно до друго! Иса Бен Мириям е Син Божи, Спасител на света, както и Божествен цар на истината и справедливостта. А срам и позор е за един Пророк да се полагат най-свети клетви в негово име само за да бъдат веднага след това престъпени.

Затворих очи, без да обръщам повече внимание нито на ритниците, които получавах, нито на заплахите, които ми подхвърляха. Лежах така доста дълго време, докато изведнъж нещо меко и нежно погали бузата ми и тих гласец ми прошепна в ухото:

— Енте тайиб — ти си добър!

Отворих очи и видях, че до мен беше коленичило момчето, чиято ръка ме бе помилвала. Тъй като никой не биваше да го забележи тук, то побърза безшумно да се отдалечи. Енте тайиб -колко добре ми подействаха тези думи от устата на едно дете! Но колко ли време щеше да измине, докато и тази уста започнеше да проклина и хули християнството!

Моят храбър Камил лежеше до мен и ми проглуши ушите със своите вайканици. Но аз не им обръщах никакво внимание и най-сетне той се укроти и двамата заспахме, обаче скоро ни събуди утринната молитва. Тогава видяхме, че всички се приготвяха отново да тръгнат на път. Вдигнаха ни върху ездитни камили, където ни вързаха, и после поехме нататък с бавна крачка, защото с нас имаше и товарни животни.

Пътят ни водеше на югозапад, навлизайки навътре в пустинята. Не полъхваше никакъв ветрец, небето беше безоблачно и ни обещаваше обикновен ден, типичен за Сахара. Ала друго ни било писано. Дори по пладне още никой не подозираше каква опасност се надигаше зад нас. Току-що бяхме спрели, за да изчакаме да отминат най-горещите часове, когато шейхът се приближи до мен, погледна ме нагло право в очите и посочи с ръка наляво, нейде в далечината.

— Ей там се простира Ер рамл ал хелак, страшното пясъчно езеро, което поглъща безвъзвратно всеки човек, чийто крак стъпи в него. Решихме там да те хвърлим да потънеш и сме много любопитни дали любимият ти Иса Бен Мириям ще спаси своя поклонник.

Дали действително имаше намерение да ме обрече на такава ужасна смърт, или просто искаше само да ме изплаши? Не го удостоих с отговор и той си тръгна разочарован, като ме проклинаше.

Слънцето бе започнало вече да се спуска към хоризонта и ние отново тръгнахме на път. Не бяхме яздили и половин час, когато забелязах, че всички камили сами ускориха ход, на което обаче никой друг не обърна внимание. Свикнал да не изпускам от очи и най-незначителната дреболия, малко по-късно видях, че без изключение всички животни се стремяха да се отклонят на юг от посоката, в която се движехме. Следователно нейде на север зад гърба ни имаше нещо, което ги безпокоеше. Доколкото ми позволяваха въжетата, се извърнах назад и в споменатата посока забелязах малък, лек, подобен на паяжина, облак. Веднага разбрах каква опасност ни заплашваше, защото познавах всички признаци на различните пустинни ветрове.

— Хей, хора! — извиках напред. — Побързайте да стигнем до някое по-закрито място, защото зад нас се надига пясъчна буря!

Отначало се изсмяха на предупреждението ми, но само след няколко минути лицата им станаха сериозни. Облачето се разрасна и потъмня. Тогава керванджиите грабнаха камшиците и камилите се втурнаха с всички сили напред. Скоро облакът покри цялото небе зад нас. Боже мили, та ние бяхме вързани върху животните! Какво ли щеше да стане с нас, когато те се хвърлеха на земята?

— Развържете ни, развържете ни! — изкрещях аз, колкото сила имах.

— Не, никой да не ги развързва! — проехтя гласът на шейха. — Нека всички загинат в пясъците и да отидат право в геената!

При тези думи изпаднах в такава ярост, която ми удвои силите. Последва силен напън на стегнатите ми мускули и едното от въжетата се скъса, а веднага след това се скъса и второто. Навярно и двете са имали по някое протрито място. Не бях повече вързан и пришпорих животното си до крайния предел на силите му. Пред мен яздеше кабирът. Настигнах го и камилите ни почти се допряха. Тогава го сграбчих с лявата си ръка, придърпах го към мен, с дясната си ръка измъкнах ножа от пояса му и после така го блъснах, че той падна от камилата, а тя продължи да препуска без него. Минута по-късно бях вече при Камил, чиито въжета прерязах, докато бясно галопирахме, след това догоних и Абрам Бен Сакир, когото също освободих от въжетата с две бързи движения на ножа. Нямах време да помисля и за другите пленници, понеже зад нас проехтя силен бучащ звук като от огромна тръба и когато се обърнах, видях тъмна стена, която се издигаше сякаш от земята до небето и сигурно скоро щеше да ни догони. Това беше вдигнатият във въздуха пясък, който като нищо можеше да ни погребе.

Ето че вече и пред нас започна да притъмнява. В този миг бурята ме настигна! Тя ме сграбчи, като че искаше да ме събори от камилата. Вкопчих се в предния край на седлото. Силният вятър блъскаше напред животното с такава сила, че то едва смогваше да тича с непосилна за него скорост, само и само да не падне. И все пак това бе само бурята, пясъкът още не ни беше догонил. Може би имаше някаква възможност за спасение. И ето, ето че видях препускащите пред мен ездачи да се разпръсват. Бяха стигнали до „уар“-а. Там имаше огромни камъни и скални късове, зад които човек можеше да намери прикритие и да си поеме дъх. Изобщо не беше нужно да насочвам моята хеджина, защото я водеше нейният инстинкт. Тя изтича точно до един такъв къс скала и се хвърли на земята зад него толкова бързо, че едва успях да скоча от седлото. Мушнах се между камилата и скалата, напъхах единия край на ризата си в устата, а с тюрбана увих цялата си глава. Едва бях смогнал да направя това, когато пясъкът ме достигна и започна да пада върху мен като някоя сриваща се стена. После, единственото чувство, което изпитвах, беше необходимостта да си поема дъх.

Колко дълго продължи бурята ли? Не знам. Но по едно време около мен изведнъж стана зловещо тихо, а камилата до мен се раздвижи. Опитах се да се изправя и успях с голяма мъка. След като бях вече на крака, забелязах какъв огромен товар от пясък е лежал върху мен. Той се беше напъхал във всички отвори на тялото ми — и в носа, и в ушите, та дори и в устата ми бе влязъл пясък като фино брашно, макар че цялата ми глава беше обвита в тюрбана. Бях държал очите си здраво затворени и въпреки това под клепачите ми беше попаднал този много фин пясък. Дълго се занимавах с почистването на очите си, та поне да престанат да ме болят. После се огледах.

Навсякъде видях камъни, иззад които камили и хора се изравяха изпод пясъка. Моята хеджина също се бе изправила. Особено опасно бе положението на пленниците, останали вързани върху животните, които се бяха хвърлили на земята заедно с тях, и сега, след като камилите се изправиха, клетниците висяха по тях във всевъзможни странни и опасни пози. Започнах да газя из пясъка и да ги освобождавам един подир друг, като прорязвах въжетата им. Туарегите не ми попречиха, защото бяха твърде много заети със самите себе си. Но и да се беше опитал някой да ме спре, щеше да е напразно. Вече не бях вързан и имах нож. Наистина, ако в ръцете ми бяха и моите пушки, тогава … ха, пушките ми! беше ги взел шейхът на туарегите. Къде ли беше той? Потърсих го с поглед и го видях да излиза иззад една скала. Беше без оръжия и току-що се бе изровил от пясъка. Той тръгна да обикаля своите хора и аз предположих, че ги разпитваше за сина си, който никъде не се виждаше. Реших да използвам този изгоден случай. Колкото повече шейхът се отдалечаваше от камилата си, толкова повече аз се приближавах до нея. Само за минута-две отново си възвърнах цялата моя собственост, а после се оттеглих. Липсваше ми единствено хаикът, който също трябваше да си взема обратно.

За щастие, пясъчната буря не беше от най-опасните и бе траяла кратко време. Никой не беше пострадал и скоро видяхме откъм северозапад към нас да се приближава върволица от хора и животни и се оказа, че са товарните камили заедно с камиларите, които горе-долу леко се бяха отървали от самума.

Само един човек бе обзет от страх и тревога и това беше шейхът на туарегите, който не можеше да намери сина си. Той разпитваше всеки и не спираше да се вайка, ала без успех. Невъзможно бе пясъкът да е засипал изцяло тахтиреуаната с нейните високи пръти, следователно все една част от нея трябваше да се вижда.

Аз и Камил се събрахме с Абрам Бен Сакир и хората му на едно място. Те се надпреварваха да разказват какви ли не ужасии, но преди всичко трябваше да сме благодарни на пясъчната буря, защото тя бе станала наш спасител. Бяхме твърдо решени в никакъв случай да не допускаме пак да ни пленят, макар че аз бях единственият човек, който си беше възвърнал оръжията.

В същия момент, когато пристигнаха товарните камили, шейхът на туарегите се приближи до нас и смаяно попита:

— Вие сте свободни, а ти си взел пушките си? Веднага ще заповядам пак да ви вържат, псета такива!

Той се обърна, за да извика своите туареги, но аз му попречих, като го сграбчих изотзад, бързо го съборих на земята, затиснах го с коляно, допрях ножа си в гърдите му и със заплашителен глас му заповядах:

— Мълчи, подлеце! Ха си издал някакъв звук, ха съм забил острието в сърцето ти! Сега добре ще опознаеш хората, които наричаш псета!

Той беше толкова изненадан, че нито се помръдна, нито пък отвори уста да каже нещо.

Ако не искате пак да попаднете в ръцете на туарегите, веднага направете каквото ви кажа! — наредих на застаналите около нас хора на търговеца. — Държа го здраво. Вържете му ръцете и краката!

След като изпълниха заповедта ми, попитах шейха:

— Твоят разузнавач, който искаше да ни стане кабир, не ти ли каза, че притежавам омагьосани пушки?

— Каза ми — гневно процеди той. Но явно се и страхуваше.

— Тогава знай, че сте загубени, ако дръзнеш да се противиш. Не искам нито живота ви, нито каквото и да било друго от вас, настоявам само да спазвате обещанието, което ми дадохте снощи. Ако си съгласен, ще те освободя и на никой от хората ти няма да паДне и косъм от главата. Откажеш ли, ще забия ножа в сърцето ти, а после ще застрелям всеки туарег, който се приближи до нас на по-малко от петстотин крачки. Бързо решавай! Ще броя до десет. След това срокът изтича и ще ти забия острието.

Разголих гърдите му, допрях върха на ножа върху кожата му така, че добре да го почувства, стиснах го леко с лявата си ръка за гърлото и започнах да броя:

— Уахид… иснен… селас… арба… камс…

— Спри, спри! — извика той. — Ти не си мюсюлманин, но не си и християнин, ами си истински дявол! Затова трябва да ти се подчинявам.

— Значи сме свободни и ще получим обратно всичката си собственост, така ли?

— Да.

— Не си мисли, че пак ще ни дадеш някакво обещание, което после няма да спазиш! Сега ще заповядаш на хората си да се отдалечат поне на хиляда крачки от нас. Ще разрешим на десет от тях да дойдат тук един по един, за да доведат камилите ни и да донесат цялата ни останала собственост. Ще те освободя едва след като това стане и после ще продължите пътя си, докато ние ще поемем обратно. Съгласен ли си, или не? Не забравяй, че броих само до пет! Сега продължавам!

Започнах да натискам острието на ножа все по-силно върху гърдите му, докато той най-сетне умолително каза:

— Махни ножа! Ще направя каквото искаш от мен.

— Острието ще остане върху гърдите ти, докато видя, че условията ми са изпълнени.

Повечето туареги се бяха събрали около товарните камили. В този момент един от тях тичешком се насочи към нас, като още отдалече завика:

— Къде е шейхът? Нещо…

Той млъкна и изплашено спря, защото по мой знак нашият кръг се разтвори и туарегът видя вързания шейх да лежи на пясъка, както и мен, притиснал го с коляно и с нож в ръка.

— Аллах керим! — едва продума той. — Не сте вече вързани, а там лежи…

— Както виждаш тук лежи вашият шейх! — прекъснах го аз. — Ако искаш да спасиш и неговия, и вашия живот, ела тук и чуй какво ще ти кажа!

Той се приближи съвсем до нас и много заслужаваше да се види как, разтреперан от ярост, единият даваше заповедите си, а другият, също така обзет от гняв, мълчаливо ги изслуша и после се отдалечи, за да ги изпълни. Видяхме как туарегите се събраха и започнаха да се съвещават, като неспирно крещяха. После един подир друг при нас дойдоха десет от тях, за да ни върнат собствеността, разбира се, включително и камилите, а другите се оттеглиха на далеч по-голямо разстояние, отколкото бях поискал. След като получихме всичко, шейхът каза:

— Няма какво повече да искате от нас и сега ще разбера дали ще удържиш на думата си, или не. Пусни ме да си вървя!

— Един християнин винаги държи на думата си — отвърнах му аз. — А мохамеданинът често опозорява брадите на своя Пророк и на своите халифи с лъжи и клетви, които престъпва. Нали виждаш, че тези мъже са си получили пушките и са ги заредили. Ако ги принудиш да стрелят, всеки куршум ще улучи по някой от твоите хора. И така, гледай час по-скоро да изчезнете от очите ни!

— Налага ни се още да останем, защото синът ми е изчезнал.

— Тогава търси го по-бързо, защото няма да напуснем уара, преди да сме се убедили, че нямате намерение да се върнете.

С тези думи аз го развързах. Той стана, тръгна си, но само след няколко крачки се спря, обърна се към мен, вдигна десницата си като за клетва и с непримирима омраза в гласа каза:

— Ти си първият неверник, който ме побеждава, но ще си останеш и единственият. Избягай далеч от тази страна, защото видят ли те очите ми отново, още първият ми поглед ще означава за теб смърт! Аллах да те прокълне!

Той се отдалечи. Щом стигна при своите туареги, изглежда те го посрещнаха с упреци. После се разпръснаха, за да търсят малкия Калоба. Ние се радвахме на щастливия край на нашето приключение, заедно с камилите се разположихме на бивак между каменните късове и започнахме да следим напразните усилия на туарегите да намерят изчезналото момче. С удоволствие бих отишъл да им помагам, защото в ушите ми все още звучаха неговите приятелски думи „енте тайиб“ — „ти си добър“, но не биваше да рискувам да се присъединя към онези озлобени и отмъстителни хора. Изглежда те най-сетне откриха някаква следа, защото се втурнаха към камилите си, възседнаха ги и препуснаха на юг. Ние чувахме виковете им, но поради голямото разстояние не разбирахме отделните думи.

След като изчезнаха, изчакахме още около половин час, а после предположихме, че няма да се върнат и започнахме да се приготвяме за път. Тъкмо се канех да възседна хеджината си, когато моят слуга Камил посочи с ръка на юг и извика:

— Чакай малко, сихди! Ей там се задават ездачи! Наистина беше така. Видяхме десетина мъже на камили, които бясно препускаха към нас. Скоро ги разпознахме. Бяха туарегите начело със своя шейх.

Какво ли искаха? Дали не ни готвеха някаква клопка? Взех карабината „Хенри“ в ръка, за да не им позволя да се приближат към нас.

— Не стреляй, идваме в мир! — силно извика шейхът. Неговите придружители спряха и той се приближи сам. Тогава аз наведох дулото на пушката към земята. Той не беше опасен за нас. На около петдесетина крачки туарегът спря камилата си и умолително каза:

— Пусни ме да дойда до теб, сихди! Не идвам като враг, а като молител, комуто единствено ти можеш да помогнеш!

Той смуши животното си да се приближи съвсем, но остана на седлото. Бях любопитен да чуя какво иска от мен. Едва ли беше нещо незначително, понеже лицето му бе разкривено от страх, а гърдите му с мъка си поемаха въздух.

— Качвай се на седлото и ела бързо с мен! — извика ми той. — Ние не знаем какво да правим. Само ти можеш да спасиш моето момче Калоба!

— Какво е станало с него? Къде е то?

— Намира се сред Гибелните пясъци. Пустинната буря го е отнесла право в Рамл ал хелак, откъдето не може да го избави нито Аллах, нито Пророкът.

— И ти мислиш, че ще го спася тъкмо аз, гяурът?

— Да, вие християните знаете всичко, запознати сте с висините и дълбините на онова, което е възможно, очите ви виждат невидимото, а ръцете ви не изпускат каквото искате да задържите.

Дали казваше истината, или лъжеше, за да ме подмами в някоя клопка? Погледнах го изпитателно. Не, това лице не можеше да лъже. Изписаният по него смъртен страх беше неподправен. Тук нямаше място нито за подозрения, нито за колебание. Възседнах камилата си. Вярно, отново се опитаха да ме завладеят подозрения, но думите на момчето „енте тайиб, енте тайиб — ти си добър, ти си добър“ все още звучаха в мен. Те заглушиха гласа на съмненията и опасенията и ние полетяхме напред, за да спасим изпадналото в беда дете, или пък… за да се изправя повторно пред смъртна опасност. Скоро стигнахме до мястото, където скалите отстъпваха настрани. Там се бяха спрели туарегите. Камилите им лежаха на пясъка с обърнати към нас глави. Още от пръв поглед схванах какво е положението.

Пред себе си видях ръбовете на почти кръгъл огромен „котел“ сред скалите, чийто диаметър възлизаше приблизително на два километра. Дълбочината му си оставаше за мен неизвестна, но сигурно не беше малка, защото каменните му стени се спускаха почти отвесно надолу. Невъзможно бе да се каже каква течност имаше в този „котел“. Изглежда съдържанието му се състоеше от мокър, съвсем фин и лек пясък, който не бе в състояние да издържи никаква тежест. Представете си, че първоначално този огромен котел е бил пълен с вода или с каквато и да било друга течност. После пясъкът бил навян от пустинните бури. По-тежката долна част от такава пясъчна маса, понесена от самума, какъвто бяхме преживели и ние, е била задържана от високите скалисти ръбове, а вдигнатият високо горе във въздуха лек, кажи-речи безтегловен, прах е преминал над тях и се е спуснал и се е натрупал върху водата, без да потъне, защото не е бил по-тежък от нея. Ето така си представях образуването на това пясъчно езеро и не мисля, че се заблуждавах. Тежко и горко на онзи, който попаднеше в него! На около двайсет и пет метра от „брега на гибелта“ видях тахтиреуаната. Тънката и лека материя, с която беше покрита, както и дългите пръти със знаменцата, стърчащи доста навън и от двете й страни, не й позволяваха да потъне. Вътре седеше туарегчето Калоба. Момчето бе достатъчно разумно да не се движи, но непрекъснато викаше за помощ. Веднага щом ме зърна, то жално проплака:

— Та’ал, та’ал йа сихди! Халисни мин ал мот, медед, медед -ела, ела, о сихди! Спаси ме от смъртта, помощ, помощ!

— Идвам! — отвърнах аз, докато скачах от седлото. — Стой мирен, за да не изгубиш равновесие!

Туарегите стояха безмълвни. Очаквателните им погледи не се откъсваха от мен, наистина мрачни погледи, но в тях не бе останала и следа от омраза и жажда за отмъщение. Предводителят им също слезе от камилата си. Щом чу думите ми, в голямата си радост той хвана и двете ми ръце.

— Ти ще отидеш при него? Смяташ, че е възможно да бъде спасен?

— За Бог няма нещо невъзможно — отговорих му. — Вярно, опасността е голяма, но ако Всемогъщият ме подкрепи, ще ти доведа сина здрав и читав. Ала ако Бог е решил другояче, то аз ще загина заедно с детето.

— Ти няма да загинеш, а ще спасиш Калоба. Аллах е всемогъщ, а Мохамед е велик. Мъже, молете се заедно с мен!

Следвайки тази подкана, туарегите се обърнаха на изток, вдигнаха високо ръце и три пъти извикаха:

— Аллах ’л кудрет ал илахийе, у е Мохамед кебир — Аллах е всемогъщество, а Мохамед е велик!

Не ми се искаше да казвам каквото и да било, но да славиш Мохамед като велик и същевременно да разчиташ на помощта на един християнин, това някак си не ми харесваше и щом туарегите млъкнаха, със силен глас се обърнах към шейха:

— Мохамед кебир ли? Той ли е велик? Значи напразно бих път дотук, така ли? Е, добре, тогава нека почакаме и да видим как Мохамед ще доведе момчето ти при теб!

Настаних се най-удобно върху пясъка. Тогава шейхът ме сграбчи за рамото и извика:

— Не’усу биллах! За Бога! Сядаш си най-спокойно, а сам каза, че не бива да се губи нито миг!

— Аз и сега съм на същото мнение и се надявам, че така мисли и Мохамед, когото призовахте на помощ. Но нека той побърза, иначе синът ти е загубен! Каквото мога да направя, го мога само като оръдие, изпълняващо волята на Всевишния, обаче за мен той не се казва Мохамед, а Иса Бен Мириям.

— Тогава имай милост и спаси сина ми в името на твоя Иса Бен Мириям!

— След като призовахте на помощ Мохамед? Не! Нима искаш от небето да се спусне ен ниср,^[3] когато е повикано ал усфур?^[4] Ей там наблизо един млад привърженик на Мохамед виси на косъм над зейналата паст на смъртта, а тук са застанали осемдесет муминин,^[5] на които никой пророк не може да придаде силата и смелостта да го спасят, докато един-единствен християнин, уповавайки се на Иса Бен Мириям, е готов да поеме този страшен риск. Как тогава можеш още да питаш кой е по-могъщ и по-велик, Иса или Мохамед? Изглежда ти не познаваш добре учението на вашия Пророк. Нима той не е казал, че когато дойде денят на Страшния съд, Иса Бен Мириям ще слезе на земята и ще отиде в джамията на омаядите в Дамаск, за да съди всички живи и всички умрели? Не са ли тогава в ръцете на моя Иса и блаженството, и проклятието? Хайде, кажи ми сега каква власт е дадена на вашия Мохамед! Никаква!

— Сихди, как ме измъчваш! Спориш за вярата, а там синът ми е в смъртна… о, Аллах, Аллах! Не виждаш ли, че тахтиреуаната се заклати, че той ще падне и ще потъне?

Той не извика тези думи, не, а направо ги изрева в обзелия го панически страх. Момчето видя, че седнах на земята. Започна да крещи за помощ още по-силно отпреди, като се навеждаше толкова силно от носилката, че тя се разклати и за малко не се преобърна. Всички туареги започнаха да пригласят на изпълнените с ужас викове на бащата, който в този момент ме сграбчи за раменете и умолително настоя:

— Стани, стани и ни помогни, сихди! Ако спасиш сина на племето ни, ще отдадем почит на Иса Бен Мириям!

— Призовете го и той ще помогне!

Тогава шейхът се обърна към хората си:

— Чухте какво иска този френец от нас. Самият Мохамед е казал, че Иса Бен Мириям ще съди всички живи и мъртви. Значи той е властелин на Божия съд и на вечния живот. Извикайте три пъти заедно с мен: „Иса Бен Мириям акбар!“^[6]

Бях поискал твърде много от него, ала големият страх за момчето беше завладял всички присъстващи и те вдигнаха ръце също както преди малко. Три пъти проехтя хоровият вик, който никога до този момент не беше излизал от устата на когото и да било от тях.

Едва след това станах на крака.

— Чак дотам не можем да хвърлим въже. Ще трябва да направя келек,^[7] който да ме отнесе до тахтиреуаната.

— Келек ли? Че от какво? — учуди се шейхът.

— Ти не се ли попита защо взех с нас шатрата на Абрам Бен Сакир? Ако не искам да потъна, салът трябва да е лек, дълъг и широк. От донесената шатра, както и от твоята ще взема лекото платнище, а от прътите им ще изработя скелета на сала. Но преди това ще е необходимо да разбера колко е дълбок пясъкът в езерото и каква тежест може да носи.

Взех един прът от шатра и се приближих до самия край на езерния бряг, който тук не беше лесно забележим, понеже всичко наоколо бе покрито с пясък. Всяка непредпазлива крачка неминуемо щеше да е гибелна за мен. Почувствах, че твърдата земя пред мен изчезна. Коленичих и потопих пръта в пясъчното езеро. Не срещнах никаква съпротива. После вързах един камък за няколко въжета и го спуснах. Въжетата бяха дълги поне двайсет метра и се изнизаха, без камъкът да се натъкне на дъно. Още от самия си бряг пясъчното езеро беше много дълбоко. Обзе ме твърде зловещо чувство, защото ако салът ми не издържеше и попаднех в тази пясъчна каша, бях безвъзвратно загубен, понеже естеството на „кашата“ бе такова, че бе невъзможно да плувам в нея.

Залових се с изработването на сала. Сам трябваше да изобретя най-подходящата за случая направа на това превозно средство. Трябваше да измисля и някакво подходящо гребло. Обичайната форма на веслата за салове можеше да се окаже опасна за мен. Изработих го така, че да става за отблъскване от задната страна на сала. Състоеше се от един прът, в чийто край под прав ъгъл бе закрепена рамка, в която имаше опънато парче от платнище. Веслото ми беше необходимо само на отиване, тъй като на връщане щяха да ме теглят с едно дълго въже, завързано за сала. Другият му край остана в ръцете на туарегите.

Изработването на сала и на веслото ми отне доста време, а това налагаше безброй пъти да подвикваме на момчето, за да поддържаме неговия кураж и неговото търпение. Най-сетне бяхме готови. Но най-трудното тепърва предстоеше. Неизбежно беше салът от ленено платно да е много неустойчив. Всичките му части „играеха“, сякаш щеше да се разпадне всеки миг. Самото качване на него бе рисковано начинание, което криеше опасност за живота ми. Но успях. Туарегите отблъснаха сала от брега с помощта на пръти и после можех вече да използвам веслото. Колко бях щастлив, когато видях, че то добре си вършеше работата! Двайсет и пет метра! Нищо и никакво разстояние за лодка във вода, ала тук, в тази жилава и лепкава каша това означаваше половинчасово изпълнено със страх физическо напрежение! Често бях изпадал в какви ли не опасни положения, но за пръв път изпитвах подобно чувство. Косата ми настръхна от това сатанинско, разкъсващо нервите мляскане, пляскане, съскане, образуване и пукане на мехури в подобната на рядка кал маса, през която трябваше да тикам сала си напред. Туарегите също бяха обзети от страх, който си личеше по паническите викове, надавани от тях всеки път, когато моето толкова нестабилно превозно средство се заклатеше по-силно, заплашвайки да се преобърне.

Най-сетне се приближих до тахтиреуаната толкова, че салът ми почти я допря.

— Спаси ме,сихди! — жално се молеше момчето.

— Не се тревожи! — успокоих го аз. — Ако спокойно си седиш на мястото и не загубиш равновесие, ще успея да те заведа при баща ти. Ако тахтиреуаната се разклати по-силно, бързо ще се наведеш на онази страна, на която аз ти кажа.

Бях завързал едно тънко въже за предната страна на сала, а на другия му край бях направил примка. Хвърлих я към долния напречен прът на тахтиреуаната. Още при първия опит примката се залови и се затегна около него.

— Теглете, мъже, само че съвсем бавно! — подвикнах към хората на брега.

Те изпълниха нареждането ми. Въжето се изпъна, салът ми пое по обратния път, а тахтиреуаната го последва. Тя се бе оказала твърде лека, за да потъне, но пък никак не беше пригодена за подобен начин на придвижване. Носилката се клатеше насам-натам и сигурно щеше да се преобърне, ако не бях помислил и за това обстоятелство и не бях взел още две други въжета. Хвърлих примките им надясно и наляво около външните краища на горния напречен прът и тогава вече можех да придам по-голяма устойчивост на тахтиреуаната, като дърпах ту от едната, ту от другата страна. За щастие, момчето прояви достатъчно разсъдливост да се накланя според нуждата ту насам, ту натам, както му подвикнех. Така то улесни задачата ми да поддържам равновесието на носилката.

Въпреки всичко връщането ми премина много по-бавно от отиването. Необходими ни бяха около четиридесет и пет минути, докато салът стигна до брега.

Бащата грабна момчето и го притисна до гърдите си, а туарегите заликуваха. Но аз безмълвно се отдалечих малко встрани и сключих ръце за молитва. Тогава чух зад гърба си гласа на шейха:

— Той се моли. Християнин е, ала първо отдава дължимата се почит на Аллаха, а ние крещим като умопобъркани и не се сещаме за Всемогъщия, който изпрати спасението на момчето. Нима френецът не е по-благочестив от нас? Нека го зарадваме като благодарим на неговия велик Муауин!

От осемдесет гърла проехтя трикратно викът:

— Иса Бен Мириям акбар!

После той се приближи до мен, прегърна ме и ме целуна.

— Сихди, много съгрешихме към теб. Кажи ми как можем да изкупим вината си! Ще направим каквото ти речеш! Поискай най-хубавата ми кобила, най-хубавите ми десет камили, поискай каквото пожелаеш, всичко ще ти дам!

Да ми предложи най-хубавата си кобила, това наистина беше забележителен израз на благодарност! Всички наостриха слух да чуят какво щях да поискам.

— Да, ще те помоля за нещо — отвърнах аз — и ако изпълниш желанието ми, ще спечелиш както моята благодарност, така и благоволението на Аллаха.

— Кажи какво ето!

— Никога повече не проклинай християнин! Повярвай ми, за нас небето е по-широко отворено, отколкото за вас! Мохамед ви донесе омразата и отмъщението, а Иса ни даде любовта и помирението. Мохамед беше човек и грешник, като всички нас, а Иса е истински Бог во веки веков. Вие газите в кръв и заради една-единствена дума сте готови да унищожите собствените си братя, а ние обичаме даже враговете си и рискуваме живота си и за онези, които се опитват да ни погубят. Винаги си спомняй какво преживя днес! Вярата на християните сигурно е по-добра и по-хубава от вярата, донесена ви от Мохамед. Ние го наричаме Неби касиб, фалшивия Пророк. Не мога да искам от теб и ти да мислиш същото, но те моля поне да не вярваш повече, че мюсюлманинът стои високо над християнина. Любовта е разпознавателният белег за истинската вяра. Който носи в сърцето си любовта и я дарява на другите, той е с много по-голяма сигурност чадо Божие от онзи, в чието сърце живеят омразата и жаждата за отмъщение.

Той дълго стоя безмълвен, със забит в земята поглед, ала после ми подаде ръка и каза:

— Думите ти са като неизвестни за мен перли, които неочаквано откривам. Ще ги запазя в сърцето си. Вече ти казах, че си първият християнин, който ме побеждава и ще останеш последният и единственият, комуто това се е удало. Но ето че отново ме победи. Първият път го направи с оръжията си, а сега — с доброта и помирение. Благодаря ти за това поражение, защото то не ме унизи, а ме дари с един приятел. Искаш ли да бъдеш мой брат, почитан и уважаван от цялото ни племе, който ще е добре дошъл в нашите колиби и шатри?

— Да!

— Тогава нека напуснем това гибелно място и се върнем при Абрам Бен Сакир, за да се разположим там на бивак и да сключим приятелство според законите на пустинята. Твоята молитва избави сина ми от смърт. Твоят приятел е и мой приятел, а нека и моят враг бъде твой враг! Сърцето ми ти принадлежи, както и твоето сърце става мое, защото ти ми донесе любов вместо отмъщение. Аллах йебарик фик — Бог да те благослови!