Франсис Скот Фицджералд
Сън и безсъние

Декември 1934

Когато преди няколко години прочетох разказа на Ърнест Хемингуей „Преди да заспя“, помислих, че няма какво повече да се каже за безсънието. Сега разбирам — помислил съм така, защото не съм бил подлаган на мъченията му; изглежда, безсънието на всеки човек е толкова различно от това на съседа му, колкото са надеждите и желанията на неговия ден.

Щом ви е писано безсънието да бъде ваша природна особеност, то ще се обади в края на трийсетилетието ви. Скъпоценните седем часа сън изведнъж се разкъсват на две. Ако човекът е с късмет, той бива дарен с „първия сладък сън на нощта“ и с последния дълбок сън на сутринта, но помежду им зейва зловещ набъбващ интервал. За тази доба е написано в псалтира: „Scuto circumdabit te Veritas eius: non timebis a timore nocturno, a sagitta volan te in die, a negotio perambulante in tenebris…“^[1]

В случая с моя познат бедата започна от една мишка, в моя — имам удоволствието да я проследя назад в миналото до един комар.

Моят приятел разчиствал сам дълго необитаваната си къща на село и в края на убийствения ден открил, че единственото използваемо легло в нея било детско — достатъчно на дължина, но широко едва колкото кошарка. Тръшнал се в него и моментално потънал в дълбините на покоя, но едната му ръка неудържимо увиснала през ръба на кошарката. Няколко часа по-късно се събудил от нещо като иглени бодежи в пръста. Размърдал сънено ръка и пак задрямал, но отново го събудило същото усещане.

Този път щракнал нощната лампа и в кървящия връх на пръста си видял вкопчена малка кръвожадна мишка. Приятелят ми, според неговите думи, „ахнал“, но аз си мисля, че по-скоро е надал дивашки вик.

Мишката го пуснала. Била се наточила да изръфа човека до край, сякаш е заспал навеки. От този миг нататък сънят му се заканил да не го спохожда даже и за кратко. Жертвата седяла разтреперана и страшно, страшно уморена. Замислял как ще издигне над леглото си кафез и ще спи в него до края на своя живот. Ала онази нощ било късно да кове кафеза и накрая задрямал, стряскайки се час по час от ужасни сънища, че е Вълшебният свирач, срещу когото се опълчва плъхското му стадо и се хвърля, за да го разкъса.

След тази нощ той нито веднъж не е заспивал без куче или котка в стаята си.

Моят собствен опит с нощната напаст започна в един период на крайно изтощение — прекалено много работи, започнати едновременно; странични обстоятелства, двойно усложняващи приключването им; болести в мен и наоколо — старата история, че злото никога не идва само. Ах, как само чаках оня сън, който щеше да увенчае края на борбите ми — как копнеех да се отпусна в легло, меко като облак и вечно като гроб. Дори една покана за вечеря насаме с Грета Гарбо би ме оставила напълно равнодушен.

А по-добре щеше да е, получех ли поканата, да се отзова, защото в тоя период вечерях сам или по-точно с мен вечеряше един самотен комар.

Поразяващо е, че един-единствен комар може да бъде по-страшен от цяло ято. Човек може да се мобилизира срещу ятото, но един комар се превръща в личност — в омраза, в зловещия придъх на борбата до смърт. Неуместна като броненосец, тази личност се появи сам-самичка през септември на двайсетия етаж на един нюйоркски хотел. Беше рожба на рязкото намаляване на инвестициите за пресушаване на блатата в Ню Джързи, което я бе тласнало заедно с други млади отроци да търси прехрана из съседните щати.

Нощта беше топла — но след първото сблъскване, след безразборното пляскане във въздуха, напразното преследване, наказанието върху собствените ми уши, закъсняло с частица от секундата, аз приложих прастарата рецепта и се завих с чаршафа презглава.

Само че прастарата история си продължи: ужилвания през чаршафа, уцелване из засада на открити части от ръката, която придържаше чаршафа на място, придърпване на одеялото презглава и произтичащото от това задушаване, което пък доведе до промяна в психическото състояние — изострена будност, яростен безпомощен гняв и накрая… вторият лов.

Той отприщи маниакалната фаза — пълзене под леглото с нощната лампа, използвана вместо фенерче, обикаляне из стаята и откриване на леговището на насекомото върху тавана, атака с вързан на възел пешкир и самонараняване — господи!

Последва кратко възстановяване, което противникът очевидно усети, защото най-нахално кацна до главата ми — но аз отново не улучих.

След още половин час, който опъна нервите ми до състояние на неистово напрежение, най-после извоювах Пирова победа — малко размазано петънце от кръв, моя кръв, върху таблата на леглото.

Както вече казах, приемам тази нощ отпреди две години за начало на безсъниците ми, защото тогава разбрах как най-непредвидимата дреболия може да разбие съня. Тази нощ ме направи, според вече остарялата фраза, „чувствителен на тема сън“. Тревожех се ще ме навести ли, или не. Пиех, не постоянно, но затова пък разточително, а в нощите, когато не поемах алкохол, проблемът — ще спре ли при мен сънят, или не — започваше да ме преследва дълго преди часа на лягане.

Типичната нощ (ех, да можех да ви кажа, че тия нощи са останали в миналото ми!) настъпва след особено заседнал цигарено — работен ден, който, без никаква почивка, свършва приблизително в часа на лягането. Всичко е подготвено: книгите, чашата с вода, резервната пижама, ако се събудя в ручейчета пот, хапчетата луминал в тубичката, бележникът и моливът в случай, че някоя нощна мисъл си заслужава да бъде записана. (Малко си заслужават — обикновено сутрин ти се струват прозрачно — тънички, което обаче не намалява силата и неотложността им през нощта.)

Лягам си, най-често с питие — заловил съм се с доста учени книги по една съответно учена работа, така че си избирам по-достъпно томче по темата и го зачитам, докато погледът ми се премрежи през дима на последната цигара. Когато стигна до прозявката, хлопвам книгата върху разделителната лентичка, запращам цигарата в камината, натискам копчето на лампата. Обръщам се най-напред на лявата страна, защото, така поне съм чувал, по този начин биенето на сърцето се забавя и тогава — комата.

Дотук добре. От полунощ до два и половина в стаята цари покой. После изведнъж съм буден, разтревожен от болка или от някоя функция на тялото, от прекалено ярък сън или от промяна във времето към по-топло или по-студено.

Бързо се приспособявам с напразната надежда, че сънят не ще се наруши и ще продължи, но уви — с въздишка щраквам лампата, вземам мъничкото хапче луминал и отново разтварям книгата си. Истинската нощ, най-черният час е започнал. Прекалено уморен съм, за да чета, освен ако не си взема питие, но тогава се чувствам зле на следващия ден — затова ставам и се разхождам. Тръгвам от спалнята през коридора до кабинета си, а оттам обратно, ако е лято, стигам и до задната веранда. Над Болтимор се стеле мъгла; не мога да различа очертанията нито на един шпил. Обратно в кабинета, където окото ми улавя купчината несвършена работа: писма, коректури, бележки и така нататък. Запътвам се към нея, НЕ! това ще бъде фатално. Вече се усеща лекото въздействие на луминала, така че отново опитвам леглото и този път почти усуквам възглавницата около врата си.

„Имало едно време (разказвам си) един отбор по ръгби в Принстънския университет, но си нямал преден защитник и всички отчаяно тъгували. Главният треньор ме забелязва един ден как шутирам топката, минавайки покрай игрището, и се провиква: «Кой, за бога, е този човек, как не сме го забелязали досега?» Помощник-треньорът отговаря: «Не се е мяркал на стадиона.» И следва нареждането: «Доведете го при мен.»“

Тук прескачаме, за да се озовем направо в деня на мача с Йейл. Тежа само шейсет и пет килограма, така че ме пазят за третия гейм, когато резултатът…

Не, не ми върши работа. Почти двайсет години съм използвал видението на моята несбъдната мечта, за да викам съня, и накрая то съвсем се бе износило. Не можех да разчитам повече на него, макар че и до днес то успява да ме унесе в по-леки нощи…

Тогава мечтата за военни подвизи: японците жънат навсякъде победи — моята дивизия е разбита на пух и прах и стои на отбранителна позиция някъде в Минесота, където познавам всяка педя земя. Генералният щаб заедно с батальонните командири, свикани на съвет, са избити до крак от един снаряд. Командването пада върху капитан Фицджералд. С изключително присъствие на…

Стига; това също е износено от дългогодишна употреба. Образът на героя с моето име се е размил. В мъртвилото на нощта аз съм само един човек от тъмните милиони, които се носят в черни автобуси към неизвестното.

Отново съм на задната веранда в състояние на крайна умствена умора и на болезнена напрегнатост на нервната система, като скъсан лък върху тръпнеща цигулка, и виждам как пълзи истинският ужас — върху покривите, в пронизителните кукумявски крясъци на нощните таксита, във врякащото пеене на гуляйджиите, пристигащи отсреща. Ужас и поражение…

Поражение и ужас — какво съм могъл да бъда и да направя, а сега е изгубено, пропиляно, отлетяло, опорочено, невъзвратимо. Могъл съм да постъпя така, да се въздържа от онова, да бъда смел, когато съм се показал боязлив, и предпазлив, когато съм бил прибързан.

Не трябваше да й нанасям такава болка.

Не трябваше да му го казвам.

Не трябваше да се разбивам, опитвайки се да разбия неразбиваемото.

Сега ужасът ме връхлита като буря — ами ако тази нощ вещае нощта след смъртта, ами ако всичко след това е всевечно трептене на ръба на бездна и само низкото и злото в теб те тласкат да вървиш, а отпреде ти са цялата низост и злина на света. Няма избор, няма път, няма надежда — само безкрайно повторение на жалкото и полутрагичното. Или да стоиш, може би завинаги, на прага на живота, неспособен да го прекрачиш и да се завърнеш в него. Сега, докато часовникът отбива четири, аз съм призрак.

Прислонил се на ръба на леглото, отпускам глава в ръцете си. После тишина, тишина и изведнъж — или поне така ми се струва, като се взирам назад, — изведнъж съм се унесъл в сън. Сън, истински сън, скъпоценният, бленуваният, люлчината песен. Тъй дълбоки и топли са леглото и възглавницата, които ме обгръщат и ме оставят да потъна в покоя, в небитието — сега, след катарзисните часове на мрака, в сънищата ми витаят млади и красиви хора и вършат млади и красиви неща, момичетата, които съм познавал някога, с грамадни кафяви очи и с естествено руси коси.

В прохладния следобед, през есента на 16-а година,

под луната бяла се срещнах с Каролина.

Имаше оркестър — „Бинго Банго“ наречен, —

свиреше танго, за да танцуваме тази вечер.

Щом станахме и всички запляскаха с ръце

на моите нови дрехи, на нейното мило лице…^[2]

Все пак животът е бил такъв; в мига на забравата духът ми се възнася; после надолу, надолу, дълбоко във възглавницата…

„… да, Еси, да. Боже мой, добре де, аз ще се обадя.“

Пленителна, пъстро багрена като дъга — идва зората — идва нов ден.