Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (8)

VII. Трябва ли да бъдеш Хамлет, ако можеш да бъдеш Хорацио?

Допуснаха ме в парашутната зала. Не се отръскаха от мен. Обясненията са поне две. Едното: Отчитат очевидното ми желание. Второто: Втори желаещ засега няма. В поделението има толкова приятни служби на закътано. Да се напъхаш точно във ветрилника на парашутната — не звучи като интелигентно решение.

По някое време дочувам, че втори наивник все пак се е намерил. От охранителната рота. Разбираемо. Който попадне там, в продължение на две години дава през вечер наряд. И две години ходи като пиян морков от недоспиване. При тази перспектива, си заслужава да се замислиш дали да не станеш даже парашутист…

Бъдещият ми колега се появява след няколко дни. Оглеждам го с разсеян поглед. Среден ръст, тесни рамене, широк ханш — като на жена. Сиви очи, лице, нашарено от детска шарка. Грозничък, меко казано. След малко забелязвам още съществени елементи. Грозничък, но не комплексиран. Сдържан, но не объркан.

За пръв път през живота си вижда парашут, но това няма значение. Колкото по-малко знае, толкова повече ще слуша. За разлика от другия войник, който знае много, ама много знае…

По някое време ни изгонват от залата. Да изпушим по цигара и да се опознаем. Не пушим, но се усещаме след първите пет минути разговор. Казва се Александър — императорско име. Македонец е. Ясно, от тук нататък става Александър Македонски. Впечатляващо…

През следващите дни разбирам, че си заслужава да мълча и да наблюдавам какво прави и как го прави. Ученото момче съм аз, но учителят е той. За два дни става направо симпатичен на майора. Освен другото е автомонтьор. Много полезен занаят. Началникът има москвич, сещате се, нали?… Тази кола е създадена така, че да бъде непрекъснато обгрижвана, иначе отказва да се движи. А Александър Македонски явно разбира от коли. На третия ден виждам нещо, което може да бъде окачествено само като малко чудо: Майорът нещо му говори, потупва го по рамото приятелски и даже му се усмихва. Тоя македонец е много по-напред от мен с психотехниките. Или знае някакви заклинания. Или има някаква свръхинтуиция, благодарение на която…

… Има приятели навсякъде. Включително и в авторотата. Благодарение на тях набавя бензин, с който зарежда колата на майора. Майорът го е предупредил да не споделя този интимен момент с никого. Александър Македонски не го споделя с никого, освен с мен. Не е влязъл в нарушение — аз съм господин Никой.

Според вижданията на каноничните военни, най-добър е животът по устав. Това е идеалният вариант. Но идеален вариант в живота няма, това и някои от жабите го научават. Когато тръгнат да им режат бутчетата, например. Понякога уставът просто не играе, а правилата лесно се променят. Както в случая с бензина… Всички сме грешни. Защо и майорите да не са? Поне някои от тях… Поне понякога…

Отношението към мен остава непроменено. С мен майорът не разговаря. Ако трябва да ми каже нещо, той нарежда: „Сержант, предай на войника да…“ Сержантът явно много харесва тази игра. Така и той се изживява като тежък началник, предавайки думите на тежкия началник.

Вече съм си направил един от най-необходимите изводи. Щом не искат да разговарят с мен, и аз няма да разговарям с тях. Мълчешком изпълнявам каквото ми кажат. Това отначало ги озадачава леко, после им се струва даже приятно, а накрая престават да ми обръщат внимание.

Забавен епизод. Една сутрин майорът се появява в настроение, като след изпита половинка оцет на гладно. Разкрещява се на сержанта, който на три пъти се опитва да го умилостиви с „Ама аз…“. Поизлял от насъбраната злоба, майорът хваща пътя. Сержантът, като всеки нормален човек, търси върху кого да се разтовари. Допуска грешка, като приема, че това мога да бъда аз и също започва да вика с неподражаемия си фалцет. Тръгвам към него, гледайки го в очите. На дистанция два метра сержантът сменя гамата: „Чакай, ама ти какво? Аз исках само…“ Нищо не му правя, нищо не му отговарям. Просто заставам пред него, като продължавам да го гледам безизразно в очите. Изхвърча и той навън. Вероятно и в неговата глава се въртят някакви мисли за несправедливото устройство на света. Поне в това отношение сме единомишленици: Справедливост на тоя свят няма. Няма! Това е…

 

Някои сравняват живота с панаир. Най-често, с въртележките от панаира. И може би са прави. Точно когато отново започват да се събират тъмни облаци над дебелата ми глава, въртележката от панаира извърта нещата. С резултат, за какъвто даже ни бих мечтал…

След като приключваме с обяда, Кузманов ми нарежда:

— Маратонец, за днес имаш специална задача. В три часа започва събрание на полковия комитет на комсомола. Оказана ти е велика чест — включен си в представителната войнишка група. Трябва да станеш и да се изкажеш на събранието.

— Даже се досещам какво ще поискате да избърборя, ама няма как. Майорът нареди веднага след храна да се прибера в залата.

— Има как, защото в армията всяка заповед е предпоследна. А е валидна последната. В случая — моята!

Армията е пълна с параграфи 22. Може да се каже, че универсалният параграф тук е параграф 22. Конкретна илюстрация — с последната и предпоследна заповед. Правя напразен опит да се измъкна:

— Виж, има и други сладкодумци. Впрегни тях да се олеят с ласкави изказвания за родната казарма… Освен това, ще го направят с удоволствие. А аз не само ще дойда, но и ще седна на първия ред. Обещавам да ръкопляскам екзалтирано…

— Може, ама не — великодушно се съгласява Кузманов. — Бройката на обикновените ръкопляскащи е попълнена. Оставаш при чиниите. О’кей?

— Тъкмо вече не ми пеят жаби в ръкавите…

— Ще пропеят! Отново ще пропеят — обнадеждава ме почти ласкаво той.

— Няма ли?…

— Нямаш избор!

Не можеш да си избягаш от късмета. На събранието ще присъстват млади военни, които са на заплата в армията. Пращат десетина войници за пълнеж. И аз — в пълнежа. Ще трябва да рецитирам патетично думи, от които после ще изпитвам сърбеж по кожата… Не, че и други няма да мелят празни приказки, но ще го правят по вътрешно убеждение. Отново осъзнавам неудобството на завоюваната от мен позиция. Защо ти трябва да си Хамлет, ако можеш да бъдеш Хорацио? Но пък и тая с чиниите — докога?

— Добре де. И каква глупост точно трябва да кажа? — съгласявам се с въздишка.

— Нещо от рода, че тук ти е много хубаво…

— И защо трябва да лъжа? И кой ще ми повярва?

— Никой няма да ти повярва. И не е необходимо — успокоява ме великодушно Кузманов. — Просто трябва да го кажеш. Ама така, убедително, да прозвучи като истина. Ти умееш да казваш убедително и най-големите дивотии — завършва все така великодушно той. Замисля се и добавя окуражаващо: — Още не си осъзнал таланта си. Умееш да лъжеш искрено. С такъв талант и полковник можеш да станеш. И генерал, дето се казва…

— … И маршал, ако си помечтая…

— Помечтай си, помечтай си… Може… — Кузманов пращи от щедрост. — А след като си помечтаеш, се заеми с изказването. Ако трябва, поседни, обмисли го, напиши го. Ако успееш да го запомниш и да го кажеш — най-добре. Ако не — прочети го. Няма да е същото, но може. Нали разбра? Чувстваш казармата като роден дом. Демек, ако имаш възможност да избираш — вкъщи или тук, ще избереш тук…

— За да ти повярват, все пак трябва да лъжеш с мярка. Току виж съм размислил дали да ставам за резил…

— А жабите?

— Добре!

Убеди ме. Иначе чинии и вкисната майорска физиономия — за десерт.

Използвам рационално оставащите ми два часа. Вместо да поседна и да обмисля, полягам и позаспивам. В просъница птиченцето идва и ми изчуруликва в ухото. Не какво да кажа — за това вече съм инструктиран.

За тия, които не знаят. Комсомолът е нещо като скаутска организация с политическа подкваска. Ако се направи аналогия с американските скаути, ние попадаме в раздела ровъри — от малко под, до средата на двайсет годишната възраст. Би могло да се направи връзка и с устройството на религиозен орден — всъщност, всяка политическа система се стреми да се наложи точно като религия. И още нещо, важно. Шефовете в армията са възпитани така, че да се вслушват във вижданията на организацията на войните-скаути-комсомолци.

След порядъчно скучен доклад, се дава думата за изказвания. Стават няколко щатни бърборковци, които казват празните си думи по възможно най-скучния начин. Още изказвания? Усещам бодящия поглед на Кузманов, но наблюдавам с огромен интерес някакви мушици по стъклото на прозореца. Не, че няма да стана. Не, че няма да се изкажа. Но, поне мога да походя по нервите на някои хора, които са мачкали достатъчно дълго шапката върху главата ми.

Вдигам ръка. Дават ми думата. Говоря. Говоря. Същите баналности, като тия пред мен. Но, доброто птиченце ми обясни не само какво да кажа, а и как да го кажа. Как? — Ами така, сериозно. Подчертано сериозно. Толкова сериозно, че и най-големите реотани започват да подхихикват. На всички е ясно, че не мога да се чувствам като в бащин дом точно тук. Където на всяка крачка те мачкат под благовидни предлози. Наричат те лъв, а ти скубят косми от ушите, дърпат те за опашката, ритат те по ребрата. Именно уверенията ми за привързаност към армията, както и някои двусмислени илюстративни примери, придават пикантност на изложението. Даже баналните думи могат да станат голяма работа, ако усещащ как да ги търкаляш в ушите на слушателите. Накрая ми ръкопляскат: „Голям шегаджия, ей… И го подреди така, че копче не можеш да му кажеш… Тарикат! Браво!“

Предстои избор на нов полкови комитет за местни първоапостоли. Докато се уточняват формалностите, излизаме да изпушим по цигара. Тоя път пуша и аз. Доволен съм — жабите да си гледат работата… Поне за днес.

Влизаме отново в салона. Четат се разни документи. Чете се и проект за новото ръководство на комсомолския клир. В него, по демократична традиция ще бъде избран и един войник. Това трябва да бъде един от главнокомандващите. Човек със заслуги. Внезапно, чувам своето име. Е, сигурно така ми се е сторило… Не, няма грешка, предложен съм. А сега накъде? Израженията в погледите, вторачени в мен варират от насмешка, до учудване „Виж ти, каква стана тя?…“ Единствено злобно ме гледа пропадналият — главнокомандващият. В погледа му се чете: „Тоя артист ми издърпа килимчето изпод краката. Ще му…“

Нищо не може „Да ми…“, ако бъда избран. Преференциите на поста са впечатляващи. Даже главнокомандващите няма да могат да ме бутнат с пръст. Ставам недосегаем. Ако ме изберат.

… Избират ме. Щом съм предложен, няма начин да не бъда избран. В армията, и демократичните избори се провеждат по заповед на висшестоящите. По утвърдената технология!

Първи важен резултат. Жабите да си гледат работата. Не само за днес. Завинаги! А има и втори, и трети, а може би и трийсет и трети резултати…

Възнасянето е толкова главозамайващо, че докато приемам поздравленията, започвам да се съмнявам — дали наистина ми се е случило нещо хубаво? Ще видим… И най-пикантното — как ще се държи майорът с мен утре?!

 

… Подменили са ми човека. Този, днешният майор е едно към едно, също като вчерашния. Но е друг. Различен. Много различен.

… Когато сутринта влизам в залата и искам разрешение да остана, той става иззад бюрото, идва и ми подава ръка. Потупва ме по рамото. Поздравява ме. Говори ми нещо. Ласкаво…

Странно. Това е той… Да, той е…

А този срещу него съм аз. Да, аз съм, ама…

… Ама светът е разместен. Ласкав, добър, слънчев. Сладък като шоколад.

Трябва да се стегна! Истинският мъж трябва да умее да понася както шамари, така и бремето на славата. И, ако питате мен, славата определено е за предпочитане пред шамарите. А пък и… Досега имаше доста от шамарите… Хайде да има и нещо хубаво!

Съвземам се!

Давам си вид, че нищо особено не се е случило. Какво толкова? Бил съм на събрание, там сме си говорили. Защо хората ходят на събрания? — Да си поговорят… Много е разтоварващо! Нещо като групова психотерапия. Не давам да се разбере, че се чувствам обиден от отминалите дни. Или че очаквам кой-знае каква промяна от идващите. Майорът оценява константното ми поведение. Резултатът: Офицерът разговаря с мен, съветва се. И — о, чудо — вслушва се в съветите ми! Вечерта Македонецът ме информира, че добрият човек бил съобщил на всеослушание: Веднага след школата ще ми бъде присвоено тежко звание — ефрейтор. На жаргона — главнокомандващ. Защо пък не — в състояние съм да нося бремето на славата… Така са мислели всички диктатори и главнокомандващите. Аз, като диктатор и главнокомандващ…

Има един човек, който е ошашавен повече от мен. Сержантът. Дал е на късо и не знае как да се държи. Гласът му не е ласкав, а откровено сервилен, но има проблем с думите и подредбата им. Досега е знаел, ако насреща му стои новобранец, как да го хока и как да се прави на велик пред него. Защото винаги се е чувствал служебно велик, макар и само пред новобранците. А сега? И сега тръгва със заучени началнически фрази, които не се връзват със сервилния фалцет. Обърква се непрекъснато. Стига се до там, че даже на мен ми дожалява и се опитвам да му помагам да се справя с положението. Виж, Македонецът не страда от излишна филантропия. Гледа на забавните сцени като на забавни сцени. Смее се и по женски се пляска по бедрата.

 

Неделя, хубав и мързелив ден. Няма началници. Няма нерви за тоя, който люлее клоните. Има все още топло, есенно слънце. Все още жужат пчелички, които продължават да се ровят с похвално трудолюбие из цикламените цветове на есенните магарешки тръни. С Великият сме си застлали по едно одеало пред залата. Лежим, препичаме се като смоци и си бърборим. За началници и за мацки, естествено. Знае се, че по адрес и на двете групи се спряга обикновено един и същи глагол. Телефонът звъни. Македонецът прескача през прозореца и вдига слушалката. Рапортува уставно, после се засмива.

— Господин главнокомандващ, за тебе е.

За пръв път ме титулува по този начин. Па макар и на шега. Кой ли може да се е сетил за мен? Вдигам слушалката. Логинов. Предателят-приятел. Наистина не е лошо момче. След онзи случай непрекъснато дава да се разбере, че търси помирение. Спокойно приятелю, аз вече знам: Качествен приятел става само от истински предател. А кой глупак би тръгнал да се сърди на приятелите си?

Сега Логинов е телефонист в централата. Важна фигура. Може да разговаря с когото си иска от поделението. Може да подслушва разговорите на всички началници, по щат е първа клюкарка. Може да си говори и с мацки от града. Направо е за завиждане.

— Кажи, Логинов?

— Здрасти. Търси те един човек.

— Добре, дай ми го.

— Ще ти го дам, но да не вземеш да се правиш на интересен — кой-знае защо ме предупреждава той.

Обещавам, че няма да се правя на интересен.

— Ало?

— Здравей, как си?

Ха! Дани. Дулцинеята, с която вече официално се разделихме. Там, на обикновената улица с рекичката, в обикновения ден в края на лятото. Колко отдавна беше това? Много отдавна. Вече близо два месеца.

Деликатно… Вече сме разделени. А ми е приятно, че се обажда. И освен това, усещам една особена тръпка през корема. Условен рефлекс — този глас предизвиква тази тръпка.

— Защо мълчиш? — чувам малко тъжен глас от слушалката.

— Чудя се какво да ти отговоря, за да не пострада мъжкото ми достойнство. Вече се изежих, че държа твърдо да се разделим. А сега, ако тръгна да се разбърборя…

— Момент — вмества се в разговора вездесъщият Логинов, неизбежният трети във всеки разговор. — Дани, почакай така на телефона. Трябва да дам една линия — лъготи рутинирано той. — След малко ще ти се обадя. — Нещо прищраква, явно затваря линията към нея. — Слушай, глупако! Момичето изрови поделението, намери начин да стигне до теб, а ти ми се правиш на интересен. Я се дръж възпитано и не изтървай случая! — Това не е онзи, виновният Логинов. Този е друг. Говори с нетърпящ възражение глас. Прищракване. — Момент Дани, свързвам ви отново.

— Не ми отговори — как си? — чувам отново познатия, предизвикващ тръпка глас.

Мълча. Наистина съм раздвоен. Ако сега поддам, после ще се ловя за главата, неизбежно е. А ми е приятно да чуя гласа й. И ми минават едни мисли…

— Как съм? Ами — някак… — И пак мълча. Аз, който нямам особена близост с породата на мълчаливците.

Отново прищракване и строгият глас на Логинов. С такъв глас вероятно, Бог е хокал Адам и Ева, когато направили гафа с ябълката:

— Слушай бе, дивак! Ти какво искаш — момичето да ти вади с ченгел приказките из устата? Не усещаш ли, че още малко и ще го разревеш? Я се вземи в ръце! — Прищракване и гласът на Логинов, но с ласкава нотка: — Миличко, връзката понякога се разпада. Говорете.

Този път мълчи и Дани.

— Извинявай, свари ме неподготвен. Малко съм пообъркан. — Гласът ми звучи почти виновно. Така не бива! Прав е Логинов. Какво пък толкова, ще си побърборим. И само това! Неделя е, време за почивка и приятни, празни разговори.

— И аз съм объркана. Слушай, искам да те видя…

Подготвен съм за всичко, само не за директна атака. От друга страна, тя наистина, аха-аха ще се разплаче. А не знае, че може да ме разреве много лесно. Изкашлям се, това помагало в такива случаи.

— И аз искам да те видя — признавам омърлушено. — Ама… — Инерцията, инерцията… Уж тръгнах да се съгласявам, а продължавам да се дърпам. И защо го правя? — Искам да те видя, ама би било наистина глупаво.

— Защо? — В гласа, в който преди малко леко прокънтяваше нежно звънчето на страданието, сега се прокрадва насмешка. Усетлива е, веднага схвана промяната.

— Знаеш защо. Говорили сме по темата.

— Не си спомням… — Боже, преди секунди в този глас наистина имаше страдание. Сега има ирония. Сега тя ме води за носа. Ама съм и аз…

Прищракване. И отново гласът на Саваот-Логинов:

— Ако продължиш да се дърпаш, такъв фойерверк ще ти устроя, че ще ти светнат ушите на червено! Последно предупреждение!

Да, с такъв глас Бог е хокал Адам. Ала, нищо чудно Ева да се е държала като Дани сега… Да става каквото ще! Прав е Логинов, то бива принципност, бива, ама това моето вярно си е за подигравка. Ще се видим, защо да не се видим… Срещу портала има път, който следва брега на плитка долчинка. Край долчинката има хубави полянки. Пък, ако трябва, после ще се ловя и за главата. Няма да съм първият, нито последният…

— Поръсвам си главата с пепел — съгласявам се аз. — Само че виждането с мен не е лесна работа. Запрян съм в едно поделение. Не знам как би могла да дойдеш до тук?

— Аз пък знам — не изтърва завоюваната позиция Дани. — След около половин час ще бъда пред портала. Обичам те! — Казва го предизвикателно. Т.е. ти прави каквито искаш фасони, заканвай се както намериш за добре — аз те обичам!

То, и аз май те обичам?! Все още. Въпреки принципното си решение. Ама… Добре де, ще видим…

Може би е предзнаменование, че все пак трябваше да си удържа на думата? Телефонът звъни отново. Майорът. Обажда се от вкъщи. Дава някакво нареждания. Уж. А всъщност, проверява дали не сме хванали пътя. Неделя е. Когато липсва свещеното началническо присъствие, на войниците често им минават разни вредни мисли из главите. Та, затова не е лошо да знаят, че телефонът може да звънне и в неделя.

Тръгвам към портала. Формално, нямам право да излизам извън него, но днес е неделя, дежурните затварят по едно око, за да не видят неизбежните прегрешения, когато някоя нежност в пола ти дойде на гости.

Познатата червена кола спира точно когато пристигам и аз. Дани изхвърча от нея. Облечена е в доста прозрачна рокля на цветчета. Усещам познатата коремна тръпка. Колебая се — дали да тръгна първо към нея, или да се разбера с дежурния. Всъщност, ако той се окаже някой чвор, може да си разговаряме само през решетката на портала. Махвам й „Почакай малко!“ и тръгвам към дежурния, който се пече на слънце.

— Ще може ли…

— Ще може! Само че, къде ти е одеалото?

Военна му работа. Няма грам деликатност. Веднага заговори за одеало.

— Не ми трябва одеало. Ние…

— Ти така си мислиш. Ама щом си решил… Боецът трябва да може да се справи с положението даже и без одеало. Айде, чупката! Ама до два часа да си тук! Да не вземеш да хванеш пътя нанякъде, че ще ми разкажат игричката после… Едно цигане миналата година…

Спокойно! Аз не съм едно цигане, а отговорен боец, който, ако трябва и без одеало…

Познат аромат на жасмин. Дани разбира от парфюми и аромати. И си има един свой, по който мога да я позная и в плътна тъмнина. Прегръщам я и се целуваме. Мислех да го направя така, неутрално. Искаш да се видим, ето — виждаме се. Е, ще се целунем естествено… В следващия момент се дръпвам от нея, защото усещам, че между нас се появява един… внезапно втвърдил се… предмет. Усещам още, че се изчервявам, но Дани се смее. И нарочно се притиска към мен. Има да се ловя за главата… Но това ще е по-късно.

Тръгваме по пътя край долчинката. Държим се за ръка, като дечица в детска градина. Е, не точно като дечица в детска градина. И усещаме с гърбовете си насмешливия поглед на военния пред портала.