Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (28)

XXVI. Общи остават само звездите

Рано сутринта ми звънва лично командирът. Чест велика.

— Ела в щаба.

Тръгвам веднага. Снощи, покрай отвлечения разговор за приказната лисица, слънцето и пустинята, не стана въпрос за задействане на процедурата по уволнението. Сигурно сега ще поговорим точно за това. Приятна тема… Много приятна!

Влизам, козирувам. Той пак нещо пише. Добре не тръгнах да ставам военен летец. Тия много пишат…

— Искаш ли да направиш два-три водни скока? Мисли бързо! — делово ме поглежда белокосият.

Дали искам? — Искам разбира се… Но, също така много ми се иска да се отърва от униформата. Всъщност, вече няма за къде толкова да бързам. А ако се изнеса до края на седмицата в крайморското летище, тъкмо ще се засека при връщането с Екатерина.

— Добре, искам. Ще отида.

— Не се отговаря „Добре, искам“, а „Тъй вярно!“ — промърморва капитанът. — Не можа да научиш и на най-елементарни неща…

— Тъй вярно, не можах — решавам да го зарадвам с необходимата фраза. — Кога ми е влакът?

— Няма да пътуваш с влак. След около час ще кацне самолет, който ще натовари някои неща от тук. Отиди при твоя приятел да ти оформи документите — нарежда и вдига телефона.

Отивам при зам началник щаба. Искам разрешение за оставане по закон Божи и правила военни. Колко е приятно да козируваш, като знаеш, че ти е почти за последно… Той попълва мълчаливо някакъв лист и го оставя на края на бюрото. Посочва ми го с поглед „Взимай!“ и започва да пише нещо друго.

Щом не иска да говори, няма да го карам насила. Излизам без да искам разрешение.

В самолета попадам на самия Александър Велики. Прегръщаме се, но не мога да сдържа една реплика:

— Чу се, че не си налитал на скачане. Накъде си се упътил?

Великият се подсмихва.

— Вече разсъждавам като военен. Не налитам на скачане, ама по шест скока на година все пак правя. Плащат ми ги…

Сядаме на последните седалки. Не можем да се наговорим. Хем ни е приятно, хем… Работата е там, че здравата друса. Самолетът е витлов и термичните потоци го подхвърлят много непочтително. Все пак ми е хубаво. Отдавна не съм поглеждал земята отвисоко и току залепвам нос до илюминатора. От три хиляди метра земният релеф позагубва контрастите си. Все едно, че летиш над огромен макет от папие-маше.

Освен Велик, Александър е и лукав. Споделя свежа клюка. Има предложение да свърже бъдните си дни с армията. Като сержант. Разбирам майора. Да ти остане под ръка един тарикат, който в името на собственото си служебно благо ще ти поддържа колата и ще я пои редовно с бензин на аванта, е умно виждане с перспектива. Великият бърчи чело и се прави, че мисли. Но, само се прави. Има си друга идея…

По някое време се сещам, че не успях да хапна. Стомахът ми се свива и ми прави намеци, че би било хубаво да насипя нещо подходящо в него. Но самолетът е пълен с железа и брезенти. Сещам се за прословутата себеугодливост на Великия и го моля за коричка хляб. Намира се. Не само коричка. И не само хляб…

След малко повече от два часа кацаме. Награбват ни веднага за скатаване на парашути. Никой не ни пита дали не сме гладни? Като нормални хора след път. Добре, че на света има Александър с бездънната торба.

Докато навършат трийсетте, летците правят по един скок на година. За тренировка. Горе всичко се случва… И понеже ги охранват добре, мнозина от тях бързо оформят шкембенца. Затова ги пускат да скачат над вода. На сушата биха си изпотрошили краката. Покрай тях и аз ще видя морето отвисоко.

На сутринта се качваме с Великия във втората машина. Вертолетът пука, трещи и вози по доста особен начин. Но ни възнася бързо нагоре.

Морето под нас е спокойно. Толкова спокойно, че изглежда като гланцирано. Отдолу ни чакат един малък катер и три моторници. Правят си разпределение по радиостанцията и към всеки парашутист, грижовно се насочва по едно моторно возило да го посрещне и натовари, след като е паднал във водата.

В машината, с изключение на нас с Великия, всички други са млади военни летци. Някои от тях — вече с професионалната слава на откачалки, които не се плашат от самолет. Но сега, всички те са странно, непривично кротки. Не лъвове, а замислени котараци. Пилотите не обичат скачането с парашут. Отделянето от борда е свързано с преодоляване на някакъв много устойчив инстинкт. Определено, не се чувстват комфортно — тук и сега. Като ги гледам, излиза верен афоризма, че даже по сред бял ден, те правели нощни скокове. Нищо не виждали. Как да видиш, като скачаш със затворени очи?…

Великият е последен от първата четворка. Малко са му меки краката, но се отделя с отворени очи. С много широко отворени очи.

Куполът пришляпва над главата ми и се пълни нормално. Имам около три минути за лирични съзерцания. Гледам първо брега, покрит с гъстата четина на дървета и храсталаци. Между плътнозелената, лятна растителност, прозират покривите на къщичките. Обратно на зеления брегови оптимизъм, хоризонтът към морето е сив, почти черен. Някъде в далечината, се вижда диря от сажди — димът на кораб. Но, погледнат от тази височина, той определено не впечатлява с размерите си.

Все пак, три минути са само три минути. Докато се огледаш, водата вече е под краката ти.

Цопвам до катера. От борда сръчно улавят купола ми и го измъкват. Аз се изкачвам по страничната, въжена стълба. На палубата би било даже хубаво, ако не подухваше този лек, но остър ветрец. Работата е там, че всички скочихме по бански. Да имаше да облечем по някоя дреха сега… Треперим дружно, офицери и войници. Казват, че съвместно изживяната неприятност сплотявала хората… Може и така да е, но все ми се струва, че бихме били по-сплотени, ако не треперехме толкова…

При следващата машина се насочваме към поредния парашутист. И ставаме свидетели на запомняща се сцена.

…Оказва се, че човекът не знае да плува. Жилетката-спасителен пояс го държи на повърхността, но в такова положение, че лицето му потъва във водата. Ако си с ума си, само леко подпираш с ръце, стоиш вертикално и дишаш нормален, морски въздух. Но човекът се паникьосва, и започва да засмуква вода. Един през друг, крещим да измъкнат първо парашутиста. Но старшият на борда има друга подредба на ценностите:

— Дръжте първо купола, че започва да потъва!

Добре, че се намира моряк, който без да слуша заповеди и указания, скача във водата и бързо се насочва към давещия се. Ловко го прихваща и го повлича към катера. Измъкват го, от корема му се излива половин кофа вода и човекът тръгва обратно — от онзи свят към нашия. След като се посъвзема, дълго стои до парапета на борда и замислено съзерцава зеленикавата вода под себе си. От един младок в кариран бански разбирам, че неосъщественият удавник е пилот-вертолетчик. Скаран със службата. По стаж трябва да е подполковник, но по чин е капитан. Явно, в тези минути мисли екзистенциално. Нещо от рода: „Брей, мамка му, колко му е да се удавиш ей така, за нищо…“ Покрай него съчувствено се навърта друг военен с неизвестен чин, вероятно негов приятел. Банските обезсмислят атрибутите на военната субординация.

— Как е? — пита съчувствено приятелят.

Неосъщественият удавник повдига уморено рамене:

— Още от сутринта ми се пие коняк. Опитах да го заместя със солена вода, ама виждам, че не съм бил прав. Човек трябва да поддава на първия подтик. Щом слезем на брега, ще се налея до козирката със „Слънчев бряг“. — Отлепва се от парапета и тръгва бавно към старшия на борда. Застава срещу него, гледа го и клати глава. Весел момент. Старшият е полковник, а капитанът го гледа направо безочливо. Затова, умни хора са измислили униформите. Като ги няма върху военните организми, нещата често се объркват. Вертолетчикът процежда бавно:

— Слушай, бай пенис… Казвам ти бай пенис, за да не използвам едно друго обръщение. Селско! Повече няма да ме видиш да скоча с парашут. Нито над вода, нито над суша… — и непочтително обръща гръб на началството.

Нетипична реплика. Представяте ли си: пенис с пагони?… Старшият се опитва да излезе с шега от положението. И връща топката:

— За догодина ще те уредя с два скока. Над суша и над вода.

Капитанът вдига високо дясната си ръка. Пръстите изобразяват популярния фалически символ.

— На! Половин скок да ми уредиш, пак няма да скоча!

Друго интересно няма. След обяд, та до късна вечер, скатаваме парашути. Лягаме и бързо заспиваме. Денят бе толкова дълъг, мокър и ветровит…

* * *

Човек не може да си избяга от късмета. Оказва се, че черешката на моята торта била приготвена за друго, постепенно втасващо изживяване. На следващата сутрин, след пришляпването на напълващия се парашут, виждам нещо малко по-различно над главата си.

Платът се е скъсал през два от секторите на купола. Ако това се случи над сушата, трябва да отворя запасен парашут. Но над водата няма страшно. Нали разбирате? — Ако се изтърсиш от десетметровата кула над празен басейн, не е здравословно. Друга е картината, ако под краката ти има дълбока вода.

… Не, че ми е безкрайно спокойно, другите трима парашутисти се снижават видимо по-бавно от мен. Понеже скачам без боне, струята направо буботи в ушите ми. Адреналинът ми се е вдигнал, но все пак съм над дълбока вода. Достатъчно дълбока, успокояваща вода…

От катера явно ме наблюдават съпричастно. Малкото корабче пърпори бодро срещу мен. Отдолу нещо ми крещят и махат с ръце. И аз им махам и даже се усмихвам: „Няма страшно!“ Наистина няма страшно, докато…

… Докато не се уверявам, че може и да стане страшно. В стремежа си да дойдат колкото може по-близо, малко преди приводняването разбирам, че може да ми се случи припалубяване — катерчето се завира точно под мен. Вместо пълен басейн, ето ти празен… Толкова много вода, а аз да се издъня на палуба… Въпреки изобилието на влага, преглъщам на сухо…

Все пак дядо Боже решава, че ми е още рано да се преселя в по-добрия свят. И праща един по-силен пулс на вятъра. Прескачам катера и цамбурвам на метри встрани от него. Благодаря ти Господи за спасението! Ако разчитах на старанието на спасителите в катера, сега щях да съм доста поразглобен. Щях да врещя от болка, да дишам трудно. И да се пукам от яд, че вместо към цивилния свят, ще трябва да се упътя към отвъдния. И то след очакващи ме доста часове истински, неподправени мъки…

Благодаря ти, Господи! Благодаря! Обещавам, вече да не бъда само атеист под прикритие, а пълноценен вярващ. Обещавам… Ама ти много не ми вярвай… Вероятно ще се сетя за теб, когато пак закъсам… Ама те, и показно вярващите се сещат за теб само при необходимост. Предполагам го знаеш?…

Вечерта се разделяме с Великия. Той се връща вкъщи, при момиче, дочакало го две дълги години. Ще продължи живота си на селянин върху позната земя. Парашутизмът ще остане за него екзотично, кратко изживяване.

Аз отивам в университет. За да мога да продължа със скачането. Моята перспектива е по-шарена, но няма здравия корен на неговата.

… Ще запомня тази вечер пред лавката на малката автогара. Знаем, че от тук нататък пътищата ни се разделят. Всеки от нас е с убеждението за правота на избраната посока. Сигурно е било качествено приятелство, защото никой не започва да поучава другия, да му дава акъл за довиждане…

Отпиваме мълчаливо, на малки глътки от сладникавата ментовка и гледаме постепенно изпъкващите звезди. Всеки мисли за собствения си път.

Общи остават само звездите…