Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (2)

I. Странно, цилиндрично приспособление

Когато камионът ни изтърсва пред някаква червеникава сграда, вече проскърцват привечерните щурци. Типична военна, двуетажна постройка, която веднага получава прякор — Хамбара. Оказва се, че така са я кръстили и миналогодишните новобранци. Явно, както някои хора, и някои сгради се появяват на бял свят с прякорите си.

Млад симпатяга-ефрейтор ни поканва сговорчиво:

— Хайде лъвчета, постройте се в една редица, за да се проверим.

Построяваме се. Проверяваме се. И ни е отправена следващата учтива покана: Да заповядаме в банята. Вече съм чувал какво ли не за казармата, и затова, зад тази показна сговорчивост усещам някаква ирония. Чак толкова галантност… И то точно в казармата…

Разсъбличаме се. Всички, с изключение на Генади. Той решава да си остане по спортни гащета. Тялото му е с релефно очертана мускулатура, но въпреки това човекът предпочита да не остава гол. И преодолява първото любопитство от страна на ефрейтора:

— Боец, защо не си свалиш гащите?

В известен смисъл тая, със свалянето на гащите може да се приеме и като философски проблем. По този признак, човечеството може да боде разделено поне на две основни категории. Хора, които лесно си свалят гащите. И другите — които имат задръжки. Генади явно спада към втората група. Устоява и на втората покана:

— Боец, все пак си свали гащите!

Третата фраза вече не е покана:

— Новобранец, сваляй си гащите и започвай да се къпеш!

Изкъпваме се и получаваме армейско бельо. Отново строй. Появява се усмихнатият допреди малко и отново усмихващ се ефрейтор. Носи някакво странно, цилиндрично приспособление. Застава пред първото едро, остригано момче и кратко нарежда:

— Боец, покажи оръжието!

— Кое оръжие? — усмихва се смутено младокът.

— Това в гащите, кое друго… Хайде!

— Ама аз… — но смъква смутено дочените гащета.

Ефрейторът стиска с отработено движение приспособлението и от него изскача малко бяло облаче, което напудря мъжествените органи на младока. Процедурата се повтаря и с второто момче, и с третото. Докато ме наближават си мисля, че стигам до мащабно откритие в новия си живот: всеки боец, освен зачисленото му от армията средство за убийство, има още едно, дадено му от добрия дядо Боже. В гащите. До този момент съм мислел, че то има други предназначения, но явно не съм бил информиран достатъчно. А иначе процедурата, ако се отнесеш спокойно към нея, не е нещо впечатляващо. Когато ефрейторът стига до Генади, отново става интересно. След три последователни фрази, започващи с учтива покана и завършващи с заповед, атлетът все пак сваля гащетата, но поставя ръце на слабините си.

— Боец, мирно!

— Не мога!

— Защо да не можеш?!

— Ще го напудриш…

— Това е за твое добро, бе новобранец. Ако имаш дамски буболечки, тази пудра ги мори. Свали ръцете — отново подчертано сговорчиво го поканва ефрейторът.

— Нямам дамски буболечки и няма да си сваля ръцете! — тихо, но достатъчно категорично казва Генади.

— Добре. Вдигай гащите и си хвани ушите.

— Защо?!

— Започвай да си ги дърпаш! За да не ги издърпам аз.

Генади явно приема, че това не е лоша идея. Пред избора да те наказват или да се самонаказваш, вторият вариант е за предпочитане. Защото човек е естествено снизходителен към себе си. Подчертано старателно кръстосва ръце и започва да си дърпа ушите. Свещена простота, наивник на млада възраст. Всички, с изключение на Генади вече знаят какво предстои. С мълниеносно движение ефрейторът дръпва ластика и му пуска предписаното от грижливите санитарни органи облаче пудра в гащетата.

Шегички. Военни шегички.

Следващи стотици дни ме убеждават, че в армията шегичките са на почит. Военните шегички.

Някъде към среднощ си лягаме. Минути след това следва крясък:

— Стани, сган! Мирно!

Машинално поглеждам часовника си. Не са минути, а пет часа. Пет часа като пет минути. Магия на ниво Айнщайн. Май той беше казал нещо от рода: Ако държиш минута ръката си на парещ котлон, ще ти се стори час. Ако стоиш час време при хубава млада дама, ще ти се стори минута. Практическа илюстрация за теорията на относителността. Няма изкривяване на пространство, няма трансформация на маса и енергия.

Постепенно, осъзнавам още една особеност: В казармата абстрактните теории не вървят. А виж, мисълта за мацките например, постепенно се концентрира в масивна, изтерзана мечта. Още по-разбираемо — в постоянна жажда. Съвсем конкретна.

… Блъскайки се сънено един в друг, излизаме пред железните легла и се опитваме да направим нещо като редица. Естествено, нищо не се получава.

И тъй като нищо не се получава, започна първия урок по усвояване на казармени премъдрости. На първо време — строй. Ще последват маршировки, козируване, отдаване на чест. Все полезни и необходими знания…

На третият ден вече ми е писнало, но сам съм си виновен. Имаше едни изпити, които… Ако се бях отнесъл сериозно към тях, щях да се размина с тези съмнително-полезни изживявания.

Намираме се постоянно в състояние на глад и умора. Докато не дадеш клетва, си човек втора категория, даже по казармените стандарти. И те хранят по-тънко. Виж, като се закълнем, ще папкаме повече. Иди, че не мечтай да дадеш отговорното обещание…

Постепенно проумявам някои механизми, като в същото време правя и неизбежните фалове.

Рано сутрин, когато Венера още блести на просветващия хоризонт, ни вдигат с крясък. Командите се примесват с псувни и закани. След това избухва смях. Смеят се и младата сган, и върховните главнокомандващи — ефрейторите.

Животът не е нито само чист, нито само мръсен. Животът е такъв, какъвто е. Казано с езика на художниците-приложници, той е меланж. Възсив меланж.

Опитват да ти бръкнат в душата. Често с мръсни ръце. Често успяват. Но, ако се свиеш като таралеж, ти пък можеш да дадеш възможност на някой от главнокомандващите да се понабоде.

А всъщност, главнокомандващите са също хлапаци като нас, само че влезли година по-рано зад зелената ограда. С перспективата да се измъкнат с година по-рано. Подбрани са сред тия, които се радват на възможността да се сродят с властта. Имат достатъчно характер да ти набиват обръчите, докато счетат, че си придобил необходимата за армията пластичност — това искат от мен, това и ще бъда.

Бързо усвоявам основна постановка. Изсивявай. Сливай се с околните. Бъди хамелеон. Не проявявай инициатива. Мълчи си. Някой и да вика, ще повика, ще повика и ще престане. Нали така?…

Почти винаги е така. Освен, ако не издържиш и се опиташ да се направиш на Робин Худ, например.

 

Сутрин в пет ставане, упражнения и нещо като крос. Километър-два. Стадото се води от ефрейтор, обут в маратонки. След него подтичват хипопотамите-новобранци с дебели зимни клинове и тежки обувки. Ефрейторът подтичва изящно и бодро се подиграва на сганта. Вероятно и това е възпитателна мярка…

За мен кросът не е проблем. Две-три години съм тренирал бягане и това ми е натоварване за малкото пръстче. Но си трая. Такива са правилата.

Една сутрин ефрейторът се залепва за Боч. Боч, остригано селянче, яко за трима. Може да вдигне на раменете си кон. Но в тичането никакъв го няма. След двеста метра вече диша апоплектично. Освен другото, е наивен като пубертет и безкрайно чувствителен към подигравки. Може би затова той е един от първите, с които се сприятелявам. Опитвам се да му внуша някои постановки. Той се съгласява с мен, но си остава наивен и уязвим селски романтик.

Тази сутрин ефрейторът го е набелязал и му вади душата с тичане и подигравки. Боч не издържа и се разплаква. Прикляква премалял и се опитва да скрие сълзите си, но те напират. Ефрейторът се засмива доволен и продължава с подигравки във вид на поучения, но някак по-милостиво. Когато ти бръкнат в душата, а ти се разревеш, подсещаш, че вече си обработен. Ако искам да си остана в групата на умните, просто трябва да замълча. Като другите умни мълчаливци. Не съм докрай последователен:

— Ефри, остави това биче, ела да си потичаме двамата — поканвам поучаващия. Той ми се усмихва приятелски:

— Младото проявява инициатива? Да видим…

Просто е. Трябва да потичаме, после аз да оплета крака и да вдигна ръка: „Край, предавам се!“ Ще последва снизходителна усмивка, а може би и потупване по рамото — новобранец, къде си тръгнал да го мериш със стария?…

Знам този сценарий, но нещо не ми пасва. Защо пък да не чукна стария по носа?

Пробягваме една дължина на пистата. Около три километра. После се връщаме обратно и започваме да правим обиколки на малкото футболно игрище. Новината вече е плъзнала. Един новобранец се опитва да се ежи на старите кости. Има какво да се види…

Дадеш ли заявка, отстояваш позиция. И си носиш последствията. Нещо като боксов мач, само че не се бием по носовете. Но трябва да се излъчи победител, вече няма връщане назад. Кастата на старите срещу сганта на младоците. Имам съмнение, че тук провокират непрекъснато себедоказването. И конфликти, които могат да бъдат поставяни под контрол. А може би нашето е просто заяждане между зелени глави в зелени униформи?

… Подвикват ни като на състезателни коне.

След половин час започва да ми се струва, че всяка крачка ще бъде последна. Но и ефрейторът не е по-добре от мен. Нищо, че бяга със спортни обувки… От тук нататък обувките не играят. Важно е кой повече вярва на себе си. И той е разбрал, че се е впрегнал глупаво, затова ми изсъсква тихо, на пресекулки:

— Новобранец… спирай… иначе… лошо… ти се пише. Чуваш ли?… Новобранец…

Чувам естествено. Но не отговарям. Не искам да си нарушавам ритъма на дишане с безсмислени приказки. И съм решил, че може да пукна, но няма да спра.

Ефри не издържа. Пада по корем, разревава се като хлапе и започва да бие с юмруци земята. Изплюва някаква противна тревичка, която без да иска е захапал. Къде отиде величието, което го поставяше над нас, презрените? Правя още една обиколка и се срутвам до него.

Някои опитва да се засмее окуражаващо, но е зашамарен с реплика:

— К’во се хилиш бе, новобранец? М’рр-но!

Зяпачите се разотиват. Има тихо мърморене и подсмихване. Никакво чудо не е станало. Един рунд, погрешка е спечелен не от когото трябва. Но предстоят още толкова рундове…

Предполагам го знаете?… Това особено състояние… Привидно, нищо не се е променило. Всички разговарят нормално с теб, не те отделят от групата. Ти си един от всички. Бобче, от двете шепи бобени зърна. Но нещо е променено. Усещаш го по косите погледи, в които се чете какво ли не: съчувствие, насмешка, очакване — да видим какво ще се случи. Какво може да се случи?

Обядът привършва. Друг ефрейтор, не сутрешният, нарежда:

— За чиниите остават! На първо място Маратонецът. И още…

Ефрейтор Кузманов е красиво момче. По женски елегантно, с леко капризни, кестеняви очи. За такива очи момичетата дават… каквото им поискат… Кузманов знае, че е красив. И е на позиция. От висотата на положението си, той ме обзавежда с прякор. Какво пък, „Маратонец“ не звучи лошо.

Само че, аз вече знам и друго. Че тия, от групата на „…и още“ ще се сменят. Днес ще мият до побъркване, но утре ще мие някой друг. А Маратонецът ще мие чинии след обяд и след вечеря. Днес. А утре — след закуска, обяд и вечеря. Както и вдруги ден, по същата програма. До деня, в който наведе глава и се покае.