Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (12)

X. Невзрачна, провинциална братовчедка…

Неделя вечер е и сме извън оградата. Великият мъкне торба с пилотски парашут, който трябва да занесем на летището, където ще караме школата. Този парашут е като котва — щеш не щеш, трябва да се въртиш край нея. И да се чудиш какво да правиш. Билетите са за нощния влак.

Отпуснати са ни няколко скъпоценни часа, за които си мечтаехме. Ето, имаме ги, но не знаем какво да правим с тях. Студено, неприветливо. Не знам как я нагласихме, но сме и гладни, а няма откъде да си купим нещо за хапване. Улиците край гарата са празни, като преди бомбардировка. Скъпоценните часове се превръщат в нещо мъчително непотребно.

Най-после влакът пристига. Ако употребя съчетанието натъпкан до пръсване, ще ползвам един наистина много деликатен израз. С мъжка борба успяваме да се наблъскаме някак в коридора на един от вагоните, срещу счупен прозорец. От него вее и набива леден въздух, примесен с дребните съчми на безнадежден, есенен дъжд.

Нощта е ръждива и особено неуютна. Край нас се изнизват светлинките на крайни квартали и малки селца. Мракът е полепнал около всичко материално. В такива вечери хората с неустойчива психика посягат на живота си, а „отворените“ събират край себе си наивници, за да им разправят истории за вампири и самоходни скелети.

Висим в коридора без особена надежда да се класираме до място в някое от купетата. По едно време Великият все пак успява да хлътне на топло. Пет минути по-късно подрежда звездите така, че и за мен се намира място. А нещото, което се случва през следващия половин час е трудно да бъде описано. Разказите за змейове, черни дупки и космически катастрофи бледнеят пред изживяванията, които са минали през главата на моя колега. Той е безстрашният воин, оживял плъзгайки се по заледен склон тогава, когато парашута му е отказал да се отвори. При друг случай е догонил във въздуха объркано момче, забравило да дръпне ръчката и фучащо към неизбежния удар със земята. В последната десета част от секундата е отворил парашута му и по чудо сам е оживял. Той…

Той… просто още не се е качвал на самолет. Но това го знам само аз. Не и тия шарани, които го гледат наистина с отворени уста. Ако ползвам скучното сравнение, сега той великодушно им подава бастун, а те кълват като невидели. Както върви, след малко биха клъвнали и на дръжка от лопата…

Отвреме-навреме съм призоваван като свидетел при описанието на поредното чудо. И през ум не ми минава да го разоблича. Кимам авторитетно — да, така беше! Покрай умонепостижимостите на Великия, се оказва, че и на мен ми се е случвало това-онова. Разбира се, доста по-постничко от неговите изживявания, но все пак…

По едно време вади от парашута лъскавия кислороден прибор и започва да просвещава аудиторията, че това е „…една такава джаджа, която изхвърля пилота от кабината, ако самолетът се подпали, например…“ Няма значение, че приборът има съвсем друго предназначение — щом е казано от Великия, значи е вярно… Разбира се, думите му се приемат едно към едно. След малко дотърчават кондукторът и началник-влака с идеята да изхвърлят „джаджата“ през прозореца, за да не избухне в купето.

Предвиждам скандал, но Александър Македонски се пресътворява в Йоан Златоуст. Резултатът от бясното налитане на усърдните чиновници е, че се преместваме в купето на началник-влака. Появяват се бутилка с бодлив препек, два буркана с домашна туршия и голяма, топла селска пита. Заедно с питата върви огромен печен петел с разните подправки към него. Петелът вероятно е пернатият Иля Муромец и клането му е трагедия от околийски мащаб. В колко ли селски курници кокошките сега плачат?…

Но пък е вкусен… Бихте ли се съгласили с постановката, че лошите дела предизвикват задължително неприятно усещане?…

И още нещо. Македонецът с лекота събужда бащинските инстинкти на двамата мъже. Те хапват по малко и току тикат към нас ту бутилка, ту буркан, ту парчета мръвка. Казват, че по света имало гладни и жадни… Как да повярваш на такива наивни постановки?!

Ако потвърждаването на чужди лъжи е смъртен грях, само тази вечер съм си заработил за вечно пребиваване в ада. Но съм спокоен. Вярно, лъжата е в челната десетка на смъртните грехове. Но тя е невзрачната провинциална братовчедка на фантазията. Досещам се, почти съм сигурен, че мястото на математици, физици и писатели просто не е в пъклото.

Някъде към обяд пристигаме в поделението. До вечерта се събираме — дванадесет остригани лъвчета, на които предстои да прекарат доста време заедно. А на другата сутрин пристига началникът на школата — едър и здрав като мечок майор. И името му е впечатляващо, усойно — Вълков. Вечерта изскубваме от някакъв сериал прякор по сходство и Вълков става майор Волф. Същото, само че на немски… Човекът излъчва сдържана енергия. С такъв просто нямаш желание да спориш. Лъвове, мечка, вълк. Школа ли сме или менажерия?

По силата на най-демократичния военен принцип — единоначалието — съм назначен за старши на лъвския прайд. Столичният шеф се е обадил на майор Фолф и му е подсказал: „Виж, пращам ти един много сериозен боец, дай му възможност да се развива…“

Даже след неочакваното ми комитетско израстване, не съм променил отношението си към казармата, така че новото назначение въобще не ме радва. То може да изглежда лъскаво, но въпросът си има и чисто прозаична страна. Старши на тая орда означава, че ще трябва да паса зайци с тъпан. И когато някой от тях направи гаф, виновните ще са двама — заекът и моя милост. Перспектива, няма що…

Завалява първият сняг. Чист, бял, носталгичен. Вечер се събираме, бърборим си… Странно, но тия диви момчета започват да пеят с някаква непонятна нежност песни от скорошното детство: За отъпканата пъртина, за дядо Коледа, за звънчетата… Попеят, попеят и току хванат пътя към селската кръчма. След като много добре знаят, че нямат право да прекрачват оградата. И тук, естествено има ограда. Какво би била една уважаваща себе си казарма без оградата си?… А аз, като глупава кокошка се опитвам да ги убеждавам колко е добре да си стоят в курника — парашутната зала.

Не, че съм толкова примерен. Две вечери и аз излизам с тях до опушеното приземие. Но това, което търся, не се намира в него и затова предпочитам да оставам в залата.

Знаят, че няма да ги издъня пред майора и със скрита, но ясно доловима ехидност, ми се качват на главата. Решавам въобще да не се впрягам и им обяснявам действието на проверения принцип: „Всяка коза — на свой крак!“ Разбирай, ако нещо се случи на някого, той си носи и последствията… Чуват ме и се съгласяват с мен. Теоретически, въпросът стои точно така! Практически? Абе, ще видим…

Сутрин дремят на занятията и доста симптоматично ухаят на бъчва. За сметка на това, подчертано уставно изпълняват всичко, което им наредя. Друг е въпросът, че аз им нареждам това, което е наредено на мен. Казано на модерен жаргон, аз съм медиатор между майора и ордата в униформи.

Все пак нещата вървят, зимата става от бяла още по-бяла, някакво странно спокойствие затиска поривите даже на нерваците, с които армията е пълна.

Имам достатъчно време да спя. Да си спомням хубави моменти от неособено богатата ми биография. Да си мечтая за разните неща, които трябва да ми се случат в бъдещето. Като правило, мечтите ми започват от момента на излизането от затвореното пространство.

Със странна настойчивост, често ме навестява споменът за онази магия от иконата. По някакъв начин тя е влязла в съзнанието и кръвта ми. Да, това е нещо като влюбване, но не в жена, а в недостижима фикция. Нямам добрата механична памет на художник, но иконата лесно се появява пред очите ми почти на живо. Знам частичното обяснение. Имам нужда от жена край себе си. От жива, дишаща, нежна и глуповата младост, която да озонира и придава свежест на живота ми. Света Екатерина не е това, което търся. По-скоро е идеала, към който подсъзнателно се стремя. И все пак я обичам.

Доста бързо се излекувам от Дани. Терзанията отпреди месец ми изглеждат детински и се чувствам ужасно горд, че още през лятото се проявих като мъж и й казах категорично, че… Разбира се не съм забравил и за полянките край малката рекичка. Ами, хубаво беше… Наистина хубаво, но наистина за последно…

Осъзнавам мъдростта на мисълта на Еклезиаст: „Всяко нещо на тоя свят има своя час и своето време…“ Просто на някои неща часовете им са отминали. Има и други, които предстоят. За тях си струва да се живее. Знам, че някога ще умра, но на този етап мога да разсъждавам като практически безсмъртен. В тези дни съм един… малко тъжен дървен философ, който се опитва да проумее света и мястото си в него. И тъкмо си помисли, че нещата са се подредили…

… В една от почивките между занятията, майорът ме извиква в стаята си. Показва ми с жест стола срещу себе си. Сядам.

— Нека приемем, че това е неофициален разговор — започва спокойно той. — Нека приемем още, че едно птиченце ми е казало, че някои бойци от школата ходят по вечерно време някъде, където не трябва да ходят. Нека приемем — продължава монолога си майорът — че все още може да бъде избегнат моментът на достигането на официалната информация до мен. Защото, ако тя достигне, ще трябва да взема мерки, от което никой не печели. Какво ще кажеш по въпроса?

Какво мога да кажа? Ами първо, че тоя сорт птиченца растат навсякъде и от тях отърване няма. Те са снесли в ухото на когото трябва каквото трябва. И сега майорът постъпва умно и човешки — потупва по самара едното магаре, за да се сетят и останалите магарета. А ако не се сетят? — Знае се какво се случва на магаретата в такива случаи — магарешки бой… И не е задължително боят да бъде в буквалния смисъл на думата. Има си начини, чрез които боли повече от шамарите.

Лъвове ли сме или магарета?

Всъщност това, че информацията е стигнала до майора, можеше да се очаква. За случая немците имат хубави думи за илюстрация: „Когато на магарето му стане най-хубаво, отива да се пързаля на леда.“ Знае се, как би се почувствало едно магаре на лед — ами горе-долу така, както се чувствам аз пред майора.

— Нека приемем, че все още може да се направи нещо по въпроса — предлагам след кратък размисъл в негов стил. Липсва ми увереност, че ще успея да се справя, но началникът невинаги подава протегната ръка към ръката ти. По често, ръката му тръгва към носа ти — в юмрук. Трябва да опитам да се възползвам от шанса.

— И помни, това беше неофициален разговор — напомня ми майорът. Става и ми дава гръб. Това е, оправяй се!

Не мога да събера тези коравоглави, иначе нелоши момчета, и да им кажа направо: „Майорът нареди да ви предам, че…“ А по какъв друг начин да им налея в главите, че могат да си икономисат главоболия? Още повече, че веднъж вече им говорих по темата.

Надвечер, когато шефовете се изнасят, все пак събирам сганта. Въобще не мисля да ги глезя. Всеки има право на избор.

— Имам информация, че майорът вече знае за кръчмарските ви похождения — казвам, колкото се може по-спокойно първите си думи. — Хубаво би било да си направите, всеки за себе си, някои изводи. Даже лекият вариант за санкция при тези минусови температури тежи повече от едно наливане в кръчмата…

— Кое наричаш ти лек вариант? — пита разсеяно Хици.

— Декада в кауша…

— Какво, какво? — не ме разбира той.

— Десет дена в ареста бе, брато — осведомява го най-близкия му приятел Тони. — Ако те хванат, десетарката не ти мърда. Прав е човекът. А ти откъде знаеш, че майорът е в час? — обръща се към мен.

— Птиченце ми го каза — използвам готовото обяснение. — Или, ако ти харесва повече — неназован източник…

— Нещо много го увърташ — поглежда ме злобарски Хици. — Ако портиш, прави му сметката, ще береш ядове!

— Нито портя, нито ще бера ядове — гледам го в очите. И се обръщам към останалите: — Това имах да ви кажа! — Знам, че многото приказки разводняват нещата. Затова се въздържам да демонстрирам ораторски възможности.

След вечеря, всички се прибират в залата. С изключение на Хици и Тони. Те тръгват по отъпканата пътека към селото.

Хици е бивш национален юношески шампион по свободна борба. Има великолепно, атлетично тяло. И мозък на пиле. Виж, злобата му е в повече, ала това си е негов проблем. Не съм му бавачка в детската градина. Тони е по-тежък, а нерващината му е в доста по-малко количество. Не, че е чак добряк, но от Хици лъха студена ярост. В спорта това може би му е вършело работа…

Излизам от залата и тръгвам срещу туфата от дървета насред полето. Снегът скрипти под обувките ми, а от пепелявото, тъжно небе, се донася протяжен грак на невидими птици. Душата ми е размътена. Не мога да възприема в необходимата степен здравословния егоизъм, който би ми икономисал неприятностите. И по-нататък, в следващите години, май ме чака тази непрекъсната борба с всепобеждаващата, универсална глупост. „Адът, това са другите.“ Но нали, за околните аз пък съм част от другите… Хем съпричастен, хем различен. Разбираема е позицията ти само ако се наблъскаш всред стадото. Там можеш да се хапеш и риташ с другите магарета и няма кой толкова да ти придиря.

Заобикалям дърветата и спирам като закован. Слънцето, затънало наполовина в приземната мътилка, блести във воала на студен, ален залез. Толкова е красиво, че усещам нещо като събуждане след унес. Усещам и студа от тънкия, пронизителен вятър, който просвирва над земята.

Прибирам се в залата. След като си се разходил по хрущящия сняг, топлината, излъчвана от печката сгрява не само тялото, но и душата. Оказва се, че и без бутилка, вечерта може да бъде хубава. Ако войнишкото братство не е поетична фантасмагория, а нещо наистина съществуващо, в тази вечер то се настанява тихо между нас. Говорим си за ония, различните дни… Прекъсваме се един друг, всеки вади от торбата със спомените нещо, което иска да сподели. Оказва се, че мнозина са очаквали днешното предупреждение. А и повечето са посвършили парите.

Имаме легла в общото помещение, но често оставаме да спим в залата и това се приема за нещо нормално. Вече не ни мърморят и не ни правят внезапни проверки. Нали сме накуп…

Аз си имам подвижен хамак от спирачен парашут. В него се спи по-хубаво, отколкото върху легло. По някое време се намествам в хамака и поемам към страната на сънищата.

…Но вероятно съм си забравил визата. И някой божи чиновник ме връща отново към действителността. С шамари. Всъщност, шамаросва ме не божи чиновник, а Хици. Налял се е, злобата е изкипяла, намерил е и повод:

— Ще портиш пред майора… А, гадино!

Гаден е животът! Гаден е! Но не аз го правя такъв!

Някаква невидима сила ме подхвърля нагоре. Хици е злобар. Но аз вече не съм само злобен. Бесен съм! Не чувствам болка от ударите му. Същата невидима сила ме блъска към него. Не й се противопоставям. Мълча и бия!

Животът е гаден! Гаден е! Но не аз го правя такъв, а такива малоумници като теб…

Пред очите ми пада пелена. Това е познато състояние. Когато пелената е пред очите ми, нямам спомен какво ми се е случило. После не се гордея със себе си, но… Пелената пада тогава, когато светът се сгромолясва отгоре ми… И е като природно бедствие, непредотвратимо.

… Постепенно ми просветва. Двама-трима, пречейки си в тъмното, опитват да ми усучат ръцете, но не успяват. Разхвърлям ги с неподозирана и за самия мен сила и продължавам да блъскам тялото под себе си. Но чувам тихите думи на Алеко:

— Спри. Стига му толкова…

Ако искаш да те чуят всред врявата, трябва да говориш тихо. Пишеше го някъде. Алеко не налита на четене, но е усетлив.

Спирам. Някой успява да намери ключа от лампата. Облива ни ярка светлина.

Яхнал съм Хици през кръста. Той е целият в кръв. Поставил е ръце пред лицето си в отчаян опит да се защити. И аз съм в кръв. Като касапин.

Прав си в песимистичното си отношение към хората, Господи… Ние сме отвратителни!

Ако в този момент имам под ръка пистолет, ще застрелям Хици… А после ще го насоча в слепоочието си без капка жал.

Ставам и усещам, че залата се върти пред очите ми. Мразя този кален свят! Мразя го! Спирам за момент. Сега трябва да се стегна, не да ходя и да се люлея! Добре, получава се…

Отивам до помещението с чешмите. Пускам ледената вода и започвам да се мия. Мия се бавно и гледам без мисъл в главата, как водата от бистра се превръща в бледочервена.

Връщам се в залата, преобличам се без да бързам, лягам върху масата. Заспивам на секундата. Терзанията оставям за утре, на бистра глава.