Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (27)

XXV. Слънцето и пустинята

Освободени сме от всички задължения. Можем да се отдадем изцяло на копаенето. Привилегировани, като младоженци през меден месец. Само че вместо страст към жена, трябва да обожествяваме кирка. И понеже сме под носа на дежурния, сме осенени с още едно благоволение — можем да копаем и през нощта. На хлад. Нещо като грижа за човека. Теоретически, войникът също бил човек… Има категорично условие — докато не изкопаем канала, да не се обременяваме с мисли за уволнение.

Яд ни е на капитана! Яд ни е, та се пукаме! Не можеш да го изтъркаляш, даже в най-смелите си мечти. А умее да събужда симпатия. Хем те е яд, хем…

Първата сутрин отиваме рано. Докато още не е напекло. И установяваме, че дълбочина от петдесет сантиметра се изкопава след двайсетина удара с кирката. Ако удряш така, че да ти се откачат бъбреците. След такъв удар пада малка шепичка пръст. За Коледа ли си мислех? — Много оптимистично съм бил настроен. До другата пролет, евентуално може и да свършим…

Отиваме под сянката на едно дърво и сядаме. Обявяваме час за размисъл. Да спазарим някой тракторист от селото? Липсва точно такава машина, а и номерът няма да мине. „Без трактори и тарикатлъци!“ Всъщност, втори вариант въобще не ни идва в главите. На обяд ядем без апетит.

Ясно е, че няма да ни оставят до Коледа. Но ще ни накарат да изчакаме една десетдневка, след като другите си тръгнат. Ден от тия, десетте, ще тежи за двайсет. Кофти живот…

Въобще, раздялата с поделението е предмет на много мечти. Как ще си тръгнеш, на кого какво ще кажеш, какъв маймунски номер ще сътвориш за последно… И лъвовете мечтаят понякога да правят маймунски номера.

Има един бленуван ритуал. Да излезеш през портала със задника напред. После да се обърнеш и да хвърлиш зад гърба си камък със заклинанието, кракът ти повече да не стъпи тук! Хубаво заклинание…

Оставят ли ни десетина дни след другите, ще ни идва да хвърлим не камък, а канара…

Привечер отивам пак до портала. Говорим си с дежурния. Човекът изказва съболезнования. По начин, от който ме заболява още повече. Слънцето, нажежено до червено, се готви да се пъхне между няколко светлоохрени, пухени облачета. На това слънце вода не му ли се допива? Защото на мен ми се пие. Влизам в къщичката и си наливам чаша прохлада от чешмата в ъгъла.

… Чакай, чакай… Чешма в стаята, наклон надолу… По този склон върви пътеката, край която трябва да изгризем канала. Звъня на дон Паскуале!

— Идвай!

Идва. И ме гледа въпросително, с надежда.

— При теб трябва да има маркуч…

Плясва се по челото. Ей такива хора обичам. Дето вдяват от половин дума. До полунощ стоим пред портала и се занимаваме с хидромелиорация. После приспиваме няколко часа. Рано на другата сутрин идваме с кирките.

Това е друго нещо… Така могат да се изкопаят и по двайсет метра на ден. Значи, за пет дни можем да свършим. Което не би било особено умно. След кратко съвещание, вземаме стратегическо решение — ще копаем по четири-пет метра, а около петнайстия ден даваме на форсаж.

Закусваме с апетит. И лягаме да подремнем. Предиобедният сън бил много полезен. Особено за лъвовете.

 

На четвъртия ден дон Паскуале ме осведомява, че ми е приготвил приятна изненада. Аз съм „за“ приятните изненади. Още повече, че не изобилстват в казармата. Опитвам се да разбера за какво става въпрос, но той се прави на интересен. И кой-знае защо, в три следобед, в най-голямата жега, ме изкарва да копаем. Не го разбирам, но… Не, че копаем, ама се мотаем около рова. По някое време долу, при гарата притропва пътническият влак. Пътуват си хората. А ние клечим тук доволни от съобразителността си, че ще копаем така, а не иначе. Мизерна радост…

По пътеката се задават две нежности в пъстри, летни рокли. Приближават ни, едната от тях махва приветливо с ръка и тръгва към дон Паскуале. Целуват се. Другата стои отстрани и леко объркано се усмихва. Донът ни сръчква:

— Запознайте се де, какво се ослушвате!

— Бистра.

— Владимир.

Донът ме придърпва настрани:

— Правиш какво правиш, да е набързо. Трябва да си тръгнат с влак, който е след час и малко. — Не губи повече време в обяснения. Хваща дамата си през кръста и я повежда към близките складове. В тях има местенца, които стават и за… интимни контакти. Не, че са удобни, но това предлага заведението. Войнишка работа…

Бистра е слаба, но жилава. С малко, фино лице и очи маслинки, които блестят привличащо. Не е красива, но има излъчване. Изглежда малко притеснена. Как да й кажеш: „Хайде да отидем оттатък и да се изчукаме“? От друга страна, щом е дошла до тук, може би има едно на ум? Въпросът е как да подходя — без да я засегна, но и без да губя евентуалния шанс…

Щастлив човек съм! Миналото лято Великият ми доведе Екатерина, сега дон Паскуале ми поднася друг десерт на табличка. Наистина, Бистра не е от класата на Екатерина, но… Да беше поне тъмно. На тъмно можеш да икономисаш част от протокола по сближаването.

— Ела да седнем под оная сянка — предлагам.

— Ами добре — съгласява се Бистра. Не е от войнишкия контингент, свита е.

Сядаме под сянката. Сега трябва да намеря тема за разговор. Но да не се увличам в приказки…

— Приятелки ли сте с момичето на дон Паскуале?

— Да, може да се каже първи приятелки. Споделяме си това-онова… — усмихва се тя.

— Ще сподели ли с теб какво й се е случило в складовете отсреща? — гледам я в очите.

Тя се засмива предизвикателно:

— Защо пък да не сподели…

— А искаш ли и ти да имаш какво да споделиш с нея? За днешния ден…

Поглежда ме бегло и малко забавя отговора си:

— Ами, добре…

— Изчакай ме там — показвам й с ръка. — Ще отида да се избръсна и да мина през водата.

— Ами, добре…

Добре, щом е „Ами добре“. Дон Паскуале трябваше да ме предупреди за какво става въпрос. Мога ли да прегърна момичето такъв, брадясал и потен? Побягвам към басейна, преплувам го от единия край до другия, както съм с дрехите. Приключихме с къпането. Влизам в залата, вземам самобръсначката и отивам до тоалетната. Някой пак е счупил огледалото. Ще трябва да се бръсна опипом. Щом трябва… Крем, няма крем, ще минем без крем. Май си направих ранички, беше добре да има малко крем… Преобличам се бързо. Виждам върху дланите си петънца от кръв.

Изхлузвам се през храстите. Бистра стои в сянката на сградата. Махвам й с ръка да дойде към мен. Когато ме доближава, ме оглежда и се усмихва някак особено, но добро. Обяснявам и с жест, че се влиза ето през този разбит прозорец. Вътре е приятно прохладно. Мирише на изкуствен тор и жито. Това предлага заведението…

Прегръщам я през раменете и започвам да я целувам по врата, по очите… Не знам защо, но никога не започвам с целувка по устните. Тя потръпва в ръцете ми. Живее от другата страна на оградата, но не е от отворените. Насъбрала е енергия за ласки. Тялото й реагира с готовност на моето. Господи, ще ти поблагодаря, но после… Сега имам работа…

Отново установявам, че въздържанието си има и добра страна. В редките случаи, когато имаш в ръцете си момиче, усещаш истинска, стопроцентова вибрация. С цялото си тяло и аурата покрай него. Бистра не е от обиграните, но трепти. Из главата ми се върти някакво недооформено сравнение с музикален инструмент, може би със стенеща виола. Виолистът, разбира се съм аз… Но сравнението така си остава недооформено. Нямам кога да се занимавам с музикално-поетични алегории…

… Лежим върху някакви чували. Тя ме гледа и се усмихва.

— Какво присмехулстваш?

Мълчаливо вади от чантичката си огледалце и ми го подава. В полуздрача виждам лицето си доста неясно. Ставам и отивам до прозореца. Оглеждам се.

Мамо-о-о… Какъв съм, клан-клан-недоклан… Нарязал съм си физиономията поне на двайсет места. И меко казано, не съм особено привлекателен. Кръвта вече се е съсирила, но…

Връщам се при Бистра. Лягам до нея и я прегръщам през раменете:

— Добра душа си ти… И дари с любов бедното си, недозаклано другарче…

Тя се смее:

— Така споменът ще остане за по-дълго време. Ще има какво интересно да споделя с приятелката си… — Ослушва се, залепила глава на гърдите ми: — Как тропа само… Страшно сърце имаш…

— И обичам да се фукам с него. Току намирам повод да си го похваля. Но ти си първата, която ми направи комплимент предварително. Добро попадение! Погъделичка суетата ми по много приятен начин…

— Значи си малко суетен?…

— Не знам дали е само малко? Даже имам подредба на степените си на суетност.

— Да чуем…

— Когато ми кажат, че съм умен, ми става приятно. Леко, суетно-приятно. Но си помня и магариите. Така че, се радвам колко съм умен, но с едно на ум. Когато ми кажат, че съм красив, също ми става суетно-приятно. Но с още по-голяма доза резерв. Защото знам, че не съм хубавец. Когато ми кажат, че съм велик чукач — и това ми се е случвало да чуя — пак усещам приятната суета. С още по-голяма доза резервираност. Как можеш да бъдеш велик в нещо, след като зависиш от най-ленивия и своенравен орган?… Виж, когато ми кажат, че имам сърце на атлет, наистина и непристорено съм доволен. Сърцето ми, милото, блъска ден и нощ. Всяка секунда. Отговорно и без да се пазари. Обичам си го без всякакви резерви. Без да искаш, ми направи най-приятния комплимент.

Лежим сгушени един в друг и просто ни е хубаво. Колебая се дали още веднъж да не прегърна настойчиво Бистра, но май е изминал вече повече от час? Очаквам всеки момент да чуя подсвиркването на дон Паскуале.

— Защо нямаш приятел? — стресвам я с внезапен въпрос.

— Откъде знаеш, че нямам? — тихо отвръща тя, без да отлепва глава от гърдите ми.

— От начина, по който ми реагира преди малко. Едно момиче, което прави често приятното упражнение, трепти по доста по-различен начин — отвръщам спокойно.

— Много разбираш от реакции… — Не се сърди, просто връща топката по тревата.

— Много не разбирам. И нямам претенции за висока квалификация. Но имам малко опит…

— Ами, нямам — изплюва камъчето Бистра. — Имаше един, който кара камион. И мечтае да стане бакалин. Беше най-подходящата партия, опитах, но е без аромат и вкус. Известно време се насилвах, но не се получи.

— Смени обстановката.

— И това опитах. Две години поред кандидатствам, но се издънвам на приемните изпити.

— И сега? — Питам, но вече съжалявам. Прекалено се задълбочих. Може би не й е приятно да споделя неудачите си…

— Сега имам светла перспектива. Ще ставам сладкарка — без грам емоция ме информира тя.

Отвън се чува бодрото подсвиркване на дон Паскуале. Тъкмо навреме. Пооправяме се и излизаме. Слънцето прерязва с нетърпима светлина очите ни.

Донът е седнал с момичето си под сянката до склада. Махва ми да отидем при тях, но Бистра ме лови за ръката:

— Чакай… да ти кажа нещо… — пак е малко притеснена, но се усмихва.

Иска ми се да й икономисам изричането на някои трудни за произнасяне признания.

— Виж, ако искаш да ме похвалиш, изчакай. Да ти кажа аз две хубави думи! Наистина ми беше много приятно. И не помислих, че си еднодневка. Разбирам, че понякога се налага сближаването да стане по-бързо. Просто защото хората не разполагат с достатъчно време. Бъди по-смела, не се притеснявай! И на мен ми беше малко трудно в началото, видя го… — Привличам я към себе си, целувам я по очите. Усещам солен привкус… — Ей, ей, не така, тръпката ни е дадена за радост, не за плач… — Тя се притиска към мен:

— Никога не съм допускала, че… Благодаря ти! — Казва го искрено, усещам, че и моето гърло се свива. — Няма да ти напъхвам насила в ръцете листче с адрес… Виж, знам, че ще прозвучи не на място, но… Ако искаш, можем и да се… оженим… Извинявай, говоря глупости. — Притиска още по-силно глава в рамото ми, вади опипом кърпичка от чантичката и без да ме гледа, избърсва очите и носа си. Чак тогава повдига поглед и опитва да се усмихне. — Извинявай, знам, че е глупост! Сама ти се напъхах в ръцете, пък сега искам да… Просто излезе из устата ми преди да успея да се спра. Нали не ми се сърдиш? Ние, жените, като клъвнем и току заговорим за женитба…

Притискам я към себе си, но мълча. Не смея да говоря, защото… Смешно е, но дали и в моите очи няма сълзи? Тя се опитва да се отлепи от мен, но аз не я пускам. С разсъдъка си го разбирам. Бил съм зажаднял за женска ласка, тя — за мъжка. И двамата сме били притеснени един от друг, но нещата потръгнаха и затова беше този изблик. Стоим още малко прегърнати. Дишането ни става равно. Можем да се разлепим.

… Слизаме по пътеката да изпратим момичетата до гарата. Влакът е след десетина минути. Затова дон Паскуале се разсвирка. И то точно навреме, за да успеем да си кажем по две нормални думи преди да се разделим. Има усет към организацията, човекът. След казармата сигурно ще стане отговорен лъв в някакъв прайд.

Не трябва да слизаме до самата гара, защото може да ни види вражеско око. Целуваме се с Бистра. По бузите. Тя ме поглежда и едва доловимо прошепва:

— Извинявай за глупостите, които…

— Това са едни от най-милите думи, които съм чувал. — Вече съм се взел в ръце. Иска ми се да й кажа още нещо, но успявам да замълча. Обръщам се и тръгвам бавно нагоре по пътеката. След малко ме застигат забързани стъпки.

— Бистра е свястно момиче. Ако решиш нещо и ти дотрябва адресът й, кажи — споделя донът.

— Усетих, че е свястно момиче. Сюрпризът се получи. Ако трябва, ще ти кажа…

Влизаме в поделението. Разделяме се да придремем под различни сенки. Вечерта, когато слънцето се скрива, отиваме да полеем земята за утрешното свещенодействие с кирките. Дон Паскуале държи маркуча и си подсвирква. Тихо и малко поотнесено. Не се опитваме да си бърборим, няма за какво…

 

На сутринта заварваме капитана до изкопа. Гледа, рови с върха на обувката меката пръст, усмихва се по неговия си начин:

— Браво бе, дяволи! Така копаенето е радост, нали?

— Искате ли да се порадвате с кирката? Тъкмо ще се обзаведете и със званието „Дявол“ — предлагам с готовност.

— Не, не искам. Моят живот си има други радости. До края на седмицата да сте свършили. От понеделник ви чака друга радост — бране на царевица.

— Не се ли събира прекалено много радост за двамата нехранимайковци? — подпитва малко тъжно дон Паскуале.

— Кой е казал, че сте нехранимайковци? — гледа го учудено командирът. — Утре, може би ще се гордея с вас?

— Утре може би ще се гордеете, ама днес ни изцеждате водата. Нали това ни беше работата до края на службата? — мърморя. — Проявихме съобразителност, а сега, вместо облекчение — кукуруз.

— Точно така. Кукуруз! — потвърждава капитанът и тръгва към щаба.

Хващаме се на яка работа и за два дни свършваме. Така ни остават два дни за почивка преди понеделника.

 

Първият ден навлизаме в царевицата. Берем и хвърляме на купове кочаните със златисто зърно. Вечерта се прибираме около двайсетина минути, докато стигнем до началото на блока. На втория ден се прибираме над половин час. И така, с всеки ден навлизаме все по-навътре. И губим все повече време за връщане. По едно време ме обхваща съмнение: Че по земята няма морета, няма океани, няма планини, няма пустини. Цялото земно кълбо е засято с царевица. Царевица без начало и без край. Някъде далеч пред нас, вероятно на другия край на света, се чува буботенето на комбайн. И той горкият, бере царевица. Но нормата му е доста по-голяма от нашата.

Вечер се прибирам и си вземам душ. Кожата ме сърби от раничките, направени от острите листа. Въпреки сърбежа, бързо заспивам. И сънувам царевична безкрайност…

Тази вечер ще се прибера и си лягам. Нямам сили даже за един душ. Едва влача крака. Когато минавам край щаба, отвътре се показва Карузо.

— Имаш телеграма. При командира е. Каза, щом се прибереш, да му се обадиш.

Нещо ми трепва отвътре. Уж съм уморен, ама… Потропвам и връхлитам в стаята на капитана. Той пак пише нещо.

— Имало телеграма за мен… — Ама съм госпожица, виж как ми изтъня гласът…

— Има телеграма. Но, за получаването на такава телеграма се идва с кутия шоколадови бонбони.

— Бонбони има само в селото.

— Ще се обадя на дежурния да те пусне — и продължава да пише.

Отивам до залата, грабвам парите и слизам до селската бакалия. Краката ми едва докосват земята. Купувам три кутии шоколадови бонбони и две бутилки коняк. Прибирам се и отивам в щаба. След кратък размисъл, оставям бутилките до врата и влизам с бонбоните. Разпечатвам една кутия. Капитанът поглежда кафявите таралежчета:

— Тия бонбони са много сухи…

Внасям бутилка.

— Ами, да ги навлажним.

Капитанът става от бюрото си, вади от някакъв шкаф две чаши и ми ги подава, заедно с телеграмата.

Наливам златистата течност и му поднасям чашата. Доживях да пия коняк в щаба. И то с най-големия противник на пиенето. Не знам как ще го разберете, но се чувствам вече в друга кожа. Забравил съм за черното отчаяние на зимните месеци, за това, че често ме е било яд на този рано обелял военен. В този момент осъзнавам, че всъщност съм имал късмет да попадна на белокосия, който, макар да има принципи, често несъвместими с моите, е запазил в себе си една хубава, обикновена човещина. Осъзнавам, че всъщност той никога не е играл срещу мен.

— Честито! — казва простичко капитанът. — Дано тоя път се окаже твоят път.

— Благодаря! Дай Боже мамо, ама едва ли? — промърморвам с благодарност.

Капитанът отпива малка глътка и ме гледа въпросително:

— Какво беше това „Дай Боже, ама едва ли?“

— От някакъв виц е. Вече съм забравил за какво се говореше. Но лисицата го е казала на Малкия принц още по-ясно „Човек никога не е добре там, където е!“

— Не може да го е казала лисицата, щом става въпрос за човек. Доколкото си спомням, на нея принадлежаха думите: „Нищо на тоя свят не е съвършено!“ — споделя замислено капитанът. — Когато ставаше въпрос за кокошките по другите планети…

— Думите са на Егзюпери…

— Така или иначе, често прибягваме до чужди думи. За защита на собствена позиция.

— Човек е егоист по природа. Иска все да е все неговата. — Помислям малко и добавям: — А има една категория хора, които са максимални егоисти…

Капитанът се смее:

— И това, естествено са военните?…

— Военните, политиците… Искате да приберете цялото слънце за себе си.

— Инстинкт — пояснява той. — Всеки амбициозен човек иска да прибере цялото слънце за себе си. Макар да знае, че това е непостижима задача.

— Късметът ви е, че е непостижима…

— Защо пък късмет? — подсмихва се капитанът. Имам усещането, че се досеща горе-долу какво ще му отговоря.

— „Който иска цялото слънце за себе си, получава пустиня!“ Персийска мъдрост.

— А ти не си ли амбициозен? — поглежда ме изпитателно. — Не посягаш ли към слънцето?

— Никой не може да мине без слънцето. Но трябва да знае колко да иска от него.

Говорим си още, докато доизпием златистата течност от чашите. После капитанът ме подсеща, че не си е дописал домашните. Ставам. За пръв път, откакто съм в казармата, това, че искам разрешение за излизане не ме дразни. Даже го схващам като някакъв ритуал между съмишленици.

Всъщност, военните би трябвало да са съмишленици по идея. А идеята е да избиват съмишлениците-военни, наречени противник. Странна порода са това, военните… И философията им е странна. Не мога да ги разбера. Но не е и необходимо. Аз бях военен само за малко. И с радост ще си тръгна…

Оставям бутилките в спалното помещение и слизам до селото. Иска ми се да се видя с Таня и баща й.

Има и такива дни. И такива вечери, при които се сбъдват скромните желания даже на каръците.

Двамата вечерят в кухнята. Кучето ме съпровожда до входната врата на къщата и предано ми върти опашка. Почуквам на стъклото. Отвътре чувам гласа на Таня:

— Не тропай, а нахълтвай.

Влизам.

— А, ти ли си? — усмихва ми се тя. Става, целува ме по бузата. Баща й ми подава ръка. — Вечерял ли си?

— Хубав въпрос. Не съм. Но искам първо да се похваля. — Вадя кутия с бонбони от найлоновия плик и я разпечатвам. — Приет съм да следвам.

— Честито! Каква специалност? — пита бащата.

— История. В столичното университето. Да се спукаш от гордост! — показно надувам мускули. Истината е, че наистина се гордея с това. Кой не е податлив на суетата, та и аз да не съм?…

Следват неизбежните, шеговити похвали. Бърборим си. Отначало нещо за Хемингуей и Фицджералд, аз демонстрирам колко много знам за Лорка. От там се отскачаме по асоциации за какво ли не. Обичам тези хора, хубаво ми е с тях…

Към среднощ си тръгвам. Таня излиза да ме изпрати. До нас застава и кучето.

— Имам нещо за теб — поглежда ме тя. — Екатерина ще си дойде за два дни в края на седмицата.

— Хубава новина — отговарям равно аз. — Ще се видим с Екатерина.

— Има и още нещо — поглежда ме внимателно Таня.

— Разбрах. От начина, по който ми каза първата фраза — все така равно отговарям аз. — Можеш да говориш без да се притесняваш, че ще припадна. Да не се е омъжила?

— Не се е омъжила — засмива се Таня. — Но е… бременна.

— Вероятно не от мен — опитвам се да го избия на шега. Но усещам леко студена тръпка. — Не трябваше ли омъжването да предшества забременяването?

— Желателно, но не задължително. Освен в ограничените общества. Сложното при Екатерина е друго…

— Неизвестен дететворец? — подпитвам.

— Как можеш да ги измисляш тия думи? — засмива се Таня. — Известен, съвсем известен. И не бяга от бъдещи бащински ангажименти. Проблемът е друг…

— При такова съчетание на звездите, проблем просто не трябва да има! Музика, сватба, аху-иху, ядене-пиене, повръщане след пиенето, повръщане и като естествен ефект при нормална бременност и така нататък. До появяването на младенеца на бял свят — оптимистично нареждам аз. — После идва ред на приятната досада от циците, които текат та текат. Когато трябва и когато…

— Престани да се подиграваш! Екатерина не го иска! — изсъсква Таня.

И тая, като оная. Екатерина, като Бистра. Това май е типов, женски проблем?…

— Как да го разбирам? Иска да спи с него, не иска да се омъжва за него… Често, след едното следва другото. Трябвало е да бъде подготвена и за този случай. В края на краищата, има и аборт…

— Ако мислиш да разговаряш по този начин и с нея, по-добре не се срещайте — пак изсъсква Таня. — Достатъчно й е вгорчен животът и без такива поучения. На края на петия месец е — за аборт не бива да се мисли! — Замълчава, после ме поглежда: — Може да ти прозвучи малко литературно… Това между вас истинско ли беше?

Труден въпрос… Много труден! Освен това, Таня се изрази много точно. Не: „Истинско ли е?“, а „Истинско ли беше?“. Било, каквото било. Целувам я по бузата и тръгвам. С гърба си усещам замисления й, преценяващ поглед.