Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (10)

IX. Невъзможната борба с инсектицидите

С риск да се окажа несимпатичен на мнозина признавам, че денят на клетвата за мен си е просто обикновен, хубав есенен ден. След впечатляващият поне по сила и категоричност, отсечен тропот на войнишките обувки, идва срещата с близките. Официално е разрешен и алкохол, „по малко“. Когато оставиш няколкостотин души да мерят със своето канче колко е това малкото, виждаш че хич не е малко. Но този ден е наистина особен — никой, даже тия, с завързаните крака и езици не попада в ареста.

По сценарий това е голям, светъл, идеен празник. Резултатът от деня — лъвове като прасета. Не ги разбирам тия хора, военните…

Мама ме гледа с истинска, неподправена радост. И с малко съчувствие. Би било глупаво да взема да се оплаквам от това и онова, стремя се да излъчвам сияен оптимизъм. Татко е на път да започне да се гордее с мен, избирането ми в комитета направо го впечатлява. Предупреждавам го да не бърза, всичко става на тоя свят… Той ме поглежда недоумяващо — какво искам да кажа? — Какво искам да кажа? — И аз не знам. Може би, подсъзнателно си мисля, че на тоя свят нищо не продължава достатъчно дълго, ако е хубаво.

Най-много се радвам на срещата със сестра ми. Тя е по-голяма от мен, устата е, умее да ме ядосва, но така — интелигентно. Знам, че и аз притежавам тази спорна дарба, по това си приличаме. Не знам по какво още си приличаме, но аз си обичам сестричката и съм сигурен, че съм обичан от нея. А това е важно. Особено след като ме запряха тук, осъзнах колко е важно…

Бърборим си разни неща. Бърборим си, аз съм весел и доволен. Но нещо от вътре ме щипе и подсеща. След няколко часа ме очаква отново познатата самотия. Коя е най-тежката форма на самотата? — Самотата между много хора. Предполагам и вие го знаете?…

След седмица, с Александър Велики трябва да отпътуваме към N-ското поделение, за да завършим школата за парашутни техници. Военните много обичат да си играят на секретност. В тая малка държава, ако проявиш минимум любопитство, веднага ще се ориентираш къде е това тайнствено поделение. Ома, за всеки случай „N-ско“

А преди това има нещо за десерт. Най-после скокове…

Великият няма да скача, но не страда от това.

А аз нямам търпение. Предишната нощ спя на пресекулки. Скоковете ми са възмалко, но са достатъчно, за да ме хване наркотикът им. В същото време осъзнавам колко съм новак в занаята. Все още ми е рано да се отръскам от страха. Той лепне по кожата ми, а отвътре ме тресе наркотикът.

Денят е студен. Вятърът е на границата на позволеното. Майорът дълго мисли, но все пак решава — тръгваме. Товарим се на самолета и се възнасяме. От резките пулсове на вятъра машината подскача и се люлее. Под нас земята сивее — все по-далечна и все по-неприветлива. За моето състояние има подигравчийска шегичка — сърби ме, боли ме, хубаво ми е… Вярно, тази постановка е за друг случай, за оная метаморфоза, когато младата госпожица се превръща в жена. Сега, в самолета, много добре разбирам младите госпожици…

А, ето нещо, което може да служи за разтуха. Имах предварителни сведения от агентатурата. Сержантът. През цялото време се върти и непрекъснато попипва токи и колани. Пипането по веднъж е даже задължително, майорът прави проверка на екипировката, а след това и ти имаш право да се пипнеш така, за собствено успокоение. Но сержантът се пипоти непрекъснато, отстрани изглежда, като че го лазят бълхи. Засича веселия ми поглед, това го нервира и за момент спира да се бори с инсектицидите. След което отново превключва на вълната на страха и пак не може да си удържи ръцете.

Някъде дълбоко под нас, като змия, се е проснала сгърчена река. Водата й е като от олово, мътно лъскава и неподвижна. Сред промишлен район, безпардонно и гордо, като еректирал фалос, стърчи фабричен комин.

Хиляда метра.

Майорът отваря вратата и през нея, в кабината навлиза с мощно буботене свеж въздух. Поемам го с дълбоко вдишване. Състоянието, в което се намирам, не може да бъде обозначено само с думата страх. Ако го разчлениш на съставни части, в него ще откриеш нещо като възторг, нещо като опиянение, нещо като вибрация на всички защитни инстинкти, безспорно уважение пред величието на земята и магията на гравитацията. И още… И още много неща ще откриеш, но и страха си го има. Странна порода са това, парашутистите…

Майорът ме гледа строго. Дава ми знак да го приближа и, надвиквайки се с буботенето на струята, ми крещи в ухото:

— Както се разбрахме. Аз скачам пръв, после сержантът и накрая ти. И да скочиш ей, да не хартишеш в самолета!

Крещя верноподанически:

— Ще скоча! — Знам, че ще скоча. Може да ме е страх, но самолюбието ми е много повече от страха. Пък и състоянието, в което се намирам ми е вече познато и знам как да се справя със себе си.

Майорът се е зачервил като домат. Ако реагира така на всеки скок, апоплектичният удар може да изпревари пенсионирането му. Застава на вратата и когато сирената изврещява, внимателно се отделя. Затъва под самолета като гюлле. След него, като кленов лист се превърта сержантът. Тоя човек нито хората го уважават, нито струята. Всички го подмятат и му се подиграват. Последен се отделям аз. Парашутът е с автоматично отваряне. След три-четири секунди над главата ми трябва да изплющи куполът с форма на голяма бисквитка…

Под краката ми са хиляда метра…