Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (26)

XXIV. Две кибритени кутийки

От сутринта ме сърби навсякъде. Ще се провеждат дневни полети, при които трябва да намеря начин да се приближа непринудено до капитана и да помоля за нещо. Нещото е десетдневка за явяване на изпити. От тази десетдневка бяха отрязани три дни по мое предложение. Остават седем, а ми трябват поне девет. Върти, сучи — девет!

Наскоро приземилият се изтребител, виейки с остър, метален звук, се намества на стоянката. От него, по стълбичката слиза капитанът. Лицето му е леко пребледняло. Според някаква медицинска статистика, пилотите губят по два-три килограма тегло на всеки час във въздуха. Явно е така. Офицерът разписва полетната книжка, подадена му услужливо от техника на самолета.

— Мене ли чакаш?

— Вас чакам.

— Отговаря се „Тъй вярно!“

— Тъй вярно, така се отговаря…

— Аз пък знам и за какво ме чакаш — подсмихва се капитанът. — А сега да те видя какви ще ги дъвчеш? Предупредих ли те да не режеш от десетте дни?

— Предупредихте ме. Но не съжалявам, че опитах да направя нещо. Съжалявам, че нищо не стана.

— И какво ще правим сега? — издевателства капитанът. — Седем дни ги имаш, твои са си…

— Трябват поне девет. И позволение да хвана нощния влак. Което си е живо нарушение. Така че — десет!

— … И подходящ костюм за една вечеря в „Астория“, може би?…

Вътрешният глас ми говори, че ще даде десетарката. Но не мога да му отнема удоволствието да се поглуми с мен. Вдигам рамене.

— Това с „Астория“ е добра идея, но не знам дали ще ми стигне и половин офицерска заплата? Пък аз получавам реднишка. Така че, нека се ограничим само с числото на мъдростта десет. — Въобще не знам десетката да е символ на мъдрост, измислям го ей така, в движение. Но, капитанът вероятно също не знае. Той е човек прагматик, надали се занимава с нумерология…

— Добре, имаш десет дни. Но, ако ми изкараш някакви-никакви оценки, после ще съжаляваш, че си идвал на пазарлък — завършва с недвусмислен глас. И се запътва към височинния дом. Има още една задача за деня, няма да се занимава само с мен…

Леко ми е притеснено. След провала с гражданската авиация ми останаха само две седмици за подготовка по литература и история. По литература не пипнах нищо, по история четох здраво, но за две седмици…

 

Темата по литература хвърля в отчаяние залата: „Точно това ли трябваше да се падне?!“ Ами, точно това се падна! Аз пък съм доволен. Заданието, формулирано по този начин, предпоставя есеистичен подход, а на мен това ми е силната страна. Интересно ми е. Пиша, драскам, пиша. После се сещам, че трябва да редактирам и да направя една годна за четене белова. А това ще ми отнеме време. Изписвам буквите със старанието на първолак. Измъквам се в последната възможна минута. Доволен, но неуверен. С надежда, но и със съмнение.

По история се пада последният въпрос от конспекта. По който не съм прочел и ред. Мамка му, не можеш да си избягаш от късмета! Ще изляза и рано сутринта ще отида в първата, попаднала пред очите ми кръчма. Ще си поръчам бутилка коняк и ще я изпия на гладно. Един път да се налея наистина. Стига само ми се е носила славата на пияница! Славата трябва да има покритие!

Не съм разочарован само аз. Няколко остригани лъвчета стават от банките, но квесторката им обяснява, че трябва да стоят поне два часа в залата. Иначе няма да им бъдат издадени служебни бележки, че са били на изпит.

Вариантът с ранното напиване отпада. Да видим, дали няма да изровим все пак нещо от, как беше?, бездънните глъбини на подсъзнанието… Макар че, за да изровиш нещо, преди това трябва нещо да е било заровено. Стоя, съзерцавам полета на гълъбите над съседните покриви. И се сещам някакъв факт. Отбелязвам го на листа и продължавам да гледам хвъркатите. След минута се сещам за още детайли. И за още… Да видим какво можем да сглобим? Явно, имало е нещо позаровено. Да продължим да копаем…

Губя представа за времето. Даже ми става интересно. Изказвам и малко спорни постановки, но пък нали има бонуси и за остроумие… Ако бъде схванато като остроумие… Този път съм предвидлив като таралеж. Написаното от мен, банално, спорно или оригинално, е четливо.

Вместо юнашко напиване, изгълтвам една бира. Горещо ми е. Имам доста време до влака. Разхождам се по улиците и оглеждам витрините, заслужаващите внимание женски фигури, облаците по небето. Боже, колко е хубава земята ти… Когато не е двор на казарма…

По едно време мярвам нещо познато. Екатерина. Върви под ръка с някакъв младок, подстриган по военному. Говорят си, смеят се. Качват се в тролея, преминават край мен и аз виждам, че зад стъклото продължават да си говорят и да се смеят. Кой знае защо, имам усещането, че и тя ме видя… Най-вероятното обяснение е уязвеното ми самолюбие. Как може аз да не бъда забелязан?

Защо ли не мога да се накарам да се засмея? Може би просто защото няма с кого да си поговоря?… Докога ще ми се налага да се правя на благороден?! Бих могъл да кажа, че — какво толкова — две вечери в леглото не дават право на собственост, но…

Искам да имам свое момиче. Да го галя, да го мачкам, да го натискам, да го целувам. Да предизвиквам смеха му. Момиче, с което да скитосвам, да ходя на кино, за което да мога да кажа: „Това е моето момиче!“ По-рано ми звучаха превзето думите на Ницше: „В любовта човек трябва да бъде егоист. Съществото, което обича, трябва да бъде само негово!“ Прав е старият Ницше, или който го е казал. Искам да обичам! Искам да бъда обичан! Искам да бъда егоист! Искам…

Много искам… В казармата съм още, мамка му…

 

Релсите потракват равномерно, привечерното слънце ту се показва, ту се скрива зад крайпътните дървета. Когато влакът навлиза в гънките на планината, небесното светило решава, че е време за сън. В купето изведнъж притъмнява. От това се възползват единствените ми спътници — двойка в напреднал етап на подгряване. До този момент момчето само погалваше разсеяно ръката на момичето, която лежеше върху бедрото му. Погалваше и бедрото, естествено, но така — благоприлично. Когато светилото се скрива, обстановката се променя. Вече се хапят и мачкат неприлично — казано изразително, по пенсионерски. Загърбил съм ги доколкото мога, но нямам тапи в ушите. Искам или не, дочувам насърчителното подсещане на момичето, че не е важно какво точно се целува, важното е да се прави с любов. Къдравата русокоса не остава само с подсещането и полага глава в скута на кавалера си.

Тия няма ли да се сетят, че и аз съм човек? Макар да има основателни съмнения, че войникът не е точно човек, точно по отношение на либидото, получовекът-войник има доста изострена реакция…

Излизам, помотавам се из коридора и скоро си намирам купе със самотна, дремеща баба. Поне докато спи, старицата няма да ми създава проблеми. Сядам срещу прозореца и го отварям широко. Струята започва да ме блъска по коравата глава. Ако имах нормална коса, вятърът би ми оформил прическа „а ла Уди Кълвача“. Ако имах нормална коса… То, има ли сега нещо нормално покрай мен?…

Бабата се свива заморничаво, но сънят не я пуска от обятията си. Трябва да затворя прозореца, защото иначе тя ще отвори очи. И уста. И ще започне да разпитва. А точно сега хич не ми се ще да ме анкетират!

Вкиснато ми е. И тия, разгонените, точно на мен ли се паднаха?… Добре, че не срещнах Екатерина преди изпитите… Може би, това е просто колега, с когото се разбира? И който не бърка в пазвата и под полата й? Може би… Но, не е там същината! Трябва да си свърша докрай работата — да доизкарам казармата. Дотогава нямам право на влюбване. А само на секс. И то — отвреме-навреме, когато успея да си открадна. В края на краищата, край всяко поделение се навъртат разбрани войнишки момичета. Може би трябва да престана да се упражнявам в остроумие с Таня и да… Да, ама… Сексът би унищожил онази ефирна духовна субстанция, която прави приятелството ни така затрогващо. Сложно е. Като си помисля за гърдите й, започвам да забравям за субстанцията… Не, с Таня няма да стане!

Опитвам да се самонавия в рационалността на тази постановка, но май не съм особено убедителен. А тия, разгонените, защо точно на мен се паднаха?…

 

На другия ден капитанът ме засича още сутринта:

— Какво стана? — пита с неочаквано пристрастие.

— Хайде да говорим, след като излязат резултатите — отговарям дипломатично.

— Ще ти пожелая резултатите да бъдат добри. Защото имаш в аванс едно обещание. Не съм го забравил — подхвърля през рамо офицерът.

Военните не забравят един сорт обещания. И тоя не забравя. Ще направи остатъка от пребиваването ми в казармата също незабравим, ако не дай Боже съм се издънил.

След доста дни чакане, в което надеждата и съмнението се движат хванати за ръчичка, получавам право да се обадя до домашния телефон на сестра ми. От стаята на командира. Ако информацията е добра, екстра, но ако е блатна вода… ще ми се случат случки. Капитанът умее да се смее, но и да хапе. Не на ужким…

Сигнал, втори, трети. От другата страна чувам гласа на мъжа на сестра ми. Поздравяваме се. Поемам дълбоко дъх:

— Хайде, казвай, не ме върти на шиш…

Съобщава ми цифри. И двата изпита са взети… горе-долу. Литературата даже прилично. Което означава, че мога да бъда приет… евентуално. И то в специалност, от тия, които записах от немай-къде. В институт, чието име ще споменавам на скоропоговорка. Усещам, как за секунди се препотявам.

Капитанът стои до бюрото си и пише нещо. Въобще не се интересува от разговора. Не ми е хубаво. Хич не ми е хубаво. И се дразня от смеха на батко, идващ от другия край на жицата.

— Не ми се смей — моля го тихо. Макар че, смехът му не е подигравателен, а весел.

— Защо увесваш нос бе, глупчо? Резултатите ти не са високи, но клането на изпитите е велико. Повечето оценки са слаби. Направих си труда да поогледам. Много от тия, които са взели единия изпит, не са взели втория. Оценките ти не са високи, но високите оценки са малко. Шансовете ти са съвсем добри — чувам познатия глас. — Хайде, чакай съобщение, че си приет. Доскоро! — Пиукане, пращене. Слагам слушалката на вилката.

Честолюбив съм, знам го. Честолюбието е болест — и това го знам. И лъвовете боледуват. При предишното класиране, на изпита по литература бях ехе… А сега съм аха-аха… Ама съм аха-аха и по история. А предишния път бях ох. Пък човекът казва, че шансовете са добри. Нека му повярваме!

— Как е? — пита незаинтересовано капитанът.

— Казаха ми да чакам съобщение, че съм приет — отговарям дипломатично.

— А оценките ти са?… — следва още по-незаинтересован въпрос.

— Оценките ми са… — Казвам какви са.

Той се почесва по главата.

— С тия постижения тъкмо се измъкваш да не си изпълня обещанието. Ама едва ли ще те приемат… — Странно. В думите му няма закана, а само обикновено, човешко съчувствие.

Остава ми само да чакам.

Дните се точат бавно, монотонно, слепени един за друг. Лятната жега прави нетърпението още по-горещо.

Не ми се чака! Писна ми! Искам светът да се обърне към мен с добрата си страна! Аз искам. Ама светът си прави оглушка. И света ли да споменавам на майка?!

 

При едни дневни полети се счепкваме със сержанта. За пръв път явно. Скъсана е една от връзките, която крепи кислородния прибор към парашута. Той настоява, че парашутът може да се монтира и така. Аз не съм съгласен. Положението е деликатно. Намираме се в ремаркето на старта и си съскаме тихо, за да не ни чуят околните. Работата е там, че самолетът скоро трябва да излети, а друг парашут няма. Трябва да се ходи до залата. Той е в правото си да ми заповяда и аз съм длъжен да се подчиня. Да, ама ако трябва, ще повиша глас! И ще го принудя да се съобрази с мен. Какъв е шансът пилотът да се катапултира точно при този полет? И то на голяма височина, когато би му дотрябвал кислородният прибор? — Малък, много малък. Но го има. Сержантът не е лош човек, но е слабохарактерен. Не иска да разбере, че има за задача да служи на един Бог — Богът на сигурността. Служейки на този Бог, той дава необходимото спокойствие на тези, които тръгват към небето с явния риск да им се случи нещо. При всеки полет. С отказа да се съобрази със скъсаната връзка, той подпомага варианта да се счупи вазата…

Разбира се, това са абстрактни съждения и аз не се опитвам да го убедя с тези аргументи. Просто му изфучавам:

— Отивам с шофера до залата да взема друг парашут. Ако монтираш този, ще надам вой, да знаеш…

Вместваме се във времето. Но от този ден нататък, разговорите ни са сухи и строго служебни. Не споменаваме за случая на старта. Но и двамата го помним… Всеки вкопчен в своята истина. Сержантът би ме чукнал по носа, че ето на, полетът си мина нормално, нямаше значение как е бил вързан кислородният прибор. Но не смее да го каже — не иска да ме дърпа за опашката. Аз пък съм почти религиозен. И знам, че моят бог изисква безусловно подчинение, а не да разчитам на шанса. В едно обаче сме убедени и двамата — етапът на разказване на вицове е вече минало.

 

Друг, дребен инцидент. Отиваме до гарадока, малък квартал в края на селото, в което са построени военни жилища. Там живеят пилоти и технически специалисти. Там се намира и апартаментът на командира.

Трябва да натоварим някакви пакети. Няма за къде да бързаме. Размотаваме се и създаваме впечатление, че действаме. Тази служебна мимикрия да имитираш работа при положение, че едва си мърдаш пръста е болест, характерна за всички армии. За всички общности, в които насилието е поставено над убеждението.

Застанал съм в сянката на блока. И ставам неволен слушател на немного интересен разговор. Единият глас е на командира, а другият, очевидно на жена му. Без значение е какво говорят. Обикновен, съпружески, безсмислен спор. Прави ми впечатление друго. Този човек, който с лекота кара всички да му застават мирно и да се съобразяват с него, се оказва обикновен мъж под чехъл и бързо отстъпва. Ами, то си има разяснителна постановка по въпроса. В семейството на военния, цивилната му жена има един чин по-горе от този на мъжа си. По силата на някаква природна логика, неподчинена на формалните военни правила. Весела история…

След малко, от блока излизат капитанът и жена му. Не забелязвам командирът да е нещо ядосан или недоволен. Инцидентът не му е направил травмиращо впечатление. Вървят и се смеят.

Оглеждам дискретно половинката му. Жена с чар. С характер. С финес и със самочувствие. Бих искал да се обзаведа с такава жена. Май, малко му завиждам…

Жена, която… не прилича на Света Екатерина. Нито на Екатерина. Почвам да изперквам… Тази казарма… Няма ли да свърши най-после?!…

Вече сме навлезли в етапа на двете кибритени кутийки. Знаете ли какъв е този етап? — Ами, вече можеш да си купиш два кибрита. Всяка клечка е един оставащ ден. Имаш удоволствието, всяка вечер да счупиш една клечка. Или да си запалиш цигарата с нея. Още един ден, от малкото които остават, вече измина!

Глупава работа! Остават ти по-малко от три месеца, но благодарение на клечките, тия месеци те мачкат и се влачат до безкрайност. Нито съм купил, нито ще си купя кибритени кутийки…

 

Дон Паскуале предлага нещо интересно. На пет-шест километра от летището имало бостан с дини. Бил се уговорил с пазача да си набавим от тази природна благодат срещу бутилка гроздова ракия. Съобразителният дон е намерил и ракията. Обичам дон Паскуале, той е наистина добър приятел. Но съчетанието „дон Паскуале и шише“ смътно ми напомня за неприятни изживявания…

Неделният ден е горещ и скучен. След обяда всичко живо се е изпокрило под сенките. Дон Паскуале ми звъни:

— Ела до работилницата. Тръгваме.

През есента, когато бяхме още в режим на демокрация, се засякохме една вечер, в една селска къща със сержант-атлет, висок почти метър и половина. Той сваляше Таня, тя му даде гръб и се заговори с мен. От тогава сержантът просто не ме обича. И непрекъснато го показва с държанието си. След веселият случай с новопристигналия майор, сержантът се почувства задължен да ме спре и да ми съобщи, че в негово лице имам личен неприятел. Майорът бил човек достоен, не може то така… Може и да е достоен човек? Може…

Та, този сержант е пряк шеф на дон Паскуале. И си носи последствията от това. Приятелят ми е дебела глава, което ме сродява с него. Освен това може да бъде забележително безочлив, което ту ме разсмива, ту ме сконфузва. Казано накратко, сержантът вече е омекнал и въобще не се опитва да излезе наглава с дон Паскуале. Но има нещо, което леко ме притеснява. Въпросният сержант днес е дежурен. Ако усети отсъствието ни, може да строшим стъкленицата.

Отивам до работилницата. Е, това е мащабна организация. Взел съм си някаква раница, която я побере три дини, я не… А дон Паскуале е подготвил цял електрокар. На рогата е закрепил голям сандък. Сандък дини срещу бутилка ракия — кон за кокошка. Ще се чеше по главата тоя бостанджия…

… Вижда сандъка, но въобще не се почесва. А пита носим ли ракията. Отваря с треперещи ръце бутилката, отпива едра глътка и блажено обелва очи:

— Берете, момчета!

Напълваме сандъка. Дон Паскуале напъхва две огромни дини и в раницата. Взели сме я, празна ли да я връщаме?

Слънцето пече нетърпимо. Съблекли сме се голи до кръста. Кепето спарва главата, но опитай да го свалиш… Ще получиш слънчев тупаник за минути. Дон Паскуале кара електрокара и нещо ми обяснява. Аз дремя, но от добро възпитание, казвам от време на време „Така ли?“ или „Интересно…“

Маранята е затиснала земята. Храсти и дървета причудливо променят формите си, когато ги гледаш отдалеч, а после отблизо. Да, ама онази форма там не се променя, нито отдалеч, нито отблизо.

… Извън оградата, в царствена поза, величаво изпънат в границите на сто и петдесетте си сантиметра, стои сержантът на дон Паскуале. Чака ни. Нали е дежурен и трябва да бди за спазване на закон и устав.

Неприятно. Много неприятно… Сръчквам в слабините дон Паскуале — виж, не ми бърбори! Кракът му рязко се вдига от педала:

— Паднахме му в ръчичките — изпъшква донът.

— Чакай, не тръгвай — да помислим…

Има над какво да се мисли. Ако носехме по една раница дини, просто ги изсипваме и го заобикаляме. Сержантът да ходи да доказва, че… Но, електрокарът е веществено доказателство. Извън поделението. Кофти…

Всъщност, можем да опитаме един трик… Дон Паскуале ме разбира от половин дума и бодро подкарва возилото срещу сержанта. А той стои и ни чака да му отидем на крака, т.е. на гуми. В краката. Вероятно, вече прави последни, мислени корекции на победоносната реч, която ще произнесе под засрамените ни, но възхитени погледи.

Не се получава точно така. Дон Паскуале спира електрокара на два метра пред него, скача и побягва, колкото му държат краката. Добре бяга…

И аз скачам. И аз побягвам. В противоположна посока. Но, нещо куцам. Сержантът изкрещява първите, дошли в главата му думи. Те не са извадени от текста на речта:

— Стойте бе, диванета…

В главата му сега трябва да тресне неприятна констатация: „Електрокарът е извън поделението. А за него отговарям аз. Трябва да хвана някое от диванетата, иначе става лошо… След кого да побягна? След този, който куца, естествено…“

Хваща се. И хуква след мен.

А аз все повече закъсвам. Едва-едва държа някакви си десетина метра аванс. Кракът здравата ме боли. На моменти се обръщам с разкривена физиономия — дано сержантът се е отказал да ме гони. Но, той си знае задълженията. Тича. Опитва с добро:

— Спри бе човек! Спри, че ще стрелям…

И той, и аз знаем, че няма да стреля. Ама така трябва да ми каже. Не само аз бера душа. И той едва диша. Дори и да извади пищова, от два метра не би уцелил слон.

Вече сме се отдалечили на около километър от електрокара. Достатъчно.

— Спри бе… Са-мо си у-тежняваш по-ложението… — изпухтява на пресекулки преследвачът ми. От гледани филми си спомням, че така пухтят парни локомотиви, когато влачат из нагорнище десетки вагони.

Спирам. И го изчаквам да ме приближи. След което му се усмихвам, без да обеля дума. Той също спира да си поеме дъх, за да може да започне да говори. Просто не знае, че миналата година имах прякор. Маратонецът. Не знае също, че кракът въобще не ме боли…

Побягвам, за да му покажа как може да се бяга. Даже в лятна жега. Завъртам един кръг край него. За да си направи някои изводи. След което хуквам към поделението.

… Дините са разтоварени на надеждно, скрито място. Електрокарът е свързан към системата за зареждане. Даже пепелта пред вратата на гаража е заметена с клонче. Да няма предателски следи от гумите. Отиваме да хапнем диня. В тази жега сочната сладост идва точно на място… Хапваме, но не ни е много сладко…

Прибирам се в залата. Тъкмо си лягам и телефонът звънва. Вдигам слушалката. Дежурният телефонист.

— Каква сте я свършили, бе? Сержантът току-що докладва на командира в къщи за някакви дини, за някакъв електрокар…

— А капитанът как реагира?

— Каза, че ще говорят утре сутринта и затвори.

Хлопвам слушалката и въздъхвам тежко, като преуморен вол. Ако беше с ума си, Великанът трябваше да си затрае. Когато са те преметнали, си правиш пас. Тарикат мъж не плаче! — Железен закон. Така, биейки по нас, бие и по себе си. Не е лесно да си имаш работа с приносител на диагнозата „Явно изявена умствена недостатъчност“… Утрешният ден май няма да е от приятните? Току-виж, вместо следване, ме очаква следствие. Неслучайно, в списъка на десетте най-категорични забрани е включена точката „Не кради!“ То, всъщност ние не сме крали. Извършихме бартер — ракия срещу дини. Абе, както и да го гледаш — кофти!

 

В понеделник сутрин се провежда общ строй. Събират се хората, застават мирно, пред тях изгрява командирът, прави бележки, дава указания. Проверява ако трябва, каквото трябва…

От радостно нетърпение, цяла нощ почти не спя. Когато се бръсна на сутринта, виждам в огледалото блестящи очи, а под тях — торбички. Не е хубаво да имаш торбички под очите на двайсет години. Не е хубаво, ама…

Един от майорите командва: „Равнис!“, „Мирно!“. Капитанът застава пред нас. Спокоен, леко усмихнат. Както винаги, започва с разни дребни въпроси. Изслушва, дава указания. В короната на дървото сто врабчета се карат, спорят, вдигат шум по някакъв много важен въпрос. Дали пък няма да ни се размине? „Може мамо, ама едва ли?…“ Врабче да бях, в короната на това приятно за обитаване дърво…

После чувам три фамилии — на сержанта, на дон Паскуале и моята. И заповед, да застанем пред строя. Следва нареждане — към сержанта:

— Разкажи какво стана вчера след обяд!

Сержантът се е подготвил. И започва гладко и някак… умилително. Как изпълнявал много съзнателно воинските си задължения на дежурен, когато му съобщили по телефона, че двама бойци — много неуставни според наблюденията му — били откраднали електрокар и се изнесли в неизвестна посока.

— Кой ти се обади? — пита капитанът.

— Съвсем не знам!

Ами да, предателствата често са анонимни… Или пък информация от единомишленик, който скромно е помолил да остане в сянка. То, на тия жеги…

— И ти какво направи?

— Отидох и ги изчаках пред източната страна на поделението — докладва, доволен от себе си сержантът.

— Къде точно ги изчака? — уточнява командирът.

— Ами, на равното, зад долчинката, за да имам видимост — радва се, че може да сподели съобразителността си сержантът.

— Кого остави да те замества като дежурен?

— Ами, то нямаше кой, ама аз мислех набързо…

Тих кикот, като морски бриз, прошумява из редиците. До тук Великанът има два съществени пропуска — фактически е напуснал поста си и е излязъл е извън поделението. Само за това ще отнесе бръснене на сухо. А, явно има и още гениални ходове…

— И какво направи после? — гледа го иронично капитанът.

Е, тук е деликатният момент… Как да обясниш, че двама войници са те изтъркаляли като зелка? Но сержантът се е подготвил и за този капан. Започва с още по-жален глас да обяснява как е тичал след онзи неуставен боец, който куцал…

… Ветрецът вече не е нежен бриз, а сериозен вятър. Всички се смеят на глас…

… Който уж куцал, а после му се ухилил нахално и направо побягнал. Кой да го знае, че може толкова бързо да тича?…

… Това вече не е сериозен вятър, а ветрище… Хората се смеят, някои се държат за коремите. Само капитанът запазва почти сериозно изражение.

Сержантът най-после усеща, че нещата не вървят така, както на него му се иска. Последните му думи са почти стон. Той, уставният…

Капитанът го гледа съжалително:

— Будала човек вързано куче го хапе! — казва една от любимите си сентенции. — Впрегнали са те така, както новобранец не би се впрегнал. Десет дни в гарнизонния арест! А аз в това време ще мисля какво да правя с теб. Май, цивилните дрехи ще ти отиват повече от униформата… — завършва безапелационно. И разпуска строя.

Въобще не ни разпитва. Уф! Това е добре. Но да се надяваме, че ще ни се размине, си е чиста наивност.

Тръгваме с моя сержант към залата. Мълчим. С влизането чуваме, че телефонът звъни. Сержантът вдига слушалката. Застава мирно. Вече знам и с кого говори.

— Бягай в щаба, чакат те…

Не само че не бягам, но дори и не бързам. Ала каквото и да правя, щабът е много близо до залата. Дон Паскуале е вече пред вратата на командира. Не изглежда никак свеж… Поемаме дълбоко дъх, почукваме и влизаме. Уставно искаме разрешение за оставане. Много уставно. Капитанът стои до прозореца, гърбом към нас. Нарежда нещо на някого, а после се обръща:

— И сега какво ще правим? — пита делово. — Нали не сте се надявали, че ще ви се размине ей така?

На какво сме се надявали, си е наша работа. Няма да вземем да споделяме точно с него надеждите си…

— Въобще не мислим, че ще ни се размине ей така — бодро се усмихва дон Паскуале. — Затова сме приготвили най-голямата диня за Вас… — Ей, ама наистина е много нахален. Но капитанът не се впечатлява от това:

— Дините ще закарате в столовата. Няма да ядете само вие! Най-голямата ще донесете тук — и аз съм човек. Но, нали трябва да имате с какво да запомните този бостански поход? С какво да го запомните, с какво?… — Чиста риторика. Вече ни е скроил шапката, но издевателства за собствено удоволствие. — Знаете ли, че пред входа на поделението трябва да се изкопае канал? — Сеща се той. — Край пътеката. Петдесет на петдесет сантима, не е дълбок. Дълъг стотина метра… Ама без трактори и тарикатлъци. На ръка!

Мамо-о-о! Там земята е на камък. Ако тръгнем да го рием на ръка, ще го копаме до Коледа… Не може да му се отрече на човека. Умее да ти отвинти главата с един шамар. Но го прави шармантно, с усмивка…

Чака ни велико копане! Няма разминаване! Май предпочитах десет дни арест… Ама кой те пита…