Владимир Колев
Спокойствието на хаоса (14)

XII. Финесът на мързеливия орел

Генералът е голяма работа. Срещата с него ми донася първо радост, а после ме натъжава.

Разказвам му за случая със среднощния тупаник. За отвращението и чернилката в душата, когато пред мен течеше окървавената вода. И за странното спокойствие на сутринта. За това, че светът не е скроен така, както трябва.

Той ме гледа насмешливо.

— Искаш ли да започнем от последната ти постановка — че светът не е скроен така, както трябва? Много е куха. А как трябва да бъде устроен светът? Само не започвай да ми развиваш постановките на абстрактния хуманизъм. Че вселената трябва да стои на задни лапи пред любимото божествено творение, наречено човек. Човекът е само елемент от една система. При това, този елемент е безкрайно самовлюбен, безкрайно самомнителен, безкрайно безпардонен към света, който обитава. Особено опасни са индивидите от човешкия род, принадлежащи към раздела хомо интелектуаликус бърборикус. На тях все им се иска да преподреждат света. Този свят за тях е една недомислица, той все не се връзва с някакви техни, лични и безкрайно изпипани идеи. Ако Бог или Демиургът им се върже на акъла, елате да видите какъв хубав и подреден ще стане светът…

— Събра ми очите! Ти пък си хомо интелектуаликус бърборикус милитари и то с възможности. За теб ще е нищо да обосновеш една нова теория на фашизма. Особено изпипан би бил раздела защо да изтребваме евреите, арабите, гърбавите или светлооките…

— Фашизмът е теория за инвалиди в мисленето. Тя въобще не ме привлича и никога не бих се захванал с нея. Никой не би могъл да ме накара да разработя обосновка за нечий геноцид — издържа на иронията ми Генералът. — Моето скромно, селско виждане е, че нещата не трябва да се разместват, а да се подреждат съобразно разбираемите закони на природата. Истински умният човек умее да вижда хубавото във вече утвърдения ред. Умее да се радва на живота такъв, какъвто е. Умее да се радва както на факта, че се е родил, така и на перспективата, че когато изнемощее, ще умре. Истински умният човек търси жената, знае как да й се радва и как да я радва; прави с удоволствие децата си и с радост си ги отглежда. За твое сведение, без душевни терзания ги изпраща в казармата и въобще не се стряска от това, че там могат да участвуват в някакво сбиване, да речем…

— Разбрах намека ти…

— Какъв намек? — гледа ме иронично Генералът. — Казвам ти го в прав текст. Хайде сега, опитай със свои думи да обясниш какво се е случило в онази черна според твоето виждане нощ. За твое сведение, смятам, че тази нощ е била нещо необходимо за теб. Много полезна нощ! Хайде, говори…

Вече съм напипал подхода на Генерала.

— Връщам ти жеста на съпричастност и от благодарност ще опитам да представя нещата по твоя начин. Благодарение на това, че върху мен са паднали необходимото количество камъни, а главата ми е останала здрава, съм издържал теста на първо ниво. Закономерно съм тръгнал да изплувам над другите. И да ставам лидер на група. Малък фюрер…

— Имам забележка само към последния израз. Карай нататък.

— Всяка група е вид стадо. Овчарят, т.е. майорът пуска пред него едно магаре да го води… Магаре, или както вече казахме — малък фюрер.

— Точно така…

— И това магаре-фюрер съм аз.

— Естествено. Мислиш в правилна посока — поощрява ме Генералът.

— За да икономисвам душевната си енергия, съм оставил овцете да припкат и да правят малки прегрешения. Селската кръчма е овчето удовлетворение?

— Хубаво се изразяваш. Почти поетично…

— Но когато животинките прескочат границата на допустимите волности, отпуснати им от овчаря, той взима мерки. И прави така, че магарето да срита най-нахалната овца. Знаеш ли, идва ми на ум една друга класификация. Човешкото общество съдържало три категории хора: пастири — т.е. духовенството, кучета — войниците и овце — всички останали. Та ние, кучетата…

— Не ми излизай с постановки от католическия фолклор — засича ме генералът. — Това са попски теории и в случая не вършат работа. Твоята овчо-магарешка схема по-добре онагледява ставащото, така че — продължавай нататък!

— Не ми се иска да продължавам нататък. Защото не искам да бъда магаре пред стадо. И да се занимавам с ритане на овце.

— Сега ще ти задам най-трудния въпрос — поглежда ме неочаквано сериозно Генералът. — Разбирам, че не искаш да бъдеш магарето. Един умен човек не може да иска да бъде магаре и това е разбираемо. Но какво искаш да бъдеш? А?

— Ако ползвам анималистично сравнение, предпочитам да бъда мързелив орел. Който по цял ден се извисява над дребните неща, ставащи върху земята под него. Въздушните течения го издигат, той се крепи с финес върху тях и има безкрайно много време да се отдава на съзерцание. Не анализът, съзерцанието е най-приятната тръпка за душата.

— Виждаш ли — гледа ме окуражително Генералът. — Ти вече създаде сюжет за една приказка, подобна на Андерсеновата. При него, грозното пате се превръща в лебед. А при теб магарето става орел. Звучи също красиво…

 

Нещо, което наистина ме натъжава. Генералът изчезва от моето летище. Връща се като преподавател във военното училище. Разбирам го. Има си амбиции, прекалено широко е скроен, за да се остави на течението и цял живот да се занимава само с техника.

Честитя му, но ми е тъжно. Ще ми липсва. От елементарно благоприличие го питам какво ще преподава. Отговорът му ме кара да го огледам учудено. Оказва се, че е издържал съвсем различен конкурс и няма да се занимава с техника. Ще преподава военна етика, или нещо подобно.

Първата ми реакция е да го захапя, че няма такава и онакава етика, а има само и просто етика. Или няма етика! Но това би било заяждане на дребно. И не му е сега моментът.

Хващам се, че го гледам с уважение. През ума ми минава нещо от рода: „Ако в армията такива хора обучават бъдещите офицери на човещина, може би войската ще стане място, ако не привлекателно, то поне поносимо…“

Ако?… Е, не мога да изменя на черногледството си. Обичам Генерала и тия като него, но не мога да се накарам да заобичам армията.

 

Другата седмица трябва да бъде подписана заповедта, в списъка към която ми се присвоява авторитетното звание ефрейтор. Влизам в групата на главнокомандващите с бонус, член на някакъв, ужасно тежкарски комитет. Кой ще е като мен от другата седмица нататък?

… Кой да ти знае, че другата седмица самият аз няма да имам желание да бъда в собствената си кожа?!

 

Провеждат се нощни полети. Времето не е лошо, а отвратително. Свири тънък западен вятър, който влачи със себе си шлейфа на сребрист, леден дъжд. От време навреме, в небето просветлява случайна звезда, но за кратко. Рошавите облаци ревниво прикриват нейната красота. Ако в такова време непременно трябва да си буден от среднощ нататък, би било човешко поне да бъдеш някъде на завет и на топло, а не като мен, на ветровита поляна.

Трябва да изчаквам кацането на всеки самолет на края на пистата. Там той откача спирачния парашут. Аз излизам от кабината на камиона и пипнешком търся в тъмнината мократа топка плат и стоманени въжета. Не че в кабината на камиона е кой-знае колко хубаво, но поне е завет. Шофьорът дреме, омотан здраво в шинела си.

Правя какво правя, но трябва да смогвам хем да събирам спирачните парашути на края на пистата, хем да зареждам с нови контейнери самолетите на стоянката.

Нищо, справям се.

Техниците се държат подчертано приятелски с мен. По користни съображения, разбира се. В казармата необоснованият хуманизъм не е на почит. Работата е там, че има две серии спирачни парашути. Едните издържат и на по-голяма скорост на приземяване, а виж другите… Другите се спукват доста лесно. Засилиият се самолет излиза от пистата и се набива в разораната ивица. Тази ивица го удържа като мухоловка, но калта от нея се набива по колесника и въздухозаборника. След едно такова излизане, техникът забравя пътя за вкъщи поне за два-три дни. Докато си разглоби и почисти машината.

Затова всички механици са ми първи приятели. Както казах, по користни съображения. Поддържайки добри отношения с мен, могат да се надяват да поставям в тяхната машина контейнер с читав парашут. От друга страна, имам категорично нареждане от майора. Слагаш парашути наред. На кой какъвто се падне…

Деликатно положение. Но не и без изход!

Зареждам основно с читавите парашути, като не вписвам в паспортите им всички скатавания. А вписвам фиктивни в паспортите на калпавите. Чрез фокусите на лъжливо счетоводство, правя хората щастливи. Доколкото мога, разбира се…

Самото зареждане на контейнера е доста смешно за гледане отстрани. И малко неприятно, когато се налага ти самия да го правиш. Трябва да легнеш на плещите си, да вдигнеш крака нагоре и с тях да правиш това, за което добрият дядо Боже ти е дал ръце… Опака история…

От това често лягане на плещи, гърбът ми е постоянно мокър. Техниците правят каквото могат. Когато трябва, поразместват самолета, за да ми изберат поне място без локва.

… Два и половина след полунощ. Полетите свършват. Обикалям самолетите и ги зареждам. Ето и последната машина. До нея е цистерната. Когато камионът ми спира, техникът вече дава заповед на помощниците си да избутат самолета на постоянното му място. Изскачам бързо от кабината:

— Задръж малко да поставя контейнера, че отзад има локва и ще стана вир-вода — моля техника.

Той ме изглежда начумерено и повтаря командата си. Наместват самолета на средата на локвата. Знам, че е опак човек, но поучението му ми идва в повече:

— Ти си войн и си длъжен да понасяш стоически несгодите на войнската повинност! — просветлява ме той.

Забележителна мисъл! И аз я знам. Но, той пък трябва да знае нещо друго. Че оттук-нататък, докато аз се занимавам с тази работа, неговият самолет ще бъде зареждан само с парашути от серията, която никой не иска и да види.

Вадя контейнер и мълчаливо му давам възможност да се запознае със сюрприза ми.

— Чакай! Сложи от другите парашути! — нарежда ми той. Не е познал!

— Имам заповед от началника на службата да слагам такива парашути, каквито счета за необходимо. На теб ти се падна такъв — информирам го с равен глас.

Нагазвам в локвата и лягам на плещи. Водата е ледена. Мълча. Сега трябва да мълча. Ако искам да го ядосам качествено, не трябва да се оплаквам, а да мълча. Той застава зад мен. Бесен е.

— Казах ти да заредиш от другите парашути! — Гласът му скрипти.

Мълча и продължавам да монтирам контейнера с крака. Водата може да е ледена, но и господинът трябва да си направи някои изводи.

— Чуваш ли какво ти казвам бе, келеш!

Изтърва си нервите, това е хубаво.

В следващият момент усещам ритника му. Несмел ритник. Рита ме, а ме пази, да не ме удари по главата.

Онази сила, която върви с пелената, ме подхвърля нагоре. В следващия момент се изправям срещу него. Не, няма да му посегна пръв! Гледам го с отровен поглед. Изпитвам неистово желание да го сграбча, но не допускам пелената да падне. Той, той трябва да не издържи! — Не издържа. Лови ме за реверите.

— Келеш! Келеш! Келеш! — усмихва се злобно, но в следващия момент и аз го ловя за якето. И го повдигам. Не, че е лек, но когато ти се изплюят в душата, набираш сила за трима.

— Ти си келеш!

Икономисвам диалога оттам-нататък. В него се спряга един глагол, който не се цитира в класическите литературни творби. Глаголът е последван от благопожелания по адрес на близки по женска линия. В ултимативна форма.

Разговорът има структура. Той ми пожелава нещо, аз му връщам буквално същата фраза по негов адрес. Би могъл да послужи за пример като характерен, ритмично структуриран диалог, ако не беше скандал.

* * *

На сутринта майорът пристига в бодро разположение на духа, усмихва ми се бащински и пита:

— Как минаха полетите нощес?

Отговарям дипломатично:

— Самите полети минаха нормално.

За него това явно е достатъчно. Все така, в добро разположение на духа, той се вдига и отива към щаба.

Имам съмнение, че това са последните приятелски нотки, които ще чуя от неговия глас по свой адрес. За да предугадиш някои неща, не е необходимо да имаш кой знае какви пророчески способности.

След малко майорът се завръща силно разтревожен.

— Веднага с мен при командира на полка!

Работата е дебела, щом е стигнала толкова високо. Но нищо чудно. Няма общество без достатъчно количество птиченца-информатори. Немислимо е снощният мил диалог да не е предаден по разклонената нервна система на йерархията.

Полковникът е набит здрав мъж със сиви очи. Лъв от най-качествена порода. Истински водач на прайд! С поглед-трошач! Щом го вторачи в някого, нещастникът навежда глава надолу.

— Какво стана снощи на стоянката? Разкажи! — изръмжава тихо без да ме погледне.

Разказвам всичко както си е било.

Той бавно повдига поглед и го вторачва в мен. Действително тежък поглед. Но се издържа.

— Значи си хванал капитана за реверите?!

— Хванах капитана за реверите, след като той ме изрита, хвана ме за реверите и ме нарече „Келеш!“ — потвърждавам аз.

— И си го напсувал?!

— След като той ме напсува…

За момент мярвам физиономията на майора. Червено-бяла, на петна.

Полковникът забива поглед в мен. Както се забива пирон в дърво — с удар!

— Съзнаваш ли какво си направил снощи?

— Тъй вярно! Глупост! — признавам очевидното. — Но провокирана от по-голямата глупост на по-старшия.

Мачка ме с поглед. Сега трябва да наведа очи. Не, няма да наведа очи!

— Твоя работа ли е да даваш характеристика на действията на по-старшия по звание?

— Зададохте ми въпрос, на който се постарах да отговоря точно.

Ще се премятам от урвата надолу. Ще ме блъскат камъни. Но няма да целувам ръце на този и онзи! Само да удържа тона и да не се огъна!

Сивите очи продължават да ме затискат. Но не успяват да ме смачкат. И за секунда се отклоняват встрани. Пропуск — водачът на прайда няма право да отмества поглед. После отново се впиват в мен.

— Марш навън! — казва го точно с тази интонация, с която трябва да го каже — твърдо и презрително.

Сега би било добре да побягна. Смешно, но полезно. Това би намалило благородния гняв на лъва-шеф. За него опитът да защитя позицията си на човек е наглост. В главата ми блясва моментно фраза от прочетена книга: „Теорехтически, това разбира се е кон! Ама, прахтически си е направо кранта…“

Теоретически съм човек. Но практически съм войник.

Спазвам устава. Заставам до вратата и искам разрешение за напускане. Вместо отговор, получавам пренебрежително махване с ръка. За последно мярвам физиономията на майора. Вече не е червено-бял, а само червен. Като домат. Като пред вратата на самолета, когато гледа голямата празнота под краката си.

Отивам в залата. Сержантът ми говори нещо усмихнат. Макар да му коства усилие, напоследък той старателно се опитва да демонстрира колегиални, приятелски чувства. Днес ще му е за последно.

След малко връхлита майорът. Напорист, яростен, като цунами.

— Слушай!…

Слушам. Но това е първата и единствена дума, която схващам изцяло. Следващите са произнесени на стотина оборота. Затова и не разбирам много. Нещото, което разбирам все пак е, че ефрейтор ще стана не тази седмица, а малко след Второто пришествие, и то най-рано. Затова пък, още днес ще бъда изхвърлен от полковия комитет. Задъхан, майорът спира, поема си дъх и пояснява почти членоразделно:

— К’то мр’сно коте!