Сюзън Джонсън
Грехопадение (9)

Глава 9

Единствената конфузна ситуация в Гърция в момента бе, че двеста двадесет и седем гръцки партизани се готвеха да влязат в схватка с дванадесетхилядна, обучена от французи войска на Ибрахим, четирихилядна кавалерия и десет английски оръдия.

— Колкото и да не съм религиозен — изрече със сарказъм Паша, докато разглеждаше строената войска иззад една порутена стена в Мелниците на Лерна, — съвсем сериозно се замислям дали вашият поп да не ми даде последно причастие.

— Разполагаш с много време, приятелю — отвърна нехайно Макриянис, облегнат на стената. — Турците няма да си помръднат задниците в този пек. Но причастието все пак няма да ти навреди. А ако молитвите му не те опазят, може да го стори точният му прицел. Страхотен стрелец е.

Малката войскова част се бе трудила цели два дни, за да подготви терена за нападение. Мелниците бяха натъпкани догоре с храна и боеприпаси, които гръцките кораби бяха плячкосали от турците, и сега Ибрахим се беше върнал, за да си ги прибере.

Той не знаеше, че тук се намираше и по-голямата част от зърнения запас на Гърция, което превръщаше мястото в стратегически обект. То бе защитено от редути и стена, която се спускаше право в морето. Наблюдателницата беше подсилена с амбразури, а специални вади отвеждаха водата под кулата, за да не измират от жажда като в Наварино. Цялата околност бе толкова добре укрепена, че можеха да се бият до последния изстрел. И точно такова бе намерението на малкия партизански отряд. Защото, ако завземеха мелниците, щеше да падне и Навплион. Градът не разполагаше нито с водоизточници, нито с артилерийска отбрана.

— Ибрахим не помръдва от шатрата си — измърмори Паша и се взря към склона. — Много удобен начин за печелене на войни.

— Тоя няма да се размърда и като се скрие слънцето — отбеляза Макриянис. — Страхливецът си има хора, които да се бият вместо него.

— Защо нямахме армията на Колокотронис.

— Тя си протри обущата, докато тичаше да се спасява в планината. Ние сме хората, които ще спасят страната.

Паша огледа езерото, градината и лазурносиньото море.

— Предполагам, че човек може да умре и тук, както навсякъде другаде.

— Когато някой твърдо е решил да мре — Макриянис присви очи, — рядко губи.

— Окуражаваща мисъл. — Паша се настани на сянка до стената. — Надявам се да е вярна. Събуди ме, като нападнат.

Викът „Турците, турците!“ се понесе чак привечер. Бранителите заеха позиции и прицелиха пушките си към пъплещата по хълма войска. Първият залп откъм гръцка страна срещна вражеския набег и стройните редици се разпаднаха. Възползвайки се от това моментно колебание, партизаните се спуснаха от стените на крепостта като демони от небесата и нападнаха объркания авангард, размахвайки ножове и мечове.

Внезапността и ожесточението на гръцката атака разстрои редиците на турската войска и тя не нападна повторно. Чакаха Ибрахим.

Доста по-късно той излезе с още шест-седем реда войска, разгърна пехотата, постави кавалерията в готовност и подсили артилерийските позиции.

Малобройните защитници заеха постовете си, макар да разбираха, че шансовете им са нищожни.

Вече се здрачаваше, когато турците започнаха организирано настъпление. Ибрахим хвърли в битката още два взвода. Преодоля загражденията и изтласка гърците зад стената към морето. Те слязоха в окопите, прицелиха се и се приготвиха да загинат.

При следващото нападение се разигра отчаяна ръкопашна схватка. Горещината все още бе непоносима, едва се дишаше, а пушекът от мускетите се стелеше като мъгла. Турците постепенно превземаха позициите на малобройните защитници.

— Стреляйте по офицерите — изкрещя внезапно Паша и се прицели в капитана със златните галони. Думите му се предадоха от човек на човек. Тъй като бяха добри стрелци, вече бяха повалили стотици турци и командирите трябваше да изтикват почти насила войските на бойното поле. Сега започнаха да избиват и офицерите. Не след дълго бойният дух на турците падна съвсем. Редиците забавиха настъплението си, разпаднаха се и накрая се разбягаха. Макриянис размаха ятагана си и изкрещя:

— Напред! Да ги довършим!

Партизаните извадиха мечовете си, последваха го и яростно се нахвърлиха върху вражеските редици.

Турците съвсем се паникьосаха.

Но Ибрахим накара офицерите си да върнат обратно войниците и да нападнат отново. Този път крехката гръцка защита се пропука. Гърците се върнаха на изходните позиции и зачакаха.

Изведнъж всичко на бойното поле замря. Турците прибираха ранените и убитите. Паша и Макриянис се възползваха от затишието и раздадоха последните муниции. Всеки прибра двадесетте си патрона. Партизаните разбраха, че следващата битка ще е последната.

— Сега ще изпробваме късмета си — каза Макриянис на мъжете, застанали с гръб към морето, — ако загинем, загиваме за страната и вярата си.

Този път гърците заеха отбранителна позиция, притаиха се зад стената и застреляха по стъписаните турци, залп след залп до последния патрон, след което извадиха ятаганите. Неочакваната атака ужаси нападателите. При вида на тези подивели и отчаяни воини турците отстъпиха.

Когато напуснаха позициите си и се оттеглиха, през крехките гръцки редици премина радостен възглас. Малобройната войска триумфираше, победила далеч по-силния враг. Паша и Макриянис се спогледаха през телата на загиналите. Вечерният бриз разнесе дима от битката. Паша вдигна меча си в чест на храбрия капитан.

— За независимостта — изрече той с усмивка, окървавен и мръсен.

— За точните стрелци — отвърна Макриянис с обгоряло от барута лице. — И за приятелите.

 

 

Трикси отпътува на следващия ден. Придвижването до Марсилия бе учудващо бързо. На всяка конна станция ги чакаха отпочинали коне. Всичко това бе организирано от Жул, който изпълняваше задачата си безупречно.

В Марсилия се прехвърлиха на една малка и бърза шхуна. Отплаваха незабавно. Най-после в безопасност, помисли си с огромно облекчение Трикси, докато наблюдаваше как брегът се отдалечава в сивкавото мъгливо небе. Каквото и да я очакваше сега, поне се беше отървала от Клоарови.

 

 

— Остави я на мира — караше се Филип с брат си, точно в момента, в който шхуната набираше скорост. — Дори да преведем парите, както нареди съдът, ако тя не се появи да си ги поиска, те пак ще се върнат при семейството. Глупаво е да продължаваме тази вендета. — След два дена на трескаво издирване, агентите им накрая се бяха добрали до информация за Крис и Трикси.

— Това са три милиона франка, дяволите те взели. Които може и да не се върнат при нас. Щом спи с Паша Дюра, значи не е наивна провинциалистка от Кент. Дюра поне няма нищо общо с наивността. Пак ти казвам, момчето трябва да се намери и да се обезвреди веднъж завинаги. Иначе губим три милиона.

— Ти си се побъркал. Кой ненормалник ще замине да ги търси чак в Гърция? Всичките ти доносници само повтарят клюки и слухове от парижките улици. Предай се, глупако. Нея я няма и това означава, че сме се отървали.

— Все ще намеря някой — изръмжа Жером.

— Като онзи последния, който ти взе парите и избяга.

Жером измери брат си с убийствен поглед.

— Яж си, ако обичаш, муса или пудинга, или каквото там тъпчеш в устата си. Аз за пореден път ще мисля за двама. Както винаги.

— Сега обаче се изправяш срещу семейство Дюра — предупреди го Филип и поднесе лъжицата с брюле към устата си, — а не срещу разни мамини детенца, които тръпнат пред заплахите ти. Генерал Дюра е побеждавал армии. Говори се, че синчето му е убило доста хора на дуел, а в свободното си време спортувало, сражавайки се срещу турците. Ти луд ли си да предизвикваш такова семейство? Ще те очистят и няма да можеш да похарчиш и едно су от парите си.

— Ще постъпя както намеря за добре.

— Този път ще изгубиш.

— Никога не губя — изръмжа Жером.

 

 

Морето беше спокойно. Зимните бури отдавна бяха утихнали и дори пролетните дъждове вече ставаха по-редки. Наближаваше лятото. Продължилото единадесет дни пътешествие до Навплион донесе на Трикси покой и усамотение в ритъма на вълните и вечния пулс на вселенската хармония.

Когато навлязоха във водите на Гърция, морето бе тюркоазно, на места кобалтово, и толкова чисто и прозрачно, че дъното се виждаше на петнадесет метра дълбочина. Откъм брега се долавяше средиземноморски повей, по хълмовете растяха ниски ароматични храсти, лаврови, лимонови и портокалови дървета. При вида на снежнобелите къщи и звука на чановете я завладя въодушевление и докато акостираха в оживеното пристанище на Навплион, Трикси реши, че започва едно голямо приключение.

Намирам се на цял живот разстояние от Кент, помисли си тя, докато разглеждаше ладиите, гемиите, шхуните и крайцерите, френските фрегати, английските бригове, австрийските корвети и германските търговски кораби.

Целият свят сякаш се беше събрал в това пристанище. Жул нае водач, който ги преведе през гъмжилото до склада на Дюра, където възторжено ги посрещна Никос.

— Но Паша бей отиде да се сражава, и то надалеч — обясни той. — Ще се погрижа незабавно да му се изпрати съобщение.

— Ние ще отседнем в къщата — заяви Жул, — там ще го изчакаме.

Но в суматохата на войната съобщението така и не стигна до целта си, както не бе стигнало и предишното. Когато след два дни Паша и Макриянис се завърнаха след успешен набег в Аргос, и двамата бяха в приповдигнато настроение. Хюсеин Джеритли, зетят на Ибрахим, бе разбит и обозът му бе пленен. Както повеляваше бойната традиция, половината плячка бе поделена между войниците, а това бяха купища инкрустирани със сребро пистолети, позлатени ятагани, богато украсени дългоцевни пушки, златоткани жакети и много пари — английски суверени, венециански цехини, австрийски грошове. Но най-великолепното бе харемът на Хюсеин Джеритли, петдесет красиви жени, които много се зарадваха на свободата си. Макриянис им бе обещал да ги върне по родните им места, което бе още една причина да му бъдат признателни и да настояват да му се отблагодарят лично.

Небето беше обсипано със звезди, луната огряваше залива под къщата на Паша, а въздухът ухаеше на цветя, когато войниците навлязоха шумно в двора. Дрезгавите и развеселени мъжки гласове се преплетоха в невъобразима какофония, тропотът на копитата деликатно пригласяше на отсечената мъжка интонация, а сребристият женски смях допълваше веселата глъч.

Суматохата навлезе през отворените прозорци на първия етаж. От време на време се открояваше гласът на Паша, който даваше ясни и строги нареждания.

Тропотът се понесе към горните етажи и огласи спалните и гостната, където Трикси вечеряше в компанията на Жул, след като беше сложила Крис да спи. По време на почивка е позволена известна неформалност, така бе заявила тя и майордомът охотно бе приел доводите й.

Жул пръв долови шума на предстоящата веселба, тъй като добре познаваше господаря си, и затова се изправи и понечи да отиде при компанията, за да предупреди Паша.

Непрекъснато се отваряха и затваряха врати. Гласът на Паша доминираше над останалите, макар че говореше на непознат език. Изведнъж той се разсмя дяволито. Веднага последва женски кикот.

Някой се намеси с весел коментар и всички подхванаха триумфално и ликуващо песнопение.

Трикси застина. Твърде наивно бе забравила, че Паша никога не оставаше без компания — и по-точно без жени. Страшно конфузно. Сега щеше да разбере, че го е последвала чак в Гърция и щеше да се чуди защо.

— Моля те, Господи, нека подът под мен се разтвори и ме погълне!

Но тропотът на подковани обуща и звънът на шпори отекна откъм съседната стая, стигна до трапезарията и след секунда Паша се появи на вратата и обходи с поглед помещението. Приличаше на kapetan много повече от онези контета по улиците на Навплион, с разпусната по раменете черна коса, още по-мургав, с униформа, смесица от гръцки и западни одежди, истински воин от плът и кръв. Бялата му риза беше разгърдена. Жилетката с двата реда сребърни копчета му придаваше ориенталски вид, както и богато избродираният жакет. Два инкрустирани със сребро пистолета и кама допълваха внушението, затъкнати в червения пояс, омотан няколко пъти около кръста му. От парижкия джентълмен не беше останало нищо.

— Извинявай, че те обезпокоих — прошепна Трикси и си помисли колко беше сгрешила, че дойде. Той й изглеждаше напълно непознат.

Паша вече бе преодолял донякъде първоначалния си шок след думите, които беше разменил с Жул.

— Много се радвам да те видя отново — започна той любезно. — Надявам се, че Жул се е погрижил да пътуваш приятно. Ще ми кажеш ли какво те води в Гърция? — Изгледа въпросително майордома си, който върнеше след него.

— Сега си зает — изрече тя и порозовя от мисълта, че е излишна. — Ще ти кажа утре сутринта.

— Тръгваме много рано. — Това очевидно го подсети за компанията му. — Бихте ли ме извинили за секунда, ей сега се връщам. Сложи ми вечеря, Жул.

В съседната стая се извисиха въпросителни гласове. След няколкото набързо изречени думи от страна на Паша глъчката затихна. После по стълбите се понесе трополене и цялата компания слезе на приземния етаж. Когато Паша се върна, присъствието им се долавяше съвсем слабо през отворените прозорци.

— Извинете ме за цялата тая мръсотия. — Откачи ятагана от пояса си. — От две седмици сме на бойното поле, а там човек рядко може да се изкъпе. Кажете сега на какво дължа това удоволствие — продължи Паша, разкопча пистолетите и камата и ги плъзна по масата. — Бих казал, след първоначалния си шок, че се радвам да те видя. — Придърпа си стол и седна срещу нея. После й се усмихна много нежно.

— Боя се, че съм тук поради неотложна причина, за което се извинявам.

— Каквато и да е причината, извиненията са излишни. Кажи ми каква е нуждата, която те доведе чак дотук, и ще направим всичко възможно, за да я облекчим. — Той се облегна и докато протягаше крака под масата, изтощението внезапно му пролича по тежко отпуснатите клепки и сенките под очите. Един прислужник му донесе кафе, сякаш знаеше, че му трябва съживяване. Паша вдигна поглед и се усмихна.

— В това кафе лъжичката стои права!

— С наполовина захар, Паша бей, както го обичате.

— Радвам се, че съм тук. В моята страна обслужването не е на такова ниво.

Младежът се засмя.

— Но плячката е по-добра.

— Те са тук само за малко, Христос. След това си отиват вкъщи — отбеляза Паша с преднамерено неутрален тон. — Кажи на готвача да ми приготви нещо за хапване, след което заедно с Жул се погрижете за гостите ми долу.

— Да, сър! Разбира се, сър — отвърна весело младежът.

— И още едно кафе. Не съм спал с дни. — Когато Христос излезе, вниманието му отново се насочи към Трикси. — Е, казвай. Искам да чуя всичко.

Трикси му разказа накратко онова, което й се беше случило, преди да избяга от Париж. Докато слушаше тъжната й история, Паша забрави за кафето си.

— Мили боже — измърмори той, след като тя млъкна, — този човек е луд за връзване.

— Дори не му искам парите. Постарах се да го обясня на Гросвенърови съвсем ясно.

— Май трябваше да ги застрелям. — Гласът му беше небрежен и безстрастен. След седмиците на бойното поле, където смъртта беше нещо съвсем обикновено, животът на един или двама Клоарови беше просто незначителна подробност. Но като видя шокираното изражение на Трикси, незабавно рече: — Прости ми. Човек забравя някои неща, като вижда торбите с уши, които турците всяка седмица пращат в Истанбул. Човечността тук е лукс.

— Просто исках да избягам от тях и ако мога, да осигуря безопасност на Крис. Гърция ми се стори достатъчно далече… А и след като ти ми предложи…

— Щом съм го предложил, значи съм имал точно това предвид. — Отговорът му бе искрен, макар Паша да беше превърнал избягването на преките отговори в изкуство. — Но трябва да ти намерим безопасно място. — Той въздъхна едва забележимо. — Макар че и сигурността тук е лукс. Ибрахим и двадесет и осем хиляди войници бродят из Пелопонес и палят всичко по пътя си, вземат в робство жените и децата и избиват мъжете.

— В Навплион не е ли безопасно?

— Поне засега. Но Атина е под обсадата на Рашид паша и ако падне, той ще се придвижи на север и ще се присъедини към армията на Ибрахим. Освен това не съм убеден, че ръката на Жером Клоар няма по някакъв начин да стигне и дотук. Този човек очевидно няма нито скрупули, нито съвест, щом е посегнал на живота на едно дете. Имаш ли нещо против да те изпратя в планината?

— Оставям се изцяло на твоята преценка. Просто се радвам, че съм далеч от Париж, а и от Англия.

— Хубаво. По-късно ще уточним как ще пътуваш. О, храна — измърмори доволно Паша при появата на двама слуги с подноси. — Ти вече хапна ли? Искаш ли да ми правиш компания? Тула е най-добрата готвачка на света. Преди години я откраднах от Али паша, още преди султанът да изпрати цяла армия, за да откара главата му в Порти. — Почудата й го развесели. — Твърде отскоро си тук, за да знаеш, че турците са превърнали покварата в изкуство. Когато си на война това може би е необходимост. По-добре ти ми разкажи нещо весело. Като в Кент… — Погледът му задържа продължително нейния. — Божичко, наистина се радвам, че те виждам!

А допреди малко е убивал хора, помисли си тя и отново изпита чудно удоволствие от това, че се радва да я види. Толкова ли перверзна бе, че не я интересуваха бруталните му и нецивилизовани постъпки? И беше ли гръцката кауза достатъчно извинение?

— Знаеш ли колко съм си мислил за онази малка спалня в Бърли Хаус? — прошепна Паша и се подпря с лакти на масата, така че да е по-близо до нея. Навярно и той искаше да забрави насилието наоколо.

Трикси кимна, защото тя бе останала завинаги в нейните спомени.

— Ще отпътувам чак призори — каза той и се протегна, за да вземе ръката й в своята.

— Трябва да се нахраниш — прошепна Трикси и стисна ръката му.

Паша се засмя и поклати глава.

— После.

— Можем да вземем подносите?

Не беше свенлива. Никога не е била свенлива. Това му харесваше.

— Аз ще взема сладките с мед. — Стана и заобиколи масата, за да й помогне. — Ще ти ги подавам в устата. — Приведе се много бавно и докосна с устни нейните. — След това можеш ти да ми ги подаваш в устата.

Беше забравила как разпалваше огън в нея и с най-незначителната дума или движение, как бе достатъчно само да застане до нея, за да се разтрепери, и колко бе копняла за него.

— Натам! — Паша я хвана под ръка и кимна към тъмната стая: — Не съм бил с жена, откакто бях с теб.

Очите й се разшириха. Той се разсмя.

— Какво ще кажеш?

Тя си помисли, че съдбата й е пратила благосклонна орисница, която изпълнява желанията й.

— Сериозно? — Дълбоко в себе си не вярваше в добри феи.

— Сериозно.

— Това ми доставя огромно удоволствие.

— Още не съм почнал да ти доставям удоволствие.

Усети отново горещата вълна на пулсацията и наситеното удоволствие, което разтопяваше костите й.

— Няма да се учудя, ако свърша още тук и сега — прошепна тя и сключи ръце, за да спре треперенето.

— По-добре изчакай да се включа. — Паша се наведе и захапа нежно ухото й. — Мисля, че ще ти хареса повече.

— Не знам дали ще мога да те дочакам. — Изрече го задъхано. Твърде много време беше минало, а го желаеше неустоимо.

Паша разпозна напрежението в гласа й, побърза да остави подноса, взе я на ръце и закрачи към тъмната стая, а тракането на подкованите му обуща отекваше в единен ритъм с надигащия се в нея копнеж.

Отвори с крак вратата на спалнята и тъй като бързаше, не си даде труд да я затвори, след което я положи на осветеното от лунните лъчи легло. Разкопча набързо бричовете си, хвърли ризата и се качи върху нея, както беше с ботушите и всичко останало. Когато навлезе дълбоко в нея, тя се задъха.

Това беше обладаване, диво и безумно, невероятно интензивно единение на желания, души и тела. Което приключи много бързо.

Задъхани и удовлетворени, те се носеха в някакъв вихрен танц, все още тръпнещи от отшумяващия екстаз.

Паша вдигна глава. Косата му се разпиля по лицето й. Подпря се на лакти и чак след като безумната страст отшумя, си помисли, че не трябваше да я докосва с дрехите, с които се беше сражавал.

Понечи да се отдръпне, но ръцете й го спряха.

— Дрехите ми… Мръсотията…

— Не ме интересува.

— Нека поне ги сваля — прошепна той и се наведе да я целуне. — Само секунда.

— Секунда?

Паша се засмя.

— Гледай.

Трикси също се засмя.

— С удоволствие.

— Трябваше да се изкъпя. — Отмести се и чак сега си даде сметка, че се е качил на леглото с ботушите.

— Ще се изкъпеш, ако ти дам.

— Можеш да се изкъпеш заедно с мен. — Изправи се до леглото, бързо свали бродирания си жакет и го пусна на пода.

— После.

— Бях забравил колко си нетърпелива.

— Затова побързай! — Тя вече събличаше роклята си.

За миг му хрумна мисъл, от което пръстите му застинаха върху копчетата на жилетката.

— С колко мъже спа, откакто заминах?

— С нито един, щом толкова държиш да знаеш.

— Жена с твоя апетит?

— Мъж с твоите навици? — сряза го тя и изхлузи долната си риза през главата.

— Не знам дали да ти вярвам… — В миналото никога не бе обръщал внимание на понятието вярност, но сега изведнъж установи, че то има значение и прямотата й само подсили опасенията му. Продължи обаче да се разсъблича.

— Значи съмненията ни са взаимни — отбеляза тя, — защото точно ти да си бил целомъдрен е почти невероятно. Особено с тези жени от харема. Предполагам, че не си възнамерявал да си говорите за Платон. — Хвърли обувките си на пода.

— Макриянис ги доведе. — Флиртуването с харема беше по-скоро навик. Всъщност въобще не го интересуваха. За разлика от Трикси Гросвенър. — Усещам, че изпитвам някакво собственическо чувство спрямо теб. И то сега, когато си тук.

— И аз изпитвам нещо подобно. Радвам се, че не си спал с жените от харема. Наистина.

— А аз се радвам, че си изминала толкова път, за да ме видиш.

— Хубаво. След като установихме, че взаимно се привличаме, бих желала да се върнеш в леглото. — Копринените й чорапи прелетяха във въздуха.

— Недей да скромничиш — засмя се той и свали ризата си.

— Харесваш ли скромни жени? — Трикси се изтегна с цялата си прелест на лунната светлина. Самата женственост.

— Харесвам теб.

Не робуваше на сантименти, но простичкото му признание я трогна, защото тя също го харесваше, и то много. А ако си позволеше да си представи някакво бъдеще с него, можеше и да го заобича. Но гласно изрази само онова, което изглеждаше приемливо.

— Харесва ми да се любя с теб. Да ти помогна ли?

— Пази си силите, скъпа. За втория рунд. — Вече напълно гол, той взе една кофа с вода от умивалника, излезе на балкона и я изля върху главата си. И след като се изтри надве-натри, скочи отново в леглото. — Минимално подобрение.

— Ти си съвършен — прошепна Трикси, обърна се и прокара длани по стройното му тяло.

— Истински рай! Защо не дойде по-рано?

— Ако знаех, че ще ме посрещнеш така великодушно, можеше и да дойда.

— Трябваше да ти пиша. — За миг се почуди защо не го беше сторил. Беше толкова доволен и щастлив сега, когато мекото й топло тяло лежеше до неговото. Придърпа я към себе си.

— Вече няма нужда да ми пишеш. — Тонът й беше умишлено шеговит. Предпочиташе да не издава обезпокояващо силната си привързаност.

— Така е по-добре, съгласен съм.

— И за двама ни — прошепна Трикси и се плъзна отгоре му. — Ще ме сметнеш ли за нахална, ако…

— Още веднъж ли искаш да свършиш? — подхвърли небрежно той и се усмихна.

— Виждам, че и ти си готов — прошепна тя и потри възбудата му с бедрото си. — И…

— Защо да не го употребим, щом така и така е станал — довърши със задоволство вместо нея, докато я наблюдаваше как го възсяда и разтваря краката си.

Трикси се засмя.

Тази нощ се любиха с особена нежност. Физическото изживяване беше невероятно. Но имаше и още нещо. И двамата бяха нетърпеливи, и двамата се вълнуваха, отдадени на първичната необходимост, любвеобилни и внимателни след продължителната раздяла.

Войната, смъртта и осъзнаването на преходността караха Паша да разбира по-ясно особената им близост.

Трикси също досега не се беше замисляла колко много означава той за нея и каква рядкост е удоволствието, с което я дарява. Чувството едновременно я плашеше и разтопяваше.

Но с напредването на нощта насладата надделя над всичко останало и многобройните и разумни доводи срещу любовта просто изчезнаха.

Тогава си позволи да му разкрие душата си.

Часове след това, омагьосан, замаян, измъчван от чувство, което не можеше нито да признае, нито да опише, Паша прошепна:

— Искаш ли още едно бебе?

Тялото й незабавно се отвори, за да го приеме, защото думите му отключиха някакъв неизразим и дълбок копнеж.

— Да — прошепна тя, омаломощена от продължителното любене. — Да, да… — задъха се толкова чувствено, че думите я пронизаха право в сърцето.

Паша се разколеба, защото онова, което бе изрекъл, толкова дълбоко противоречеше на собствените му прагматични възгледи и убеждения, че в съзнанието му отекна предупредителна камбана.

Но Трикси лежеше под него — топла, гореща, готова да го приеме, и той осъзна, че може още утре да загине.

— Сигурна ли си?

Трикси се надигна, за да го целуне, и дъхът й сгря устните му.

— Сигурна съм.

— Не знам дали ще се получи…

— Може и да се получи… — Внезапно изпита страх за живота му.

— След малко трябва да тръгвам.

— Върни се при мен — прошепна тя, погали го по лицето и сложи косата му зад ухото.

— Добро пожелание. — Луната озаряваше стаята със сребрист отблясък, хладният нощен въздух ухаеше на море.

— Ако забременееш — каза Паша и я целуна по бузата, давайки си сметка, че това е признание, макар и не директно, — и не се върна…

— Шшшт! — прошепна тя и в погледа й се мярна страх.

— На всеки все някога му идва времето — отвърна й той нежно. — Искам да кажеш на семейството ми. Аз ще оставя писмо, но и ти им кажи…

— Моля те! Моля те! Не говори такива неща!

— Нито дума повече. — Паша се усмихна. — Сега ме целуни, а утре сутринта ще изберем име за бебето.