Сюзън Джонсън
Грехопадение (12)

Глава 12

Паша застина на входа на копринената спалня на Хюсеин. Кръвта на Джамил се стичаше по камата му. Можеш ли да убиеш някого два пъти, запита се той при гледката на мъжа и жената на дивана. Жаждата за мъст беше толкова силна, че забрави, че разполага със секунди, за да извърши онова, за което беше дошъл. Спря с ръка Макриянис, който понечи да влезе.

Усещаше жаждата за кръв в устата си.

Вдигна длан с разперени пръсти.

Макриянис я натисна надолу и поклати глава, след което вдигна среден пръст.

„Да ти го начукам“, оформи безгласно с устни Паша. Тишината в палатката се нарушаваше единствено от тихите женски стонове и тежкото дишане на Хюсеин.

Мамка му!

Мамка му на целия този свят от безсрамни путки!

Първо ще му отрежа ташаците, закле се Паша и пристъпи тихо. И ако имаше време, щеше да стои и да гледа как кръвта му изтича. Но Макриянис, който в момента не разсъждаваше с половите си органи, метна камата си и повали мишената с невероятна точност. Хюсеин се свлече с глух стон.

— Нямам намерение да умирам заради тоя — прошепна Макриянис и тръгна към него, за да си кръцне трофея с ятагана.

Паша се хвърли към Трикси и запуши устата й с длан. Очите й бяха широко разтворени, безумни и невиждащи.

Уви я в чаршафа. Очевидно беше упоена. Напъха част от чаршафа в устата й. Трябваше да изминат съвсем безшумно петстотин метра през пълния с войници лагер. Не можеше да си позволи да рискува.

Макриянис сложи главата на Хюсеин в тъмносинята роба, метна я през рамо и посочи вратата с ятагана си. Паша кимна с кама между зъбите и с Трикси на ръце. Пистолетите и на двамата бяха заредени.

В преддверието се въргаляха телата на мъртвите пазачи. Преоблечени като турски подофицери — реквизит, отнет от двама часови на Хюсеин, Паша и Макриянис се надяваха да преминат незабелязани през лагера, далеч от светлината на огньовете, които проблясваха в нощта.

Изминаха първите двеста метра без никакъв проблем. По това време по-голямата част от армията спеше. Заобиколиха някакъв войник, който се облекчаваше до палатката си, и избягнаха втори, който залиташе на път към своята квартира. Вече при изхода се натъкваха на една група, която седеше край огъня и пиеше.

Отляво беше морето. Отдясно — лагерът. Нямаха друг избор, освен да продължат. Макриянис мина между Паша и огъня, надявайки се да прикрие Трикси. И двамата още веднъж провериха дали оръжията им са под ръка.

Вече бяха на пет метра от огъня, когато един от войниците им подвикна с дрезгав от пиенето глас:

— Жена ли виждам? — И пусна пиперлив коментар по адрес на нощните дами.

— Носим я на нашите момчета — отвърна весело Макриянис на александрийски диалект.

— И аз съм от Александрия. — Египтянинът скочи, дойде при тях и не след дълго вече прегръщаше Макриянис като отдавна изгубен брат. Предложи му дори да пие от неговата чаша и му заговори с пиянска интимност: — Хайде, хайде, елате при нас… Доведете и дамата. Имаме много ром. Казват, че Хюсеин няколко дни нямало да мърда оттук, така че — време, колко щеш.

Въпреки че Макриянис се опита да го отблъсне, всяко негово извинение се отхвърляше с пиянска настойчивост. Откъм огъня долетя цял хор от покани и Паша и Макриянис нямаха друг избор, освен да отидат при тях.

Закрачиха предпазливо към компанията.

— Само по едно — заяви Макриянис, взе предложената бутилка и седна. — Тази сутрин дежурим първи.

— Оставете ни тогава жената — похотливо предложи един. — Ще се погрижим за нея.

— Съжалявам, но сме дали доста пари — отвърна небрежно Макриянис. — Тя ни е цялата плячка от хора и затова ще дойде с нас.

— Но вие сте само двама, а ние сме четирима — изрече заплашително друг и потупа заканително бедрото си там, където трябваше да е мечът му.

Паша и Макриянис обаче вече бяха забелязали, че го няма. Нито един не беше въоръжен. Мускетите им стояха подредени до палатката. Наоколо всичко спеше.

— Хайде да не спорим за жената — отвърна примирително Макриянис, — след като има толкова много ром. Кога смятате, че ще свърши тази шибана война? — продължи той и подаде бутилката на мъжа до себе си. Така разговорът премина в припряно и яростно обругаване на Гърция.

Паша се настани така, че огънят да не го осветява. Положи тялото й в скута си и притисна лицето й към гърдите си. Това че устата й беше запушена, не им направи никакво впечатление, защото според техните обичаи жената беше само стока.

Бутилката с ром обиколи неколкократно компанията. Откъм лабиринта от палатки и проходи се появи пети мъж, който увеличи числото на противниците им.

Паша наблюдаваше напрегнато как луната се придвижва по нощното небе, тъй като си даваше сметка, че всеки момент някой може да открие кланицата в палатката на Хюсеин, и ставаше все по-нервен с всеки отхвърлен опит на Макриянис да си тръгнат. След известно време, което му се стори непоносимо дълго, Паша не издържа, изправи се внезапно и изрече на турски:

— Ще отнеса жената в моята квартира.

— Това не е никак приятелска постъпка!

— Значи не съм в приятелско настроение — изръмжа тихо той.

— Ако не се появим на дежурство — намеси се Макриянис и също стана, — ще ни нашибат с камшици. Благодаря за рома.

— Искам и аз да се облажа от тази путка — измърмори с пиянска настойчивост един мургав войник и понечи да стане.

— Не деля с никого — отсече Паша и отстъпи крачка назад.

— А имаш ли избор? — изръмжа настойчивият пияница и се изправи със залитане.

— Винаги имам избор — изсъска Паша с ръка върху спусъка на пистолета.

Възцари се наситено враждебно мълчание.

— Искаме жената! Ясно ли е?

— Точно така — обади се и друг. — Заслужаваме малко плячка.

— Елате и я вземете утре, като свършим с нея — предложи Макриянис. — Нашият пост е зад ей онзи хълм. — И той посочи най-близкото възвишение.

— Не ща да чакам — фъфлеше мургавият. — Тази нощ ще остане при нас, а вие елате да я вземете утре. — Извади кама от ботуша си. — Какво ще кажете? — докосна предизвикателно острието с пръст.

— Нищо. Имаш две секунди, за да станеш послушен.

Мъжът се хвърли към Паша.

И той стреля. Скритият под чаршафа пистолет гръмна и на челото на войника зейна дупка с барутен нагар около нея. Египтянинът остана прав за секунда, с разперени ръце и ококорени от изненада очи.

Макриянис пък застреля седналия вдясно от него, след което и този отляво. Пистолетът му вече беше празен, затова извади ятагана. Пистолетът на Паша изгърмя още веднъж и повали четвъртия, който се беше затичал към мускета си. Петият реши, че никаква жена не струва колкото живота му и избяга.

Паша и Макриянис се спогледаха, но още преди да решат дали да го настигнат, откъм хълма отекна тромпет и събуди заспалия лагер.

Познаха сигнала и се втурнаха да бягат. Бяха открили Хюсеин. Макриянис задмина Паша и хладнокръвно презареди пистолета си.

— Ако ме ранят, изведи Трикси оттук — извика Паша, тичайки по неравната земя. От палатките се изсипваха войници, полуоблечени, сънени и въоръжени.

— Ще се измъкнем — прошепна Макриянис и затъкна зареденото оръжие в пояса си. — Още двеста метра и сме в безопасност.

— Не искам пак да попада при тях — изстена Паша, задъхан от тежестта на Трикси. Трябваше да стигнат до билото на следващото възвишение. Там се криеше Деметриус с конете.

— Не се бой. Поне един от нас… ще я изнесе — изпуфтя Макриянис, презареди бързо пистолета на Паша и му го хвърли обратно. — Ох, мамка му! Внимавай!

От сенките беше изпълзял някакъв турски офицер.

— Спрете! — изкрещя той, вдигна ръка и ги огледа, след което удивеният му поглед попадна върху разпиляната руса коса на Трикси. — Лагерът е обграден! Никой няма да го напуска! — Вече беше достатъчно близо, за да види запушената й уста и монограма на Хюсеин върху чаршафа, с който беше увита. Устните му се изкривиха. Той посегна към ятагана си. — Не мърдайте!

Викът обаче замря в гърлото му, след като мечът на Макриянис се заби в гръбнака му.

— Тичай! — изкрещя той.

Паша преметна Трикси през рамо само за част от секундата, извади камата от устата си и я заби право в сърцето на някакъв войник, който изникна с рев от близката палатка. За миг се замисли дали да не си вземе камата, беше му служила вярно, но здравият разум го възпря. Ако тази нощ успееха да се измъкнат живи от лагера, щеше да понесе загубата й с удоволствие.

Обърнаха се и затичаха към хълма. Оставаха им още петдесетина метра, когато зад тях се извиси крясък, който отекна до небесата.

— Гърци! Гърци! Убийте ги!

След секунда проеча изстрел. Последваха още. Преследвачите им се втурнаха след тях с диви крясъци. Облаци закриха луната. Паша вече обмисляше дали няма да е по-добре да се скрият, вместо да бягат. В следващия миг над главите им проеча пушечен залп, последван от писък. Разнесе се и втори, и трети вик. Бледата лунна нощ се изпълни с крясъците на поразените от точния мерник на Деметриус турци.

Още двадесет метра… Десет… Даваха си сметка за критичното разстояние и за всяка секунда. Още шест изстрела изсвистяха над главите им и попаднаха в преследвачите. Повечето от войниците на Хюсеин нямаха никакво желание да се хвърлят в смъртоносния огън.

Паша изви устни в лека усмивка. Браво на малодушието на турците!

— Докато се карат — прошепна той, — ние ще се измъкнем.

— Не щат да нападат… чудесно! — изрече задъхано Макриянис.

След секунди стигнаха до хълма, където Деметриус бързо презареждаше трите пушки, инсталирани на осветената от луната скала.

— Ще остана и ще ги забавя още малко — предложи той и хладнокръвно се прицели в един войник, който се изкачваше по хълма.

— Аз съм… с теб — отвърна останалият без дъх Макриянис. — Поне докато Паша и жена му изчезнат от погледа ми.

— Твърде много са, за да ги задържите — предупреди ги Паша.

— Още няколко изстрела, колкото да се откажат да ни преследват, и изчезваме — отвърна Макриянис и пое юздите на коня.

Паша се метна отгоре му за секунда, въпреки допълнителната тежест на Трикси. Изстрелите и виковете отекваха край тях. Той извади парцала от устата й и пое юздите от Макриянис.

— Давай! — изкрещя приятелят му и плесна коня по задницата.

Но животното не помръдна, свикнало да се подчинява единствено на командите на господаря си.

— Не мога да ви оставя тук — изкрещя Паша и измъкна пушката изпод седлото.

— Деметриус! — изкрещя Макриянис, разбрал партизанската му солидарност. Наистина твърде дълго бяха воювали рамо до рамо.

След малко групичката препусна, обстрелвана от пушечен огън, и се стопи в сенките.

На следващото възвишение спряха, за да огледат загубите. Никой не беше ранен сериозно. Тъй като добре познаваха местността, скоро се озоваха на един страничен път към Леондари и към свободата.

Препускаха с всичка сила вече близо два часа. Вестта за смъртта на Хюсеин щеше да се разнесе бързо и смъртоносната потеря нямаше да им се размине. Трикси още спеше и не усещаше нищо, но малко преди да стигнат прохода Леондари, клепките й потрепнаха и се повдигнаха бавно, сякаш знаеше, че се намира в безопасност в ръцете на Паша. Хладният въздух облъхваше лицето й. Загледа се в балдахина от звезди.

— В планината ли сме? — прошепна тя и се усмихна на Паша с натежали клепки. — Значи ме намери…

— Твърде късно обаче. — Гласът му бе нисък и дрезгав.

— В безопасност ли сме? Крис в безопасност ли е? — Все още беше замаяна, затова не успя да долови отвращението в тона му, но инстинктът й на ездач бе непогрешим, затова усети, че препускат много бързо.

— Скоро ще бъдем в безопасност. След малко навлизаме в Леондари. Крис е в Навплион с Жул и е добре.

Трикси отметна чаршафа и постави ръка на врата му.

— Радвам се, че всички са добре. И отново съм при теб.

Паша я зави отново, покривайки голите й рамене и извивката на бюста.

— Ще настинеш — изрече той с усилие.

— Защо съм увита така? — Трикси свали ръка от врата му и опипа копринения чаршаф.

— Това имаше. Бързахме.

— Вие?

— Макриянис дойде с мен.

— Аз в Наварино ли бях? — попита тя колебливо, тъй като паметта й все още тънеше в мъгла.

— С Хюсеин Джеритли — отвърна грубо Паша.

— Сега си спомням. — Замълча, за да осъзнае по-ясно спомена. — Беше облечен във френска кавалерийска униформа.

— Не и когато аз го видях.

Трикси вдигна въпросителен поглед.

— Прави се на Наполеон — отвърна Паша, тъй като нямаше желание да дава публично воля на гнева си. — Вече сме почти в Леондари. Тази нощ ще останем тук. — Обърна се към Макриянис, който яздеше зад него. — Ще се видим утре в Навплион. При Гривас.

— Сигурен ли си, че не искаш да те придружим? — попита приятелят му, обезпокоен от изпълнения му с напрежение глас.

— Да.

— Поне му взехме главата, ако това е някаква утеха.

Паша вдигна рамене.

— След хиляда години може и да ми мине.

Нямаше какво повече да си кажат. Никакви успокояващи и съчувствени фрази не можеха да променят онова, на което бяха станали свидетели. Или да изтрият позора.

Трикси отново беше заспала, повалена от умората и наркотиците. Яздеха мълчаливо. После се разделиха при подстъпа към Леондари. Пътят за Навплион поемаше на изток.

Паша беше ходил там много пъти през последните четири години. Затова, щом влезе в двора на гостилницата на Гривас, слугите веднага познаха богатия французин и великолепния му черен жребец. Скупчиха се около него и поеха поводите. Той слезе с Трикси на ръце и преди още да беше направил няколко крачки, на вратата се показа съдържателят.

— Добре дошъл, Паша бей! Чувам, че сте си взели добра плячка! — Погледна внимателно Трикси и забеляза монограма върху копринения чаршаф. — Явно Хюсеин Джеритли ви е дал още една от харема си — пошегува се той.

— Бях забравил тази.

— Струвало си е да се върнете. Искате ли за нея най-хубавата стая?

— Да. И две вани. Колкото може по-бързо!

— А нещо за ядене? — попита съдържателят с променен глас. Богатият французин, който се сражаваше заедно с Макриянис, не изглеждаше празнично настроен от победата, а мълчеше и проявяваше признаци на нетърпение. — Оттук — каза бързо Гривас. — Ще ви придружа.

Паша бей бил потаен, сподели по-късно той със съпругата си, а жената, която донесъл била упоена. Спяла твърде дълбоко. Дали самият Паша бей я е упоил? Или Хюсеин Джеритли? Чаршафът бил опръскан с кръв.

Донесоха две вани. После слугите подредиха маса с храна под погледа на мълчаливия Паша. Жената все още спеше на леглото.

— Благодаря — каза вежливо той, когато всичко беше готово, и отпрати съдържателя с щедър бакшиш. — Тази нощ не искам никой да ме безпокои. Под никакъв предлог. — Ударението на последната фраза беше отчетливо.

— Разбира се, сър — съдържателят хвърли още един поглед към Трикси, — ще бъде изпълнено.

— Надявам се!

Казал го ужасно студено и безизразно, споделяше след това Гривас със съпругата си. Май тази нощ било по-добре да спят над конюшните.

След като вратата се затвори зад съдържателя, Паша отиде до отрупаната с храна и напитки маса, взе бутилка узо, отпуши я и изля половината в гърлото си. После придърпа един стол в средата на стаята, откъдето имаше добра видимост към леглото, седна и продължи полека-лека да изпразва бутилката, като гневът и лошото му настроение се сгъстяваха с всяка глътка. Изплуваха мъчителни спомени и отвратителни видения на предателство и позор. Не след дълго по пода вече се въргаляха две бутилки, а третата стоеше в скута му. Паша седеше напрегнат, сякаш в очакване на вражеска атака.

По средата на третата бутилка Трикси внезапно се събуди. Изправи се рязко в леглото и се огледа наоколо. В очите й проблесна страх. При вида на Паша обаче въздъхна с облекчение, легна и отново притвори клепачи.

Изминаха още няколко минути, през които единственият звук бе клокоченето на алкохола. Когато отново отвори очи, Трикси се загледа в тавана, спокойна и с чувство за защитеност. После се подпря на лакът и сънливо попита:

— Дълго ли спах?

— Най-важният въпрос — изръмжа Паша гърлено и я погледна обвиняващо.

При този отговор клепките й потрепнаха и виолетовите й очи внезапно се избистриха.

— Какво има?

— Много неща, бих казал. — Присви очи при гледката на разчорлената й руса коса, порозовелите бузи и приятно закръглената й голота, която чаршафът едва прикриваше. — Ужасно много неща.

Трикси проследи бруталния му поглед и осъзна, че е само с копринената завивка. После се втренчи в него с широко отворени очи.

— Къде ме намери в този вид?

— В леглото на Хюсеин Джеритли! — Злобата кипеше във всяка клетка на тялото му.

— Не!

— Да! И доста се забавляваше!

— Сигурен ли си?

Паша не отговори. Само стискаше челюсти и скърцаше със зъби. Погледът му беше леденостуден.

— Напълно — отвърна той и сграбчи бутилката.

— Оставам с впечатлението — изрече бавно Трикси, — че възприемаш станалото като моя вина.

Той вдигна подигравателно вежди.

— Е, поне не се оплакваше.

Изглеждаше толкова уверен, толкова язвително уверен.

— Не помня нищо… Абсолютно нищо! Как е възможно?

— Сцената беше доста убедителна. — Поднесе бутилката към устата си. Погледът му беше безмилостен. — Още чувам страстните ти стенания. И то съвсем ясно.

— Не е възможно! — Трикси се изправи и притисна чаршафа към гърдите си. Само от мисълта я побиваха тръпки. — Лъжеш! Той изобщо не ме е докосвал!

— Докосваше те, моя малка кучко — изръмжа Паша, натъртвайки на всяка дума, — докосваше те по всички възможни начини, по които мъж може да докосне жена.

За миг погледът й избягна неговия.

— Не е ли възможно да грешиш?

— Не, лейди Гросвенър! — Отново надигна бутилката.

— Сигурно в храната е имало наркотици. — Трикси поклати глава, сякаш за да проясни мисълта си. — Прасковеният нектар… беше със странен вкус. И необичаен дъх…

— Но ти го изпи?

— Не знаех. Не бях яла и пила цял ден. — Почувства се опозорена, осквернена и унизена.

— Добре. Нека го приемем за шибан сън. А сега, ако благоволиш да измиеш спермата му от себе си, можем да приключим разговора. Влизай във ваната.

— Как смееш да си го изкарваш на мен? Да не би да ме обвиняваш в съучастие?

— Може просто да си по-общителна. И двамата знаем колко приятелски си настроена понякога. Хайде да обсъждаме предимствата на гостоприемството после. Сега съм уморен. Да приключваме с това. Искам да измиеш спермата му от себе си. Иначе ще го сторя аз.

Трикси не издържа.

— Не съм твоя собственост, за да ми раздаваш заповеди.

Устните му се извиха в жестока усмивка.

— Щом Хюсеин може да разполага с теб, значи и аз мога.

— Няма да споря по този въпрос. — Трикси се изправи и отбранително вдигна брадичка. Беше стигнала твърде далеч, за да изпълнява заповедите, на който и да е мъж. — Нито ще стана мишена на цинизма ти.

Паша поклати бавно глава, сякаш не вярваше на очите си.

— Удивително! Първо тази толкова навременна амнезия, а сега какво? Обидена ли си? Влизай във ваната, мамка му!

— Щом си ме спасил, благодаря ти — изрече тя саркастично, — но не съм твоя собственост. Не съм ничия собственост.

— Хюсеин Джеритли беше собственик на всеки сантиметър от плътта ви, лейди Гросвенър — изрече Паша свирепо. — Нямаш ли претриване от онзи голям позлатен изкуствен кур, който беше натъпкал в путката ти?

— Престани! — Беше ужасена и засрамена от изникналия спомен. Пое си дълбоко въздух и заговори с лек, потреперващ глас: — Не знам какво е правил Хюсеин. — Беше й нужно още едно вдишване, за да приеме мисълта за онова, което навярно й се беше случило. — Но аз съм много щастлива, че съм жива, и съжалявам, ако това по някакъв начин засяга мъжкото ти чувство за чест. Не съм участвала в това, което се е случило, каквото и да е било то. — Стисна чаршафа толкова силно, че пръстите й побеляха. — Нямам спомен. За нищо. И ако е имало някакъв златен изкуствен пенис или нещо друго, което не ти е харесало, сега ме чуй! Да ти го начукам на шибаното справедливо възмущение! Не ми пука!

— Но на мен ми пука.

— Много жалко. — Всяка дума звънтеше като парче лед.

— За теб!

Трикси го изгледа.

— Заплашваш ли ме?

— Просто те осведомявам за чувствата си.

— Нека ти изясня и моите. Върви по дяволите!

— Има и друга възможност.

— Добре. Стига да нямам нищо общо с нея.

— Съжалявам. — Остави бутилката много внимателно, с отмерени движения, осъзнавайки количеството на погълнатия алкохол.

— Какво правиш? — Трикси се втренчи бясна в него.

Той вдигна глава.

— Слагам бутилките под стола.

— Защо?

— Защото обичам реда. — Само хищната усмивка издаваше жестоката му решителност. — А и не искам да си порежеш краката. — Вече не се усмихваше. Стоеше насред стаята. Ботушите, шпорите и ризата му бяха изпръскани с кръвта на Хюсеин. Очите му горяха от обида. — Ваната ти изстива.

— Арогантно копеле. Няма да се къпя! — Трикси се сви в най-отдалечения ъгъл на леглото, обидена и наранена.

— Ще ти помогна — изрече ненадейно Паша, сякаш не беше чул нищо.

— Не ме докосвай.

— Това е вана, а не гилотина.

— Тогава ме остави на мира.

— Не бих имал нищо против. Но не обичам да чукам върху спермата на предишния.

— Достатъчно чиста ли ще съм за теб, след като се изкъпя?

— Горе-долу. Но не храня специални очаквания.

— Гаден лицемер! Като че ли ти си най-моралният човек на света.

— Отклоняваш темата на разговора, скъпа. Просто искам да се изкъпеш, за да мога да те чукам.

— Много романтично!

— Някой път ще трябва да ми разкажеш как успяваш да очароваш турските генерали.

— Не смей да ме докосваш!

— Ще те докосвам, където, когато, колкото и както пожелая!

Трикси опря гръб в таблата на леглото, прецени разстоянието до вратата и скочи, точно когато Паша посегна към нея. Пръстите му обаче светкавично се сключиха около лакътя й.

— Глупачка! Не бягай. Какво толкова — едно чукане.

— С нищо не се различаваш от Хюсеин! — Опита се да измъкне ръката си.

— Чиято глава е в дисагите на Макриянис.

— Глава? — прошепна тя с широко отворени очи.

Паша се наведе над нея и стисна ръката й още по-силно.

— Неговата или нашите. Изборът не ни затрудни.

— Господи!

— Ако ти е жал за Хюсеин, смятай, че умря щастлив, с ръка в путката ти.

— Жесток си!

— Спасих ти живота.

Трикси притвори очи. Заяждането и възмущението й бледнееха през величието на живота и смъртта. Все пак Паша бе преодолял цяла армия, за да я спаси.

— Какво искаш? — изрече тя с въздишка, неспособна вече да различава доброто от злото, правилното от грешното, спасението от отмъщението. — Просто ми кажи и ще го сторя. — Той явно я мразеше заради нещо, което не зависеше от нея, заради нещо, което тя дори не помнеше. Вече беше толкова уморена.

— Искам да се изкъпеш.

— Добре. — Измъкна ръката си от неговата и тръгна към ваната. Настъпи мълчание. В стаята изведнъж долетяха звуците на лятната нощ и се усети ароматът на олеандър. Трикси стигна до изработената от мед вана, остави чаршафа да се свлече от раменете й и влезе във водата.

Паша за миг забрави, че е в планините на Морея и че войната бушува наоколо. Пищните й форми привлякоха цялото му внимание. Дъхът му секна и яростната омраза към Хюсеин се надигна в гърлото му.

Преплете пръсти, разяждан от ревност. Сцената върху дивана изплуваше пред очите му отново и отново. Възможността да е забременяла му беше толкова противна, че предпочиташе да не мисли за нея.

— Кажи ми, когато сметнеш, че съм достатъчно чиста за теб.

— Когато вече не ми мирише на него — отвърна й студено Паша и започна да разкопчава жакета си.

Трикси извърна глава и започна съсредоточено да се мие. Всичко беше толкова сложно. И отвратително. И срамно. Кошмар, който не искаше да си припомня.

Паша остана само по бричове, седна и започна отново да пие. Беше бесен, че голата жена пред него съвсем доскоро е лежала под Хюсеин — спомен, толкова жесток и гаден, че едва сдържаше жаждата си за мъст.

Когато Трикси се изми, Паша й помогна да излезе от ваната. Тя го измери с поглед не по-малко гневен от неговия, взе кърпата и се избърса.

— Искаш ли да ме помиришеш? — запита рязко, застанала гола и изпълнена с обида, без вече да знае дали може да изпитва благодарност пред лицето на подобна злопаметност.

— После. Отивай в леглото. — Сякаш й обявяваше дуел на разсъмване, толкова леден беше гласът му.

— А ако не отида?

— Ще те чукам на пода.

— Бях забравила колко чаровен можеш да бъдеш.

— На твоя пък чар не устоява никой мъж в униформа.

— Нямам намерение да се извинявам, че съм жива, ако това имаш предвид. Какво трябваше да направя? Да се самоубия, за да спася твоята чест?

Не получи отговор. Само веждите му се смръщиха още повече.

— Помислих си нещо подобно — продължи тя и метна хавлията настрани, — затова, докато продължаваш да се цупиш и да се държиш като някакъв девственик моралист — веждите й се повдигнаха жлъчно, — определено непозната за теб роля, аз възнамерявам да хапна нещо. А и бих ти била признателна, ако ти също се изкъпеш. Ръцете ти са изцапани с кръв — отбеляза хладно и отиде до масата.

Паша сведе поглед, видя кръвта и си спомни отсечената глава на Хюсеин, а след това и проснатото му върху Трикси тяло. Опита се да прогони ужасяващата картина. Но в мисълта му се надигна поредната вълна на ярост, толкова жарка и гневна, че го накара да скочи рязко.

При звука от обърнатия стол и счупените бутилки Трикси се извърна и видя, че Паша се приближава към нея с бързи и отмерени крачки.

Тя отстъпи, взе една от бутилките на масата и я вдигна за отбрана.

— Не припарвай до мен!

Той се спря сепнато. Писъкът й проникна през мъглата на безумната му ярост.

Проникна, но не попречи.

— Нали не смяташ, че това наистина ще ме спре? — присмя й се и небрежно посочи бутилката.

— Не знам какво искаш, но няма да го получиш!

— По този въпрос мненията ни се различават.

— Какво смяташ да сториш? Да ме накараш аз да платя за скапаното ти негодувание?

— Стори ми се, че страшно ти харесва да се чукаш с Хюсеин. Мисля и аз да те чукам, докато не можеш вече да мърдаш, а след това да те чукам още.

— Защото съм виновна ли?

— Нещо такова.

— И единственият съдник си ти.

— Точно така. Ами ако си забременяла от него? За това помисли ли?

Трикси пребледня. Не беше го помислила. Но не можеше да промени станалото. Нямаше как да се противопостави нито на отвличането, нито на което и да е от последвалите го събития. И какво, по дяволите, искаше той от нея? Да пълзи в краката му и да го моли за прошка?

— Може да съм забременяла и от теб. — Изрече го спокойно, студено и жлъчно.

— Кучка!

— До там ли стигнахме? — изгледа го грубо и дръзко.

— Отивай в леглото, мамка ти!

Трикси строши бутилката в ръба на масата с такава ярост и сила, че из цялата стая се разхвърча стъкло.

— Ела и ме вземи — изсъска тя злобно и вдигна гърлото на бутилката с бесен поглед.

— Исусе! — Черният му гняв се замени с шок при вида на тази абсурдна гледка. Дори вдигна ръце в знак на помирение. — Успокой се — прошепна с преднамерено спокоен глас, — просто се успокой!

— Не искам да се успокоявам! Сигурно защото някакъв си мъж се опитва да ме отвлече отново и да ме затвори отново. Чудя се дали не ме прави неспокойна това, че ме заплашват със същото абсурдно мъжко чувство за собственост, от което току-що се отървах. Всъщност — завърши тя раздразнено, — чудя се дали да не те накарам да си платиш за обидата. Само ела една шибана крачка по-близо!

По средата на това излияние устните му потрепнаха, а в края леко се усмихваха. Злобата се беше изпарила от погледа му.

— Нещо лошо ли съм казал?

— Много умно!

— И ти смяташ, че не трябва да съм ядосан?

— Не на мен. — Оръжието й все още беше насочено към него.

— А ако отстъпя — предложи той тихо, с мисълта, че може наистина да употреби смъртоносното оръжие и да пострада самата тя, — ще свалиш ли това?

— Извини се! — Думите бяха изречени тихо, но с нетърпящ възражение тон.

— За какво? — В очите му проблесна раздразнение.

— Защото ме обиди.

— Ти наистина беше с него в онова легло! — Паша стисна зъби.

— Извини се! — Изгледа го непреклонно.

— А ако наистина се извиня? — запита със смесица от раздразнение и самообладание.

— Няма да се наложи да те убивам.

Паша избухна в смях, неудържим и гърлен. Дори се преви на две и се просна на леглото.

— Изобщо не е смешно — отбеляза Трикси с раздразнение и малко сконфузено остави счупената бутилка.

Легнал по гръб, той разпери ръце и й се усмихна.

— Смешно е. Ела при мен.

— Не си ми се извинил!

— Нужно ли е?

Тя кимна.

Паша се намръщи.

— Толкова ли е важно?

Ноздрите й се разшириха и тя отново кимна.

— Извинявам се тогава — изрече тихо мъжът, който никога не се беше извинявал на жена, — за намерението си, за грешната си преценка и за грубостта си. — Хюсеин поне е мъртъв, помисли си той, като вид компенсация за отвратителните и противоречиви емоции, които го разкъсваха. — Добре ли го казах? — Погледът му се впи в голата жена, застанала насред стъклени отломки.

— Да. Благодаря. — Нуждаеше се от тази отплата за клеветите и хулите. — Аз съм такава, каквато съм. Ако ти изнася.

— Изнася ми — отговори той и не помръдна, без да е убеден, че казва каквото трябва, без изобщо да е сигурен в тази жена, която го заплашваше с убийство, затова че я беше обидил. Но нямаше никакво намерение да я оставя. Никакво.

— Тези всичките стъкла сигурно ти пречат да дойдеш. Ще те пренеса.

Тя сведе поглед и изведнъж осъзна, че стои гола в някаква хотелска стая в Гърция, насред някакви счупени стъкла. Чувстваше се обаче повече щастлива, отколкото натъжена и й беше приятно да е с този, който й се усмихваше с неустоимата си усмивка.

— И ти си бос — каза тя, сякаш досега бяха разговаряли само на тема счупени стъкла и боси крака.

— Не ме мисли — измърмори Паша и се изтърколи от леглото.

— Значи ти можеш да ходиш по стъкло, а аз не, така ли? — Този път обаче в гласа й нямаше жлъч.

— Защото само ще се пресегна и ще те вдигна.

— О!

— С най-добри намерения — изрече той тихо и обърна длани към нея, сякаш се предаваше.

Тя го погледна, силен и спокоен, с горещ, но вече не злобен, а просто топъл и изкусителен поглед.

— Още не съм ти благодарила както подобава за това, че ме спаси.

— Изобщо не си ми благодарила. — Каза го много внимателно, избягвайки всякакъв намек за онзи вид благодарност, който тя имаше предвид.

— Далеч си.

— Така по-добре ли е? — Вдигна я над стъклените отломки. Прегърна я и я погледна с онзи толкова сладък и закачлив поглед, който нямаше нищо общо с войната в Гърция и с мъжкото чувство за собственост. Това й напомни за необуздания и нежен млад мъж, когото бе приела в спалнята си в Бърли Хаус.

— По дяволите, как да не те обича човек — прошепна тя.

Паша се засмя.

— Това означава ли, че трябва много скоростно да се изкъпя?

— О, да!

Трикси зачака, помръдвайки нетърпеливо от крак на крак като дете, което очаква наградата си, докато накрая той изрече:

— Ела! — Не я пусна при себе си във ваната. — Тази вода е пълна с мръсотия, а ти блестиш от чистота. — Посегна с не насапунисаната си ръка, придърпа я да седне на ръба на медната вана, плъзна ръка между краката й и пъхна два пръста в нея.

Тя затаи дъх. Въздействието на наркотика не беше напълно отшумяло. Трикси откри, че отново е неспокойна, свръхнапрегната и че всяко докосване я възбужда повече от когато и да било.

— Още — каза тя и се плъзна по ръката му.

Паша се подчини, поддържайки умело ритъма, дори когато се потопи за миг, за да изплакне сапунисаната си глава.

— Така вече е по-добре — измърмори той и коленичи във ваната. После се наведе и внимателно разтвори краката й. Постави език върху пулсиращата плът на клитора й и започна да я лиже толкова нежно, че тя остана без дъх.

— О, господи…

Горещото удоволствие се разливаше по всичките й клетки, подпомагано от изкусните му пръсти и език и от провокиращата им изтънченост. Насладата й вече граничеше с делириума, а в момента на прииждащия оргазъм Трикси извика:

— Не, не, не!

Отвори очи чак след няколко секунди.

— Добре дошла — усмихна й се Паша, надигна се и излезе от ваната.

— Вече бях забравила… — изрече тя задъхана. Горещината все още изпълваше сетивата й. Той я изгледа недоверчиво за миг и посегна към хавлията. — … колко си страхотен!

Цинизмът се изпари от погледа му.

— Ами, бла’одаря, ма’ам! — измърмори Паша весело. — Позволете тази нощ да ви опресня паметта.

— Толкова съм щастлива с теб, Паша. — Изпитваше неописуеми чувства. Изгледа го. Беше усмихнат, щедър, жизнерадостен, закачлив и блажено неин.

— Бих отишъл и накрай света заради онова, което изпитвам с теб — изрече той, захвърли кърпата и се приближи.

— Много съм благодарна, че се появи.

— Знам. — Взе я в обятията си, изпитвайки същата дълбока признателност. Щеше да убие стотици хора, ако се налагаше, за да я има отново. — Но не искам да губя време в приказки. — Вдигна вежди. Това бе неговият начин на мислене.

Ръцете й се сключиха около кръста му и тя го погледна в очите.

— Прегърни ме и ме люби — изрече нежно.

— С удоволствие — отвърна й той също толкова нежно, но в мислите му се прокрадна нещо, което го обезпокои. Беше ли и Трикси като него? Само преходността на удоволствието ли я интересуваше? Определено не приличаше на останалите, щом го бе последвала чак в Гърция и беше толкова съблазнителна, че дори самата идея за харем вече му се струваше отблъскваща.

— Тази нощ не искам да мисля за нищо — прошепна Трикси. — Искам само да усещам.

Добре познатите думи го засегнаха по странен начин.

— Целуни ме — прошепна тя и се повдигна на пръсти. Откровеността й го притесни дотолкова, че едва не каза „не“. Но в крайна сметка, либидото му напомни, че не е чак толкова обезпокоен. Не беше монах. Целуна я. И тя го целуна.

— Имаш вкус на лимон — прошепна Трикси след малко, обсипвайки го с целувки по корема и по-надолу.

— От сапуна е.

— Всичко ли има вкус на лимон? — измърка тя лъстиво и докосна основата на ерекцията му, която почти докосваше пъпа му.

— Провери сама. — Гласът му бе и дрезгав, и мек, и весел.

Тя взе възбудата му в ръце и облиза набъбналата глава като близалка, навлажнявайки го целия с език и наблюдавайки как пулсира и се увеличава. Тялото й тутакси реагира на привлекателната гледка. Напрежението между краката й се засили и пулсацията се концентрира. Пое го в устата си и го засмука нежно.

Никога в живота си не бе желал толкова нетърпеливо никоя жена, затова само след секунди повдигна главата й и изрече рязко:

— Стига!

Издърпа я до себе си и незабавно се качи отгоре й. Разтвори краката й и навлезе в нея.

— Ето — прошепна той и ускори ритъма с дивашки тласъци, отдаден на най-себичния от всички инстинкти. Изпита потребност да я притежава по най-примитивен и стихиен начин. Без игри, без съблазън, без никакво друго оправдание, освен безусловното собственическо чувство. — Извинявай — прошепна отново, прониквайки още по-надълбоко, сякаш думата бе опрощение за бруталния му първичен импулс.

— Искам те! — задъха се тя и се вкопчи в него. — Искам да те усещам!

Даде му всичко, което пожела, защото и тя го желаеше, може би дори повече. Беше като вода за пресъхналата й душа, радост за годините въздържание, извор на желанията й.

Тази нощ се любиха като хора, които едва не се бяха изгубили и чиито живот е бил в смъртна опасност. И все пак бяха оцелели.

Преди разсъмване плътската страст беше уталожена, отмалата беше надделяла над желанието и двамата вече лежаха доволни в прегръдките си.

— Бъди винаги с мен — каза Паша и я погали нежно по гърба, — за да мога да те усещам винаги.

— Как да ти откажа? — прошепна полузаспала в прегръдката му.

Той затвори очи и я прегърна още по-силно. Това беше раят.