Сюзън Джонсън
Грехопадение (3)

Глава 3

Слънцето вече беше високо на небето, когато Паша се претърколи и откри, че е сам.

Сънливостта му моментално изчезна и той огледа стаята. Отново ли беше успяла да се измъкне?

Ругаейки под нос безсънието от последните нощи, което накрая го беше надвило, Паша преметна дългите си крака през ръба на леглото и стана. Нямаше намерение да оставя Трикси Гросвенър да си отиде от живота му — поне не още. Като прехвърли мислено най-вероятния й маршрут до Кале, той прекоси тичешком стаята и блъсна вратата към тоалетното помещение.

— Щях да те събудя, преди да тръгна.

Застинал на прага, премигна от слънчевата светлина, струяща през прозорците.

— Щеше ли?

— Разбира се. Времето, което прекарахме заедно, беше наистина прекрасно.

Изведнъж се стъписа. Отговорът й бе мил и любезен — като на случаен сътрапезник.

— Не се шокирай толкова. Да разбирам ли, че рядко ти благодарят.

Както стоеше гол на вратата, на устните му бавно разцъфна усмивка.

— Е, не точно по този начин. Ти си изключително мила.

— А ти си забележителен мъж. Много чувствен. Винаги ще си спомням с благодарност и топлота за тази нощ.

— Аз също, chouchou^[1]. — Протегна се с небрежна грация и всеки един от изящните му мускули се очерта за миг. — Но не е нужно да си тръгваш толкова скоро, нали?

— Трябва! — Тя взе ръкавиците си, откривайки, че не й е лесно да се съсредоточи.

— Предпочитам да останеш.

Трикси се напрегна.

— Недей, Паша! — След като бе изпитала магнетизма му, вече нервно се чудеше колко добре го познава всъщност. — Не постъпвай така с мен, дори не си го и помисляй. Просто се дръпни от вратата.

— Спокойно, скъпа. Нямам намерение да те задържам против волята ти. — Отиде до близкия гардероб, отвори огледалната врата, извади халат на зелени фигури и го наметна.

— Знаеш, че не искам да оставам. — Трикси затвори припряно закопчалките на куфара. — Твърде дълго отсъствах. Искам да се прибера колкото се може по-бързо.

— Защо не ми покажеш Кент?

Тя се извърна към него.

— Просто така?

Той вдигна рамене.

— Защо не? Англия е очарователна през пролетта. А и не успях да ти се наситя.

Нито аз на теб, помисли тя с копнеж. Неподвижен в шарения японски халат, като езически принц, попаднал незнайно как в пищната стая за преобличане на Ришельо, със зашеметяваща мъжественост под деликатната материя, с блестяща на утринното слънце дълга черна коса, екзотична мургава кожа, наследство от далечни предци и чувствени магнетични очи, той разпалваше във вените й огън. Но не можеше да склони толкова лесно, след като се бе посветила на своето дете и на опазването му от злините на всесилни омразни роднини. Никога не бе разполагала с неговата свобода.

— Съжалявам, но начинът ми на живот не ми позволява да те заведа у дома.

— Ако предпочиташ, можем да останем в Лондон.

Тя се втренчи в него с раздразнение, ако се съдеше по извивката на веждата й.

— Винаги ли получаваш онова, което искаш?

— Почти.

Самочувствието на огромното богатство, красотата и чара, помисли си Трикси.

— Не ти ли минава през ум, че ме обиждаш.

— Извинявай. Може би трябваше да излъжа. — Изрече го небрежно и невъзмутимо. — Но ми се стори, че миналата нощ ти беше приятно.

— Без съмнение. — Думата „приятно“ бе твърде бледа, за да изрази онова, което беше изживяла! — Това обаче не е достатъчна причина.

— Не мисля така.

— За човек като теб, може би.

Нямаше намерение да спори с нея, затова отбеляза помирително:

— Можеш да ми покажеш природните красоти около Бърли Хаус.

— А ти, предполагам, ще ми покажеш на какво си способен. — Гласът й бе ироничен.

Паша се засмя.

— Ако поискаш.

— Ама че наглост!

— Какво ще стане, ако поканиш на гости свой познат?

— Съседите ми са опасни хора. Гросвенър. Мразят ме. Освен това има приказлива прислуга, селяни — клюкари и дете.

— Никакъв проблем. На обществени места ще бъда най-въздържаният и благоразумен човек на света. — Гласът му изведнъж премина в шепот. — Много искам да те докосна още веднъж.

Трикси поклати глава. Напълно осъзнаваше отговорностите, които я очакваха.

— Не може, Паша.

— Колко пъти свърши миналата нощ? — попита с глас като кадифе.

Тялото й се разтопи, сякаш този въпрос отново бе събудил най-съкровените й копнежи.

— Не е нужно за всичко в този свят да има причина — продължи той. — Мога да ти дарявам удоволствие, при каквито условия ти определиш.

Тя се задъха и изчерви.

— Ще те любя, където пожелаеш и когато пожелаеш в мрака на нощта, зад заключени врати, навсякъде, където се чувстваш в безопасност…

Заля я непреодолимо желание, помете я вълна от наслада, пред която бе безсилна. Пленена от всички тези щедри плътски изкушения, Трикси чу неразумния си отговор:

— Ако дойдеш с мен, трябва да се съобразяваш с всичките ми условия. Абсолютно с всички.

— Дадено — прие моментално Паша.

— Не можеш да ме докосваш пред Кристофър и дори да намекваш за някаква интимност.

— Разбира се.

— И няма да стоиш много. — Като че ли строго очертаните граници щяха да я предпазят от необузданото й желание.

— Ти определяш срока.

— И никога не трябва да ме гледаш така пред хората.

— Пред хората ще се държа с теб като монах.

Трикси не можа да сдържи смеха си.

— Тази роля по силите ли ти е?

— Е, има монаси и монаси — измърмори той развеселен.

— Нужни са ми гаранции, мосю Дюра — отбеляза хапливо, но шеговито и настойчиво Трикси.

— Ако е необходимо, ще бъда дори брутално безразличен. Никой няма да се досети за нищо.

Позволи си лека въздишка на облекчение.

— Признавам, че много искам да дойдеш с мен. Твърде много. — После добави тихо: — А не е редно.

— Съседите ти няма да заподозрат нищо, нито слугите, нито Крис. Обещавам!

— Не това ми беше мисълта.

— А обществените норми?

Тя кимна.

Паша прие кимването за съгласие, приближи се, придърпа я към себе си в спокойна приятелска прегръдка и й предложи закрилата на своята сила и увереност. Колко е прекрасно след всичките самотни години, помисли си тя, да усещам упора — истински светъл лъч в живота ми. Щеше ли да се осмели да се наслади на удоволствията, които той й предлагаше, на блажената сексуална сладост, на приятната му компания? Можеше ли да си позволи скъпо струващата наслада да бъде с него?

— Трябва да купим някакви играчки за Крис — предложи Паша.

— Не, моля те, предпочитам да не го правиш!

— Какво страшно има в няколко играчки? Всички деца обичат подаръци.

Тези прости думи засегнаха някаква струна в душата й. Невъзможността да глези с подаръци сина си винаги я бе тормозила.

— Не знам… — измърмори Трикси и се поколеба дали вече не му беше задлъжняла твърде много.

— Едно-две неща — започна нежно да я увещава Паша.

— Не трябва!

Той долови обаче колебанието й и попита:

— Крис има ли някоя любима книжка с приказки?

— О, Паша! — Очите й изведнъж се изпълниха със сълзи. — Толкова отдавна съм бедна…

— Ето още една причина, слънчице. Аз имам много пари. Един подарък няма да те унижи, а на мен ще достави огромно удоволствие. — Удоволствието, което му беше доставила миналата нощ, заслужаваше царско възнаграждение и би й го споделил, ако не бяха скрупулите й. — Веднага кажи „да“ и ме направи щастлив.

Опита се да погледне на нещата от друг ъгъл — че просто доставя удоволствие на сина си. Усмихна се уклончиво, през сълзи.

— Крис обожава приказки. Благодаря ти.

— Идеално. А след това ще купим и някакви дрехи за теб — добави нежно Паша и я докосна по бузата.

Тя поклати глава.

— Не, моля те. Не ми трябва нищо.

— Първо за Крис — прошепна и се наведе, за да я целуне леко по носа, — а след това за теб — отсече с категоричния маниер ала „Паша Дюра“. — Заслужаваш го.

Багажът на Паша бе приготвен от цяла кохорта слуги със скоростта на светлината и когато половин час по-късно пристигнаха пред магазина за играчки, там вече кипеше оживление. Управителят ги посрещна на вратата с безупречен копринен шал и блестяща коса.

— За нас бе чест, сър, да получим бележката ви. Извинете ни за малката суматоха. Скоро ще пристигне и останалият ни персонал. Дотогава за мен ще бъде удоволствие да ви помогна в избора на подаръци за…

— Сина на лейди Гросвенър — довърши Паша.

— Мадам, за мен е радост да ви услужа. На колко годинки е момчето ви?

Внимаваше чертите на лицето му да не издават друго, освен вежливост. Макар самият Паша Дюра да проявяваше интерес към това дете, произходът му си оставаше съмнителен.

— Кристофър е на четири години. — Трикси се усмихна на Паша, благодарна за проявената към сина й щедрост. — Много ще се зарадва.

— Сигурно имаш нещо предвид, скъпа, за да помогнем на мосю Омон.

— Войничета. Много ги обича. Но съвсем малко, нали, Паша?

— Вече говорихме по този въпрос — измърмори в ухото й той.

Паша, разбира се, закупи цели две армии, заглушавайки протестите на Трикси със заплахата, че ако продължава да се опъва, ще я целуне пред мосю Омон. Купи и едно голямо люлеещо се конче, както и танцуващо мече. После започна да избира игри и музикални инструменти, топки и обръчи, карнавални одежди и плюшени животни.

Във вихъра на тази вакханалия Трикси ставаше все по-нервна.

Управителят на магазина обаче беше изпаднал в еуфория.

А Паша, за свое най-голямо удивление, откри, че страшно се забавлява в магазин за играчки.

— Ето, видя ли? — попита весело той, докато помагаше на Трикси да се качи в каретата. — Струва ми се, че на Крис все нещо ще му хареса от всичките тези джунджурии. — Самият той се настани до нея и се усмихна на нацупената й физиономия. — Благодаря ти все пак за съдействието.

— Мразя да ме изнудват — настръхна тя. — Поставяш ме в изключително неудобна ситуация.

— Не вдигай толкова пара за няколко франка.

Трикси се намръщи.

— Не бяха ли няколко хиляди? Това е дълг, който няма да мога да ти върна никога.

— Твоята компания ми е достатъчно заплащане. — Неохотата, с която приемаше подаръци, го изненадваше — не беше я срещал при жените, с които бе общувал досега.

— Компаньонка, това ли имаш предвид?

— Не, нямам това предвид — отвърна Паша, без да се замисли, и взе ръцете й в своите. — Виж какво, не съм искал да те обидя. — Тя се опита да измъкне ръцете си, но той ги задържа. — Предпочиташ ли да ги върна? Всичките? — Погледът му бе безкрайно озадачен. — Ако залогът е твоята репутация, ще го сторя. Скъпа, разбери, моля те, аз те уважавам и обожавам, а и не ни видя никой, освен Омон, който е съвсем наясно кога трябва да си затваря устата.

— Поставяш ме в положението на метреса.

— Човек и да иска не може да те обърка с метреса, chouchou. — Усмивката му стана закачлива. — Особено пък в тази сива рокля с целомъдрена якичка. Метресите се носят в по-предизвикателни тоалети. А Омон е наясно с разликата, повярвай ми.

— Значи ни е сметнал за приятели? И само това?

— Просто приятели — излъга Паша.

— Наистина?

Той кимна и се засмя.

— Наистина. Приятели. Семейни приятели. Може би дори роднини. Един мъж и една жена имат право да пазаруват играчки, без да е нужен сексуален подтекст.

— Не съм просветена в тази област. Твърде дълго живях встрани от обществото. О, боже! — Изведнъж си бе спомнила забележката му относно роклята й. — Надявам се, че не съм те изложила с неугледното си облекло!

— Скъпа, за последен път ти казвам — ти си шеметно красива, в каквато и да е рокля. — Докосна една златиста къдрица на слепоочието й. — Просто ти обяснявах разликата в начина на обличане между теб и една метреса.

— Предполагам тях водиш на пазар?

— Не! Въпреки че, ако се съгласиш, би ми доставило удоволствие да ти купя нова рокля.

— Няма да се чувствам комфортно. Играчките ми бяха достатъчни.

— Дали не можем все пак да постигнем някакво споразумение?

Трикси разгада намерението му.

— Отново искаш да стане така, както ти желаеш.

Погледът му бе самата невинност.

— По-скоро имах предвид някакъв компромис.

Тя въздъхна леко и известно време размишлява над предложението му.

— Не мисля — изрече накрая, неспособна да превъзмогне разбиранията си за морал.

— Знаеш ли колко добре ще ти стоят малко панделки и дантели? — Погледът му обходи бавно тялото й. — Нещо по-женствено и по-вятърничаво…

— Моля те, Паша… — Пое си въздух и се отдръпна от него, доколкото бе възможно в тясното пространство на каретата. Изгарящият му поглед обаче остана обезпокояващо близо.

— Мисля, че виолетовата коприна ще отива на очите ти.

Изкусителната представа за виолетова копринена рокля възбуди сетивата й. От колко време, помисли си с тъга, не бе носила моден тоалет? Целият й гардероб се състоеше от преправените облекла на майка й. Колко ли щеше да пострада душевният й покой, ако приемеше подобен подарък? Щеше ли удоволствието да накърни достойнството? Въпреки че, след отминалата нощ, понятието добродетел вече не представляваше непоклатима скала. Всъщност, така или иначе, никой в Париж не я познава, осъзна тя, подмамена от мисълта за нещо красиво и женствено след годините, в които бе носила само домашно шити рокли. Още повече това бе дреболия за един богат мъж като Паша. Докато се колебаеше, видението на виолетовата коприна ставаше все по-изкусително.

— Ще ме сметнеш ли за възмутително алчна и хищна, ако реша да приема предложението ти? — попита накрая, тъй като не можа да прогони от съзнанието си образа на великолепната нова рокля. — Мога да ти върна парите след година, година и нещо, когато се пооправя финансово.

— Ти си най-малко алчният човек, когото познавам — отвърна съвсем искрено Паша. Според досегашния му опит, най-предпочитаните от жените подаръци бяха бижутата. — И ако желаеш, наистина можеш да ми върнеш парите, когато доходите ти се стабилизират. — Доловил противоречивите й чувства и доволен от решението й, той в същия момент тактично смени темата.

Разпита я за отиването й до Париж миналия месец и изслуша с интерес разказа й за бурния Ламанш и за спътниците й, с които беше пристигнала от Кале. Накрая Паша предложи този път да заобиколят Амиен. Спомена, че е наредил яхтата му да бъде докарана от Хавър, при което тя го засипа с оживени въпроси. Сподели, че като малка излизала в открито море с баща си.

— Просто на по няколко мили от Дувър. Не на толкова грандиозни пътешествия като твоите.

Докато си разказваха морски истории, каретата спря пред един малък магазин.

— Не знам дали ще мога… — измърмори Трикси, зървайки лъскавата витрина. После погледна отново към Паша. — Всъщност те надали са отворили толкова рано.

Паша обаче знаеше, че са отворили, тъй като бе изпратил бележка на мадам Орман, още докато опаковаха багажа му.

— Мисля, че все ще има някой, който да ни помогне. Почти девет и половина е. И не е нужно да се притесняваш. Просто избираме рокля и тръгваме.

— Магазинът ми се струва много елегантен — отбеляза нервно Трикси.

— Мадам Орман имала изискан вкус, така съм чувал. — Доста семпло изказване от страна на най-редовния и предпочитан клиент на модистката.

— Нужна ми е подкрепа — измърмори Трикси, уплашена от възможността да се държат с нея надменно или да я критикуват.

— Тя е шивачка, а не кралска особа. Отпусни се, скъпа!

Трикси си пое дълбоко въздух и оправи една гънка на полата си.

— Тази рокля наистина е старомодна!

— Не е чак толкова ужасна, скъпа! Мадам Орман ще оцени качеството й. Лионска коприна?

Тя повдигна вежди, учудена от подобна компетентност у един мъж.

— Откъде знаеш?

— Имам две сестри. Човек се учи. Сега ми подай ръка, за да видим какво ще изберем. Не се бой! Аз съм до теб.

— Не ми трябва защитата ти.

— Прости ми. Изобщо не исках да прозвучи оскърбително. Желаеш ли да те представя като семейна гостенка от Англия?

Трикси се усмихна.

— Така май ще е по-добре.

— Вече се запозна с баща ми — продължи Паша, — така че твърдението донякъде отговаря на истината. — Протегна ръка и след още миг колебание Трикси я пое. — Всичко ще е наред. — Доволен, че най-накрая я е убедил, той се наведе към нея и я целуна леко. — Хайде да изберем нещо хубаво.

Мадам Орман ги посрещна учтиво и тактично. Никой не би предположил, че тя и Паша бяха на малки имена.

— Добре дошли, мосю! Мадам… — замълча дипломатично с въпросителен поглед.

— Мадам Дюра — довърши Паша с лек поклон. — Съпругата ми има нужда от нова рокля. Ще пътуваме извън Париж.

— Разбира се. Сигурна съм, че ще се намери нещо — отвърна мадам Орман, удивена от демодирания тоалет на младата жена. Не беше в стила на Паша. Пък и мадам Дюра! Твърде любопитно за мъж, известен с това, че цени независимостта си. Макар че младата красавица порозовя, когато я представи като своя съпруга. Ама че сладка клюка, при положение, че всички в Париж твърдяха, че Паша Дюра няма и една романтична клетка в тялото си. Устните на модистката се извиха в заучена усмивка.

— Би ли желала мадам Дюра чай?

Паша погледна Трикси и след лекото й кимване, отговори:

— Да, ако обичате.

Високата и достолепна жена, която, освен хайлайф дамите, обличаше и куртизанките, прикри умело изненадата си при тази проява на уважение от страна на мъж, който общо взето се отнасяше към жените с високомерно пренебрежение. Не че не беше щедър — само при нея беше похарчил цяло състояние. Но никога не бе поемал ролята на покровител. Явно младата дама е наистина изключителна в леглото. Модистката направи елегантен жест с ръка.

— Надявам се, че някоя от частните ни стаи ще хареса на съпругата ви.

— Да, благодаря. — Паша подаде ръка на Трикси и прошепна: — Справяш се чудесно.

Дочула думите му, мадам Орман огледа повторно разкошната блондинка. Наистина ли беше толкова невинна? И ако беше така, къде я бе намерил Паша в този развратен свят?

Частната стая бе още по-елегантна и луксозна от приемната. Таванът беше покрит със златиста драперия, а стените с морскосиня коприна. Килимът беше изпъстрен с бледожълти рози. Ухаеше дискретно на жасмин. Изящните мебели в стил рококо бяха с размери, подходящи за жени, с изключение на огромното канапе, покрито с брокат с цвят на залез. Трикси почти като наяве видя знойни красавици от харем, изтягащи се върху пухкавите възглавници.

Мадам Орман прекъсна размишленията й, като й предложи малка брошурка.

— Ето някои наши модели. Осмелявам се да ви предложа номер шест! Особено ще подхожда на тена и косата ви. Мога да донеса да разгледате и още скици. Желаете ли мляко или лимон с чая?

С тези думи тя се поклони и излезе от стаята, за да подготви демонстрацията на тоалетите.

— Това е прекалено разточително — прошепна Трикси, прелиствайки скиците.

— Избери тези, които ти харесват.

— Всичките са разкошни.

— Още по-добре. Има ли нещо виолетово? — подхвърли небрежно Паша.

— Не виждам нищо виолетово. — Трикси вдигна поглед и се усмихна. — Но изживяването е прекрасно, без значение дали ще има рокля, или не. Никога не съм била в такава стая. Приликата с харем преднамерена ли е?

— И на мен ми прилича на харем — отвърна с лека усмивка Паша.

— Това канапе изглежда като правено специално за теб!

Паша го знаеше от предишни посещения. Знаеше и че идеално става за двама. Но каза само:

— Останалите мебели ще се счупят, ако седна на тях.

— Предполагам тук не идват често мъже.

Отново се наложи да премълчи, тъй като Мадам Орман обслужваше жени, които се възползваха от поддръжката на богати мъже, без значение дали бяха техни съпрузи.

— Стаята напомня дамски будоар.

— Нещо, което ти е добре познато? — попита дяволито Трикси.

— Като ерген все ми се е случвало да го посетя един-два.

— Чувствам се много развратна. Тук с теб.

— Прекрасно. Да заключа ли вратата?

— Да не си посмял! Пошегувах се.

— Няма да ни отнеме много време… Или денем си по-трудна?

— Шшт! — сгълча го тя и се изчерви. — Някой може да ни чуе.

— Все пак да заключа вратата? Никой няма да посмее да ни попречи.

— Мили боже, не! Не! — Подреди нервно купчината скици на масата пред себе си. — Няма да понеса мисълта, че всички ни зяпат, когато излизаме. Ти си твърде разпуснат и…

— Безсрамен? — довърши той с усмивка.

— Точно така. Предупреждавам те, Паша — продължи припряно, докато той се надигаше от канапето, — ако станеш, ще се разкрещя.

— Което ще привлече тълпи от зяпачи.

— Ще си тръгна!

— Тогава нямам избор, ще се държа подобаващо. — Искаше непременно тя да си избере нови рокли.

И наистина се държа подобаващо и толкова нетипично, че мадам Орман на няколко пъти го изгледа изпитателно. Запознати с начина му на общуване, младите модистки, които разнасяха роклите, непрекъснато му се усмихваха, но флиртуването им не срещаше никакъв ответ. Вниманието му бе посветено единствено на жената, която бе довел със себе си в този безбожно ранен час, и те се зачудиха каква власт имаше тя над него, че й бе толкова предан.

Докато мадам Орман описваше на Трикси всяка от роклите, Паша слушаше с внимание и от време на време даваше мнението си, но винаги зачиташе нейната оценка. Дори пи чай. Нещо нечувано и невиждано досега. И ако някой го запиташе защо се държи по този начин, той нямаше да може да му отговори.

Беше му просто приятно да наблюдава блясъка в очите на Трикси и въодушевлението й, докато разглеждаше красивите тоалети.

— Какво ще кажеш за тази от морскосинята коприна?

Тя деликатно докосна обточената с дантела яка на всекидневната рокля.

— Харесва ми. С нея можеш да ходиш на публични места, дори и при викария.

— Вие имате викарии? — Гласът й бе закачлив.

— Май не, но се боя, че не съм специалист по въпроса — отвърна той мило. — Имаме ли викарии, мадам Орман?

— Само англичаните имат, сър.

— Значи трябва да ме запознаеш с някой викарий, скъпа — измърмори Паша шеговито.

Трикси се изчерви до уши.

И всички погледи се отправиха към него, очаквайки реакцията му.

— Извинявай, скъпа — изрече го искрено объркан. — Не исках да те засегна. — Колко беше различна, помисли си той, от останалите освободени и изискани жени в живота ми.

Всички онемяха от почуда.

Паша Дюра никога досега не бе молил за прошка.

— Мисля, че вече знам какво искам — изрече припряно Трикси, нетърпелива да се махне от жадните за клюки зяпачи.

— Значи сме готови, мадам Орман — заяви Паша и се надигна от канапето, намеквайки й да побърза.

— Ще взема морскосинята коприна!

— И жълтата китайска коприна, и зеления костюм за езда, и двата домашни халата и още три-четири, които намерите за подходящи — намеси се Паша, прекъсвайки възраженията на Трикси с кимване на главата. — И то възможно най-бързо!

— Да, сър, ще ни отнеме само няколко минути — отвърна мадам Орман, отпрати подчинените си с рязък жест и ги последва.

Трикси се нахвърли върху Паша, веднага щом вратата се затвори.

— Няма да купуваш всичките тези дрехи!

— Хайде да го обсъдим после — прошепна той, хвърляйки поглед към младата помощничка, която все още сгъваше някакви рокли.

— Добре тогава — изрече Трикси бясна, — но ще го обсъдим на всяка цена.

— Моля те, помогни ми! — Писъкът сякаш експлодира в тихата, облицована с коприна стая.

Трикси се извърна и застина, приковала поглед в хубавичката тъмнокоса модистка, която се втурна и с неистови вопли се хвърли към Паша:

— Моля те, Паша, отчаяна съм! — Хвана го за ръцете и се разплака. — Ти каза… че… ще ми помогнеш… Каза го! — изхлипа тя.

Паша направи опит да я успокои.

— Значи я познаваш! — избухна Трикси и внезапно й станаха кристално ясни всичките женски кикотения и шушукания, както и косите погледи. — Ти познаваш всички тук!

Паша вдигна глава.

— Мога да ти обясня.

— Не си прави труда — процеди тя през зъби, бясна от измамата. — Не съм в настроение да търпя повече лицемерие. — Вярвам, че сте се забавлявали от представлението. — Беше наранена до дъното на душата си. — Не знаех, че играя пред толкова отбрана публика.

Тъмните вежди на Паша се сключиха.

— Не е това, което си мислиш.

— Не ме интересува какво е, Паша. Довчера дори не те познавах и всичко това наистина няма никакво значение. — Беше ядосана, оскърбена, наранена и изиграна за пореден път от мъжката подлост.

— Паша, моля те! — намеси се модистката и отново зарида, а миниатюрното й тяло увисна на врата му. — Трябва веднага да сториш нещо, иначе ще умра!

Трикси веднага разбра — отхвърлена любовница, поболяла се от скръб и отчаяние, бъдещ образ на самата нея, ако останеше с Паша. Мъже от този тип никога не предлагаха нещо повече от преходно удоволствие и макар че го знаеше, лекомислено бе предпочела да затвори очи за горчивите последствия. В следващия миг тя обърна гръб на позорната сцена и излетя от стаята. В ушите й продължаваха да отекват риданията на младата жена.

Измами и лъжи из цял Париж! Из цял свят! Измами и лъжи!

Думите кънтяха в съзнанието й, докато тичаше през приемната, без изобщо да я е грижа за шокираните погледи наоколо. Отвори рязко остъклената врата и изхвърча в хладната утрин с единственото желание да забрави грозната окаяна гледка и противната история, в която Паша се беше забъркал.

Отиде бързо до каретата, вдигна капака на багажното отделение, извади куфара си и без да обръща внимание на въпросите на разтревожения кочияш, побягна.

Още от началото подозираше, че отношението на Паша — красив, богат, разточителен и чаровен — е напълно повърхностно. Трябваше да се сети по-рано. Бягай, бягай! Още не е късно! Бягай! Бягай!

Улиците в богаташкия квартал, където се намираше магазинът на мадам Орман, бяха спокойни по това време, защото обитателите на внушителните къщи още не бяха започнали деня си.

Отдалечавайки се от магазина с възможно най-голяма скорост, Трикси се надяваше Паша да реши, че се е отървал безболезнено от поредната проблемна жена. Но викът му отекна по булеварда само след минути и тя се озърна през рамо, скована от страх. Той тичаше с всичка сила. Тъмната му коса се развяваше. Приличаше на хищник, преследващ плячката си.

От устните й се изтръгна неволен писък.

Не си въобразяваше, че ще успее да го надбяга.

Тежкият куфар на всяка крачка се удряше в глезените й, сякаш за да й напомни, че беше физически по-слаба. Дробовете вече я боляха от изтощение. Отчаяно се нуждаеше от скривалище. Задъхана, с отекващ в главата пулс тя огледа улицата пред себе си.

Ранното слънце огряваше балдахина от листа, светлосенките проблясваха и танцуваха по паважа отпреде й, лъчистата пролетна утрин бе безразлична към мъчителното й трескаво бягство. Насили се да ускори крачка и макар силите вече да я напускаха, за нула време стигна до следващата пресечка, където тежките огради отстъпваха място на елегантни градски къщи. Може би някоя алея щеше да я спаси! Вече изнемогваща и останала без дъх, откри някакъв тесен проход между две изискани фасади. Сви рязко наляво и се втурна по сенчестия път. Долови лъч надежда. Затича с последни сили, за да потърси убежище. Смееше ли да почука на вратата на непознати? Дали нямаше да се озове в по-голяма опасност? Обхваната от паника и на границата на припадъка, Трикси стигна до един леко открехнат малък портал и се шмугна в него, отправяйки хиляди благодарности към съдбата.

Притвори го тихо след себе си и изпотена и задъхана, се озова в някакъв заден двор. Припряно пробва първата врата. След това втората. Безуспешно. Трескаво задърпа третата. Тя поддаде. С въздишка на облекчение, Трикси се промъкна в сумрачния коридор. Остави куфара на пода и се свлече до стената. Ослуша се за възможна опасност. Чуваха се само приглушени звуци, долитащи очевидно откъм горните етажи. Обгърна я благословена тишина. След известно време дишането й се успокои, очите й привикнаха с тъмнината и разбра, че се е озовала във входа за прислугата, защото по стените висяха спретнато подредени работни облекла, а по пода имаше тежки обуща.

Поседя така в импровизираното убежище, но остана нащрек за натрапници. Никой обаче не я обезпокои. След доста време — надяваше се достатъчно Паша да се е отказал от преследването — си позволи да надникне навън.

Задният двор все още беше безлюден. Обнадеждена, Трикси тръгна по изронения паваж към дворната врата. Тъй като не видя жив човек, облекчено намести куфара в ръката си, за да излезе отново на алеята.

— Чудех се дали не си заспала вътре — провлече един познат глас.

Извърна се рязко надясно и се втренчи в посоката, откъдето се чу апатичният говор.

Паша излезе от плътните сенки. Огромният му силует изглеждаше още по-внушителен в полумрака, черната му коса — още по-черна, а очите — като нощта. Само белият му копринен шал светло проблясваше.

— Как ме откри? — избухна Трикси.

— По парфюма. — Усмивката му грейна. — Бих го познал навсякъде.

Трикси тихо изруга.

— Предният вход беше заключен, затова можех само да стоя и да чакам. Не трябваше да бягаш — добави Паша тихо.

— Жените никога не бягат от теб, предполагам.

Паша повдигна рамене с безразличие.

— Аз обаче не съм като всички останали — отсече Трикси, отчаяна до дъното на душата си. Цялото й същество негодуваше срещу невъзмутимото му самочувствие. — Губиш си времето.

— Нека аз да преценя.

— А какво стана с ридаещата дама? Толкова бързо ли се отърва от нея?

— Никога не мога да направя такова нещо. — Приближи се. — Дай ми куфара.

Трикси побърза да се отдръпне и скри куфара зад себе си.

Паша вдигна ръце в знак на помирение и с мек снизходителен тон, сякаш разговаряше с упорито хлапе, изрече:

— Поне ме изслушай.

— Не е нужно да ми обясняваш за нещастните си любовници!

— Жената от магазина на мадам Орман е влюбена в един от моите приятели, а не в мен. Казва се Мари Сансер и току-що е научила, че турците са пленили любимия й. Затова е съвсем понятно да е разстроена. Гюстав е в гръцки затвор. Трябват ли ти още подробности?

— Паша, наистина не желая никакви обяснения. Просто не са ми нужни. Та аз изобщо не те познавам. — Дори тази Мари да не му беше любовница, със сигурност имаше десетки други, които са му били. Защо й трябваше да се нарежда в списъка на отхвърлените?

Веждите му се повдигнаха и гласът му придоби язвителен оттенък.

— А други мъже познаваш ли по-отблизо?

— Не се заяждай. Знаеш какво имам предвид. Не виждам смисъл да продължаваме този разговор. Искам да напусна Париж сама, а не с теб. В момента единствената ми цел е да се прибера при сина си.

— Първо ме изслушай.

— Имам ли избор, при положение че си ми препречил пътя.

— Естествено, че имаш избор — отвърна й той мило, но не помръдна. — Искам да разбереш, че отношенията ми с Мари са чисто приятелски.

Да не би да четеше мислите й?

— И че никога не бих изоставил една нещастна и ридаеща жена. Затова я изпратих в кантората на адвоката ми. Чарлз ще се погрижи Гюстав да бъде освободен. С достатъчно пари всеки може да излезе от турски затвор. А моите средства сега са на нейно разположение. Ако желаеш, мога да ти обясня и връзката между Мари и Гюстав. В рода на Гюстав има съдии и прелати, които не одобряват начина на живот нито на Мари, нито на Гюстав. С тях сме приятели от години.

— Всичко това звучи много трогателно, разбирам желанието ти да помогнеш — прекъсна го Трикси, — но на мен тази жена ми заприлича на нещо повече от приятелка. Не ти вярвам. — В същото време се чудеше дали изобщо е с всичкия си, като продължава този разговор. Какво значение всъщност имаше дали Мари му е приятелка, или любовница.

— Отиди тогава при адвоката ми — предложи Паша, — и говори с Мари. — Беше твърдо решен да си върне Трикси, иначе щеше да ограничи безпрецедентните си опити да я умилостиви.

— Но инсценировката при мадам Орман си остава — напомни му Трикси, потръпвайки от унизителния спомен и от мисълта, че всички са знаели каква е всъщност тя.

— Опитах се да ти спестя неудобството. И признай си, че докато не се появи Мари, на тебе ти беше приятно.

Беше прав, но все още нямаше настроение да се съгласява с него.

— Това те оправдава, така ли?

— Беше толкова нервна, докато отивахме при проклетата модистка, че реших да те отпусна. — Вдигна рамене. — Съжалявам. Не трябваше да го правя. — Усмихна се. — Имаш позволението ми да ме налагаш по целия път до морето, ако това ще уталожи гнева ти.

Покорството на Паша за миг я направи по-благосклонна! Но все още беше сърдита и се разкъсваше от съмнения.

— И просто трябва да забравя това, което стана?

— Моля те. Сгреших… И съжалявам… — Не можеше да я остави да си тръгне и не можеше да си обясни защо.

Трябваше да го отреже веднъж и завинаги, въпреки оправданията и разкаянието му. Всеки с капка разум в главата би го сторил.

Настъпи тишина.

По алеята с весел глъч се спуснаха две деца. Паша се наведе и отново посегна към куфара й.

— И двамата не разбираме защо го правим. Не съм ходил в Англия от години.

— А преди аз дори не разговарях с непознати мъже — призна тя, озадачена от необяснимостта на постъпките си.

— Значи съм късметлия. — Окуражен от признанието, той пое куфара от ръката й и я придърпа към себе си, за да направят път на децата.

Почувствала силното му тяло до своето, тя вдигна очи към него и устните й се извиха в закачлива усмивка.

— Може би и аз съм късметлийка.

— Значи сме приятели? — Гласът му бе кадифен.

— Малко повече, бих казала.

— Значително повече, скъпа моя Трикси! — Наведе се и я целуна леко по бузата. — Хайде да ти покажа Ламанша от палубата на „Перегрин“.

Тя въздъхна тихо.

— Принуждаваш ме да се съглася?

— Точно такъв е планът ми. Ти казваш какво искаш и аз го правя.

— Нищо чудно, че имаш толкова любовници.

— Не е затова — измърмори той сконфузено. — С теб обаче се държа най-добре, така че не е нужно отново да се заяждаш.

Тя си пое въздух.

— Не трябва да го правя.

— Мисли за това просто като за ваканция — предложи й Паша закачливо.

— В скучния ми и еднообразен живот?

— В живота и на двама ни — поправи я той. За него връзката им бе точно толкова необяснима, колкото и за нея самата. Паша лесно се отегчаваше и никоя жена не се задържаше много-много при него, но сега с нетърпение очакваше дългото посещение в Кент.

Крис наистина ще хареса играчките, помисли си Трикси. А щастието на детето й бе едно от най-важните неща за нея. И ако трябваше да е откровена пред себе си, като се оставеха настрана моралните и етически задръжки, никак не й се искаше да се лиши от възхитителната компания на Паша. След годините мрачен живот той й бе дарил неподправена радост и затова изкушението надделя.

— Кажи „да“!

Тя се поколеба, разкъсвана от хиляди съмнения.

— „Перегрин“ е много бърз. Ще си бъдеш вкъщи след три дни. — В погледа му проблесна лукавство. — И компанията ще е по-приятна от тази на пътническите кораби.

Трикси се засмя.

— Страхотен довод, мосю Дюра. Вече виждам известна полза от предложението ви.

— Благодаря! — Намекът й го окуражи. — Може ли да ви дойда на гости, лейди Гросвенър? — Заумилква се като хлапак, самата почтителност и вежливост.

— Ако бях сама, щеше лесно да ме убедиш, но трябва да се съобразявам с…

Топлите му устни прекъснаха възраженията й. Целувката му бе изпълнена с обещания, гореща, омайна, обещание за розово бъдеще. И сладка. Толкова сладка.

Но точно преди да влязат в каретата, Трикси твърдо и непреклонно отсече:

— При положение, че се съгласих да дойдеш с мен, искам първо да се видя с адвоката ти.

Паша се стъписа, но само за миг.

— Никакъв проблем!

— Разбери ме, не мога да си позволя за пореден път да ме правят на глупачка. — Пое ръката му и се качи на стъпалото. — Или на наивница.

— Съвсем правилно.

— Освен това — заяви след миг, докато той се настаняваше до нея, — разговорът за всички онези рокли все още стои на дневен ред.

— Когато кажеш — изрече лукаво Паша. Роклите вече лежаха в каретата.

— След адвоката.

— Става. — Остана доволен, че най-после отстъпи.

Шарл Дудо беше млад и красив. И много умен. Нормандската му кръв си личеше от русата коса и стройната фигура — наследство от древните викинги. Но физическите му качества избледняваха, минути след като наблюдателят се запознаеше с дипломатическия му и юридически опит. Трикси веднага разбра, че Паша и адвокатът му са приятели и партньори.

След разговора с Шарл, Мари дойде на себе си и се извини на Трикси.

— Паша ми разказа за ужасното нещастие, което ви е сполетяло. Моля ви, не е нужно да се извинявате — успокои я съчувствено тя.

— Той щеше да ме удуши, че съм ви прокудила — издаде й Мари, хвърляйки продължителен кос поглед към Паша.

Шарл изглеждаше развеселен.

Въпреки тъмната си дяволска осанка Паша притежаваше рядката дарба да изглежда като същински ангел.

— Не беше точно така — възрази любезно той. — Шарл, предполагам вече си дал на Мари уверенията си, че Гюстав ще бъде освободен. — Очевидно не възнамеряваше да разисква с други чувствата си към лейди Гросвенър.

— Доколкото е възможно, като се има предвид информацията, с която разполагаме. Както вече споменах, макар да имаме дипломатически отношения с Турция, не съществуват никакви безусловни гаранции, макар че щом Жулемино е на наша страна, нещата би трябвало да протекат безпроблемно. Следобед ще изпратя бележка на посланика. — Подаде на Паша някаква карта. — Още не знаем точното местонахождение на Гюстав. Последното, което разбрахме, е, че е в Патрас. Знаеш на колко чиновници трябва да се дадат рушвети. Това ще отнеме известно време, но не повече от две седмици. После, в зависимост дали обвинението е измяна, или шпионаж, ще договорим цената на освобождаването. Размените са нещо обичайно. — Усмихна се окуражаващо на Мари. — Гюстав вероятно до един месец ще си е в Париж.

— Знаем ли при какви обстоятелства са го заловили? — запита Паша, докато изучаваше картата.

Младият адвокат вдигна рамене.

— Мари е получила информацията от нейни приятели в Рим и не е ясно доколко е достоверна. Когато турците са им устроили засада, е бил с бригадата на Дели Георги.

— Кога е било това?

— Преди две или три седмици.

Паша се намръщи. Беше ходил в Гърция два пъти от началото на Войната за независимост през 1821 година и знаеше, че в турски затвор се умира за много по-малко от две седмици.

— Можеш ли да го направиш веднага? — Въпросът по-скоро беше заповед.

— Всичко, което ми трябва, са пари — отвърна непринудено Шарл и се облегна на стола си.

— Нямаме време — отбеляза сухо Паша и остави картата.

— Съобщението трябва до десет дни да пристигне в Константинопол.

— Използвай някой от нашите кораби.

— Вече е сторено.

— Тогава може да не съм в града, но ще оставя координати, ако се наложи да се свържете с мен.

— Мисля, че ще успея да се справя и без теб.

— Как да ти се отблагодаря, Паша — изрече Мари с неподправена искреност. — Не знаех към кого да се обърна. Семейството на Гюстав не се интересува от него, а и при моето състояние…

— Ще ми благодариш, когато Гюстав се върне — прекъсна я тактично Паша. — Тогава ще отидем за някой уикенд в Аржантьой и ще мързелуваме.

— Като миналото лято. — Споменът я накара да се усмихне.

— Този път наистина ще те научим на ветроходство.

— Не вярвам.

Паша се засмя.

— Ще стоим там, докато се научиш. — Стана и се пресегна през бюрото, за да подаде ръка за довиждане на Шарл. — Ще изпратиш ли Мари до тях? — След като Шарл кимна, Паша се обърна и подаде ръка на Трикси. — Чака ни доста път. — Обяснението бе за Шарл и Мари. — Затова ви казваме довиждане. Лейди Гросвенър няма търпение да се прибере у дома.

След обичайните любезности и сбогувания напуснаха кантората на адвоката, а не след дълго и Париж.