Сюзън Джонсън
Грехопадение (6)

Глава 6

Жан-Пол си тръгна на сутринта с писмо за Шарл и още едно за адвокатите на Паша в Лондон. Пристигна тъкмо преди мистър Уолкот да затвори кантората си. Писмото, което предаде, бе кратко и конкретно. След като го прочете, мистър Уолкот запита:

— Толкова много?

— Всеки месец на първо число — заяви Жан-Пол. — Доставени в дребни банкноти. А колкото до Гросвенърови, мистър Дюра би желал да се погрижите министър-председателят да получи писмото му. Баща му и лорд Ливърпул, както знаете, са приятели. Той би желал злонамереността на Гросвенърови спрямо лейди Гросвенър да бъде ограничена, и то без много шум. Тя не бива да узнава за тази намеса.

— Министър-председателят… — измърмори Уолкот, хапейки съсредоточено устни. — Не съм сигурен, че ще ме приеме.

— Паша каза да споменете името на контеса Волетски. Негова очарователна приятелка. Каза, че перът ще разбере.

— Лейди Гросвенър си има могъщ закрилник — замисли се адвокатът и наситеносините му очи изразиха разбиране.

— И много опасен — уточни Жан-Пол. — Този факт трябва да бъде обяснен на Гросвенърови възможно най-недвусмислено.

Уолкот се занимаваше с делата на семейство Дюра в Англия вече цяло десетилетие. Плащаше му се добре и беше компетентен. Сега той само кимна с плешивата си глава.

— Тогава ви казвам адио. — Жан-Пол се изправи и взе ръкавиците си за езда.

— Събитията в Гърция налагат да ускорим нещата. Очакват ме в Дувър.

— Паша още дълго ли ще остане в Кент?

Жан-Пол поклати глава.

— Ден-два. Не му е лесно да остави дамата. — Куриерът вдигна рамене с типичното разбиране за женските прелести и устните му се извиха в лека усмивка.

 

 

Откакто Жан-Пол замина, тя знаеше, че времето им изтича. Паша не беше същият. Под небрежния му чар се долавяше скрито напрежение. Крис получаваше най-голямата част от вниманието му. А с Уил изглежда крояха някакъв заговор, защото все говореха тихо и старият слуга непрекъснато кимаше с глава.

Една утрин Паша се приближи до нея, както стоеше по нощница. Беше напълно облечен, въпреки ранния час.

— Тръгвам днес — изрече той тихо и прегърна още топлото й от съня тяло. — Щеше ми се да не се налагаше. — Сведе тъмната си глава и я целуна по розовата буза.

Трикси се приведе към него и го притисна силно.

Не намериха думи, с които да опишат чувствата си и да отбележат края на прекрасното изживяване. Нищо, което не би прозвучало банално и изтъркано.

— Благодаря ти за всичко — изрече тя просто и затвори очи, за да скрие напиращите сълзи.

— Искаш ли да ти пиша? — Доста се беше чудил дали да й го каже. Накрая, неуверен и в собствените си чувства, реши, че трябва.

Трикси само поклати глава, защото не можа да отвърне нищо, но беше сигурна поне в едно — че не е добре излишно да удължават сбогуването. По-хубаво да си спомня радостта, с която я бе дарил, отколкото нещастието от забравата.

Паша потърка бузата й, сладко, като малко момче, и нежно отпусна прегръдката си.

— Нещата ми са готови. Конете ми ще останат няколко седмици при Уил, преди да ги изпрати за Париж. Имаш ли нещо против?

Трябваше да отговори и да се справи със ситуацията като възрастен човек. Затова погледна в огледалото и се чу да изрича спокойно:

— Нямам абсолютно нищо против.

Тогава той я обърна и взе ръцете й в своите.

— Никак не ме бива в сбогуванията.

Трикси се усмихна леко.

— И аз не ги обичам.

— Нека тогава си кажем до скоро.

— Добре — съгласи се тя и си помисли колко е мил и с каква галантност се справя в ситуацията, сякаш се разделяха след вечеря в ресторант. И сякаш щяха на другия ден да се видят за чай.

— Ако някога нещо ти потрябва, на бюрото ти съм оставил адресите, на които мога да бъда открит — моя адрес, адреса на родителите ми и на Шарл. Ако се нуждаеш от каквото и да е, обади ми се — изрече той тихо и за миг отбягна погледа й.

— Благодаря ти! — Хипнотизирана от бездната на очите му, с една рационална част от себе си тя се зачуди дали наистина имаше предвид това, което казваше, или то бе част от неустоимото му очарование.

Развълнуван от нещо, което не проумяваше, Паша успя навреме да възпре сълзливите сантименталности.

— Уил и Крис ще ме изпратят. Искаш ли и ти да дойдеш?

— Не мога — прошепна нежно Трикси. — Исусе! — Прегръдката му изведнъж я стегна болезнено.

— Трябва да тръгвам — прошепна той и тъгата го надви. После я пусна и бързо отстъпи назад с широко разтворени ръце. Чувстваше напрежение във всеки мускул на тялото си. Измина секунда. Още една. Паша отпусна ръце. — До скоро виждане — прошепна той, обърна гръб и излезе от стаята.

Трикси чу отдалечаващите се по коридора стъпки, след това изтичването по стъпалата и накрая — захлопването на външната врата. Спусна се към прозореца и притисна лице към стъклото.

Видя го след секунди, възседнал новия си дорест кон, дългокрак и нетърпелив, сякаш доловил възбудата на ездача си. Придружаваше го Крис, яхнал Петуния. В следващия миг и двамата се разсмяха, сигурно на някаква тяхна си шега. Майчиното й сърце беше пленник на човека, който се бе държал толкова мило със сина й.

Гледа ги, докато се скриха от погледа й. После седна на леглото и даде воля на сълзите си.

Не бе изпитала такова чувство на загуба, дори когато почина Тео и сама се учуди на липсата на лоялност към бащата на детето си. Но Тео бе толкова необуздан и неопитомен, а талантът му принадлежеше на целия свят, а не на тази провинция или на една отделна личност. Затова навярно подсъзнателно винаги бе разбирала, че никой не може да го притежава. Когато се връщаше в Англия, за да купува състезателни коне и да ги рисува, той винаги бе толкова стихиен, колкото и любимите му животни. Привлечена от светлината, която излъчваше, тя се бе поддала на очарованието му и така невзрачната провинциалистка за миг стъпи на голямата световна сцена. Тео обожаваше и нея, и Крис с фанатизъм и страст, които тя така и не проумя. Последния път беше заявил пламенно и убедено, че ще се върне до месец.

Разбра страшната вест за смъртта му от лондонските вестници, в които имаше обява за разпродажба на картините от лондонското му ателие. Но поне бе умрял по време на любимите си конни състезания.

Замисли се колко различен беше Паша. Не като бляскава комета, а мъж от плът и кръв, пълноценен и деликатен, тъмен воин от отдавна забравено минало, мъжествен, силен, но и нежен… толкова нежен. Усмихна се на тази твърде изтъркана дума. Държанието му бе израз на богатство, влиятелност, презрение към условностите и наследство от баща, покорил и положил в краката си целия свят.

И отгоре на това — невероятно човечен, по момчешки открит, бликащ от шеги и хумор.

Щеше да й липсва. Щеше да й липсва широтата на възгледите му, желанието да я приобщи към тях, първичното и лишено от свян удоволствие, с което я даряваше.

Никой преди това не бе предизвиквал такова изобилие от усещания в нея само като я прегърнеше.

— Благодаря ти — прошепна Трикси в тишината на стаята. — И Господ да те пази.

 

 

Паша пристигна в Париж вечерта на следващия ден точно за семейната вечеря.

— Поканих и Шарл, маман — каза той, крачейки из пищната трапезария. Изглеждаше съвсем на място с тъмното си вечерно облекло и с все още влажната след банята коса. — Надявам се, че един неочакван гостенин няма да притесни готвача ти.

— Знаеш, че Шарл се притеснява от всичко, скъпи. Но аз се научих да не се притеснявам. Почивката ти приятна ли беше?

— Много — отвърна Паша с усмивка и огледа насядалите около масата. — Виждам, че тази вечер цялото воинство е налице.

— Одил има рецитал в Комтес Кроза. Докато репетираше, ние я аплодирахме — отвърна баща му и кимна грациозно към по-голямата си дъщеря.

— Слуша ли поемата й „Дяволски мост“ — запита го сестра му Оноре. Котешките й очи преливаха от емоции.

— Изумителна е. Бери ще ми позволи да направя илюстрациите.

— Слушах я и те поздравявам, Рори — отвърна Паша и седна край масата. — Бери има набито око за талантите.

Оноре вече пета година учеше при Герин и вече бе спечелила награди на два Салона.

— Изглеждаш ми загорял и в отлична форма, скъпи — отбеляза майка му. — Доколкото разбрах, довел си още състезателни коне.

— И откъде разбра, ако смея да попитам? — измърмори Паша, повдигайки вежди. — Тук съм само от три часа.

— От Мансел, естествено. Той винаги знае всичко. — Тео се усмихна на най-голямото си дете и леко му намигна. — Брои дори и любовните ти писма.

Паша простена.

— Не ми напомняй. С какво удоволствие се скрих от бляскавите красавици за известно време!

— Англичанката прибра ли се у дома без проблеми? — Баща му зададе въпроса небрежно, но тъмните му очи проблеснаха закачливо.

— Да, всичко беше наред, благодаря.

— Какви са конете? — попита развълнувано малкият Джеймс.

— Кестеняв, черен и дорест, със страхотно потекло. Ще ми ги изпратят следващия месец.

— Може ли да ги яздя?

— Ако мислиш, че ще се справиш — подразни го Паша.

— Аз мога да яздя всичко — намеси се небрежно другият му брат, Южен, единственият член на семейството, който бе изчел всички книги за коне, издадени от Киев до Йоркшир. — Има ли от кръвната линия на Дарли?

— Дорестият.

— Ще участваш ли този сезон?

— Ти можеш да участваш. Аз до края на седмицата ще замина за Гърция. — И Паша им обясни събитията около Гюстав. После обсъдиха развитието на бойните действия, тъй като източниците им на информация бяха многобройни и достоверни.

— Вземи ме този път с теб — замоли го Джеймс. Към молбите му се присъедини и по-големият, Южен.

Тео се спогледа със съпруга си.

— Не и преди да си станал на осемнадесет — отсече Дюра, разбрал погледа й.

— Ти си се бил, когато си бил на шестнадесет — заяви Южен. — Защо и ние да не можем?

— Защото аз не ви пускам — намеси се Тео.

— Защото майка ви не ви пуска — изрече с усмивка Дюра.

— Ти си по-голям от нея, папа — възкликна Джеймс.

— Трябва да станете на осемнадесет — изрече тихо бащата и всички разбраха, че разговорът е приключил.

Оноре се опита да разведри атмосферата с въпроси за конните състезания. Паша бе твърде тежък, за да участва в професионални надбягвания, но шестнадесетгодишният Южен и петнадесетгодишният Джеймс все още се вписваха в нормите за жокеи.

Шарл се появи малко по-късно и развесели цялото семейство с последните парижки клюки. Всички се смяха на дисекцията, която направи на празноглавото висше общество, дори Одил, която напоследък бе все мрачна и сериозна.

Последното го изпълни с голямо задоволство, защото не му бе приятно да я вижда толкова унила.

После Оноре го предизвика на музикално състезание и двамата започнаха да се надпреварват кой ще се сети за повече модни песнички. Тео също се присъедини към тях, последвана от Джеймс и Южен. Дюра не пя, тъй като не желаеше да внася допълнителен дисонанс в и без това нестройния ансамбъл, а Паша от време на време припяваше басово, когато останалите не си спомняха думите. Той винаги бе в крачка с най-модните напеви.

Получи се една весела семейна вечеря като безброй други в къщата на Дюра и за миг Паша си пожела до него на масата да бяха и Трикси и Крис. Сигурно щяха много да се радват.

И той щеше да се радва…

Пи много, с желание да сподави този непознат копнеж. Майка му го забеляза. Одил също. Тя и Паша бяха много близки. А Дюра няколко пъти изгледа най-голямото си дете, давайки си сметка за напрежението, появило се в него след почивката му в чужбина.

Какво правеха жените с мъжете, помисли си той.

Спомни си колко красива бе младата дама, която бяха намерили онази нощ при Ланжелие. Освен това, три седмици в Англия в компанията на една-единствена жена бяха твърде много време за Паша.

Вечерята приключи към девет часа и Тео, Одил и Оноре потеглиха към литературното соаре в Комтес Кроза. Джеймс и Южен пък отидоха да подготвят уроците си за следващия ден, а Шарл, Паша и Дюра се оттеглиха в библиотеката.

Наляха си питие и придърпаха столовете си към масата, на която бе разстлана карта.

— Не бях сигурен, че ще се върнеш — произнесе Шарл и се взря в червените флагчета.

— И аз не бях сигурен — отвърна Паша, облягайки се на стола си с каменно изражение.

— Да разбирам ли, че дамата ти е харесала?

— Да.

При този отговор Шарл разсипа част от питието си. Очакваше някакъв циничен и типично мъжки коментар, а не това чистосърдечно и сериозно признание.

— Качествен коняк отива на вятъра — развесели се Паша.

— Изкара ми акъла! Да не си болен?

— Не. Тя бе просто… — Паша замълча, за да намери подходящото описание за неописуемата Трикси Гросвенър. — Необикновена — каза накрая. — Не си ли срещал някога жена, която да е по-различна от всички останали?

— Не. А доколкото си спомням и ти не беше — отвърна язвително Шарл.

Паша се усмихна леко.

— Бих ти препоръчал изживяването.

— Тя има ли си приятел?

— Не. Живее в една малка къща далеч от света.

— И появата ти в селото не предизвика скандал? — Шарл презираше условностите колкото приятеля си.

— Тя е вдовица.

— Много удобно.

— Не е този тип вдовица — възпротиви се Паша с необичайна за него интонация. — Има малко дете и е сравнително бедна.

— Което обстоятелство ти се постара да смекчиш, предполагам.

— Още не съм, но ще го сторя. Тя обаче не би приела никакви пари.

— Мили боже, та тази жена е образец на добродетелта!

— Може ли без коментари, папа? — Паша свъси вежди към баща си след шеговитата забележка.

— Щом ти е било приятно, а и си помогнал на младата дама, значи почивката ти е била пълноценна. Колкото до добродетелността, нямам отношение по въпроса. Колко голямо е детето?

— Четиригодишен. Син е на Теодор Жерико.

— Значи не е съвършеният образец на добродетелта — отбеляза хладно Шарл. — Как ли Жерико се е забъркал с нея?

Паша накратко им разказа за възходите и паденията в живота на Трикси.

— Но чичовците Клоар трябва да бъдат озаптени — добави той накрая. — Предполагам, ще можеш да им отправиш няколко законни предупреждения, Шарл. Не искам Трикси да бъде тормозена нито от Гросвенърови, нито от Клоарови. Ако толкова държат да се саморазправят с някого, нека го сторят с мен.

— Ще го направя с най-голямо удоволствие. Жером Клоар навремето се опита да измами един мой клиент за някакви имоти до Реймс. Той е абсолютно безскрупулен. Освен това, съдия Клуе ми е много близък приятел. Само да ги сплашим ли искаш, или да тръгнем на съдебна битка с тях?

— По-склонен съм на второто. Крис има право на наследството си.

— А ако законните методи не дадат резултат — добави спокойно Дюра, — можем да ги привикаме и да им предадем по-разбираемо за тях послание. Хората от този сорт понякога разбират по-ясно, когато им се говори от позиция на силата.

— Значи, ако съдебната система се провали, ще действаме по метода на татко ти. Клоарови без съмнение са ни в ръчичките — изрече весело Шарл.

— Кога? — запита тихо Паша. — Времето ме притиска.

— Ще говоря с Клуе утре сутринта и ще издиря документите. След което ще изпратим човек при Клоарови. Обещавам ти, че вечерята им изобщо няма да им се услади. Ще трябва да ми кажеш някои имена и дати, и ако завещанието е узаконено, все някъде ще го открия. И двамата знаем, че Тео не хранеше особена любов към чичовците си. Ако не за друго, поне затова го е узаконил.

— Мисля, че го е било грижа и за Трикси.

— Този човек бе необуздан и непредвидим и имаше безброй жени.

Паша кимна.

— Тя обаче не го знае. А освен това е живял с нея близо две години. Явно е била нещо различно.

Както и за теб, помисли си Шарл. Паша досега не бе обръщал специално внимание на някоя жена. Прииска му се да се запознае лично с това чудно същество. Утре трябваше да поразпита Жан-Пол.

Шарл зададе няколко въпроса по същество, които го интересуваха във връзка с утрешния му разговор с Клуе, след което отново се върнаха на събитията около Гюстав. Заплануваха срещи с посланика и аташетата и нахвърлиха списък с провизиите, необходими за експедицията на Паша до Гърция. Тук значителна помощ оказа Дюра, който имаше десетилетия военен опит зад гърба си.

Разбраха се да се срещнат на вечеря следващия ден и да уточнят допълнително подробностите, както за съдебното дело, така и за пътуването.

 

 

Следобед на следващия ден Жером Клоар удари с юмрук по бюрото си с такава сила, че мастилницата подскочи и мастилото се разплиска.

— Тази кучка е наела за адвокат Шарл Дудо! Проклетница!

— Не е нужно да питаме кой я покровителства — измърмори Филип. — Но не са в състояние да ни принудят да й изплатим наследството. Или поне не веднага. Можем да протакаме по съдилищата с години.

— И отново са привлекли Клуе — процеди Жером. — Мамка им!

— Ще видим дали не можем да издействаме отлагане.

— От Клуе? След като интерес е проявило самото семейство Дюра. Никакъв шанс!

— Можем да поискаме смяна на прокурора.

— Филип, наистина ли си толкова наивен?

— Всяко искане е просто тактика за отлагане. — Филип пусна една лека усмивка от мекотата на креслото от марокен, чиято пищна украса подчертаваше още повече отпуснатите му женствени черти. — Докато делото приключи, синът на Теодор вече ще е пораснал.

— Защо нямах твоя оптимизъм — изръмжа брат му.

— Прекалено импулсивен си. Винаги искаш незабавни резултати. — Гласът на Филип бе спокоен. — Отлагането води до същото, но без да е нужно насилие.

— Насилието обаче има по-бърз ефект.

— Търпение, братко!

— Никога не съм разполагал с него. И освен това делото е пренасрочено, така че е нужен незабавен отговор.

— Ще изпратим искане за отлагане — отвърна спокойно Филип.

— Прави каквото знаеш — процеди брат му, — но ако твоят метод не даде резултат, ще наредя да отвлекат момчето. — У Жером Клоар нямаше нищо човечно. Масивната му фигура и бликащата му злост не се поддаваха на никакви емоции. — Без малкото изчадие няма да има и дело.

 

 

— Какво означава това искане за отлагане? — запита рязко Паша на следващата сутрин, крачейки нервно из кабинета на Шарл.

— Нищо повече от начин да се попречи. Но Клуе го отхвърли.

— Сега какво?

— Ще направят още някой друг опит да се измъкнат, докато документите се размотават насам-натам, след което ще ги видиш в съда. Феликс откри завещанието на Жерико в семейния архив в Евре. Узаконено е в „Minufter Central des Notaires Parisiens“. — Шарл се облегна самодоволно в креслото. — Феликс е много методичен.

— Крис ли е наследникът?

— Жерико очевидно е бил в изключително лошо здравословно състояние, когато е пишел завещанието. Накратко, посочил е като единствен свой наследник баща си и датата е тридесети ноември 1823 г. На втори декември баща му на свой ред определя Крис за единствен наследник. Вероятно са го направили по този начин, за да не се разчуе. За попечител на наследството на Крис е бил посочен Шампион де Вилньов.

— Защо тогава не се е погрижил за интересите му?

— Уместен въпрос. Ще трябва да му го зададем. Навярно Клоарови първи са се добрали до него.

— Щом завещанието определя за наследник Крис, момчето трябва да си получи собствеността.

— Задължително.

 

 

Докато в Париж продължаваха да се обсъждат най-различни правни подробности около делото, Трикси се върна към обичайния си провинциален живот, като помагаше на Уил в отглеждането и подготовката на новите състезателни и ездитни коне с опитност и вещина, усвоени от самия него и от покойния си баща. Летните посеви избуяха. Времето беше прекрасно. Ратаите се трудеха по полето. Жените в Бърли Хаус всеки ден готвеха обяд за сезонните работници, а когато им оставаше свободно време, консервираха ягоди. Крис се забавляваше с новите си играчки. Той рядко питаше за Паша, защото беше проумял обяснението на майка си, че приятелят му се е прибрал у дома, след като е изкарал една ваканция при тях. А когато се интересуваше дали някога ще отидат да го видят в Париж, Трикси, която не искаше да убива детските му надежди, отговаряше: „Може би някой ден“.

Паша липсваше и на нея, въпреки че здравият й разум успяваше да прокуди този горестен копнеж. Но нощем, когато не я разсейваше усилената дневна работа, се отдаваше на мечтания. Често дори се увиваше в ленената риза, която беше забравил, сядаше със спомените си пред отворения прозорец и се оставяше да бъде погълната от звуците на тъмнината. Материята беше попила неговия аромат. Мекият плат затопляше тялото й и я заливаше неутолим копнеж — но не и меланхолия или скръб, защото Паша беше донесъл само радост в живота й.

Понякога обаче й се искаше, както в наивните детски фантазии, той изведнъж да се материализира от лунната светлина, струяща през прозореца, и да я вземе в ръцете си.

 

 

Нощният живот в Париж бе станал извънредно скучен, отбеляза Паша и коментарът му изобщо не изненада Шарл след трите дни, прекарани в неговата компания. Другарите им по чашка били тъпанари, маскеният бал у мадам Лафонд бил досаден, дори актрисите от Theatre Francais били блудкави и безинтересни. В момента двамата седяха в едно тихо сепаре на Джокей Клъб и пиеха. Часът беше четири сутринта.

— Градът ми се струва толкова банален и плосък — изръмжа Паша.

— Маскеният бал не беше лош.

Паша вдигна съзерцателния си поглед от чашата с коняк.

— Мислиш ли?

— Страхотно веселие!

— За жалост, без нито една интересна личност.

Шарл се въздържа да отбележи колко жени се бяха опитали да общуват с тях. Вместо това само каза:

— Нещо много сгъстихме програмата.

— И аз си мислех същото — Паша напълни чашата си. — А и актрисите от Theatre Francais не бяха на обичайната си висота. Не ти ли се струва, че всичките са като извадени от един калъп? Предизвикателни парфюмирани миньончета.

Шарл повдигна едва забележимо вежди. Та точно това винаги бе предизвиквало интереса на Паша.

— Не ме гледай така, много добре знаеш, че са банални.

— И недостатъчно руси?

— Май не.

— Да не би да си се пристрастил към блондинки?

— Неделикатен намек за лейди Гросвенър, доколкото разбирам?

— Тази вечер не си доволен от нищо — съвсем нетипично за предишната ти земна и разумна политика спрямо жените. Не помня някога да те е вълнувало друго, освен тяхната достъпност.

— Не се спускай по тази плоскост, Шарл — изрече Паша и изгледа приятеля си с присвити очи. — Не робувам на сантименти. Временно е.

— Твоята Трикси определено не е била нещо банално.

При употребата на притежателното местоимение Паша прикова поглед в чашата си, но когато отговори, гласът му не издаваше нищо.

— Не, не беше банална.

— Обяснимо е да ти липсва. Напълно нормално.

Паша пое дълбоко въздух и разпери пръсти.

— Не и за мен — измърмори той и изля цялото съдържание на чашата в устата си.

— Пиши й.

Паша го прониза с поглед.

— И какво да й кажа?

— Че ти липсва. Че сега Париж е изгубил очарованието си. Че ти е било много приятно, докато си бил с нея. Искаш ли да ти намеря някакво помагало за писане на писма?

— Много смешно — измърмори язвително Паша и остави чашата си. — Не мога да й предложа нищо. Знаеш го.

— Може би тя и не иска нищо.

— Всички искат — изрече като на себе си Паша и потъна в креслото.

— Твърде цинично.

— Реалистично.

— Трябва да си намериш някоя друга, и то още сега.

Веждите на Паша подскочиха и отново се върнаха на мястото си.

— Някой ден… Аз и теб не виждам да оглеждаш женското съсловие в търсене на съпруга.

— Но аз не се чувствам изолиран в разгара на една буйна парижка нощ.

— Аз също — отрече спокойно Паша.

— Виждал съм те по-весел, дори след като си губил двадесет бона на конни състезания.

— Нещо много ми се струпа на главата напоследък.

— Това никога не ти е пречило да чукаш.

Паша се усмихна.

— Значи, ако намеря нещо за чукане тази вечер, ще престанеш да ми опяваш?

Шарл се засмя.

— Може би. Но първо ми разкажи за нея. Описателните умения на Жан-Пол са просто трагични. Според него май била руса.

— Златиста. Като слънчоглед при пълнолуние — изрече тихо Паша.

— И защо остана толкова време?

— Тя ме караше да се смея. А веднъж ме и разплака. Не се задавяй с питието си. Това ме шокира не по-малко от теб.

— Да не си бил препушил с хашиш?

— В Кент? Където всички си лягат по залез-слънце.

— За разлика от Париж.

— О, да. Но баща й е оставил солидни запаси от ирландско уиски, което изключително допринасяше за приятните вечери. Само заради това уиски си струва човек да отиде отново.

— Вземи ме със себе си следващия път — изрече нехайно Шарл.

Паша се сепна.

— Не съм казвал, че ще ходя.

— Просто ми се изплъзна от устата — оправда се Шарл. — Хайде да идем на дербито в Епсом.

— Ако вече не съм в Гърция.

— Не сме длъжни да ходим.

— Заминавам, Шарл. Не останах заради Трикси Гросвенър. И няма да остана заради никоя жена.

— В такъв случай, баронеса Ласел ме помоли да спомена пред теб, че тази вечер ще си бъде у дома.

— Четири сутринта е — напомни му Паша.

— Всъщност тя обясни, че изобщо ще си е вкъщи. Изрече го със сластния си контраалт. Казах й, че ще си помислим.

— Ние? — Паша се усмихна.

— Последния път, когато бяхме заедно, тя доста се забавлява. — Шарл надникна иззад завесата на прозореца. — Съвсем наблизо е.

Паша погледна часовника на стената с напрегнатата концентрация на човек, пил часове наред.

— В колко часа трябва да се явим на делото?

— В десет.

— И си напълно подготвен?

— Няма какво да се подготвям. Феликс намери завещанието. Клуе ще му хвърли един поглед и ще им нареди да платят.

— Значи разполагаме с времето до девет.

— Пет часа с достъпните и щедри прелести на Каролин.

— Може само да погледам…

— А може слънцето тази сутрин да не изгрее.

— Твърдо ли си решил да ме завлечеш там?

— За да спреш да мрънкаш.

— Не мрънкам.

— Е, тогава?

Паша положи ръце върху облегалките на креслото и се изправи след кратко колебание.

— Надявам се да се представи възможно най-добре.

 

 

До будоара на баронесата ги придружи висок и снажен лакей, тъй като тя си падаше по едрите мъже.

— Шарл, Паша! Влизайте! — Издокарана във феерична розова нощница, в която изглеждаше изкусително женствена, Ласел им махна от леглото. — Клод, донеси още шампанско! — Погледът й се отмести от лакея към посетителите. — Искате ли и една малка среднощна закуска?

Шарл отхвърли предложението от името и на двамата.

— Елате тогава да разгледаме новата ми порнографска книга — предложи тя със съблазнителна интонация. Ласел беше точно модния за момента в Париж тип — миньонка, парфюмирана и предизвикателна. И бяла като току-що паднал сняг. — Илюстрациите си ги бива. — Млада и бездетна вдовица, от доста време Каролин Ласел наваксваше изгубеното, след като възрастният й съпруг бе починал, за неин късмет. — Като не дойдохте тази вечер, реших, че може да ви е прелъстила принцеса Катулания.

— Паша предпочете алкохола. Бяхме в Джокей Клъб — обясни Шарл и тръгна към нея по розовия килим.

— Убедихте ме — изрече тя весело. — Паша, скъпи, защо си толкова намусен — запита Каролин дяволито и нацупи розовата си устица. — Говори се, че страдаш от любовна мъка.

Паша спря насред стаята, като ударен от гръм, и й хвърли убийствен поглед.

— Ти си абсолютна кучка, Каролин. — Гласът му бе меден.

— Хайде, Паша, това не е смъртен грях — измърка тя сладостно, без изобщо да се притеснява от двамата си любовници. — Позволено ти е да страдаш от любов.

— Ако ти се ще някой да те нашиба с камшик тази вечер — заяви хладнокръвно Паша, възвърнал самообладанието си, — ще го сторя аз. — С тези думи се отправи към огромното кресло, което бе поръчала специално за него.

— Явно нямаш желание да говориш за хубавата англичанка, която си спасил?

— Нямам желание, освен ако ти не желаеш да обсъждаме съпруга ти.

Изражението й се промени на секундата и закачливостта й изчезна.

— Туш, скъпи! Нека разискваме по-приемливи неща.

Омъжена на шестнадесет години за стар развратник и вдовец, надживял две съпруги и с внуци, по-възрастни от нея самата, последните осем години от живота й с него не бяха от най-приятните.

— Паша заминава за Гърция, за да се погрижи за освобождаването на Гюстав — намеси се Шарл, променяйки темата.

— Бедният Гюстав — възкликна съчувствено Каролин. — Ще можеш ли да го спасиш?

— Аз не, но Шарл може — отвърна Паша и се отпусна в мекото кресло, тапицирано с елегантна розова кожа.

— А ти ще стреляш по турците и ще спасяваш Гърция — изрече Каролин с усмивка.

— Де да беше толкова лесно. Колкото и да застреляш, султанът изпраща още. Намира ли ти се коняк. — Паша се свлече в креслото, вкиснат, недоволен и още по-сексапилен с лошото си настроение. Беше съвършено елегантен. Диамантените му копчета проблясваха, докато се наместваше и кръстосваше дългите си крака.

— Клод ще ти донесе. Да ви почета ли малко? — Каролин взе порнографската книжка. — Май всички имаме нужда да се поразсеем.

Паша не отвърна, но Шарл се съгласи и Каролин започна да чете историята на някакъв младеж, въведен в тайнствата на любовта от метресата на баща си.

Когато лакеят с шампанското влезе и я прекъсна, Каролин му нареди да донесе на Паша коняк. После напълниха чашите си и тя продължи да чете.

Шарл, седнал до баронесата, разглеждаше пикантните илюстрации и вмъкваше забележки, които от време на време привличаха и вниманието на Паша. Но след като му донесоха бутилката коняк, той проговаряше, само когато му задаваха някакъв въпрос.

Към края на първата история Каролин вече бе съблякла халата си и бе останала по тесен розов корсет и копринени чорапи. В този вид продължи да чете с още по-дрезгав глас.

Когато стигна до абзаца, в който се описваше как на младежа му правят фелацио, тя затвори книжката.

— Стига толкова. Предпочитам истинските неща пред тези цветни картинки. Дайте да видя какво мога да сторя, за да ви ги вдигна. — Разгорещеният й поглед обходи двамата мъже.

— Не мога да откажа на такова предложение — отвърна бавно Шарл.

— Паша, буден ли си или да я караме без теб?

Паша вдигна поглед.

— Ще изчакам малко.

Шарл и баронесата се спогледаха, но Паша вече беше притворил очи. Мислите му се рееха далеч от копринения будоар.

След малко обаче остави чашата си и се надигна от креслото. Двойката вече бе прехвърлила любовните занимания в леглото. Горещата сцена не предизвика никаква реакция в него. Черните му очи останаха безстрастни. Той се обърна и без да каже и дума, напусна стаята.

Когато излизаше от къщата, слънцето тъкмо изгряваше. Усещаше празнота. Не помагаха нито пиенето, нито компанията на други хора. Припомни си изгревите в Бърли Хаус, лъчите, процеждащи се през прозорците на втория етаж, озарявайки малката стая на Трикси във фантастични отблясъци. И прекрасната й усмивка на събуждане, която можеше да затъмни самото слънце.

Липсваше му. А не трябваше.

Никога не бе тъгувал за жена.

Единствено усмивката й, гласът й, присъствието й щяха да излекуват чувството за загуба, което изцеждаше всичките му сили. Но това лечение означаваше женитба, а още не беше готов да жертва независимостта си.

Напсува тази ужасна ситуация.

Слава на Господа, че скоро заминаваше за Гърция.