Сюзън Джонсън
Грехопадение (13)

Глава 13

На сутринта отпътуваха за Навплион. Росата блестеше. Започваше нов ден и ново начало. Яздеха рамо до рамо и обсъждаха как ще бъдат заедно — за „постоянно“, както каза Паша. Чисто предателство към себе си от страна на мъж, който никога не бе считал нищо в живота си за постоянно, дума, опасно близка до една друга дума — женитба.

Трикси се чувстваше на седмото небе и му се усмихна.

Той й върна усмивката. Съзнанието му ликуваше от ярки спомени от отминалата нощ. Хубаво беше и че Хюсеин Джеритли е мъртъв.

Спряха да обядват близо до Триполица, при един приятел на Паша, поет, който каза, че се бие за каузата на Гърция, защото иска жена му и децата му да са свободни. На тръгване им подари свое стихотворение. За предстоящата сватба, пошегува се той.

Докато се отдалечаваха, Паша погледна Трикси и се усмихна.

— Е, какво ще кажеш?

— За цената на ягодите ли ме питаш? Или нещо по-лично?

— По-лично.

— Способен ли си да изречеш тази дума?

— Напълно. А ти?

Настъпи кратко мълчание. Чуваше се само тропот на копитата.

— Аз мога да изрека думата „женитба“ — отвърна тя бавно, — но тя извиква на бял свят демони, с които не знам дали съм в състояние да се преборя.

— Не е нужно да се женим — отвърна нехайно Паша, но вместо облекчение почувства разочарование. Сигурно защото бе свикнал жените винаги да му отвръщат с „да“. Или защото разбираше, че не би могъл да живее без Трикси Гросвенър.

— Определено не е нужно да се женим още днес — отбеляза тя, опитвайки да избяга от демоните.

— А какво ще стане, ако аз поискам да се оженим още днес? — Отново го прониза ревност при мисълта за Хюсеин и неясния въпрос за бременността.

Очевидно бе останала незасегната и от двете. Дали не предпочиташе свободата си?

— Шегуваш се!

— Отговори ми!

— Много малко време за размисъл ми даваш.

— Обичаш ли ме или не ме обичаш? Достатъчно просто е. — В гласа му се прокрадна свирепа нотка.

— Обичам те.

— Тогава се омъжи за мен.

— Господи, имаме още три часа път до Навплион. Сигурно си слънчасал. Защо толкова настояваш?

Паша се приведе към нея, взе юздите на коня й и поведе двете животни към една малка маслинова горичка. Той спря, слезе и протегна ръце към нея.

— Слизай!

— Смятах, че миналата нощ се разбрахме по въпроса за тираничното поведение.

— Бихте ли слезли, ако обичате, лейди Гросвенър. Искам да обсъдя с вас някои важни теми.

— Ти наистина си слънчасал. — Трикси се отпусна в ръцете му, при което сърцето й изведнъж лудо затуптя.

Той я изправи, взе ръката й и я придърпа под сянката на едно маслиново дърво.

— Възможно е и да съм се побъркал — изрече с усмивка, сигурен, че се е отървал и от Хюсеин, и от целия дължащ се на него емоционален товар. — Вярно е, че ще бъда лишен от членство в Клуба на ергените развратници, при това ще пожертвам една крупна сума, за да ги почерпя… ако, разбира се, кажеш „да“ — довърши той тихо.

— Сериозно ли говориш?

— Никога не съм бил толкова сериозен — изрече с гробовен глас и цялата шеговитост се изпари от изражението му. — Човек изминава дълъг път, докато открие любовта.

— Но не го разбра в Кент?

— И ти също. — Огледа се, сякаш търсеше още някакъв знак. — Прав ли съм? — запита тихо с откровен и прям тъмен поглед.

Тя кимна.

— Надявам се, нямаш нужда от всички онези изящни фрази. Не ги умея. Но искам да се омъжиш за мен.

— Защо? — Трябваше да прояви такт и да отвърне просто „да“, но я свари твърде неподготвена и беше много настойчив.

— По дяволите, откъде да знам! Ти ще трябва да ми покажеш защо в следващите стотина години.

Направи опит да проумее грубоватото му обяснение.

— Значи си убеден?

— Моля те, само кажи „да“.

— Добре. Да — изрече тя тихо. — Освен ако не припаднеш от слънчасване в следващите пет минути.

Паша се усмихна.

— Очевидно си пропуснала книгите по етикеция, където се обяснява как да приемем предложение за женитба с изящество и грация.

— Мога да размисля.

— Не!

— Не те питам.

— Нито аз теб.

— Значи сме квит.

— На кораба на любовта, докато всички морета пресъхнат — продължи той усмихнат. — Ще се оженим в манастира.

— Имам ли право на някакво мнение?

— Можеш да избереш по кое време утре да стане.

— Утре?

— Сутринта или вечерта. Ти решаваш. Ще го обсъдим тази нощ.

— Отлично! — Беше майстор на креватното убеждаване.

 

 

Докато прясно сгодената двойка продължаваше пътешествието си към Навплион, двама мъже отнасяха багажа си в стаите, наети в близост до манастира „Св. Илия“. След като разтовариха всичко, по-младият застана пред прозореца, огледа тясната уличка отдолу и се съсредоточи върху манастирската порта.

— Така вече е по-добре — изрече той тихо, разтвори по-широко пердетата и се наведе през перваза. — Чуден прицел от юг. — Вдигна поглед и пресметна нещо наум. — Дори и нощем. Ще трябва да следим всички, които влизат и излизат от манастира. — След което се обърна към спътника си и го попита: — Капитанът на кораба готов ли е?

— На брега ни чака лодка — отвърна Жером, седна до малката маса и зареди пушката си.

— След като Макриянис се върна и изложи главата на Хюсеин на градския площад, е въпрос само на време да се появят Дюра и онази жена.

— Която ще иска да се събере със сина си. Трябва да отвлечем момчето от манастира.

— Аз съм търпелив — изрече Жером и зареди още няколко патрона в пушката. — След като вече сме заели позиция, ще чакаме, колкото се наложи.

Когато по-късно същата вечер Паша и Трикси минаха на конете си покрай къщата, човекът от Марсилия, който наблюдаваше, повика Жером.

— Потвърждение — измърмори той, като кимна в посока на отдалечаващите се по уличката ездачи.

— Самата лейди Гросвенър! От плът и кръв — прошепна Жером и по грубата му физиономия плъзна лека усмивка.

— Дали да не си я оставим за нас — въздъхна тихо Марсел. Дори и облечена в мъжки дрехи, лейди Гросвенър щеше да струва доста пари на пазара за роби с този издут отпред военен жакет, и излетите крака, които се подчертаваха от ленените панталони. Пистолетът на талията й само подчертаваше колко е кръшна. Златната й коса пищно искреше. Можеше известно време да я задържи за себе си. Което донякъде усложняваше плановете му. Лесно беше да застреля трима човека и да избяга. Но ако искаше да я залови жива, трябваше да отчете допълнителния рисков фактор.

— Забрави — предупреди го Жером и се отдръпна от прозореца. — Искам я мъртва.

— Ако я продадеш в Истанбул, ще си върнеш разходите. Султанът има слабост към златноруси жени — отбеляза Марсел и тихо дръпна пердетата, а мускулите му заиграха под ризата.

Избра този подход, тъй като знаеше, че Жером се интересува само от пари. Познаваше много други като него.

— Колко? — Жером приличаше на лешояд, предпазлив, но очевидно заинтересован.

Якият млад мъж вдигна рамене.

— С нейните прелести и ако подшушнем някоя друга дума на министъра, може да й вземем към двеста хиляди франка.

— Дали обаче е възможно — запита предпазливо Жером, — да я заловим? Със сигурност я пазят.

— Всичко е възможно — изрече спокойно Марсел и взе жакета си от стола. — Ще отида да поразгледам наоколо и да хвана някоя нова клюка.

— Какво да правя, ако излязат, докато те няма?

— Няма да излязат. Тя ще иска да си види сина. Ако все пак излязат — добави той с усмивка, — застреляй ги сам. Тъкмо ще си спестиш малко пари.

 

 

— Ти се върна! — възкликна Крис, когато майка му влезе в малката трапезария, където вечеряше с един монах и две други деца, които бяха дошли от Навплион, за да си играят с него. — Намерила си и Паша! — Бяха му казали, че майка му е отишла на гости на Паша за няколко дни. Малкият скочи от стола и се спусна към тях.

Трикси го сграбчи, взе го на ръце и го прегърна здраво, щастлива, че отново е с него, благодарна, че е жив, здрав и весел.

— Ти с какво се занимава, докато ме нямаше? — прошепна тя и го стисна още по-здраво.

— Играхме на война с Михаил и Георги. — Крис се отдръпна и я погледна. — Отецът ни показа картите. — Главата му се извърна към Паша. — Видяхме точно къде си! Мамо — прошепна след миг и хвърли поглед към приятелите си, — пусни ме, иначе ще ме помислят за бебешор.

Паша се усмихна на Трикси.

— Искаш ли да покажем на приятелчетата ти ятаганите от последната битка?

— Може ли! — Крис поднови усилията си да се откопчи от майчината прегръдка. Трикси отпусна преждевременно съзрялото си дете и го остави на земята.

— В моята стая са — каза Паша. — Жул знае къде.

Хлапетата изчезнаха на секундата.

— Толкова за липсата на мама — измърмори развеселена Трикси.

— Жул ми каза, че отецът положил специални усилия, Крис да не се чувства самотен. Не искал да усети отсъствието ни. — Мъжете бяха разменили набързо няколко думи на двора, Жул му бе описал станалото в манастира, а Паша му беше дал една малка поръчка.

— Оценявам усилията му — каза Трикси, — но Крис расте твърде бързо. Вече си нямам бебе.

Паша се засмя.

— Нямаш много отдавна, но чак сега ти прави впечатление — прошепна тихо, за да не го чуят монасите, — а аз ще съм щастлив да те даря с едно, ако желаеш.

Трикси се изчерви и огледа сконфузено насядалите около масата.

— Това ще обсъдим после — продължи той с най-обикновена интонация.

— Колко тактично от ваша страна, мосю Дюра. Като се има предвид, че в момента се храним. — Масата беше отрупана с най-различни чинии.

— Ти гладна ли си? — Гласът му съдържаше някакъв намек, но тъмният поглед беше далеч по-откровен. — Защото можем да хапнем и после…

— Да не ни чакат…

— Ще се погрижа. Брат Константинос — каза той и отиде до един млад монах, — дамата е изморена от пътуването. Можем ли да отнесем вечерята й в стаята? Ще изпратя моя човек.

Монахът се поклони леко и почтително. Паша бей, който беше взел главите на толкова врагове, беше почитана личност.

— Разбира се… Само… Стига тя… да поиска.

— Благодаря ви и за грижите за Кристофър. Изглежда ми в прекрасно състояние на духа.

— Той е жизнерадостно дете и много добре се оправя с картите — отвърна свещеникът, доволен, че преминаха към по-удобна за него тема. Монасите от „Свети Илия“ бяха едни от първите, опълчили се срещу турците. — Непрекъснато ви се възхищавахме, като четяхме ежедневните доклади на Макриянис. Хюсеин Джеритли беше ценен трофей. Когато разбрахме, отецът отслужи благодарствен молебен.

— Той заслужаваше да умре — изрече рязко Паша и в очите му проблесна ярост.

— Заради хилядите убити гърци.

— И особено заради последната си постъпка — измърмори Паша.

— Сгреши, като отвлече дамата ви — продума с разбиране мъжът.

— Да, и то много. — Измина секунда, преди гневът в погледа на Паша да се стопи. Когато отново заговори, интонацията му бе преднамерено любезна. — Ще ви бъдем признателни, ако изпратите момчетата в стаята на лейди Гросвенър, когато се върнат. Тя много страдаше за сина си.

— Да, сър — отвърна почтително монахът. За него мъжете като Паша бей, смели и достойни, бяха Божиите наместници на земята.

— Ибрахим ще нападне ли Навплион? — попита той, тъй като държеше да чуе експертното мнение на идола си, преди да излезе.

— Високата Порта го изпрати в Мисалонги. За негово съжаление няма да се върне до края на годината. Скоро ще му се наложи да строи зимни лагери.

— Вие ще останете ли до зимата?

— Зависи от дамата. — Паша го каза небрежно.

— Гърция има нужда от вас. — Монахът се изчерви от собствената си прямота.

Паша погледна към Трикси, която го чакаше на вратата, и видимо се поколеба. После въздъхна.

— Точно това трябва да й обясня.

Остатъкът от вечерта премина в приятни разговори и игри с децата. Крис и приятелчетата му огласяха стаята с въображаеми нападения и засади срещу въображаеми турци. Поради това, че денят беше специален, им разрешиха да си легнат по-късно.

— Уморена ли си? — прошепна Паша и погали пръстите на Трикси, докато излизаха от стаята на момчетата.

— Би трябвало, но не съм. — Пъхна ръка в неговата и се усмихна. — Твърде много вълнения се насъбраха.

— Не каза на Крис, че възнамеряваме да се женим, нали?

— Така и не намерих подходящ случай. Твърде зает беше с битки и войни.

— Всички тези разговори за войната дразнят ли те?

— Не искам да има война. Но нея я има и краят й не се вижда.

— Поне докато турците не си отидат.

Трикси кимна.

— Трябва да те попитам нещо много важно.

— Паша, моля те, не сега. Всичко е толкова хубаво. Ако кажеш, че не искаш да се жениш, ще те разбера. Живял си един съвсем различен…

Прекъсна я, като положи нежно пръст на устните й.

— Не е това. — Усмихна й се. — Ще се оженя за теб. Чувствата ми са съвсем определени.

— Любов ли имаш предвид? — попита тя закачливо.

— Любовта ми към теб е съвсем определена. Така по-добре ли е?

— Трябва да те накарам да паднеш на колене и да ме поискаш — пошегува се Трикси.

— Няма да стане. Ти вече се съгласи. И това унижение ми се размина. — Изражението му отново стана сериозно. — Ако искаш да изчакам с въпроса си, ще изчакам…

— Не! Питай. — Погледът й спря върху неговия. — Светът, в който живеем, не чака.

— Боя се, че си права. И така, ще имаш ли нещо против — започна колебливо, — ако останем в Гърция, след като се оженим. До края на зимата, може би… Или малко повече. Би трябвало да те изпратя у дома. Всеки разумен човек би го сторил. Но тук ще мога да те пазя. — Веждите му се вдигнаха отчаяно за миг. — Или поне ще се опитам. Както върви, войната може да приключи до няколко месеца. Тъй като обаче не мога да си тръгна, а съм себичен, искам да останеш с мен.

— Това ли беше? — Трикси отпусна въздишка на облекчение. — Мили боже, Паша ти и да искаше, нямаше да ме накараш да си тръгна. Мислиш ли, че мога да замина и ден подир ден да не знам какво става с теб? Даже ще се наложи да ме вземаш със себе си, като тръгваш на поход. Аз съм също толкова себична по отношение на теб.

Усмивката му можеше да разтопи и ледените шапки на полюсите.

— Сигурно затова те обичам. Ненаситната ти природа ме впечатлява.

— Освен това съм и много добър стрелец.

— Което винаги е било основният ми критерий при избора на дамска компания.

— Мен пък ме привлича ненадминатата ти способност да ме правиш щастлива по цели нощи.

— Това се казва откровена жена!

— Ако не греша — измърка прелъстително тя, — нощта вече настъпи?

— Имаме ли време да стигнем до стаята ти? Или предпочиташ — огледа тъмния коридор, — да започнем още тук?

— Не препирам чак толкова. — Потупа го по ръката. — Все пак, в манастир сме. Ако изникне някой монах…

Паша се усмихна.

— Аз съм по-търпеливият, скъпа. Щом ти можеш да изчакаш, значи и аз мога.

— Ти имаш повече опит. — Трикси го погледна, докато крачеха по коридора. — За мен всичко това е ново и вълнуващо.

Вълнуващо. Думата го сепна.

— Пътуването до Гърция ли имаш предвид?

— Имам предвид секса с теб. Страхотно и неустоимо вълнуващ е, Паша бей — довърши тя похотливо.

— Ще гледам да оправдая очакванията ти.

— О, не се съмнявам.

— Ще се опитам да измисля нещо, с което да запомним първата си годежна нощ.

— А осъзна ли, че вече трябва да ми бъдеш верен?

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно. Защо пребледня, скъпи? Нещо лошо ли казах?

Нямаше намерение да разисква темата.

— Имам една изненада за теб — каза вместо това той и тръгна по стълбището, което водеше към стаята й с изглед към залива. — Да видим дали ще ти хареса.

С тези думи отвори вратата и се отдръпна, за да влезе Трикси първа. Тя застана като хипнотизирана на прага, затаи дъх и огледа великолепието на стотиците трепкащи пламъчета. Безброй свещи грееха по первазите на прозорците, по масата и по бюрото. Отблясъците позлатяваха таблите на леглата и прекрасните икони. Четири големи канделабъра бяха разположени в четирите ъгъла на леглото. А в средата бе поставен огромен букет бели лилии, които разпръсваха аромата си из цялата стая.

— Влизай — прошепна Паша и я побутна леко. — Искам да си видиш годежните подаръци.

Откри, че пламъците на свещите не бяха единственото, което хвърляше отблясъци. Вътре беше разпиляна едва ли не цялата съкровищница на султана. Диаманти, рубини, смарагди и сапфири искряха. Погледът й бе привлечен от един наниз, окачен на аналоя. Перлите блестяха върху кадифената възглавница за молитви и украсяваха иконата на Свети Георги.

— Ела, виж диамантите — изрече тихо Паша и я обърна с лице към леглото.

Трикси едва си пое въздух. Младата жена от Кент откакто се помнеше живееше тихо и скромно. А сега на леглото лежеше сребърен поднос, отрупан с бижута.

— Вземи, каквото ти харесва. Или всичко. Не знаех какво предпочиташ.

— Как… Откъде…

— Жул. — Паша се усмихна. — Казах му за свещите. Проявил е творчество.

— Толкова са много — прошепна тя, замаяна от несметното богатство.

— Част от плячката е от Хюсеин и свитата му. Те пътуват стилно. С моя процент поддържам лазарета, но камъните са толкова много. Вземи всичко, което пожелаеш.

— Би било невероятна алчност.

— Позволено ти е, скъпа. Сложи си някое.

— Наистина ли? — Бляскавите бижута й приличаха на мираж.

— До леглото има огледало, а на масата са струпани още джунджурии. Аз ще си сипя нещо за пиене. — След миг се изтегна на леглото с чаша бренди в ръка, а Трикси седна до него, накичена с бижута.

— Като на карнавал — изрече тя весело и сложи още една гривна на китката си. — Харесваш ли ме със смарагди?

— Харесвам те всякак, но най-добре без нищо. Ще почакам обаче — отвърна Паша нежно, готов да й се подчини за всичко, защото виждаше радостта й.

— Да си сваля ли роклята? — Трикси докосна с пръсти копринените поли. — Защо не го казваш?

— Защото съм вежлив и тактичен. И общо взето — приспособим.

Трикси огледа разпилените върху леглото бижута.

— О, да. Това определено помага за приспособяването. — Но към края на фразата гласът й се промени. Присви очи. — Ти някога…

— Не, не съм. Не е нужно да питаш. — Познаваше този преценяващ поглед.

— Никога?

— Само на теб.

— Аз съм изключително ревнива.

Паша се сети за Хюсеин. Нямаше никога да го забрави, дори да живееше още десет хиляди години. С усилие на волята си обаче запази спокойната си интонация.

— Знам какво имаш предвид.

— Толкова отчаяно съм влюбена в теб, че чак се плаша.

Погледна я. Беше отрупана с искрящи колиета, гривни, брошки и пръстени. Единият чифт обици висеше върху другия. Толкова млада изглеждаше! Толкова уязвима и прекрасна в бялата си рокля от моаре. И в цялото това излишество от бижута.

— И аз се плаша — съгласи се той тихо. — Страшно е да говориш за любов по време на война, но аз вярвам в късмета и в хубавото бъдеще. Иначе как щях да те намеря? Стига толкова с мрачните теми. Избери си сега венчален пръстен. Мили боже! Ние настина ще се женим!

— Май ще трябва да те отвлека от подобни разстройващи мисли.

— Имам идея.

— Помислих си го. Но първо ще трябва да ме запознаеш с нея.

— Естествено. — Това бе най-чаровната му черта по отношение на жените. Никога да не казва „не“.

— Откъде знаеш какво ще пожелая?

— Няма значение. — Отдавна се беше научил да улавя нюансите на женските желания. Веднъж в някакъв манастир в Ксанти една монахиня го беше попитала дали вярва в Бога. Всъщност имаше предвид нещо съвършено различно. — Облечени ли да сме или съблечени?

— Хммм… — замисли се на шега Трикси, съсредоточена с пръст на бузата.

— Толкова си сладка, когато се правиш на наивна, скъпа, с целия този разкош по тебе.

— Но аз не искам ролята на наивницата! — Нацупи се сладко Трикси. — С всички тези бижута се чувствам по-скоро като куртизанка.

— Истинските куртизанки са много сдържани и изискани.

— Тогава мога да бъда проститутка.

Паша се засмя.

— А аз какъв да съм тогава?

— Мъжът с голямата пишка.

Усмивката му проблесна.

— Привлекателна роля. И какво трябва да правя?

— Да ми се подчиняваш.

— Да ти се подчинявам?

— Аз съм една много взискателна проститутка.

— Ясно — измърмори той, стана и си съблече жакета.

— И нямаш никакви въпроси?

— Струва ми се, че ролята не се нуждае от обяснения. С теб по едно и също време ли ще излизаме на сцената? — Жилетката последва жакета на пода.

— Естествено. Всичките ми изисквания ще бъдат лично към теб.

— Започна ли вече? — запита леко заядливо с пръсти върху бутонелите.

— Това някакъв проблем ли е?

— Зависи. — Разкопча единия маншет.

— От?

— Вложената в представлението фантазия. — Другият маншет също бе разкопчан.

— Това ще се разбере впоследствие?

— Несъмнено. — Свали ризата. — Ти събличаш ли се?

— Обикновено не. — Каза го толкова сладко и дръзко, че косите му настръхнаха. — Ти би ли желал?

Тъмните му очи бавно се сведоха.

— Както на теб ти харесва. — Захвърли ризата. Стана от леглото и свали ботушите и панталона си с лекота, която едновременно я раздразни и възхити. Твърде опитен беше в разсъбличането, реши Трикси.

Беше възбуден.

Прекрасно възбуден.

Както обикновено, помисли си тя с раздразнение.

— А какво ще стане, ако кажа, че тази роля налага въздържание? Ще се справиш ли?

Той застина за миг.

— Защо да го правя?

— Това не е отговор на човек, който се жени утре сутринта.

— Нито пък тези изисквания са в твой интерес.

— Трябва да си ми верен.

— Ще те държа под ключ.

— О, скъпи! — прошепна тя много, много тихо. Всичките страхове и ужаси от предишния й брак я обзеха пак. — Няма да мога.

— Какво? — измърмори той нехайно, но в погледа му проблесна предпазливост.

— Отново да сключа брак. Съжалявам! — Започна да маха бижутата от себе си едно по едно. — Това беше ужасна грешка.

Паша я гледаше как сваля трите пръстена и наниза перли, огледало на собствените му съмнения и предразсъдъци. Но под отблясъците и сиянието на скъпоценните камъни си беше тя, Трикси Гросвенър, която вече бе изстрадала твърде много.

По бузата й се търкулна сълза и Трикси бързо извърна глава. Пръстите й трескаво се мъчеха да разкопчаят някаква гривна.

— Не мога да понасям, когато плачеш — прошепна Паша, обхванат от угризения.

Трикси изтри очите си и отново се обърна към него. Цялата трепереше.

— Не плача.

— Извинявай за всичко! — Не беше сигурен дали е достатъчно. Не беше сигурен дали ще изпрати в забвение поне някой от страховете й.

— Омъжи се за мен. — Пристъпи към леглото и се усмихна. — Не ме оставяй сам пред олтара.

— Не е смешно, Паша! — Трикси въртеше по ръката си една диамантена гривна и подсмърчаше.

— Знам. Прости ми. — Облегна се на леглото и се приведе така, че лицето му да се изравни с нейното.

Тя го погледна с премрежени клепачи.

— Страшно е.

— Остави ме да ти покажа, че може и да не е така.

Брадичката й леко се повдигна.

— Да не би да смяташ да се промениш?

— Да. — Приседна до нея.

— Не можеш.

— Мога. Това е като да разбереш кога да дръпнеш ръката си от горещ котлон. Способен съм да взема подобно решение.

— За колко време?

— Завинаги.

В осветената от свещите стая се възцари пълна тишина, а разстоянието помежду им беше само сантиметри.

— Освен това имам и дете.

Дишането му се възстанови.

— Което ме харесва.

— Наистина ми е трудно отново да се доверя на някого. — Трикси поглади нервно полите на роклята си.

— Остави ме да те разубедя.

— С това ли? — Насмете с ръка разпилените по леглото бижута.

— Не. С това! — Наведе се и я взе в прегръдките си сред облаци от шумоляща коприна. — Обичам те! — Притисна я нежно.

— Знаеш ли значението на тази дума?

— Ще го научим заедно.

— Защото аз не съм специалист в областта.

Той се усмихна.

— Просто любезничех.

Тя се разсмя.

— Така е по-добре. — Наведе се да целуне ъгълчето на устата й. — Избра ли си венчален пръстен? Защото този път съм решил да направя всичко както трябва, да падна на колене и да поискам ръката ти.

— На колене? — Лицето й се оживи.

— Не гледай толкова доволно. Какво ще кажеш за този рубин? — Подаде й един пръстен с камък във формата на сърце, обграден с диаманти.

— Харесва ми.

— В такъв случай… — Свали я от скута си и я остави на ръба на леглото, ангелски прекрасна в бялата си рокля. После падна на коляно, вдигна глава към нея и изрече сериозно: — Обичам те с цялото си сърце. Обикнах те от първия миг, в който те видях. Трябваше да се сетя… Трябваше да обърна внимание… — Зачуди се как бе могъл толкова време да остане сляп за истината. Смирен и изпълнен с желание за изкупление, сега, когато отново я беше намерил, той попита тихо: — Ще ми окажеш ли огромната чест да станеш моя съпруга?

Очите на Трикси плувнаха в сълзи.

— Трябва да кажеш „да“!

Тя кимна, тъй като не можеше да говори от вълнение.

Беше достатъчно. Нямаше намерение да поставя на изпитание противоречивите й емоции. Сложи пръстена на пръста й, изправи се и я вдигна на ръце.

— Ще те направя щастлива! — Занесе я до прозореца с изглед към залива. Белите поли на роклята й се сипеха от ръцете му и галеха мургавите му крака. — Виж, Орион ни благославя!

— Като първата нощ, когато се срещнахме. — Погледна го с изпълнени с надежда очи. — Тогава ти се държа много мило с мен.

— А ти беше най-неустоимото изкушение на земята. Както сега.

— Заради бижутата?

— Едва ли. — Усмивката му бе изпълнена с обич. — Твърде парвенюшки изглеждаш.

— Защо тогава не ги свалиш — измърмори тя с интонация, която веднага привлече вниманието му.

— За мен ще е върховно удоволствие — прошепна й Паша в отговор.

Сваляха бижутата едно по едно. Закачаха се и се целуваха. Накрая бъдещата невеста се оказа само по годежен пръстен, за който и двамата се съгласиха, че не е нужно да се сваля.

Свещите разпръскваха из стаята вълшебство, озаряваха преплетените им тела и сгряваха сетивата им. Мургавата му кожа беше придобила лилав оттенък на трепкащата светлина. Тъмната му дълга коса проблясваше в синьо-черни отсенки. Трикси бе изцяло погълната от неговата сила и могъщество. Дяволитите му очи бяха на сантиметри от нейните и я омагьосваха с изпепеляващия си поглед.

Едва не се размърка от благодарност. Беше огромен, изпълваше я, изгаряше я и й даряваше прекрасно удовлетворение с удивителна издръжливост и финес. Когато вдигна поглед към него и не успя да изрече нищо, той наведе глава и захапа нежно ухото й.

— За теб ще бъда готов винаги, моя ненаситна нимфо! На коя поляна те намерих, заспала на слънце? Виж колко си розова, сякаш си изгоряла. Погледни! — Посегна към огледалото, което тя преди малко беше преместила, за да се възхищава на бижутата. — Виж колко е черен и как влиза в теб! А колко бяла е твоята кожа. — Вдигна огледалото и й го подаде.

Трикси поклати глава и прехапа устни. Опитваше се да се съпротивлява на това безсрамно и възбуждащо изживяване.

— Все още се изчервяваш, скъпа моя нимфо, след като съм те любил вече стотици пъти. Можеш да погледнеш, сладката ми. Позволено ти е. Няма кой да види колко си развратна. Виж го колко е дълъг. — Придърпа една възглавница и нагласи огледалото в сребърна рамка под нужния наклон. — Как го поемаш целия? Боли ли те? — Докато говореше, тазът му се движеше в бавен и изящен ритъм, по-скоро мъчителен, отколкото задоволяващ и възбуждащ.

Трикси изстена с няма молба да тласне по-надълбоко.

— Може да те заболи. Влязъл съм само наполовина — прошепна той, правейки се, че не разбира нейния зов. — Можеш да видиш още колко остава.

Тя го сграбчи за таза и се опита да го придърпа в себе си.

— Трябва да гледаш! — Взе брадичката й с два пръста и нежно я обърна към огледалото.

Огромната му ерекция бе потопена само донякъде. Останалата част бе набъбнала, пулсираща, мургава, в хипнотизиращ контраст с млечнобялата й плът. Омагьосана от тази твърда и неудържима мъжественост, вагината й потръпна, сякаш за да приласкае инструмента на удоволствието по-навътре в себе си.

Паша долови горещата тръпка.

— Вече си готова! — Пое си дъх, пъхна ръце под седалището й, повдигна я и продължи да навлиза плавно в нея.

Трикси наблюдаваше как се плъзга — огромен и твърд. Почувства трепета на насладата, трескавия унес, надделяващ над всякакъв разум, и се отдаде на чувствена нирвана.

— Отвори очи!

Гласът му идваше отдалече, но тя разбра настойчивостта му. Клепките й потрепнаха.

— Така е по-добре — прошепна той. — Кажи ми, когато вляза целия.

Образът в огледалото беше омагьосващ и страховит, а чудната дължина все още бе скандално отвън.

— Може ли една нимфа да го поеме целия?

Сърцевината на тялото й потръпна в отговор и тя кимна, останала без дъх.

— Не чувам?

— Да! — Тръпнеше от желание.

— Можеш ли да поемеш всичко това?

Образът на ерекцията му се разлюля пред очите й. Тя се задъха от неизпитван досега екстаз.

— Кажи ми!

— Искам го целия — изрече на един дъх, вече на ръба на оргазма. Трепереше от очакване.

— Гледай! — Мускулите на бедрата му се свиха.

И когато тя погледна, той се плъзна в нея. Ерекцията му бавно изчезна в плътта й, съпротивляваща се на огромния размер. После се разтопи около него. Усещаше огнената й влага и стегнатите мускули. Накрая влезе целият. Трикси затрепери неудържимо.

— Кажи ми, че си моя. — Шепотът му бе много нежен, но нетърпящ възражение.

— След като го кажеш ти — прошепна тя без дъх, изпълнена и залята от наслада, но все още независима.

— Твой съм!

— Притежаваш тялото и душата ми! — Прошепна тя и жадно повдигна таза си, за да се потопи в първичната и незабравима страст.

— Толкова си сочна — изрече той задъхан.

— А ти си ми съвсем по мярка. — Усмивката й беше флирт, кокетство и обич.

— Знам.