Сюзън Джонсън
Грехопадение (11)

Глава 11

Офицерите на Хюсеин се скриха да обсъдят плана си за действие в една отдалечена от лагера маслинова горичка, встрани от очите и ушите на шпионите и информаторите. Мястото беше открито от всички страни и никой не можеше да припари, без да бъде видян. Обстоятелствата налагаха да се работи задружно или да се умре задружно.

Тази жестока и елементарна причина обезсмисляше всякакви индивидуални планове и интриги.

— Харемът сигурно е отведен в Навплион — предположи един.

— Въпросът е къде в Навплион — заяви друг.

— Имам вуйчо в града — изказа се трети. — Ще отида да поговоря с него. — Семейството на Хаджи беше избягало в Истанбул след започването на размириците, но той бе коренен жител на Навплион. Макар и грък, все пак бе лоялен към Високата Порта. Толкова гръцки свещеници и фанариоти бяха натрупали цели състояния, събирайки данъците на султана. Борбата за независимост беше поразклатила основите на това сътрудничество, но не го беше разрушила.

— След като намерим жените, ще ни трябва транспорт — отбеляза Хаджи.

— И достатъчно верни хора, които да ги доведат в лагера — добави друг.

— Паша бей ще…

— … заловим много трудно — довърши един млад офицер и свъси вежди. — Той се движи с войниците на Макриянис, които са добри стрелци и по-големи късметлии, отколкото се полага на неверници.

— Първо ще разберем къде е — оживи се Хаджи. — След което ще му изпратим съобщение, че сме си прибрали харема. Ще влезе в капана.

— Ако го намерим — усъмни се друг.

— В противен случай ни чака бавна и мъчителна смърт.

— Дали ще се хване?

— Естествено. Той и Макриянис са мъже на честта — подхвърли язвително някой.

 

 

Трикси прекара в манастира една безсънна нощ. Патрулиращите монаси се сменяха около полунощ и след това на зазоряване. Чуваше приглушения им говор, стъпките и цялата суматоха в Божия дом. Най-после, когато крайчецът на обсипаното със звезди небе изсветля, стана от леглото, облече се набързо и излезе. Искаше да огледа крепостните стени, укрепленията, постройките и градината. Изпитваше потребност да се увери със собствените си очи, че всичко е наред.

След седмицата, изпълнена с хаос и страх, вече не се чувстваше спокойна, когато трябваше да повери сигурността си изцяло в чужди ръце. Реши да поиска пистолет от отец Грегориос, затова тръгна по пътеката към двора. Нямаше да е лошо да проучи и конюшните, ако неочаквано се наложеше с Крис да се спасяват. Беше запомнила предупреждението на Паша. Трябваше обаче по някакъв начин завоалирано да обясни на сина си, че може да участват във внезапно бягство. За щастие, той все още беше във възрастта, когато подобни неща се възприемаха като приключение и игра. Щеше да поговори с Жул и да измислят някаква подходяща история.

Един слънчев лъч се отрази в пушката на монаха, застанал на върха на наблюдателницата. Манастирът имаше добро разположение, в случай на евентуално нападение. По-късно щеше да поиска позволение да огледа подстъпите.

Ден първи от трите или четирите дни без Паша, замисли се тя, докато пресичаше двора. Какви странни обстоятелства я бяха довели до това да планира сигурността си в един защитен от въоръжени мъже гръцки манастир. И всичко това, само защото съдбата я бе принудила да сключи един нещастен брак, а Жерико се беше появил, за да я спаси.

Колкото до Паша, помисли си Трикси с благоговение, той й бе върнал волята да приеме предизвикателствата на бъдещето. През изминалата нощ беше осъзнала, че заради това не само го обичаше, но му дължеше и живота си.

Изнервяща мисъл за жена, вкусила наскоро предимствата на независимостта. После с усмивка си помисли, че всъщност му дължеше част от живота си.

Но тази част, разсъждаваше тя доволна, докато изкачваше стълбите към стаята на игумена, бе неоспорима. Споменът й се стори непристоен за подобно място и затова се помъчи да потисне почти осезаемите страстни видения и да насочи мисълта си към по-прагматични и належащи неща.

Почука на вратата на отеца и зачака позволение да влезе. В тази спокойна утрин дори не й минаваше през ум, че ще стане мишена.

 

 

Паша не хранеше подобни илюзии. Той знаеше, че всеки, свързан с него, се намираше в опасност. Враговете му в Гърция бяха многобройни и всички искаха само едно — да го видят победен на всяка цена — и по този начин да отстранят Макриянис и войската му като най-значителната сила във войната със султана.

Препускаха начело. Конете им се бяха запенили от бесния галоп, тъй като трябваше да стигнат до Триполица възможно най-скоро. Ако имаха късмет, щяха да са там преди обед. Но когато обозът с провизиите потеглеше към Навплион, бавният ход щеше да ги превърне в лесна мишена за турските атаки.

— Мислиш ли, че Хюсеин ще се появи? — попита Макриянис и се обърна, за да погледне Паша.

— Веднага щом успее да вдъхне поне малко смелост на войската си — отвърна с притворени очи приятелят му, полузаспал на седлото.

— Дали ще си потърси жените?

Паша изви саркастично вежди.

— Дали рибите плуват?

— Колко жалко, че дамите днес се разотиват по домовете си.

— Ужасно — усмихна се Паша. — Ако имахме време, щях някоя нощ да отида и да му клъцна гърлото, докато спи в копринената си палатка.

— И да сложиш край на вендетата.

— Без него светът ще стане по-приятно място.

— Какво ще кажеш да се пробваме, като се върнем в Навплион?

Паша вдигна рамене.

— Малко вероятно. Ибрахим отново се придвижва на север, а Атина още е под обсада. Хюсеин ще трябва да почака.

 

 

Хаджи отиде до Навплион още същата вечер, преоблечен като гръцки партизанин. Изчака на площадчето пред дюкяна за тютюн на вуйчо си да се разотидат клиентите, приближи до вратата, озъртайки се, и тихо влезе.

Вуйчо му погледна иззад щанда, видимо изненадан. Побърза да мине отпред, сложи пръст на устните си и му махна да го последва в задното тъмно помещение.

— Иди там. Ще извикам Али да ме замести.

След малко се върна и седна зад отрупаната с цигарена хартия и кутии с тютюн маса. Извади бутилка ракия от близкия шкаф, отпуши я, наля си и я изпи на един дъх. После плъзна бутилката към Хаджи и се втренчи в него.

— Какво искаш? Надявам се само информация, защото не желая да си съсипвам живота, заради оня скапан албанец Ибрахим.

— И аз храня подобна неприязън, вуйчо, но в момента залогът е моят живот. — И той му обясни защо се налага да изпълни заповедите на Хюсеин Джеритли. — Ако ми помогнеш да открия къде е бил отведен харемът и къде е Паша бей, моята майка и твоя сестра ще ти бъде толкова признателна, колкото и аз. В противен случай аз и другите офицери ще бъдем изпратени в Истанбул и набити на кол.

Вуйчото се намръщи кисело, размърда се нервно на стола си и отново посегна към бутилката с алкохол.

— Нали разбираш, че ако се разбере за предателството, животът ми няма да струва пукнат грош, както и този на семейството ми.

— Плати на някого.

— Не става. Не вярвам на никого.

— Кажи ми тогава няколко възможни места. Ще ги проуча сам.

— Адресът на резиденцията на Паша бей не е тайна. И само заради сестра ми ще попитам двама, на които имам доверие, къде може да е харемът. Но не мога да сторя нищо повече. Съжалявам, не искам гърците да избият семейството ми, като разберат, че съм замесен във вашия заговор.

Хаджи кимна. После изпиха чашите си, стиснаха си ръцете и се разбраха да се видят вечерта, след като дюкянът затвори. Хаджи отиде да огледа къщата и склада на Паша, а вуйчо му тръгна да търси приятелите си и да ги попита дали знаят нещо за харема.

Късно вечерта предаде на Хаджи, че харемът е отплавал от града на английски кораби.

Той го изслуша със смесени чувства. Хюсеин беше непредвидим, а харемът му без съмнение вече беше изчезнал завинаги. Но от друга страна, не можеше да очаква да му го върнат, тъй като така и така е бил натоварен на недостъпните английски кораби. Изпита известно облекчение.

Беше открил обаче възможна компенсация. След няколко питиета един от работниците в склада на Паша бей се раздрънка в кафенето, че най-новата любовница на французина се крие зад стените на добре охранявания манастир „Свети Илия“. Хюсеин навярно щеше да приеме тази плячка като компенсация за изгубения харем. А ако пленяха любовницата англичанка, Паша бей със сигурност щеше да им падне в ръцете.

При което главата му щеше да се озове на кол пред палатката на Хюсеин без никакви усилия.

Хаджи се усмихна и подаде ръка на чичо си.

— Благодаря. Махам се от Навплион още преди зазоряване. Ти и семейството ти можете да спите спокойно.

— Изобщо не съм те виждал. Ще се отрека от теб публично. Разбираш ли?

— Напълно. — Хаджи стана и се поклони. — Повече няма да ми зърнеш очите.

Малко след това вуйчото остана сам в дюкяна и с видимо треперещи ръце си наля още една голяма ракия. Всичко свърши. Оцеля. И нямаше на никого да каже за посещението, освен ако не го подложеха на мъчения.

Хаджи се върна в малкия лагер на север от града, където го очакваха другите офицери. Новините предизвикаха радостните им усмивки. Англия и Турция бяха съюзници. Ако предприемеха опит да приберат харема, щеше да възникне международен скандал.

— Слава на Аллаха, че са отплавали толкова бързо — възрадва се един.

— Една причина по-малко да ни набият на кол — отбеляза друг.

— Но все пак трябва да заловим Паша бей — напомни им Хаджи. — А той е силен противник. Предлагам да отвлечем жената и…

През деня беше посветил доста време на изучаване на манастирските околности.

— Ще трябва да влезем тази нощ, за да успеем да се върнем навреме при Хюсеин. Най-подходящият път е откъм отвесната скала.

Всеки трябваше да наблюдава по един от дванадесетте патрула, който Хаджи предполагаше, че обикалят нощем. Не трябваше обаче да издават присъствието си, тъй като монасите докладваха на десетминутни интервали. Двама трябваше да се промъкнат между патрулите, да минат през северната част на двора и да влязат в постройката, където спеше англичанката.

— Днес следобед разговарях с пазача на главната порта. Казах му, че нося писмо до правителството от обсадена Атина и че имам половин свободен ден, преди да потегля обратно. Той пък, за късмет, имал роднини там. Даде ми известие за тях. Паша бей много държал на англичанката. Издал заповед в манастира да не бъде допускан никой и под никакъв предлог. Вратите са запечатани до завръщането му.

— Хюсеин сигурно ще се зарадва, ако му я доставим, щом Паша бей толкова държи на нея.

— Още повече ще се зарадва, ако получи главата му — отсече Хаджи.

Провериха оръжията. За акцията бяха избрали ятагани и ками. Щяха да стрелят само при крайна необходимост. Надяваха се да отвлекат жената без много шум и да се върнат в Наварино, преди изчезването й да бъде разкрито.

Облачната нощ улесни придвижването им. Всеки броеше наум и наблюдаваше редуващите се въоръжени монаси.

— Сега — прошепна Хаджи, след като поредният патрул се скри. Двама офицери скочиха и се приземиха в меката почва. Преоблечени в раса, Хаджи и партньорът му преминаха боси през градината, без да издадат нито звук в тишината на нощта. Приближиха се до крилото, където беше англичанката, като се приплъзнаха до стената. Докато отваряха вратата, пантите изскърцаха. Застинаха с ръце на кинжалите. Изминаха няколко секунди в напрежение, но нищо не наруши покоя и те влязоха. Бяха нащрек за всяко движение. Внимателно се отправиха нагоре по стълбите. Жената беше на втория етаж, така беше предадено на Хаджи след разговора с портиера. Били й дали стаята с най-хубав изглед към залива.

Изкачиха тихо тесните стълби, като призраци в раса, прекосиха площадката и застанаха на вратата на просторно помещение, в което имаше само едно голямо легло и изящен свещник. Жената спеше. Златистата й коса проблясваше. Кожата й бе като алабастър, а бялата й нощница искреше в тъмното.

И двамата за момент застинаха, хипнотизирани от тази пищна женственост, заключена зад стените на манастира. Разкошна плячка, която господарят им със сигурност щеше да хареса.

Хаджи даде знак и действието се разви твърде бързо. Една мургава ръка запуши устата й, друга закри очите й.

След секунди овързаха с въжета ръцете и краката й. Натикаха парцал в устата й и я метнаха през рамо.

Кои ли бяха похитителите, зачуди се Трикси, изненадана от собственото си спокойствие. Запрехвърля мислено списъка на враговете си. Гросвенърови чак дотук ли бяха стигнали? Или Клоарови? Кой друг можеше да е? Къде бяха патрулите? След което й хрумна ужасяваща мисъл. Бяха ли отвлекли и Крис? Моля те, Господи, не! Беше твърде малък, за да го плашат в съня му и да го откъсват от майка му. Сякаш обладана от внезапна лудост, тя започна да се мята и да рита.

Хаджи веднага спря, прошепна нещо на партньора си, при което една ръка тутакси закри устата и носа й и я задуши.

След секунди изгуби съзнание. Хаджи излезе от сградата, притича през градината и я подаде на мъжете върху стената. Двамата поеха безжизненото й тяло и я увиха в черно наметало, след което я подадоха на конника от външната страна на манастирската стена, като се стараеха да са съвсем безшумни.

Беше три часът сутринта. Два часа преди зазоряване.

Два часа преди смяната на патрулиращите монаси.

 

 

Отначало Паша едва различи на хоризонта коня и конника монах. Но след това видя развяващото се расо и веднага предугади опасността. Отклони се от влачещия се по пътя към Навплион обоз и препусна към приближаващия ездач, молейки се предчувствията му да се окажат неверни.

Трикси и Крис бяха охранявани добре, а и присъствието им в Навплион не бе станало достояние почти на никого. Но монахът препускаше с всичка сила, привел глава към шията на коня. Гърлото му се сви от страх.

Когато се приближи достатъчно, за да различи изражението на ездача, вече очакваше най-лошото. Спряха конете си един до друг. Сърцето на Паша щеше да изхвръкне от гърдите му, а паниката беше парализирала всичките му мисли.

— Жива ли е? — изкрещя той. Нищо друго нямаше значение.

— Отвлякоха я хората на Хюсеин Джеритли. Оставили са бележка за теб — изрече задъханият ездач и му подаде лист хартия.

Паша го разгъна и прочете няколкото думи на арабски: „Ако си искаш англичанката, ела и си я вземи“.

Погледна към слънцето и прецени с колко време разполага.

— Кога я отвлякоха?

— Малко преди зазоряване.

— Момчето?

— Невредимо е.

Ако в подобно състояние на вцепененост изобщо бе възможно да изпита някакво облекчение, то това, че Крис не беше пострадал, му даде тази нищожна радост. Трябваше да вземе със себе си майката и сина или поне да ги беше изпратил обратно още на секундата щом ги видя в Навплион! Merde!

Налагаше се да убие Хюсеин.

— Няма да мога да отведа този обоз — каза на Макриянис, след като го настигна, вече успокоен при мисълта за смъртоносната си мисия. — Хюсеин е отвлякъл Трикси. Трябва да си я прибера.

— Генералът е в Наварино с цялата си армия. Ще ти е нужна помощ.

Паша поклати глава.

— По-добре да ида сам.

— Това е равносилно на самоубийство.

— Колкото по-малко хора, толкова по-добре. — Паша проверяваше запасите си от вода.

— Тогава само аз и ти, и още някой, който да ни чака с конете, докато сме в лагера — предложи Макриянис. — Ще клъцнем гърлото на Хюсеин, докато спи.

Паша вдигна глава.

— Не си длъжен.

— И ти не си длъжен да се биеш в моята война. И то успешно, по дяволите — продължи приповдигнато Макриянис. — Ще влезем и ще излезем. Никой няма да ни усети.

И двамата знаеха, че Хюсеин е охраняван по-добре от любимата жена на султана.

— Ще те възнаградя богато — каза тихо Паша.

— Три пъти си ми спасявал живота, приятелю. Не ми говори за пари. Тръгваме ли?

— Този път ще го убия — измърмори Паша и провери острието на камата, преди да я затъкне в колана си.

— И понеже не колекционираш трофеи, аз ще прибера ушите.

— На твоите услуги — отвърна мрачно Паша.

Тъй като се опасяваха от предателство, изоставиха обоза с мъглявите обяснения за някаква правителствена задача и препуснаха в посока към Навплион. Чак след като се скриха от погледите им, промениха курса и потеглиха на запад.

 

 

След Навплион развързаха Трикси и й дадоха кон. Не можеше да избяга, заобиколена от офицерите на Хюсеин, които държаха здраво поводите. И въпреки целия й ужас фактът, че не бяха отвлекли и Крис, й носеше известно облекчение. Отнасяха се с нея любезно. Единият от офицерите знаеше малко английски. Водели я в Наварино при началника им, Хюсеин Джеритли, така й беше обяснил.

Разпозна името на Хюсеин, но внимаваше да не се издаде. Вече си обясняваше причината за похищението. Беше свързано с Паша и харема, който беше докарал в Навплион. Ако този Хюсеин я беше отвлякъл заради Паша, то животът й не бе в непосредствена опасност.

Обхвана я някакъв вид спокойствие, сякаш въоръжените конници не бяха на крачка от нея и изобщо нямаше нищо общо с мисията им. Навярно бе претръпнала за опасностите след бягството от Кент и всичко, което й се беше случило през последните месеци. Когато изникнеше заплаха, вече не се паникьосваше, а обмисляше и най-малката възможност за измъкване. Огледа местността, през която препускаха, в случай че й се удадеше да се върне обратно. Турците едва ли щяха да я убият. Ако не друго, представляваше ценна стока. Мисълта не бе от най-приятните. Но смъртта поне не дишаше във врата й.

Освен това безрезервно вярваше в Паша.

Може и да беше наивно, но беше сигурна, че ще я спаси. Надеждата я успокои и й даде сили да преодолее страховете си.

Турците препускаха в равномерен галоп и спряха само веднъж в някакво село, за да нахранят и напоят конете си. Предложиха на Трикси фурми и вода, но не й разрешиха да слезе от коня. Очевидно бързаха.

 

 

Паша и Макриянис препускаха на четири часа път след тях. Минаваха по запуснати пътища, за да пестят време, и предприеха опасен преход през планините, който щеше да скъси разстоянието с още два часа. През цялото време мълчаха. Тренирани да убиват, усъвършенствали се в тази задача след дългогодишни сражения с турците, те разбираха какво трябва да се свърши.

Начинът, по който щяха да осъществят намерението си, зависеше от обстановката в Наварино.

 

 

Тревогата на Трикси нарасна, когато я преведоха през военния лагер до Наварино и стотици мъжки погледи я проследиха до заобиколената с палатки пищна червена копринена шатра на Хюсеин Джеритли. Какво я очакваше там? Турските генерали срещаха ли се с жени? Или щяха да я отведат при някой от подчинените му? Какво щяха да й сторят? Умората от дългото яздене надви опасенията й. Сетивата й се замъглиха от изтощение.

Накрая спряха пред елегантния вход. Двама ездачи скочиха на земята и влязоха. Не можа да чуе нищо от разговора, а дори и да чуваше, нямаше да го разбере. На няколко пъти избухна гневен и рязък глас, последван незабавно от припрени оправдателни фрази.

А след малко — от смях.

Студен и зъл смях.

После се появи някакъв мъж и заговори бързо. Единият от похитителите й скочи на земята, приближи се до коня й и рязко я свали от седлото.

Тя залитна и падна в ръцете му, но не разбра нищо от грубите и отсечени заповеди. В следващия миг я блъснаха към входа на шатрата.

Трикси се загърна в черното наметало и тръгна напред, обзета от усещане за нереалност. Как трябваше да се държи човек, попаднал в плен на турски генерал? И какво, в крайна сметка, искаха от нея? Очевидният отговор беше потискащ. Тя вдигна брадичката си, изправи гръб и реши да срещне похитителя си с достойнство. Но намерението й бързо бе подложено на изпитание, след като се озова в голямото помещение и попадна под разсъбличащите погледи на десетина свъсени мъже.

Застана на входа, върху меките килими, които покриваха всеки сантиметър от пода.

— Някой говори ли английски? — изрече тя в настъпилото затишие, обръщайки се към мъжете, които се наведоха напред и се втренчиха в нея.

С изключение на един, който се бе изтегнал в богато украсен стол на пиедестал и я разглеждаше изпод полупритворените си клепачи.

Той щракна с пръсти, изрече тихо и отсечено няколко думи, след което единият от мъжете стана и излезе от палатката.

Паша бей не беше изневерил на възхитителния си вкус към жените, помисли си Хюсеин. Блондинката бе ослепително красива, дори в простото черно наметало. Възможно бе да компенсира дори липсата на цял харем. Той извърна глава и каза нещо, което разсмя сътрапезниците му от сърце.

Хуморът е за моя сметка, помисли си Трикси и огледа развеселените физиономии. Мъжът в позлатения стол, който предизвика такъв бурен смях, трябва да беше Хюсеин Джеритли. Странното бе, че беше облечен в западна униформа и приличаше на кавалерист от армията на Наполеон.

— Parlez-vouz francais?^[1] — попита тя.

Той й отвърна с парижки акцент и груб глас. След което отново заговори с мъжете на собствения си език, с кратки и отсечени фрази, даваше заповеди, доколкото разбираше от интонацията.

След минута всички се надигнаха и излязоха от задната част на палатката, докато един слуга държеше платнището вдигнато.

— Ела тук — изрече вече не толкова грубо мъжът на пиедестала и я повика с жест. — Доста отдалеч те е довел Паша бей, за да му доставяш удоволствие. Искам да видя какво е открил в Англия.

Зад изискания парижки френски се долавя и уличен марсилски акцент, помисли трескаво Трикси, докато се подчиняваше на заповедта му. Това донякъде омаловажи страхопочитанието й, напомняйки й, че и той е учил езика като всеки друг. И че невинаги е бил главнокомандващ, разпореждащ се с живота и смъртта на хората. И като че ли нямаше никакво намерение да си беседва с нея. Типично по-мъжки.

— Не ме е довел. Дойдох тук сама.

Той се усмихна едва доловимо.

— Аха, жадните за приключения английски самки. Свали наметалото. Паша бей и аз имаме сходни предпочитания по отношение на жените. Искам да те огледам.

— А ако откажа?

— Глупаво е, като се имат предвид обстоятелствата. Моите хора те доведоха, за да се забавлявам с теб.

— Предпочитам да си тръгна, разбира се.

— В моя свят жените нямат право на мнение. А сега ти си в този свят. Сваляй наметалото.

Дори докато го правеше, преценяваше ситуацията и претегляше шансовете си за бягство. Реши да бъде покорна, като се надяваше, че така ще притъпи бдителността му. Пусна черното вълнено наметало на земята и застана пред него в бялата си нощница.

Хюсеин наистина се развълнува при тази свежа невинност. Толкова бяла и златиста! Толкова пищна и великолепна!

— Сваляй и това — измърмори той и посочи нощницата.

— Предпочитам да остана с нея.

— Мога да извикам двама от офицерите си да я свалят. Ще изпълнят заповедта с най-голямо удоволствие. Ако ми се противиш, ще те дам на тях, като свърша с теб.

— Да ги повикам ли? — Веждите й се извиха въпросително, защото умееше да блъфира не по-зле от него.

Той се засмя, този път от сърце, и погледът му се стопли за миг.

— Как ти е името?

— Беатрикс.

— Браво. А сега бъди разумна. Свали нощницата или аз ще го сторя вместо теб. — Изпъна скръстените си крака и се надигна. — Може да бъде и приятно, и неприятно. — Тъмният му поглед я пронизваше. Гласът му бе ужасяващо студен.

— Може ли да се изкъпя? — попита тя, за да отложи неизбежното и да спечели малко време.

— Всичко може, когато разполагам с цяла армия, с цял Пелопонес и с цялата плячка — заяви той, видимо доволен от себе си. — Но аз не съм глупак, Беатрикс. И никога не съм бил. Свали си нощницата, за да видя какво са ми донесли офицерите, за да си спасят главите. Твоят любовник обаче е другото, което трябва да ми доставят, ако искат да живеят. Разбираш ли, че нямаш избор?

— Значи съм тук като примамка?

— И то прекрасна. Ако не се заблуждавам относно кавалерското чувство на Паша бей, трябва да го очакваме в най-близко бъдеще. Знаеш ли, че на търг за роби ми отне една жена, която бях харесал, и я изпрати у дома й в Грузия, само и само за да не я притежавам аз? Още се вбесявам при този спомен. Както и от досадната му намеса във войната. Хайде! Задоволи любопитството ми и ще ти позволя да се изкъпеш. Задоволи ме — продължи той с мазен шепот, — пък може и да не убия любовника ти веднага.

Неподправеният й ужас предизвика ехидната му усмивка. Беше хитър и беше оцелявал, защото умееше да долавя човешките слабости.

— Ако ми се подчиняваш, може и да го оставя жив… за известно време.

Ръцете й се вдигнаха, за да разкопчаят нощницата и само треперещите пръсти издаваха отчаянието й. Погледът й беше безразличен, стойката изправена и горда, беше по-силна от повечето жени, които някога беше купувал или отвличал, и тази сила го впечатли. Можеше да сложи началото на новия си харем с непреклонната англичанка. Тя щеше да го дари с прекрасни синове. Трябваше да благодари на Паша бей, преди да го убие.

Трикси разкопча перлените копчета в гробовна тишина, изхлузи ленената материя и остави нощницата да се свлече на пода. После я ритна встрани, прикова поглед в Хюсеин и каза:

— Сега мога ли да се изкъпя?

Той се разсмя.

— Куражлийка! Обичам предизвикателствата. Ще наредя да ти приготвят вана. Ще те чакам в леглото. Там ще стане ясно кой е по-силен. — Погледът му бавно обходи тялото й, след което се спря върху сочните й гърди. — Всички мъже ще ми завиждат, моя английска Беатрикс. Ако ме задоволиш в леглото така, както задоволяваш погледа ми, ще те направя моя жена.

— Убих първия си съпруг.

— Мен няма да успееш. — Хюсеин не дочака отговор. Смъртта не го плашеше след годините, прекарани на бойното поле. Сам бе толкова жесток, че не се страхуваше от никого. Изрече три отсечени думи на турски и от дъното на палатката изникна някакъв слуга.

— Ще се видим, след като се изкъпеш. Ако ти трябва нещо, Джамил знае френски. — С тези думи стана и слезе от пиедестала.

Трикси се вцепени.

— О, най-после признак на страх! — Хвана едното й зърно.

Тя се отдръпна. Хюсеин не каза нищо, но стисна зърното й между показалеца и палеца си. От гърлото й се изтръгна болезнен стон. — Ето — прошепна той, — разбрахме се кой командва тук. Сега последвай Джамил, който ще се погрижи за всичко — изрече той доволно и се отдалечи към изхода на палатката.

Трикси се наведе, грабна наметалото и се уви с него, преди да тръгне след слугата, който я чакаше с безстрастен поглед. Сърцето й заби лудо. Осъзна, че Хюсеин Джеритли не беше мъж, който можеше да отблъсне, прилъже или убеди, и че разполагаше със съвсем малко време, след което щеше да бъде положена в леглото му.

Но още по-лошо бе, че над Паша бе надвиснала смъртна опасност. Можеше ли да стори нещо, с което да го спаси или да накара Джеритли да отмени екзекуцията му? Измъчвана от подобни мисли, тя последва слугата в съседното помещение, обзаведено също така пищно.

— Мадам, моля. — Джамил й посочи едно облицовано в коприна канапе. — Сега ще ви донесат ваната. Искате ли нещо за освежаване?

Възможно ли бе човек да мисли за храна в такъв момент? Но шепата фурми и глътката вода не бяха облекчили дългото гладуване.

— Нещо за ядене, ако обичате. Каквото и да е.

— Кухнята на генерала е богата. Какво желаете?

— Телешко и картофи. И чаша горещо какао.

Джамил едва прикри удивлението си. Апетитът на тази англичанка съвсем не беше дамски. В харема на Хюсеин предпочитаха сладкиши и шербет. Той се поклони и излезе, за да се погрижи за ваната и за странното меню.

Трикси хвърли поглед към коприненото канапе, след което обходи цялото помещение. Имаше луксозно преддверие с диван, стол и ниска масичка. Върху нея блестеше разкошно позлатено наргиле. Беше виждала подобна илюстрация в някаква книга за Изтока. Имаше и три врати, покрити с червени копринени завеси. Първата бе тази, през която беше влязла, през втората излезе Джамил. Пристъпи към третата и внимателно повдигна края на завесата. Озова се в непосредствена близост до гърба на един въоръжен пазач, зад който имаше огромен диван, отрупан с възглавници. Спалнята на Хюсеин, досети се тя, и пусна завесата. Щеше ли пазачът да остане и докато забавлява Хюсеин? Ако плачът помагаше, досега щеше да се е удавила в сълзи.

Това вече е прекалено, помисли мрачно Трикси и се отпусна отчаяна на канапето. Как щеше да се справи с този ужас? Можеше ли някак да предупреди Паша, за да го спаси от кръвожадния замисъл на Хюсеин? Можеше ли наистина да убие турчина, да се измъкне през въоръжената охрана, да намери път през Лабиринта на палатковия град? Всяка стъпка от този бленуван сценарий беше невъзможна.

Но в следващия миг си напомни, че е жива. Паша също все още беше жив. Най-лошото, което я очакваше, бе да сподели леглото на Хюсеин. От това все пак не се умираше. И ако възникнеше дори най-нищожната възможност да предупреди Паша за опасността, то трябваше да остане нащрек за нея.

Значи… Първо баня. Или първо яденето. Беше по-гладна, отколкото мръсна, а и храната щеше да й даде сили. Трябваше да поискам още нещо, помисли си тя, решила, че ще й трябва голяма издръжливост, за да понесе нощта с турския генерал.

Откри, че е от полза да разисква мислено алтернативите като страничен наблюдател. Изправи се, загърна по-плътно раменете си с наметалото и се огледа решително. Колко време щеше да й отнеме яденето и пиенето? Можеше ли да протака? Поне щеше да опита.

Слугата се върна с поднос със сладки и купа с охладени плодови десерти.

— Приготвянето на телешкото ще отнеме известно време — обясни той вежливо. — Дотогава готвачът сметна, че това леко предястие може да ви хареса. Ваната ви ще бъде готова съвсем скоро.

— Предпочитам първо да се нахраня. Донесете ми ваната след вечерята. — Жалко, че нямаше часовник, но отлагането си беше отлагане, при все че не можеше да определи точната му продължителност. Сладкишите изглеждаха апетитни. Имаше кейк и бонбони, фурми с глазура, смокини и малка каничка с ликьор. И гравирана златна чашка за ликьора с цвят на шафран. Пъстрите охладени десерти, в изящни порцеланови чинийки бяха подредени върху натрошен лед. Лед в тази жега, и то във военен лагер. Явно Хюсеин пътуваше със стил.

Както и с харема си. Поне до скоро. Домашни удобства на фронта. Роля, с която трябваше да се справи сама тази вечер. При противната мисъл посегна към ликьора. Едно питие със сигурност щеше да направи предстоящото изпитание по-поносимо.

Ароматната напитка имаше вкус на праскови, сладнеше и отпускаше нервите. Затопли се. Усети как наметалото й тежи и леко го разтвори. После реши, че охладените сладкиши изглеждат много апетитно, и посегна към купичката, пълна с розов лед.

Джамил пусна завесата, иззад която надничаше. Беше изпълнил задачата си. Жената беше пила от нектара. Генералът щеше да е доволен. Скоро щеше да й потрябва по-лека роба.

Когато го видя да влиза с една тъмносиня копринена дреха в ръце, първият й импулс бе да го отпрати. Той изобщо не спори с нея. Никой от слугите на Хюсеин не би си позволил подобно нарушение на етикецията.

Но остави коприната.

Леденият сок от нар беше успокояващ и разхлаждащ. Трикси разхлаби още малко вълнената наметка и взе някакво желе със захарна глазура. Нормално е да съм гладна, след като не съм яла цял ден, помисли си тя и посегна към една охладена паста. Беше с любимия й бадемов крем. Изяде още две. Което наложи да си сипе още от ароматното питие.

Малко след като то се плъзна по гърлото й, тъмносинята роба зае централно място в мислите й. Лека и ефирна, със свободни ръкави и изящна украса от скъпоценни камъни на деколтето, тя лежеше до нея на канапето — можеше дори да я докосне.

Всъщност нищо нямаше да й стане, ако я докоснеше. Като се имаше предвид съвсем реалната опасност, в която се намираше, копринената роба бе последното й притеснение. Платът беше мек, почти чувствен. Тази дума я обезпокои. Как изобщо й бе хрумнала. Захвърли робата.

Но апетитът й бе ненаситен. Както и жаждата. Тревогите й постепенно изчезнаха. Обстановката вече не й се струваше зловеща. Сигурно заради вкусните сладкиши и великолепието на интериора, който я караше да забравя, че се намира във военен лагер. Храната и напитките й доставяха невероятно удоволствие, а освен това щяха да й дадат сили.

Каквато и да беше причината, Трикси се отдаде на омаята с охота. Щом се налагаше да се срещне с генерала, трябваше някак си да преодолее ужаса. С всеки изяден сладкиш образите от нейния свят ставаха все по-мъгляви. Постепенно спомените и миналото й сякаш отлетяха нанякъде.

Когато Джамил й донесе вечерята, Трикси я изяде цялата с неутолим апетит. Какаото беше превъзходно. Накрая изпи още една чашка от прасковения нектар.

Вече беше цялата в пот. Тежката роба я задушаваше. В този момент слугите внесоха пълната емайлирана вана и я поставиха в средата на помещението. После се оттеглиха.

Трикси се огледа, разбра, че е сама, и с облекчение захвърли тежката дреха. Потопи пръсти във водата. Беше приятно хладка — като че ли някой бе разбрал колко е горещо тялото й. Учудена, че при подобни обстоятелства толкова копнее за някаква си вана, тя пристъпи и се потопи във водата като хипнотизирана. В ноздрите й нахлу ароматът на розовото масло, което плуваше по повърхността. Една капчица заблестя на рамото й и тя я разтри с пръсти.

Обля я блажена топлина, която сякаш извираше от вътрешността й. Странно усещане — беше й едновременно хладно и топло. И тъжно. Шумът отвън беше затихнал. Наоколо й се стелеше само парфюмирана коприна. Излегна се в емайлираното произведение на изкуството насред пустинята и притвори очи. Ароматната вода я обгърна и границата между действителността и съня се разми.

Дочу далечни гласове. Бяха много, твърде много, за да ги отличи един от друг. За миг вдигна клепки, после отново ги затвори. В ноздрите й нахлу някаква нова миризма, остра, люта и непозната. Но се чувстваше твърде отпусната, за да разсъждава логично. По-лесно й беше да не прави нищо.

Хюсеин Джеритли коленичи до ваната и се усмихна. Каза нещо на Джамил, който на свой ред го предаде на слугите, влезли заедно с генерала. Те оставиха предметите, които носеха върху ниската масичка и се оттеглиха.

— Ти остани — нареди Хюсеин на стройния младеж, който му бе по-скоро адютант, отколкото прислужник. — Ще ми трябва помощта ти.

— Ще ви хареса, господарю. Тази жена е ненаситна.

— Изпи ли нектара от праскови?

— Както виждате — отвърна Джамил с усмивка. — Цялата гори.

Хюсеин огледа Трикси подозрително.

— Колко изпи?

— Едно шише, господарю.

— Цялото?!

Джамил отново се усмихна.

— Въпреки вълнената роба. Опиумът и мандрагората ще я накарат да поиска да я обладаете три хиляди пъти, господарю.

— Тогава ще трябва да се възползвам. — Хюсеин се възбуди и пенисът му се очерта изпод прилепналите кавалерийски бричове. — Отмени срещите ми за два дни напред.

— А ако през това време французинът дойде да си прибере жената?

— Хвърлете го в клетка, докато свърша. Ще я изведа навън да го види, преди да умре.

— Приятно спортуване, ефенди.

— Тази тук е равностоен противник — изрече Хюсеин и започна да разкопчава панталона си. — Донеси ми един халат.

Джамил се върна малко по-късно, след като бе дал нареждания на слугите. Хюсеин вече беше съблякъл западната си униформа и си сложи шарения копринен халат, който му подаде младият прислужник.

— Запали ми наргилето — нареди той и отиде на дивана. — Тази нощ ще си почиваме и ще се забавляваме. Избърши я и я доведи тук. — С тези думи се отпусна на копринения диван, посегна към позлатената тръбичка и всмука дълбоко.

Джамил извади Трикси от ваната и я положи върху дебелия килим. Докато попиваше водата от нея, тя стоеше, покорна и гореща, а съзнанието й беше потънало в някаква топла фосфоресцираща мъгла. Всяко усещане и всяко движение приемаше чувствен отблясък. Изгаряше я желание. Образът на Паша завладя изцяло мислите й.

— Изглежда готова.

— Опиумът отпуска и приспива, а мандрагората причинява халюцинации. Тя изпитва блаженство.

— Ей сега ще изпита и още нещо — измърмори Хюсеин с нетърпение. — Англичанките дали стигат до оргазъм, или са студени като мрачната си страна?

— Тази ще стигне, след всичката мандрагора, която погълна.

Джамил взе един буркан от сребърния поднос. Когато го отвори, сместа от амбра и мускус изпълни въздуха с остра миризма.

Ноздрите на Трикси се разшириха. Ароматът загатваше за огнени страсти и тя вдъхна дълбоко, извиквайки в съзнанието си омайните спомени, сладостното желание, пламенния и чувствен секс с Паша.

Когато разтвориха краката й и ароматизираният крем се плъзна по венериния й хълм, допирът бе толкова лек, че Трикси почувства нещо като пърхане на крила. Докосването моментално усили пулсацията. А когато плавните и леки докосвания навлязоха във вагината й, я обзе толкова дива и неподправена страст, че от гърдите й се изтръгна стон. Хладината обливаше горещата й пулсираща плът и я разтапяше. Студът я омагьосваше. Пожела още и се наведе към изкусителното удоволствие, но падна, зашеметена от наркотика.

Джамил я хвана внимателно и подпря таза й върху раменете си.

— Максимално възбудена е, ефенди — измърмори той.

— Значи трябва да оправдаем очакванията й. Да облекчим тази огнена страст. Подай ми един от онези. — Той посочи към играчките върху подноса и всмука още веднъж от наргилето. — Чукал ли си англичанка? — запита нехайно.

— Веднъж в един парижки бардак — отвърна Джамил, докато избираше от всичките предмети върху подноса.

Съзнанието на Трикси регистрира шокиращите думи „парижки бардак“, но след секунда те се стопиха в меката мъглявина, която я обгръщаше. Насили се да отвори очи, но клепачите й бяха ужасно тежки и мимолетният импулс потъна в златистата пара. Сетивата й кипяха. Сърцевината й пулсираше трескаво. Обсеби я неутолимо желание да бъде обладана.

— Паша… — прошепна тя нежно.

Джамил погледна господаря си.

— Говори за него.

Хюсеин вдигна рамене.

— Готова е за всеки. Донеси я тук — нареди той и посочи масата пред себе си.

Джамил я вдигна и я разположи върху полираната повърхност.

— Дали ме чува след толкова ликьор?

— Ако й говорите бавно.

— Разтвори… си… краката… скъпа. — Хюсеин внимателно раздели бедрата й. Тя покорно му се подчини. Задъхана от трескаво желание, дори повдигна таза си, търсейки удовлетворение, и втечнената амбра се разля в нея като талаз, за да възбуди още повече обзетата й от похот плът. От устните й се изтръгна стон.

— Става нетърпелива, Джамил. Виж дали новата машинка няма поне за начало да уталожи желанията й.

Тюркоазният уред беше изработен от гладка флорентинска кожа. Изкуственият пенис и позлатените каишки прошумоляха, докато Джамил се приближаваше. Размерът налагаше да бъде вкарван постепенно. Макар и върховно възбудена и добре овлажнена, Трикси потрепваше на пресекулки от деликатните тласъци. Когато огромният прът почти бе вкаран, тя вече стенеше с разпъната плът.

В старанието си да го вкара изцяло, Джамил галеше, натискаше, масажираше и проникваше малко по малко, докато и последната част от тюркоазната кожа потъна в нея. Изпълнена докрай, тръпнеща с такава интензивност, че трескавата болка обливаше цялото й тяло, безчувствена за всичко, освен за образа на Паша и неудържимото сексуално желание, Трикси бе толкова близо до оргазма, че едва дишаше.

— Сега — нареди тихо Хюсеин и я загледа с присвити очи.

Джамил приложи слаб натиск и Трикси се задъха, разкъсвана от мъчително удоволствие. Когато върхът настъпи, тя изкрещя. Викът й отекна. Оргазмът й бе толкова продължителен, че Хюсеин посегна към бутилката с кантаридин^[2] и отпи двойна доза.

— Не отричам, че сексуалният й апетит е огромен — измърмори той. — Но трябваше да ми е ясно, щом Паша бей я е взел да го обслужва… — Посегна към наргилето и се замисли за удоволствията, които го очакваха с новата му придобивка. След което издиша и бавно нареди: — Накарай я да повърви пред мен, за да се насладя на бялата английска красота от всички страни.

— Едва ли ще може да ходи, господарю, с този огромен уред вътре в нея.

По устните на генерала плъзна бавна похотлива усмивка.

— Я да видим.

Джамил пристегна кожения тюркоазен колан около талията на Трикси, докато тя лежеше, отпусната в бялата жарава на плътската наслада. Афродизиакът циркулираше в кръвта й и лакомото желание раздираше всяка нейна клетчица. Когато Джамил преметна двете каишки отпред и отзад, тя помръдна от лекото движение в себе си. Но когато затегна първата и по този начин вкара вибратора още по-надълбоко в нея, Трикси се задъха от натиска. Натискът се усили, след като бе пристегната и втората каишка. Триенето върху клитора й бе толкова интензивно, че тя моментално достигна до втори продължителен и трескав оргазъм.

Хюсеин разклати в дланта си поредната доза кантаридин. Май наистина ще трябва да обладае англичанката три хиляди пъти, за да я задоволи.

Джамил попи запотеното тяло на Трикси с влажна парфюмирана хавлия, предложи й разхлаждащо питие и подпря главата й с възглавници.

— Като се поуспокои, я изправи на крака — нареди Хюсеин. — Искам да видя походката й с тези чудни такъми.

И най-незначителното помръдване раздвижваше изкуствения пенис в нея, дразнеше свръхчувствителната й плът и я обездвижваше. Трикси стенеше със затворени очи и тръпнеше в огнен делириум.

Но Хюсеин настоя тя да се изправи и Джамил внимателно я вдигна. Трикси пристъпи една крачка, замаяна от наркотика, и веднага залитна от натиска на силно пристегнатия вибратор. Джамил я прихвана и я положи до генерала.

— Ще трябва да я оставим малко да си почине — отбеляза Хюсеин, докато галеше пищния й бюст, доволен от ненаситната й похот. — Дай да си налеем малко вино, докато чакаме. Джамил, я ми кажи, след колко време смяташ, че ще заловим Паша бей?