Сюзън Джонсън
Грехопадение (2)

Глава 2

— Искам англичанката да бъде намерена — заяви високият мъж с кисела физиономия и пронизващи очи, като удари с юмрук по масата. После огледа сътрапезниците си и добави с приглушено ръмжене: — Не можем да си позволим да я оставим да се добере до Клуе.

— Имаме съгледвачи в кантората на адвоката и при съдията — побърза да отговори по-ниският мъж, очевидно роднина на първия, защото си приличаха. — Освен това на конната станция в Кале и по северните маршрути. Околностите също са под наблюдение. — Вдигна поглед от забулените яйца. — А човекът на Ланжелие ми каза, че нямала приятели в града, така че…

— Така че май си се отървал от мадам Гросвенър — намеси се едно по-младо копие на първите двама. — Седни и се успокой, Жером. Тя явно е изчезнала от града. Залагам хиляда франка.

— Виктор, ти изобщо имаш ли хиляда франка?

— Бъди така добър и се храни. Малко бекон може да смекчи грубиянщината ти.

— Тази сутрин препоръчвам кафето — изрече помирително Филип, който ядеше яйца с лъжица. — И хлебчетата с гъби са изключително вкусни. Нещо ново за убиеца на Ланжелие?

— Изглежда е някакъв балкански субект — отвърна Жером и все още намръщен седна до масата. — Открили са брадвата в една канавка. — Пресегна се за кафето. — Македонска била, така казал префектът.

— Наемен убиец, значи — изфъфли Филип с пълна с яйца уста.

Жером кимна.

— Нает от някой от безбройните врагове на Ланжелие. — Виктор Клоар се срещаше с него по игралните клубове.

— Искаш да кажеш кредитори — поправи брат си по-възрастният мъж. — Този човек беше задлъжнял на всичко живо.

Виктор вдигна поглед от своя brioche^[1].

— От време на време се случваше и да печели.

— Надявам се не от теб.

— Ако беше така, щях ли да го кажа? — отвърна хладно Виктор. — Макар че вие не му осигурявахте достатъчно пари, за да играе с високи залози.

— Но достатъчно, за да държи в плен любовницата на Теодор.

— Така и не разбрах защо го направихте — отбеляза Виктор, без да прикрива отвращението си. — Да я държите под ключ! По-добре да бяхте купили съдията.

— Молбата й бе разпределена при съдия Клуе. Рискът беше твърде голям.

— Но момчето е син на Тео — настоя Виктор.

— Може да е. — Филип стисна вбесен челюсти, точно както когато научи за раждането на Кристофър.

— Тео обожаваше и нея, и сина си. Ако можеше да се разведе, щяха да се оженят. Сигурен съм, че това ти е известно.

Жером присви злобно очи.

— Ти защитаваш ли я?

— Не е нужно да я защитавам. В завещанието си Тео е категоричен по този въпрос.

— Племенникът ни беше един разюздан художник. Бохем без никакъв морал — заяви раздразнено Жером, режейки бекона си на правилни лентички. — Не беше човек, който да вземе практично решение относно собствения си живот.

— Някои биха поспорили с теб. — Виктор не проумяваше парадоксалното съчетание на благопристойност и безогледна отмъстителност у Жером.

— Теодор умря на тридесет и две от разврат. Всеки порядъчен човек би подложил на съмнение здравия му разум.

— Умря при злополука на конни надбягвания, а не от разврат.

— Защото и състезанията му бяха диви като него самия.

— Срам и позор за Клуе, който няма да изтълкува закона така, че да съвпадне с възгледите ти — отбеляза иронично Виктор. — Праволинейността на този мъж е пословична.

— Клуе повече няма да представлява проблем, след като англичанката изчезне. А ако се появи отново…

— Всички възможни места са под наблюдение — намеси се Филип. — Семейство Гросвенър също са известени за бягството й — продължи той със самодоволна усмивка. — Ако се върне там, ще ни бъде докладвано.

— Учудвам се, че не сте приключили с нея като с Ланжелие — отбеляза с неприязън Виктор.

— Ние сме бизнесмени — отвърна Жером и посегна към хлебчетата, — само бизнесмени. Не убийци.

— А ако тя изпадне в нищета и умре от глад?

— Ти откога стана опора на човечността, бе Виктор? Доколкото си спомням онази млада жена с дете, която изостави в Руан, не беше особено богата.

— Тогава бях много млад. И не съм живял с нея две години, за бога! Освен това, ако искате да знаете, обезщетението, което й изпращам, е повече от щедро.

— Значи все пак не оставяш и последната си монета на игралната маса. Моите поздравления — подигра го Жером.

— Тео пожела наследството му да остане за момчето. И вие, разбира се, го знаете.

— Какви късметлии сме, че ти самият не си достигнал възрастта, за да разполагаш със своето наследство.

— Остават само още седемстотин дни — отвърна ледено Виктор.

— За щастие, папа разбра от рано слабостта ти към картите, иначе досега да си профукал всичко.

— За щастие, ми се налага да се появявам тук само от време на време, за да си прибирам възнаграждението. Желая ви приятен ден, братя — Виктор се надигна от стола си, — и нека алчността ви донесе всичкото щастие на света.

— Бъди така добър да издържиш до следващото плащане, Виктор — измърмори с неприязън Жером. — Не обичам, когато кредиторите ти чукат на моята врата.

— Така оставям последната дума на теб. — Виктор вече прекосяваше стаята и дори не се обърна за довиждане.

— Непоправим е — изръмжа Жером.

— Точно като Теодор.

— Не съвсем. Виктор няма и талант.

— Но пък пороците му са по-малко.

— Вярно е — съгласи се неохотно Жером. — Значително по-малко. А ако имаме късмета да се отървем от англичанката, ще елиминираме и последния порок на Теодор.

— Полицията също я търси.

— Така разбрах и аз. Обаче нямам голяма вяра в Тулар. Ще държим нашите хора нащрек до края на седмицата.

— Докато не мине делото?

— Да.