Сюзън Джонсън
Грехопадение (10)

Глава 10

Паша отвори очи преди зазоряване и стана от леглото, като внимаваше да не събуди Трикси. Трябваше да се погрижи за нея, преди да отпътува. Отрядът му отиваше да охранява влака с провизиите от Навплион за Триполица. Оставаха броени часове до тръгването.

Когато влезе в стаята за преобличане, Жул изникна отнякъде с чаша кафе в ръка.

— Спасяваш ми живота — измърмори Паша и пое чашата.

— Дрехите ви са отвън, сър — прошепна Жул. — И ваната е готова.

Паша се засмя.

— Ти си съкровище, Жул. Повиши си заплатата.

— Плащате ми достатъчно, сър. — Всъщност банковата сметка на Жул осигуряваше приличен живот на цялото му семейство в Нормандия. — Позволих си да опаковам и багажа ви.

— Сети ли се да сложиш бренди.

— Донесъл съм цяла каса от вашата изба, сър. Заделил съм три плоски сребърни бутилки.

— Ще ми стигнат до края на похода. Тази сутрин потегляме за Триполица. — Изпи кафето на една глътка и остави чашата. — Лейди Гросвенър ще тръгне за манастира „Свети Илия“ преди мен, така че се погрижи да опаковат и нейния багаж — нареди Паша и влезе в бялата мраморна вана. Пое сапуна от Жул и се потопи с въздишка в топлата вода. — Проклетите турци не ни дават мира. Не бих имал нищо против да си почина ден-два.

— Никос ми разказа за успехите ви в Лерна. Колокотронис няма ли да ви даде малко отдих?

Паша се изсмя цинично.

— И да върне всичко, което открадна от гръцката хазна, докато имаше достъп до нея.

— Значи и тук управляващите са корумпирани?

— Тук е още по-зле, тъй като английските заеми са голяма примамка. Навсякъде се продава лоялност. Освен при Макриянис. Неговите войници постигнаха чудеса това лято. А сега, ако успеем да измъкнем навреме провизиите от Триполица, Ибрахим няма да може да постави Навплион на колене.

— Кога очаквате да се завърнете?

— След три-четири дни. Искам да се грижиш за лейди Гросвенър, докато ме няма — добави той, като се изправяше и обливаше с вода. — И дръж оръжието си под ръка — предупреди го Паша и пое хавлията, — а ако се събуди, преди да се върна, кажи й, че идвам веднага.

— Ще имате ли време да закусите?

— Не.

Облече се набързо в чисти дрехи и затъкна на кръста си оръжията. Никой не излизаше невъоръжен, дори и в Навплион. Минути след това излетя през вратата.

След час се върна в спалнята, приближи се тихо до леглото и за миг застина, очарован от възхитителната гледка. Тя все още му изглеждаше нереална — това, че беше тук и спеше в неговото легло. Беше се отвила от лятната жега. Беше толкова красива, пищна, въплъщение на женствеността, а може би и на майчинството. Остана омагьосан от тази мисъл, макар тя в леко перверзно противоречие да беше сложила ръце под главата си като изморено дете. Моментално се наруга, че така себично я бе държал будна цяла нощ. Но тя цялата беше копринена плът, игрив копнеж, диво и настойчиво желание, а несигурността по време на война, която той така добре познаваше, явно я плашеше. Сега трябваше да се погрижи за безопасността й до завръщането си — да я опази от шпионите в града, от крадците и главорезите, от търговците на роби, които лакомо точеха лиги при вида на русата красота. Това гнездо на интриги и размирици не беше уютно за една необикновена жена. Но той й бе осигурил възможно най-сигурното убежище.

Отиде при леглото, седна до нея и полюшването от тежестта му я събуди. Отвори за миг очи, след което отново ги затвори.

Паша докосна нежно извивката на глезена й. Загрубелите му пръсти се плъзнаха по копринената кожа и тя прошепна, без да отваря очи:

— Къде беше?

— Липсвах ли ти?

— Липсваше ми топлото ти тяло — отвърна тихо и се протегна, разкривайки всичките си прелести. — И необикновения ти талант…

— Ще трябва да изтърпиш тази липса няколко дни — отвърна й той шеговито. — Дългът ме зове.

Трикси се нацупи.

— Колко време?

— Три-четири дни. — Паша прокара нежно горещи пръсти по цялото й тяло и като стигна до брадичката, я повдигна леко. Наведе се и целуна нацупената устица. — След това ще те отведа в планината.

— На почивка ли? — Знаеше отговора, но предпочиташе да не обръща внимание на истината.

И двамата не обелиха и дума за бебета. Неумолимостта на войната за пореден път управляваше живота им.

— Почивка от турците — отвърна Паша и погледна часовника на масата, след което се изправи. — Те не припарват встрани от главните пътища.

— Закъсняваш ли?

— Почти. Първо обаче трябва да ви изпратя с Крис до манастира. Отец Грегориос и въоръженото му братство ще ви пазят.

— Навплион ми се струва толкова жизнен и забързан, че чувството за опасност ми убягва. — Слънцето тъкмо изгряваше и обливаше стаята с портокалови лъчи, утринният въздух нахлуваше през отворените прозорци, свеж и наситен с аромати, летният ден започваше, свеж и нов.

— За жалост, турците имат шпиони навсякъде. Ще бъдеш в безопасност, само ако зад теб стои армия. Хайде, скъпа, ставай! — Нежно й подаде ръка. — Жул ти опакова нещата.

 

 

Малко след това стигнаха до живописния манастир, кацнал на хълма над залива, и след проверката, на която ги подложиха въоръжените монаси на портала, масивните дъбови врати се разтвориха и те се озоваха в павирания двор. Жул заведе Крис да полови риба в езерото, а останалите бяха приети от игумен Грегориос, дългобрад, с расо и сандали, сякаш излязъл от Стария Завет, ако не се брояха пистолетът и камата, втъкнати в конопеното въже на кръста му.

— Заповядайте, заповядайте — избоботи той зарадвано. — За нас е удоволствие да ви предоставим убежище, Паша бей. Дай боже тези неверници най-после да бъдат изгонени от земите ни и да заживеем в мир.

— Ибрахим още не е спечелил, отче — отвърна Паша, слезе от седлото и подаде юздите на един от монасите.

— А това място няма да завладее никога! — Свещеникът потупа пистолета на кръста си. — При нас вашата дама е в безопасност.

Паша отиде до коня на Трикси и я свали от седлото. След това я представи на игумена.

— Отец Грегориос, запознайте се с лейди Гросвенър. Лейди Гросвенър, това е нашият отец боец, първият свещеник в Гърция, вдигнал оръжие срещу турците.

— Това бе желанието на моя Господ, който ми проговори, лейди Гросвенър, и аз не мога да му откажа. Добре дошли в обителта ни.

— Благодаря ви, че ни приехте. Паша твърди, че въпреки привидното безгрижие на Навплион опасността дебне зад всеки ъгъл.

— Боя се, че е прав, милейди — отвърна важно отецът. — Хубаво щеше да е, ако трябваше да се пазим само от турците. Но страната ни е разединена и всяка част си има управници и военачалници. Всички ламтят за власт. Човек не знае на кого да има вяра. Но ние се уповаваме на Бог и на тези. — Показа с ръка оръжието си.

— Упражняват се в мятане на нож по цял ден — отбеляза засмяно Паша. — Разчитат и на барутния погреб в избата.

— Помогни си сам, за да ти помогне и Господ, Паша бей.

— Ако Той опази лейди Гросвенър, с най-голяма радост ще му издигна параклис, като свърши войната.

— Той ще оцени щедростта ти към нашата обител, приятелю — отвърна любезно игуменът, — и ще приласкае обърканата ти душа, когато дойде времето да му се явиш. Ще паля свещи за теб.

— Разчитам на това, отче. Особено сега, когато Ибрахим докара още войска от Крит. Разположи допълнителна стража тази нощ, ако обичаш. Говорят, че Хюсеин Джеритли събира нов харем.

— Моите шпиони ми казаха, че лично се е заел с тази задача. Пази се от непознати, приятелю. Наградата за главата ти нарасна значително.

— Спя с отворени очи, отче, и така е, откакто започна войната. Няколко гроша в повече не променят нещата.

— Вземи със себе си брат Заим. Той надушва предателите отдалеч.

Трикси слушаше разговора им с нарастващо безпокойство. Награда за главата му, помисли тя нервно. Като че ли останалите опасности бяха малко.

— Моля те, Паша, направи, каквото казва отецът. Вземи този брат със себе си.

— Не се тревожи, скъпа — успокои я Паша, тъй като не бе склонен да изпада в излишни притеснения. — Досега съм оцелял, въпреки омразата на Хюсеин. — Преди години го бе победил на някакъв търг за роби в Истанбул и му бе отнел една жена, след което я беше изпратил у дома й в Грузия, така че враждата им не датираше от вчера.

— Казах ли ти, че брат Заим има две нови пушки берданки? — прошепна отецът.

Паша се засмя.

— Не, не си ми казал. Но те са все едно още един войник. — И тъй като още преди половин час трябваше да е отпътувал от Навплион, се обърна към Трикси: — Слушай отеца и прави, каквото ти каже, дори да ти се струва абсурдно. — Взе ръцете й и нежно ги стисна. — Връщам се възможно най-бързо.

— Пази се, моля те! Моля те! — Беше ужасно, че заминаваше.

— И аз ще те помоля за същото.

— Ще ме целунеш ли за последно? Не знам дали е удобно тук… — Трикси хвърли поглед към игумена.

— Ще те целуна и пред папата, ако пожелаеш. — Паша я придърпа към себе си, сведе глава и я целуна леко. Отлепи устни от нейните и я погледна, чудейки се защо я напуска и излага на опасност живота си, когато сигурно вече бе понесъл отговорността на бащинството, когато светът му се беше променил коренно за една нощ. Придърпа я още по-плътно към себе си и я целуна повторно — дълбоко, жадно, трескаво, с нотка на отчаяние. Трикси се вкопчи в него, сякаш можеше да го задържи със сила, и от очите й рукнаха сълзи.

Паша усети влагата, вдигна глава и нежно ги избърса с опакото на ръката си.

— Недей да плачеш, скъпа. Ще се върна.

— Пази се! Заради мен.

— Няма — пошегува се той. — Брат Заим ще ме пази. — Зарадва се той, като видя, че страхът изчезва от погледа й.

— Аз пък си имам отеца — опита се тя да влезе в тон с него.

— Също и Бог — прошепна Паша и в погледа му проблесна закачка. — Слушай Жул и отеца. И не прави никакви глупости. — Говореше бързо и назидателно. — Връщам се след три-четири дни.

— Трябва ли да отидеш?

— Знаеш по-добре от мен. — Паша махна на отеца. — Отведи лейди Гросвенър вътре. — Откъсна ръцете й от кръста си, обърна се, без да продума, и отиде при Жул и Крис. Сбогува се с тях тихо и кратко. После се качи на коня си и препусна през портата на манастира.

 

 

Жером Клоар вече губеше здравия си разум. Желанието да присвои милионите на Жерико го беше обсебило напълно. Бе решен да спечели на всяка цена. Движеха го алчността и ирационалният подтик да се наложи. Трябваше да победи.

Затова подреди делата си и засипа Филип със задачи за предстоящите седмици, в които щеше да отсъства. Брат му се беше отказал да го разубеждава и само спокойно го слушаше, доволен, че най-сетне ще бъде оставен на спокойствие в Париж.

За пътешествието си на юг Жером вземаше със себе си цял арсенал, както и един наемен убиец от Марсилия, където доковете гъмжаха от всякакви криминални типове, предлагащи услугите си на безценица. Марсел говореше всички средиземноморски езици. Това се оказа решаващо. Договорените пари смениха собственика си и Жером отплава от Марсилия седмица след Трикси. Безразличен за красотата на лятното море, той прекара цялото пътуване в ръмжене, сумтене и оплаквания от скоростта, с която се придвижваха. Имаше едно-единствено желание — да стъпи на гръцка земя и да започне преследването.

 

 

Друг с подобни намерения се изтягаше в копринената си палатка, която го криеше от палещото слънце на един хълм край Наварино, а офицерите му стояха чинно, онемели пред неговия бяс. Хюсеин Джеритли не спираше да ругае офицерите си, откакто бяха претърпели поражение от Макриянис и Паша бей. Но тъй като успя да обясни разгрома си пред Високата Порта, преувеличавайки силите на врага, единственото му лично терзание бе загубата на харема. А това стана по вина на стария му враг, Паша бей.

— Разполагате с два дни, за да измиете позора — изрева той и стисна ръкохватките на походния стол от слонова кост така, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Искам си харема и главата на Паша бей на кол пред палатката. — В очите му проблесна студ и Хюсеин надигна от стола жилавото си, калено в битките тяло. За разлика от шурея си, Ибрахим, разгулен дебелак и човек на удоволствията, той си беше извоювал позициите, благодарение на безчет спечелени битки още преди да вземе за жена дъщерята на Мехмед Али. — И ако се провалите в тази задача, ще ви изпратя обратно в Истанбул в окови.

Всички разбраха останалото. В Истанбул щяха да ги осъдят за малодушие пред лицето на врага и щяха да ги набият на кол. При тази форма на екзекуция агонията продължаваше с дни. Офицерите видимо пребледняха.

— Ясно ли е? — Хюсеин се наведе и огледа ледено всички.

Накрая един от офицерите се осмели да отвърне утвърдително.

— Хубаво. Очаквам до два дни отмъщението да бъде въздадено.