Сандра Браун
Буря (3)

Глава 3

Въздушната възглавница се изду и я плесна през лицето, вдигайки задушаващ облак прах, който изпълни вътрешността на колата. Тя инстинктивно задържа дъха си, за да не го вдиша. Предпазният колан я притискаше силно през гърдите.

В отдалечено кътче на съзнанието й силата на удара я смая. Сблъсъкът беше относително мек, но я зашемети. Направи мислена ревизия на частите на тялото си и установи, че никъде не я боли — беше само разтърсена. Но човекът, когото блъсна…

— Боже мой!

Отстранявайки изпразнената от въздух възглавница, тя откопча предпазния колан и отвори вратата. При слизането се подхлъзна и падна по лице. Дланите й се удариха силно в заледения паваж, както и дясното коляно. Болката беше адска.

Като се подпираше в колата, тя закуцука към задницата. Заслони с ръка очите си от вятъра и зърна лежащата по гръб неподвижна фигура. Размерът на туристическите обувки показваше, че жертвата е мъж.

Тя се приближи и клекна до него. Плетена шапка беше нахлузена до ушите и веждите му. Очите му бяха затворени. Гърдите му не издаваха, че диша. Тя пъхна пръсти под вълнения шал около врата му, под яката на палтото и високата яка на пуловера му, за да провери за пулс.

Напипа го и прошепна:

— Слава Богу!

И тогава видя разширяващото се тъмно петно върху камъка под главата му. Понечи да повдигне главата му и да провери откъде кърви, но се сети, че човек с рана на главата не бива да се мести. Можеше да е засегнат гръбнакът и всяко разместване би влошило положението.

Нямаше как да определи степента на нараняването. Дали имаше и други, невидими рани? Вътрешен кръвоизлив, пробит от ребро бял дроб, разкъсан орган, счупена кост. А и не й харесваше неудобния ъгъл, под който лежеше мъжът — сякаш гърбът му беше извит нагоре.

Трябваше да повика помощ. Веднага. Стана и тръгна към колата. Щеше да използва клетъчния си телефон, за да се обади на 911. На връзка от този вид апарати невинаги можеше да се разчита в планината, но може би…

Стонът му я възпря. Тя се извъртя толкова бързо на пети, че за малко да падне. Клекна отново до него. Очите му трепнаха и се втренчиха в нея. Беше виждала тези очи само веднъж. Тиърни!

Той отвори уста, за да заговори, но после като че ли се отказа. Събра устни и преглътна няколко пъти, сдържайки импулса си. Пак затвори очи, но след секунди ги отвори.

— Ударен ли съм?

Тя кимна.

— Със задната част на колата, струва ми се. Имате ли болки?

След секунди премисляне отвърна:

— Навсякъде.

— Тилът ви кърви. Не знам доколко е сериозно. Паднали сте върху камък. Боя се да ви местя.

Зъбите му започнаха да тракат. Или му беше студено, или изпадаше в шок. И в двата случая не беше на добро.

— В колата имам одеяло. Сега ще го донеса.

Тя стана, приведе глава от вятъра и с мъка се добра до колата, като се питаше как ли е бил изненадан от удара. Но преди всичко, какво правеше той тук в такава виелица?

Бутонът за отваряне на багажника на командното табло не работеше — вероятно поради повреда на електрическата система. Или пък капакът просто бе замръзнал. Тя извади ключа от запалването и отиде до задната част на колата. Опасенията й се потвърдиха — ключалката беше покрита с лед.

Тръгна предпазливо към банкета, взе възможно най-големия камък и започна да разбива леда върху ключалката; Беше чела, че в екстремни ситуации като тази притокът на адреналин придава на човек свръхчовешка сила. Но не почувства нищо подобно. Докато откърти достатъчно лед, за да отвори капака, вече дишаше задъхано и изглеждаше изтощена.

Избута настрани пълните кашони и намери одеялото, прибрано в найлонов калъф. Стадионното одеяло — двамата с Дъч ходеха с него на футболни мачове. Предпазваше ги от есенния хлад; от виелици щеше да е трудно, но все пак беше нещо.

Върна се при проснатия на пътя мъж. Изглеждаше като мъртъв. С подсилен от паника глас тя извика:

— Господин Тиърни?

Очите му се отвориха.

— Още съм жив.

— Съжалявам, че се забавих, но трудно отворих багажника. — Тя го зави с одеялото. — Едва ли ще помогне много. Ще се опитам…

— Спести си извиненията. Имаш ли клетъчен телефон? Лили помнеше от деня, когато се запознаха, че той е от хората, които поемат отговорност. Да, но сега не бе време да играе на феминистка. Извади апарата от джоба на палтото си. Беше включен, панелът светеше. Обърна го към него, за да прочете съобщението. „Връзката невъзможна“.

— От това се опасявах. — Той се опита да извърне глава, примигна и изохка, после стисна челюсти, за да не му тракат зъбите. — Колата ти в движение ли е?

Тя поклати глава. Познанията й за колите бяха ограничени, но когато капакът приличаше на смачкана тенекиена кутия, логично беше да се предположи, че е повредена.

— Не можем да стоим тук. — Мъжът направи опит да се надигне, но тя го възпря с ръка на рамото.

— Може да сте със счупен гръбнак или да имате гръбначна травма. Не мисля, че е редно да се движите.

— Вярно, рисковано е. Но ще умра или от това, или от премръзване, така че се налага да рискувам. Помогнете ми да стана.

Той протегна дясната си ръка и тя го хвана здраво, помагайки му да се изправи. Но той не можеше да стои седнал. Преви се в кръста и се стовари тежко върху нея. Лили го хвана за рамото и го задържа така, докато загърне одеялото около раменете му.

После го настани в седнало положение. Главата му остана ниско наведена над гърдите. Изпод шапката му потече струйка прясна кръв, спусна се покрай меката част на ухото му и капна.

— Тиърни? — Тя избърса леко бузата му. — Тиърни?

Той повдигна глава, но очите му останаха затворени.

— Май ми причерня. Вие ми се свят.

Той си пое дълбоко въздух през носа и го изпусна през устата. След малко отвори очи и кимна.

— Така е по-добре. Мислиш ли, че с твоя помощ ще мога да се изправя на крака?

— Имаш достатъчно време.

— Тъкмо време нямаме достатъчно. Застани зад мен и ме хвани под мишниците. — Тя го пусна внимателно и когато се увери, че той може да стои изправен, се премести зад гърба му.

— Раница.

— Да. Е, и?

— Сега си обяснявам неестественото положение на тялото ти. Помислих, че гръбнакът ти е счупен.

— Да, паднах на раницата. Вероятно ме е спасила от сериозна фрактура на черепа.

Тя я свали от гърба му, за да й е по-удобно да го подпира.

— Кажи, когато си готов.

— Струва ми се, че мога да се изправя. В случай че започна да падам заднешком, ти ще ме задържиш, нали?

— Разбира се.

Той се подпря на ръце и се надигна. Лили му помогна да се изправи на крака.

— Благодаря. Май съм добре.

Бръкна под палтото си и извади оттам клетъчен телефон, който очевидно беше закачен за колана му. Той го погледна и се намръщи. По устните му тя разчете ругатня. И неговият апарат нямаше връзка. Мъжът посочи към разбитата кола.

— Има ли нещо в колата ти, което трябва да се занесе обратно във вилата ти?

Лили го изгледа изненадано.

— Знаеш за вилата ми?

* * *

Скот Хамър стисна зъби от напрежение.

— Почти го направи, синко. Хайде, ще се справиш. Още един път.

Ръцете на Скот трепереха от усилието. Вените му се издуха до уродливост. Пот се стичаше от него и капеше от лежанката върху гумената настилка на гимнастическия салон.

— Няма да мога повече — изпъшка той.

— Напротив, можеш. Искам от теб сто и десет процента.

Гласът на Уес Хамър отекна в гимнастически салон на гимназията — освен тях сградата беше безлюдна. Останалите си бяха заминали преди повече от час. Скот трябваше да остане дълго след края на часовете, когато всички други спортисти бяха привършили тренировките, изисквани от треньора им — Уес, бащата на Скот.

— Искам да видя максимални усилия.

Скот имаше чувството, че всеки момент кръвоносните му съдове ще се спукат. Той избърса потта от очите си и изпусна няколко въздишки. Бицепсите и трицепсите му трепереха от свръхнапрягане. Гърдите му сякаш щяха да се пръснат.

Баща му обаче нямаше да му позволи да си тръгне, преди да е вдигнал сто деветдесет и два килограма — над два пъти повече от килограмите на Скот. Днешната цел бяха пет повдигания. Баща му беше цар по определянето на цели. А още по-голям цар беше по осъществяването им.

— Стига си се офлянквал, Скот — каза Уес нетърпеливо.

— Не се офлянквам.

— Дишай дълбоко. Напомпай кислород в тия мускули. Можеш да го направиш.

Скот си пое дъх дълбоко, после го изпусна на кратки пресекулки, изисквайки невъзможното от ръцете и мускулите си.

— Точно така! — каза баща му. — Ето че повдигна още два сантиметра. Ако не и повече.

„Божичко, дано да са повече!“

— Опитай пак. Направи още едно повдигане, Скот.

От гърлото му излезе слаб стон, когато той съсредоточи цялата си сила в треперещите ръце. Но успя да повдигне лоста още два сантиметра, достатъчни да блокират лактите му за милисекунда, ако баща му не се беше пресегнал да измести лоста върху куките.

Ръцете на Скот паднаха безжизнено до тялото му. Раменете му се отпуснаха върху лежанката. Гърдите му се повдигаха и спускаха, цялото му тяло трепереше от умора.

— Добра работа. Утре ще опитаме шест. — Уес му подаде една хавлиена кърпа, обърна се и се запъти към канцеларията си. В този момент телефонът там звънна.

— Ти си вземи душ, аз ще се обадя, после ще заключа навсякъде.

Скот чу баща му да вдига слушалката и да казва с рязък глас:

— Хамър. — После и пренебрежителния тон, с който винаги разговаряше с майката на Скот: — Какво искаш, Дора?

Скот седна и избърса с кърпата лицето и главата си. Беше като пребит, напълно изтощен. Ужасяваше се дори, че трябва да извърви разстоянието до личното си шкафче. Единствено мисълта за горещ душ го надигна от лежанката.

— Майка ти се обади — извика Уес през отворената врата. В канцеларията цареше страшна бъркотия. Върху бюрото имаше купчини с документация, които Уес непрекъснато отлагаше да подреди, тъй като считаше това за загуба на време. На стените бяха закачени сезонни графици за многобройните спортни отбори. Един календар беше запълнен за два месеца напред с написани на ръка драскулки, които само той можеше да разчете.

На стената висеше и топографска карта на Клири и околността. Любимите му ловни и риболовни участъци бяха оградени с червен маркер. На снимки в рамка на футболните отбори от последните три години старши треньор Уес Хамър стоеше гордо в средата на първия ред.

— Каза, че започнало да вали суграшица — уведоми той Скот. — Така че да тръгваме.

Острият мирис на помещението с лични шкафчета беше до такава степен познат на Скот, че той дори не го усещаше. Собствената му миризма се смесваше с миризмата на младежка пот, мръсни къси чорапи, фланелки и бандажи. Беше толкова натрапчива, сякаш фугите на плочките в банята бяха пропити с нея.

Скот завъртя крана на душа в една от кабинките. Докато събличаше блузата си, се погледна през рамо в огледалото и се намръщи от отвращение при вида на акнето, избило по гърба му. Влезе под душа и подложи гърба си на струята, после енергично започна да го търка с антибактериален сапун докъдето му стигаше ръката.

Беше се насапунисал, когато баща му се появи с хавлиена кърпа в ръка.

— Ето ти една, в случай че си забравил да си вземеш.

— Благодаря. — Смутен, Скот се опита да се прикрие и продължи да мие мишниците си.

Уес метна кърпата върху една поставка извън кабината, после посочи към слабините на Скот и се изхили:

— Метнал си се на твоя старец. Няма от какво да се стесняваш в това отношение.

Ставаше му неприятно, когато баща му се опитваше да интимничи с него по въпросите за секса. Сякаш това беше тема, която Скот примираше да обсъжда с него. Сякаш му харесваха намеците и многозначителните намигвания.

— Надарен си повече от достатъчно, за да ощастливиш всичките си гаджета.

— Татко!

— Само гледай да не правиш някоя прекалено щастлива — продължи Уес. — Ще станеш истинска плячка за някоя местна фуста, която гледа да се уреди. Те не пропускат случай да свият номер на някой мъж. Това се отнасяше за всяка жена, с която съм си имал работа. Никога не вярвай на жена, че взима мерки против забременяване. — Уес заклати показалец си, сякаш му изнасяше нова лекция и сякаш Скот не я беше чувал редовно от пубертета насам.

Той спря крана, взе кърпата и бързо я уви около кръста си. Тръгна към шкафчето си, но баща му не беше приключил. Той сложи ръка върху мокрото му рамо и го обърна с лице към себе си.

— Чакат те години тежка работа, преди да стигнеш там, закъдето си тръгнал. Не искам някоя фуста да се окаже бременна и да провали всичките ни планове.

— Това няма да се случи.

— Постарай се да не се случи. — Уес го побутна покровителствено. — Върви да се облечеш.

Пет минути по-късно баща му заключи гимнастическия салон и външните врати на сградата за през нощта.

— Бас ловя, че утре няма да се учи — измърмори той. Валеше неравномерна суграшица, примесена с потискащ дъжд, който на мига замръзваше върху всяка повърхност. — Внимавай, като вървиш, че вече е много хлъзгаво.

Двамата предпазливо стигнаха до паркинга, където Уес имаше почетно място, запазено за спортния директор на гимназията в Клири, дома на „Файтинг Кугърс“.

Чистачките на предното стъкло се бореха с ледения дъжд. Скот потрепери под палтото си и бръкна по-дълбоко в джобовете. Стомахът му се разбунтува.

— Дано мама да е готова с вечерята.

— Можеш да си вземеш сандвич от дрогерията. Ще спрем там на път за вкъщи.

Уес не отместваше поглед от пътя.

Момчето се отпусна на седалката, загърна по-плътно палтото около себе си и мрачно загледа през предното стъкло. На повечето табели на магазините по Мейн Стрийт пишеше „Затворено“. Продавачите си бяха тръгнали рано, преди да ги е заварило влошаващото се време. Но като че ли никой не се беше прибрал направо вкъщи. Движението беше натоварено, особено около магазина за хранителни стоки, който още беше отворен и вътре кипеше оживена търговия.

Всичко това умът на Скот регистрираше, но на подсъзнателно ниво, докато баща му не спря на един от двата светофара на Мейн Стрийт. Както гледаше с празен поглед през мокрото от дъжда стъкло, очите му се спряха върху плакат, залепен за един стълб.

 

ИЗЧЕЗНАЛА!

 

Под това заглавие с големи букви стоеше черно-бяла снимка на Милисънт Гън, а под нея основно описание на външността, датата на изчезването й и списък на телефонни номера за предоставяне на информация за местонахождението й.

Скот затвори очи и се помъчи да си представи как изглеждаше Милисънт последния път, когато я беше видял.

Когато отвори отново очи, колата беше потеглила и плакатът беше вече зад гърба му.