Сандра Браун
Буря (21)

Глава 21

— За това си има начин — каза Уилям. — Не всеки може да го прави.

— Мисля, че ще мога да я забия. Въпросът е колко силно да бъде?

Уилям не одобряваше снизходителния тон на Уес Хамър. Това, че беше известен футболен треньор, не значеше, че може да слага инжекции.

— На път за вкъщи ще се отбия у вас и…

— Мога да се справя, Рит.

Освен това Уилям мразеше до го наричат Рит. Уес го наричаше така още от училище. Още тогава беше грубиян, такъв си остана и до днес. Двамата бяха на една възраст и въпреки това той се отнасяше към Уилям с не повече уважение от това, с което говореше с някой от учениците си и това го ядосваше.

На Уилям му хрумна да си вземе обратно кутията с инжекции и малкия сак, съдържащ запас от шишенца за няколко дни, но не го направи. Това, че беше снабдител на Уес, му даваше известно преимущество, което много го радваше.

— Какво е това?

Внезапната поява на Мерилий в склада стресна и двамата. Уес пръв се съвзе. Той пъхна нещата в джоба на палтото си и й хвърли една от убийствено привлекателните си усмивки.

— Готова ли си за мен?

Сестрата на Уилям отвърна на двусмисления въпрос с престорена усмивка. И тя, като всяка друга жена, изложена на загатващата му усмивка, веднага се направи на глупачка.

— Дойдох да ти напомня, че не мога да препека хляба, понеже няма ток — отговори тя на Уес. — Линда винаги препича хляба за сандвичите със сирене и чушка.

— Това е повече от ясно.

— Сладка туршия или копър?

— Наполовина от едното и от другото.

— Пържени картофки или чипс?

— Наполовина от едното и от другото.

— Идвам след пет минути.

Тя излезе от склада. Уес се обърна отново към Уилям и потупа джоба на палтото си.

— Колко ти дължа за това?

— Ще го включа в сметката ти.

— Но без да пишеш какво е.

— Не съм чак толкова глупав. И тъй, каза, че Дъч имал нужда от нещо за лице.

Уес обясни какви са му раните и Уилям му даде туба с антисептичен мехлем — безплатна мостра от фирмата за опиати.

— Това ще го предпази от инфекция. Ако не подейства, ще му дам нещо по-силно.

Уес прочете етикета.

— В близките дни ще те опандизят, задето даваш опиати без рецепта.

— О, съмнявам се. Кой ще ме издаде? — попита с лукава усмивка Уилям.

Уес се засмя.

— Май си прав.

Уилям му направи знак да излизат от склада. Докато вървяха през тъмния магазин, Уес му разказа набързо за сутрешните събития.

— Цяло чудо е, че двамата не бяха премазани до смърт. Наложи се да спуснем носилката с въже до долу. Дъч завърза Хокинс за въжето. Не бях чувал зрял мъж да пищи така, докато го изтегляхме. Горкият нещастник не се справя добре. Физически Дъч е добре, но е бесен, че Лили е все още горе с Тиърни. А и ония типове от ФБР. Навират си носа навсякъде. Като капак на личните му проблеми, Дъч трябва да се занимава и с тях, и с родителите на Милисънт.

— Какви са последните новини от разследването?

— Аз мога да ти ги кажа — отговори Мерилий, докато те се приближаваха до щанда за безалкохолните напитки, където тя опаковаше сандвичите. Посочи с брадичка към радиото с батерии, настроено на местната станция. — Току-що съобщиха, че Федералното бюро е разпознало в „Синия“ Бен Тиърни.

* * *

Тиърни не помнеше някога да е бил по-слаб.

Чувстваше се замаян отчасти от глад, отчасти от мозъчното сътресение. Болките от раните продължаваха да са ту остри и пробождащи, ту тъпи и тупкащи.

За нито една от тези болки нямаше цяр. А за да оцелее, трябваше да разчита единствено на решителност.

За жалост, това не можеше да въздейства върху снеговалежа. Той заличаваше границата между земята и небето. Поглъщаше знаците. Тиърни беше в капана на сфера от безбрежно бяло. Без хоризонт за ориентиране лесно можеше да се загуби.

Въпреки това продължаваше напред, газейки снега, който на места достигаше до коленете му. Преди да се отдалечи от вилата, се отби в бараката, за да вземе лопатата, която беше видял там. С нея разчистваше пътя си през преспите. Лопатата се превърна в патерица, която го крепеше, когато му се завиеше свят и можеше да падне.

Дори в най-екстремни обстоятелства навиците умират трудно. С упорство, граничещо дори с безразсъдство, той тръгна напреко, за да избегне един участък с много завои. Накрая пак щеше стигне до пътя, но щеше да си спести няколкостотин метра. Гората обаче криеше потенциални рискове, които той не можеше да види. Сред пущинаците имаше големи камъни, паднали дървета и дънери, затрупани под три метра сняг. Корените се превърнаха в капани, в които той се препъваше и падаше.

Ако счупеше крак или глезен, ако пропаднеше в някоя скална пукнатина или се загубеше в този сняг, това щеше да е равносилно на смърт.

Не си позволяваше да мисли за студа, макар че беше невъзможно да го пренебрегва. Облеклото му бе направо смешно за обстановката. Когато вчера сутринта излезе от къмпинга, беше облечен просто като за студен ден навън — палто, шал, шапка. Днес обаче представата за студ бе приела друго измерение. Като се вземеше предвид ледения вятър, температурата със сигурност беше най-малко петнайсет-двайсет градуса под нулата.

Пулсът му се учести. Чувстваше сърцето си като балон, който всеки момент ще се пръсне. Разумът му диктуваше да спре, за да си почине. Но той не смееше. Ако се спреше дори за миг, вероятно нямаше да може да направи нито крачка повече.

В крайна сметка щяха да намерят замръзналото му тяло. До него щеше да е раницата му. Щяха да открият панделката. Белезниците.

Лили щеше да лежи мъртва във вилата.

Щеше да последва претърсване на целия район. Едно шокиращо откритие щеше да доведе до друго. Изоставената му кола щеше да им предостави уличаващата лопата в багажника. И най-накрая щяха да намерят гробовете.

Тиърни продължи напред.

Клепачите му се втвърдяваха от снежинките, които замръзваха на място и го заслепяваха. Парата от дъха му се превръщаше в ледени кристалчета върху вълнения шал.

Обикновено вроденото му чувство за посока беше точно като компас. Но когато се спря, колкото да погледне часовника си, започна да го изпълва страх, че шестото чувство му е изневерило. Като се вземеше предвид терена, по който му предстоеше да върви, положително трябваше вече да е подминал първата група остри завои и да е наближил пътя.

Огледа се наоколо с напразната надежда да види ориентирите си, но във вихрушката от сняг дърветата си приличаха като две капки вода. Естествените обозначителни знаци като каменни блокове и гнили дънери бяха покрити със снежна маса. Единственото, което разваляше иначе девствения снежен пейзаж, бяха следите, оставени от него.

Разумът му нашепваше, че започва да губи посока, че се е объркал и се движи в кръг. Но инстинктът му вземаше връх, настояваше, че все още е на прав път, че единствената му грешна преценка е доколко далече трябва да върви, за да подмине участъка с остри завои и да стигне до пътя.

Беше залагал на инстинкта си много пъти, за да го пренебрегне този път. Наведе глава срещу вятъра и закрачи тежко, уверявайки се, че ако продължи по този маршрут, още малко и щеше да излезе на пътя.

Така и стана.

Макар и не точно по начина, по който очакваше.

Стъпи на пътя след триметров плонж в разреден въздух.

Десният му крак пръв го намери. Със стремителността на пилотонабивач той се вряза в половинметровия сняг и се удари в заледения паваж под него с такава сила, че не можа да не изкрещи.

* * *

След като заяви пред Бегли, Хут и Бъртън, че според него престъпникът, когото търсят е Бен Тиърни, Ърни Гън нямаше какво повече да добави. Без да каже дума, той поведе съпругата си към вратата. След излизането им в тесния кабинет настъпи тишина.

Бегли наруши неловкото мълчание.

— Трябва да говорим с момчето на Хамър.

Хут бе предвидил точно такава стъпка от страна на Бегли.

— Ще бъде интересно да чуем какво мисли той за изчезването на Милисънт.

— Един момент — намеси се Бъртън. — Какво мисли той ли? Та Скот и момичето са били близки преди една година. Какво очаквате?

— Искаме да говорим с него. Възразявате ли? — Острият поглед на Бегли подтикна Бъртън да влезе в спор с него.

— Бих искал да уведомя първо Уес.

— Защо? — попита Хут.

— Това е криминално разследване — поясни Бегли. — Всеки е на прицел, тъй че не ме интересува кой е баща му.

— Ето къде се разминаваме — продължи Бъртън войнствено. — Не можем просто да се появим на прага им и да започнем да задаваме въпроси за връзката на Скот с изчезналото момиче.

Бегли се разсмя.

— Защо да не можем?

— Защото — настоя Бъртън — ние тук не действаме по този начин.

— Да, но начинът, по който вие действате тук, не помогна да се намерят въпросните жени, нали? — Набръчканото лице на Бъртън стана още по-червено, но Бегли вдигна ръка, за да го възпре от нов изблик на гневни думи.

— Добре, добре. Успокойте топката. Нека не допускаме да се говори, че Федералното бюро не спазва местните правила. Нали Хамър щеше да ни носи сандвичи за обяд?

— Да.

— Като дойде, кажете му, че искаме да говорим със Скот. Не влизайте в подробности, просто кажете, че трябва да му зададем няколко въпроса. Ще отидем у тях, след като хапнем.

Бъртън кимна и напусна стаята.

— Те са добри приятели — уточни Хут, след излизането на полицейския началник.

— Трябва да го имаме предвид.

След тези думи Бегли помоли за „малко спокойствие“. Докато Хут затваряше вратата подир себе си, видя отговорният специален агент да се пресяга за Библията си.

Следобед Хут пренебрегна изпълнения с неприязън поглед на Бъртън и поиска от диспечера свободна телефонна линия. Поръча разговор с Пъркинс в Шарлот, но му отговори гласова поща. В сбито съобщение той уведоми съдружника си за прекъсването на електрозахранването и за несигурните връзки по клетъчните телефони.

— Ако не можеш да се свържеш с мен по телефона тук, в полицейското управление, обади се на пейджъра ми и натисни три, три, три. Това ще означава да проверя лаптопа си за имейл.

Тъкмо затваряше, когато Уес Хамър влезе с кутия, пълна със сандвичи. Обядът обаче беше отложен, след като им съобщи новината, излъчена по местното радио. Хут промърмори:

— Не говорите сериозно.

— Сериозен съм като смъртта и данъците — отвърна с мрачно лице Уес. — Искате ли да ида дотам и да им кажа да не прибързват повече?

— Конят вече е излязъл от конюшнята — каза Дъч, отговаряйки на Хут. — Какво полза да затваряме тепърва вратата.

На Хут му се стори, че Бъртън не изглежда особено разтревожен от ненавременното огласяване името на Тиърни. Като че дори тайничко се радваше. За разлика от Бегли, който направо щеше да се вбеси, и на Хут, комуто се падна лошия късмет да го уведоми за фиаското.

Той получи всички подробности, които считаше за необходими, после остави другите да си изядат сандвичите и тръгна по коридора към кабинета на Дъч. Почука леко на вратата.

— Сър?

— Влез, Хут. — Бегли довърши пасажа от Светото писание, затвори дебелата Библия и му направи знак да се приближи.

— Дойде ли обядът? Умирам от глад.

Хут затвори врата. Без излишни встъпления, той направо му съобщи новината. Федералният агент удари юмрук по писалището и скочи, изригвайки ругатни. Хут запази разумно мълчание, докато крясъците стихнаха.

— Единственото добро нещо, сър, е, че аудиторията на радиостанцията е малка и само онези, които имат радио с батерии, са го слушали днес.

— Двамата диджеи — защото нямам по-подходяща дума за тях — са местни, горски служители, пенсионирани преди няколко години. За да се занимават с нещо, всяка събота сутрин започнали да излъчват програма с местни новини. Но тъй като потръгнало добре, разширили предаването до седем дни в седмицата. В ефир са от шест сутринта до шест вечерта, предимно бърборят.

— Наслаждават се на собствените си гласове.

— Очевидно. Пускат музика, предимно кънтри, излъчват прогнози за времето и новини, които в основни линии се свеждат до клюки. Самодейци. Предават от една стая в къмпинга на Елкс, но разполагат с авариен генератор, така че продължили предаването, независимо от прекъснатото електрозахранване.

Бегли заобиколи бюрото на Дъч, забивайки юмрук в другата си длан.

— Само да науча кой е издал това на ония плямпала, такъв шут ще му тегля по задника, че ще пърди през ушите си!

Хут не можа да измисли никакъв смислен отговор на думите му, затова изчака няколко секунди, преди да добави:

— Не вярвам да научим някога кой е виновникът, сър. Може да бъде всеки.

— Който и да е, обърка всичко.

— Да, сър.

Бръчката между веждите на Бегли стана по-дълбока.

— Хут, трябва да побързаме да пипнем Тиърни, преди да го е сторил някой друг.

— Напълно съм съгласен.

— Вземи сандвич, после се обади в офиса в Шарлот и нареди да пратят хеликоптер. — Пробождайки с показалец разстоянието между тях, той допълни: — Искам тук хеликоптер и спасителен отряд, и то най-добрия.

Хут погледна през прозореца.

— Знам, знам — смотолеви раздразнително Бегли. — Искам обаче такъв хеликоптер, който да може да лети в тая проклета виелица. Разбра ли?

— Разбрах, сър.

Бегли тръгна към вратата, после се спря.

— И още нещо, Хут. Дръж в тайна всички твои комюникета с офиса в тайна. Колкото по-малко хора знаят за плановете ни, толкоз по-добре.

— Дори полицията ли?

Бегли отвори врата и каза с половин уста:

— Особено полицията.

* * *

Болката изкара въздуха от дробовете на Тиърни. Сълзите замръзваха още щом бликнат в очите му. Проснат по гръб, той сипеше ругатни от ярост.

Когато първата изгаряща болка намаля и дори започна да му става приятно, че лежи в снега, той разбра, че се намира в сериозна опасност. Бялата смърт се приближаваше. Той знаеше, че тя дава на жертвите си измамно чувство за комфорт.

Беше му нужна огромна сила на волята, но той се насили да повдигне ранения си глезен. Болката премина през целия му крак и изтръгна от него къс вик, но поне го извади от блаженството, което щеше да го приспи завинаги.

Изправи се. Главата му се замая и той я притисна с две ръце. Смъкна шала от устата си и повърна в снега. Изхвърли само горчива жлъчка, а спазмите в стомаха му напомниха колко силно го болят ребрата.

Пое си няколко глътки въздух, после, прехвърляйки цялата си тежест върху левия крак, се изправи. Изпробва десния си глезен, като го завъртя бавно. Болеше адски, но не му се стори да е счупен. И на това беше доволен. На този етап всичко, което не се доближаваше до бедствие, можеше да мине за добра съдба.

Тръгна отново, като този път използва лопатата за патерица.

В усилието си да не спира да върви загуби всякакво чувство за време и разстояние. Чувстваше как глезенът му се подува в обувката. В действителност стегнатата туристическа обувка вероятно щеше да сведе подуването до минимум. А ако прекъснеше притока на кръв и причинеше замръзване? Или гангрена? Да можеше да си спомни поне някое основно правило за първа помощ. Или пощенския си код. Или телефонния си номер във Вирджиния.

Господи, толкова беше гладен. Но в същото време непрекъснато му се повръщаше и стомахът му болезнено се свиваше.

Студът проникваше до костите, а в същото време кожата му пламтеше.

Но най-лошото беше проклетият световъртеж.

Може би дори в момента някой фатален съсирек пътуваше по кръвоносните му съдове на път към мозъка, белите дробове или сърцето.

Разхвърляни и чудати мисли като тази прелитаха през ума му като светулки. Угасваха, преди да ги е уловил и асимилирал. Беше достатъчно разсъдлив, за да не разпознае пристъпа на делириума.

В действителност болката беше приятел. Без нея сигурно щеше да изпадне в състояние на еуфория, да легне, да отпусне брадичка върху снега и да заспи завинаги. Но болките бяха упорити. Ръчкаха го като с остен, държаха го буден, в движение, жив. Междувременно разумът му крещеше да спре. Да легне. Да заспи. Да се предаде.