Сандра Браун
Буря (20)

Глава 20

За да се запази топлината във вилата, всички пердета бяха спуснати. Когато осветлението угасна, спалнята потъна в мрак.

— Това се очакваше — отбеляза Тиърни.

Лили изчака малко, докато очите й свикнат, после отиде до прозореца и дръпна едно от пердетата. Преждевременното смрачаване навън предостави на Тиърни нов аргумент.

— Към средата на следобеда ще настъпи пълен мрак — каза той. — Което означава, че остават само два часа дневна светлина. Почти толкова ще ми е необходимо да стигна до колата и да се върна, ако тръгна сега.

Лили допря длани до слепоочията си.

— Повече… не мога… да споря.

— Тогава недей. Просто отключи тия белезници.

— За да ме убиеш?

— Опитвам се да спася живота ти.

Тя поклати глава, мъчейки се да си поеме въздух.

— Мога… да кажа, че си… „Синия“.

— Няма да можеш да кажеш нищо, ако се задушиш.

— Писмено.

— О, разбирам. Ще оставиш бележка, в която ще пише, че аз съм „Синия“. И ще я поставиш на място, където те със сигурност ще я намерят.

Тя кимна.

— Ако се стигне дотам, аз пък ще кажа, че ти си се заблудила от липса на кислород, че също така си била убедена, че вътре са танцували слонове. Те ще ми повярват. Колкото до това — той кимна към синята панделка, навита сега на люлеещия се стол, — ще им кажа същото, каквото казах и на тебе — че съм я намерил и съм я взел със себе си, за да я предам на властите.

Тя посочи ръцете му.

— Да, обяснението за белезниците ще бъде измамно, но ще имам ден-два да измисля нещо убедително. А и твърде е възможно да освободя ръцете си, преди някой да е успял да стигне дотук.

— Едва ли — каза тя, посочвайки с брадичка окървавените му китки. — Дори ако… съм мъртва… те ще те заловят. — Слагайки край на аргумента си, Лили се обърна и излезе от стаята.

— Какво по-лошо може да се случи?

Тя се спря, но не се обърна.

Той продължи:

— Какво по-лошо може да се случи, ако ме освободиш, Лили? Да речем, че аз съм „Синия“. Да речем, че те убия и ти няма да можеш да ме предадеш на властите. Ти така или иначе ще умреш. Това е въпрос на часове. Така че как би могло убийството ми да влоши нещата?

Този път се завъртя с лице към него.

— Ще спася… поредната жертва…

— Аха, разбирам. Не искаш да ме пуснеш, за да не направя още жени жертви, да не им сторя същото като на другите. Това ли е?

Тя кимна.

— Добре. Звучи разумно. А също и много алтруистично. Ти поставяш живота на другите над твоя. — Той се замисли над това за миг и продължи: — Веднъж върна ли се с твоите медикаменти, донеса ли достатъчно дърва за още един ден, ще ти дам да ме закопчееш отново. Ще остана така, докато ни спасят.

Тя се опита да се разсмее, но не й достигаше необходимия въздух.

— Още не съм… толкова лековерна и кислородът все още… ми стига…

— Значи не вярваш, че ще удържа на думата си?

— Не.

— А можеш, Лили. Кълна ти се. Можеш да ми вярваш.

— Кажи ми… поне една… причина. — Въпреки твърдото си намерение да не заплаче, сълзи напълниха очите й.

— Не плачи — прошепна той грубо.

Привлечена от безумния му поглед, от спомена за целувките им, тя пристъпи крачка към него.

— Кажи ми… поне една причина… поради която… да ти повярвам, Тиърни.

Той тъкмо щеше да отговори, когато клетъчният й телефон звънна.

За секунда-две тя не можа да осъзнае какъв е този звук или откъде идва — просто остана на място, загледана в Тиърни, който изглеждаше не по-малко изумен от неочаквания звук.

Когато осъзна, че звъни клетъчният й телефон, тя като обезумяла забърка в джоба на палтото си, за да го извади.

— Дъч? Дъч? — Беше по-скоро грачене. Но нямаше значение. Телефонът беше изключил. Екранчето — тъмно. Било е моментна връзка. Закачка. Съдбата й се подиграваше.

Тя захлипа, падна на колене и притисна беззвучния телефон до гърдите си.

— Лили, не плачи.

— Остави ме на мира.

— Не бива да плачеш. Ще влошиш положението си.

Плачът й причини пристъп на кашлица. Спазмите разтърсиха цялото й тяло, свиваха всеки мускул, изстискваха ценния въздух от дробовете й. Докато се мъчеше да диша съзнанието й регистрира ругатните на Тиърни и удвоените му усилия да счупи ключалката на белезниците.

Отне й няколко минути да овладее кашлицата си. Тиърни беше изритал одеялото от краката си и насилваше белезниците като животно, попаднало в капан, готово на всичко за свободата си.

— Вярно е, че ти дадох много малко причини да ми вярваш — каза той. — И много причини да не ми вярваш. Но съм сигурен, че ти знаеш, че не съм човек, от когото да се страхуваш. Довери се на инстинктите си. Повярвай на тях, щом не вярваш на мене. — Той продължи да я гледа още няколко секунди, после добави: — Не умирай заради мене.

Тя изучи всяка черта на лицето му, търсейки да открие издайнически знак за подлост. Ако той беше потаен похитител на жени, нямаше ли да го е разбрала по-рано? Нямаше ли да почувства неприкрита неприязън?

Тя се вгледа внимателно, но не откри следа от двуличие. Ако такова наистина имаше, тогава той трябва да е майстор по прикриването му. Изглеждаше искрен човек, заслужаващ доверие дотолкова, че тя се усъмни в самата себе си.

Но и жертвите му не бяха открили неговото коварство. Бяха му повярвали.

Изражението й вероятно издаде решимостта й да не се оставя да бъде подлъгана, защото той гневно изрече:

— Добре, не обръщай внимание на инстинктите си и на простия разум. Забрави нашия ден на реката. Отречи и снощната ни целувка. Отхвърли всичко това и рискувай.

— Да рискувам?

— Или оставаш жива и имаш шанса да плениш „Синия“, или умираш и оставаш с празни ръце.

„Не знам какво да правя“, крещеше съзнанието й, но единственият звук, който излезе от гърлото й, беше някакво ужасно гъгнене.

— Дори най-малкият шанс е по-добър от никакъв, Лили.

Аргументът му беше необорим. Но вероятно още щом го освободеше, той щеше да я убие. И най-малкият й шанс да го обвини в престъпление щеше да умре заедно с нея. Възползвайки се от колебанието й, той каза:

— Оставих най-очевидния аргумент за най-накрая. Пистолетът. Все още го имаш и знаеш как да го използваш. Какво бих могъл да ти направя, докато ме държиш на мушка?

Тя се замисли над тези логични думи. Беше прав. Тя бавно се изправи на крака. Преодолявайки лекото си замайване от липсата на достатъчно кислород, тя се обърна и влезе във всекидневната.

— Лили! По дяволите!

Върна се толкова бързо, колкото беше излязла от стаята — в едната си ръка носеше пистолет, в другата — ключа за белезниците.

Раменете му се отпуснаха от облекчение.

— Слава Богу!

Тя остави пистолета на стола, далече от него. После се приближи до леглото и му подаде ключето.

— Ти… го… направи.

В мига, в който той го грабна, тя отстъпи бързо назад, взе оръжието и го насочи към него.

Доста си поигра с белезниците, докато намести ръцете си — едната нагоре, другата надолу. С удивителна сръчност пъхна ключа в малката дупка и го превъртя. Гривната на лявата му китка се освободи. За секунди откопча и другата.

После с плавно движение скочи от леглото и издърпа пистолета от ръцете на Лили. Всичко се случи, преди тя да мигне — недостатъчно време за мозъка й да й подскаже, че трябва да натисне спусъка. Извъртя се и се опита да избяга от него, но той обгърна с ръка талията й и свали дясната й ръка отстрани до тялото й. Повдигна я от пода и я притисна до гърдите й.

— Престани! — прошепна той.

— Знаех си — изхриптя тя истерично, — знаех си. Ти си той. — Заби свободния си лакът в ребрата и впи нокти в опакото на ръката му.

— Кучка! — Той безмилостно я занесе до всекидневната и я избута върху дивана, после вдигна ръка и изсмука кръвта от дълбоките одрасквания.

Лили приседна в края на дивана колкото да си поеме дъх, след което се нахвърли отново върху него и го заудря по главата. Недостигът на кислород обаче повлия на координацията на движенията й. Ръцете й тежаха и се огъваха като гумени. Опита се да забие юмруци в главата му, но не успя.

Когато той я хвана за раменете и я избута да седне отново на дивана, тя не беше в състояние да прави нищо, освен да се тръшне тежко върху възглавниците и да се облегне назад. Той напъха пистолета в колана на джинсите си и избърса кървящата си ръка в крачола. Грозните драскотини се изпълниха с кръв.

И неговото дишане беше почти толкова тежко, колкото нейното. Той шумно вдишваше и бързо примигваше, сякаш да предотврати припадъка. Ударът, който беше нанесла в наранените му ребра, не му позволяваше да стои изправен.

„Добре, помисли си тя, надявам се да изпитваш ужасна болка.“ Щеше да изрази гласно злорадството си, но не й стигаше въздух.

Взря се в него предизвикателно. Ако щеше да я убива, искаше поне да го гледа в очите. Искаше той да отнесе със себе си предизвикателството й в ада и да го помни цяла вечност.

Той като че ли се приготви да заговори, но вместо това отиде до вратата и я отвори. След малко се върна с наръч дърва, който изсипа до камината. Коленичи и разрови въглените, за да разгори цепениците, които бяха вече върху решетката.

Това я озадачи.

— Какво ще правиш?

Той рязко стана на крака, после посочи току-що донесените дърва.

— Като изсъхнат, сложи ги в огъня. Ще ти стигнат за два часа.

Едва тогава разбра какви са намеренията му. Не беше нужно да я убива. Достатъчно беше да си тръгне и да я остави в предсмъртната й агония от пристъпа на астмата — така досадният въпрос с Лили Мартин щеше да се разреши от само себе си. Защо да вписва още едно убийство в списъка си с престъпления, когато не му беше нужно?

За да прикрие вече извършените престъпления, той запази самообладание и отиде да вземе уликите срещу себе си от спалнята. Прибра белезниците и панделката в раницата си. Докато затваряше циповете на отделенията й, избягваше да поглежда към Лили. Нима чувстваше някаква вина?

Защото като не я уби, я осъждаше да преживее най-лошия си страх. Докато тя се питаше дали да го освободи или не, един от сценариите, който не беше взела под внимание, беше, че той ще я изостави да преживее кошмара си, преди да се задуши. Сърцето й се сви.

— Ти обеща…

— Помня какво съм обещал — грубо я прекъсна той.

Облече палтото си и нахлупи шапката, след което наметна върху нея одеялото и събра краищата му пред гърдите си. Намота около врата и долната половина на лицето си вълнения шал и си сложи ръкавиците. Накрая вдигна раницата и я метна на рамо. Всяко движение предизвикваше гримаса от болка. Въпреки това вършеше всичко бързо и целенасочено.

Когато тръгна към вратата, Лили се изкуши да го повика, да го помоли да я застреля. Щеше да бъде бърза и безболезнена смърт. Беше по-изплашена от страха и ужаса от умирането, отколкото от самата смърт.

Но гордостта й нямаше да й позволи да го моли за каквото и да било, нито пък инстинктът й за оцеляване позволяваше доброволна смърт. Затова само го гледаше как си тръгва и я оставя да се бори за всяка глътка въздух, докато престанеше да се съпротивлява и умреше съвсем сама.

На вратата той се спря с ръка върху бравата и извърна глава. Над шала очите му срещнаха нейните, но само за миг.

Отвори вратата. Вихрушката от сняг го обгърна, после изчезна заедно с него.

* * *

Клетъчният телефон на Лили звънна два пъти, преди връзката да се загуби. За Дъч това беше по-мъчително, отколкото ако изобщо не беше звъннал. Неосъщественият разговор още повече го притесни.

Откакто бе назначен тук за началник, не помнеше чакалнята на главното полицейско управление да е била толкова претъпкана с хора както сега. Федералните тъпаци бяха тук. Докато представяше Бегли на родителите на Милисънт Гън, лицето на агент Уайз беше мрачно — този човек никога ли не се усмихваше? Днес госпожа Гън изглеждаше по-мършава от вчера.

Уес — по причини неизвестни на Дъч — също беше тук, когато те пристигнаха, пиеше кафе и разговаряше с полицая на рецепцията. Уес беше председател на градския съвет — откога полицейско разследване беше негова работа?

Харис ги беше последвал от болницата с патрулната си кола. Беше толкова впечатлен от Уайз и Бегли, че вървеше след тях като кутре, дори се препъваше с големите си крака, само и само да им е в услуга. А не трябваше ли да патрулира навън, където му е мястото? И защо той, Дъч, не наредеше на Харис да се върне към задълженията си на улицата, където щеше да е от полза, вместо да препълва още повече чакалнята и да се пречка на всекиго?

Незнайно защо Дъч не беше в състояние да смъмри младия офицер. Струваше му се, че не си заслужава усилието да издаде заповед, подплатена с известна власт. Чувстваше се странно изолиран от това, което ставаше около него и се запита в кой момент беше изгубил контрол и кога беше престанал да се интересува.

Когато ФБР се появи на сцената в лицето на голямата клечка — отговорния специален агент Бегли?

Или когато Уес Хамър, така нареченият му най-добър приятел, започна да целува задника на Бегли при всеки удобен случай?

Или може би, когато Кал Хокинс му зададе въпроса, който сам беше започнал да си задава: „Иска ли твоята благоверна да бъде спасена?“

Не беше имал такова поражение от последното си издънване в Атланта. То беше смъртоносен удар, грешката, която беше прекалено сериозна за дисциплинарно наказание като уволнение или изпитателен срок. Само уволнението беше достатъчно. Когато си извадил служебното си оръжие срещу деветгодишно дете, защото в пияно състояние си помислил алуминиевата му бейзболна бухалка за пистолет, полицейското управление в Атланта нямаше друг избор, освен да те уволни. Пропускът ти не важи. Пенсионните осигуровки секват. Ти си изхвърлен.

Същото чувство на поражение изпитваше и днес. Предаден и изоставен от всички — от съпругата си, от времето, от най-добрия си приятел. А може би и от Бог или който и да е, отговарящ за неговата, не струваща и пет пари съдба.

Имаше нужда от питие.

Полицай Харис съпроводи семейство Гън и агентите от ФБР по късия коридор към кабинета на Дъч. Бегли, който вървеше най-отзад на тази колона, се обърна към него:

— Няма ли да дойдете и вие, началник Бъртън?

— Идвам. Само да си взема съобщенията.

Бегли кимна и продължи към кабинета на Дъч, където Харис му държеше вратата, за да влезе.

Когато се отдалечиха достатъчно, Уес се обърна към Дъч и огледа драскотините по лицето му.

— Как я караш?

Дъч пое купчинката розови листчета от ръката на диспечера си.

— Направо екстра, благодаря.

— Боли ли те?

— Адски.

— Не ти ли дадоха нещо, с което да го мажеш?

— Ще се оправя.

— Мога да прескоча до магазина и да ти взема нещо успокояващо от Рит.

— Както искаш — сви рамене Дъч и тръгна към коридора, но Уес го хвана за лакътя.

— Сигурен ли си, че си добре, Дъч?

Той се отскубна.

— По дяволите, не, не съм.

Осъзнавайки, че подчиненият му офицер е наострил уши, той понижи глас до шепот.

— Ако не си забелязал, сутринта беше ужасна.

Уес въздъхна и прокара ръка по подстриганата си коса.

— Беше глупав въпрос. Извинявай. Виж, Лили е добре. Сигурен съм.

— Да бе. — Всъщност се опасяваше, че тя е по-добре от добре.

— А сега ме чуй — продължи Уес. — Ще изтичам до дрогерията, докато ти разговаряш с родителите на Милисънт. Ще взема някакъв мехлем за раните по лицето ти и ще кажа на Рит или Мерилий да направят няколко сандвича.

Дъч се вгледа в лицето на Уес и не забеляза и сянка на неискреност. Забеляза само искрена загриженост, към която, кой знае защо, проявяваше недоверие.

— Ще ми дойде добре. Благодаря ти.

— И още как. А сега върви там. Това е твоя операция, не го забравяй.

Последните думи на Уес пробиха скалата на поражението му. Тази операция наистина беше негова. Всички, включително и той самият, като че ли го бяха забравили. Крайно време беше да им го напомни.

Докато вървеше по коридора към кабинета си, той изправи рамене и се насили да покаже повече увереност в крачките си. Харис стоеше отвън до вратата като часовой. Дъч посочи с палец към фасадата на сградата.

— Патрулната ти кола изстива.

Харис го погледна с глупаво изражение.

— Моля?

— Това не ти е дървена ваканция, Харис — излая той. — Върни се към задълженията си.

— Слушам. — И младият полицай забърза по коридора.

Дъч влезе в кабинета си точно когато госпожа Гън разказваше на Уайз и Бегли, че тя и съпругът й нямали сериозни проблеми с Милисънт, освен с храненето й и че била лекувана заради това.

— Не мога да си я представя, че е някъде навън в това време — добави тя.

— Затова приветстваме тази възможност да разговаряме с вас, госпожо Гън.

Тонът на Бегли звучеше като на добър баща и Дъч се възмути от начина, по който семейство Гън му отговаряха. Оставеха ли Бегли да се занимава няколко дни със случая, щяха да поставят под съмнение и неговите методи и действия.

— Значи смятате, че Бен Тиърни се крие под инициалите Б. Т. в дневника й? — попита господин Гън.

— Още не сме сигурни — отвърна Бегли. — Агент Уайз проверява няколко възможности. Господин Тиърни е една от тях. Трябва да сме напълно категорични, преди да правим заключения.

— Но старият Гус Елмър каза, че сте запечатали стаите на въпросния Тиърни в къмпинга. Открихте ли нещо в тях? Нещо, което да принадлежи на Милисънт?

Дъч видя, че агентите си размениха смаяни погледи.

— Запечатахме стаите на господин Тиърни, за да опазим потенциални веществени доказателства, в случай че господин Тиърни има връзка с изчезването й. Това не значи, че вярваме той да има връзка — отрече Уайз.

— Но не сте запечатали стаите на другите гости — възрази Гън. — Колко още други хора имат инициалите Б.Т.?

Бегли извъртя отговора, като попита:

— Милисънт говорила ли ви е за него?

— Беше го споменала.

— В каква връзка?

— В магазина на брат ми, където тя работи, има една дъска за съобщения. Хване ли някой голяма риба с въдица, купена оттам, името му се изписва там, убие ли някой сърна с пушка, която брат ми продава, човекът носи снимка с трофея, която се окачва на дъската. Това е нещо като безплатна реклама… Тъй че, естествено, и статиите на Тиърни биваха закачвани там. Той несъмнено е най-известният им клиент. Мисля, че Милисънт гледа на него като на знаменитост, който пише в списания и от тоя род неща. Тя се вълнуваше всеки път, когато той влезеше в магазина. Може би си е падала по ученически по него.

— Срещала ли се е с него извън магазина? — попита Уайз.

— Това не знаем. Но сега и ние започваме да се питаме. Хубаво момиче като Милисънт, чиито очи заблестяват, като гледат един по-възрастен мъж… — Гън хвърли тревожен поглед към жена си, която подсмърчаше в носната си кърпичка. — Разбирате накъде бия — той се изкашля с ръка пред устата. — Свързвате ли го с някоя от другите изчезнали жени?

— Един колега в управлението ни в Шарлот работи по въпроса — отвърна Уайз.

— Предварително се извинявам за тъпите въпроси, които ще ви задам — заговори Бегли. — Дипломацията изисква време, а никой от нас не иска да го губим, нали?

— Така е, господине. Питайте. И без туй много време се изгуби вече.

Дъч пренебрегна критичния поглед, с който го стрелна Ърни Гън.

— Какъв е бил проблемът на Милисънт с храненето? — започна Бегли. — Беше ли установен?

— Според нас състезаване на тема отслабване — отговори господин Гън от името на двамата. — Знаете как се отнасят днешните момичета към теглото си.

Бегли се усмихна.

— И аз имам дъщеря, може би малко по-малка от Милисънт, която все се тревожи, че е прекалено дебела, а тежи не повече от петдесет килограма.

— Милисънт ги смъкна до трийсет и девет — вметна госпожа Гън. — Дотолкова стигна и тогава ние се намесихме.

Те му разказаха за болестта й и за предполагаемото й възстановяване.

— Тя се справя добре — заключи господин Гън. — Е, вероятно е смъкнала още някой и друг килограм, но то се дължи на тренировките й като мажоретка. Почти сме сигурни, че вече не се насилва да повръща. Вече преодоля това.

Дъч не беше толкова сигурен и можеше да каже, че Уайз и Бегли също не го вярваха.

— Ами момчета приятели? — поинтересува се Бегли.

— Има такива. Разделя се с един, тръгва с друг. Нали разбирате. Типични деца. Тя се влюбва и разлюбва толкова често, колкото си сменя прическата — отговори господин Гън.

— Не е ли имала постоянен приятел?

— След Скот — не.

Дъч се стресна и агентите го забелязаха. Изгледаха го с любопитство, после пак се обърнаха към семейство Гън.

— Кой Скот? — попита Уайз.

— Хамър — отвърна господин Гън. — Момчето на Уес. Той и Милисънт се виждаха непрекъснато цялата минала година, макар че в днешно време не му викат така. Бяха близки — уточни той с известно отвращение.

— Бяха? — повтори Уайз.

— Скъсаха точно преди края на учебната година миналата пролет.

— Разбрахте ли защо?

Господин Гън сви рамене.

— Според мен си дотегнаха.

— Не, скъпи — намеси се съпругата му. — Нещо се случи и затова се разделиха. Все тъй си мисля.

Бегли се наведе напред.

— Какво например, госпожо Гън?

— Не знам. Милисънт дума не ми каза. Колкото и да се опитвах да я накарам. Накрая престанах да питам, защото това я разстройваше и тя отказваше да се храни. Безпокоях се повече, че гладува, отколкото за причината да се раздели с приятеля си.

Ако беше извикала на висок глас, че двата проблема са свързани, нямаше да е по-очевидно нито за Дъч, нито за федералните агенти.

Уайз беше първият, който наруши последвалото мълчание.

— В дневника й не открих нищо за Скот Хамър или за скъсването им.

— Тя започна да си води дневник едва след като излезе от болницата. Било част от провежданата терапия — поясни бащата на Милисънт. — Психологът препоръча да започне да си води дневник. И да пишела само положителни неща — Устните му образуваха твърда права линия. — Явно е смятала Бен Тиърни за нещо положително.

— Засега нямаме причина да смятаме обратното, господин Гън — предупреди го Бегли, този път с по-строг тон.

— Мислете си каквото си искате, господин Бегли. — Гън се изправи на крака и протегна ръка към жена си да й помогне да стане. — Аз залагам на него. Познавам се с всекиго в Клири и трите съседни области, откакто се помня. Не мога да си представя някой, способен да направи такова нещо — да отвлече пет жени. Това трябва да е дело на външен човек, но човек, който познава този край и името му е с инициали Б. Т. Господин Тиърни отговаря напълно на всички подозрения.