Сандра Браун
Буря (11)

Глава 11

— Астма ли имаш?

— Хроническа, не алергична. — Лили опипа празната вътрешност на чантата, макар да знаеше, че е безполезно. Малката торбичка, в която държеше медикаментите си, я нямаше там. Прокара пръсти през косата си, после захлупи длан върху устните си. — Къде ли може да е?

— Нямаш пристъп на астма.

— Защото взимам лекарства. Едно хапче и инхалатор.

— Без тях…

— Мога да получа пристъп. Което ще е много лошо, тъй като ми го няма бронходилаторът.

— Бронхо…

— … Дилатор… дилатор — довърши тя нетърпеливо. — Това е инхалатор, който се използва по време на пристъп.

— Виждал съм да го използват.

— Без него няма да мога да дишам. — Изправи се и започна да обикаля в кръг. — Къде ли е проклетата торбичка? Не е голяма — и тя показа с ръце около петнайсет сантиметра. — От зелена коприна с кристални мъниста по нея. Една колежка ми я подари за миналата Коледа.

— Да не би да си я оставила…

Още преди да е довършил, тя заклати глава и го прекъсна:

— Винаги я държа в чантата си, Тиърни, винаги. Този следобед беше там.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Вдишването на студен въздух може да доведе до пристъп, затова използвах инхалатора точно преди да тръгна от вилата. — Тя закърши ръце. — Беше в чантата ми този следобед, а сега я няма, какво може да е станало?

— Успокой се.

Вбесена от неспособността му да разбере паниката й, от това, че той нямаше представа какво е да се мъчиш да си поемеш въздух, тя се нахвърли върху него:

— Не ми казвай да се успокоя. Не знаеш…

— Вярно е — хвана я за раменете и леко я разтърси, — не знам нищо за астмата, освен че истерията няма да помогне. Ти изпадаш в нервна възбуда. Затова се успокой.

Тя кимна и се освободи от хватката му.

— Добре, спокойна съм.

— Хайде да се върнем назад. Използвала си инхалатора на тръгване от хижата, нали така?

— Да, когато излязох навън за последен път. Помня, че го пуснах обратно в чантата. Помня, че трудно закопчах торбичката, защото бях с ръкавици. Но дори случайно да е паднала, тя ще е в тази стая. А ние претърсихме всеки сантиметър от вилата. Не е тук, иначе някой от нас щеше да я види.

— Чантата ти бе изхвърлена от удара на пода, забрави ли?

Едва сега си спомни.

— Вярно — потвърди тя с въздишка. — Торбичката сигурно е излетяла от нея. Била е най-отгоре, защото я бях прибрала последна.

— Това е единственото логично обяснение. Когато измъкна чантата си изпод арматурното табло, не провери ли дали инхалаторът е вътре в нея?

— Не. Изобщо не се сетих да проверявам дали нещо е изпаднало. Умът ми беше в злополуката.

— При тези обстоятелства кога най-късно ще трябва да използваш инхалатора?

— Преди лягане. Освен ако междувременно не получа пристъп и се наложи да глътна веднага едно от хапчетата.

Тиърни обмисляше думите й.

— Значи ще трябва да направим всичко възможно, за да предотвратим пристъп. Какво трябва да правиш, освен да се пазиш от студен въздух? И как, по дяволите, вървя с мен до вилата като почти ме носеше, без да получиш пристъп?

— Мерките, които вземам, ме предпазват много добре. Ако съм разумна и ги спазвам, мога да правя почти всичко, което искам. Да плавам с каяк в разпенена вода например — добави с вяла усмивка.

— Но изкачването дотук едва не ме довърши, Лили. Ти как се справи?

— Сигурно е благодарение на адреналина, макар да не усетих нищо такова. Във всеки случай пристъпите идват при свръхнапрежение. И при дразнители като прах, пръст, замърсяване на въздуха. Тук съм напълно защитена от това, особено зимата. Но стресът си остава. Той също може да причини пристъп… След смъртта на Ейми се случваше често, понеже не спирах да плача. С течение на времето намаляха, но гледам да избягвам силното вълнение. — Тя му се усмихна, надявайки се да изглежда смела. — Сигурна съм, че ще бъда добре. Вероятно няма да бъде от значение, ако пропусна няколко дози.

Той погледна замислен първо нея, после — вратата.

— Ще се върна при колата да проверя.

— Не! — Тя го хвана здраво за ръкава. Беше по-добре да е без лекарството си, отколкото него да го няма наблизо.

Преди години, малко след смъртта на Ейми, беше получила пристъп. Звукът от хриптенето й я събуди и тя се закашля.

Доста се беше изплашила тогава, защото беше сама. Дъч не се беше прибрал същата нощ. Нито й беше телефонирал, че ще закъснее. Изразходвал всичките си плитки извинения, той беше решил, че ще е по-лесно да не й се обади, отколкото да скалъпи някоя лъжа.

Най-накрая тя се отказа да го чака и отиде да си легне.

Осъзнавайки, че продължава отчаяно да държи ръкава на Тиърни, тя го пусна.

— Няма начин да отидеш до колата и да се върнеш благополучно. Ще се загубиш, ще премръзнеш или ще изпаднеш в безсъзнание и аз пак ще остана без лекарствата си. Ще стане по-лошо.

Той си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Опасявам се, че си права. Засега ще отложа отиването дотам, докато не стане наложително.

— Ако се стигне до това, не тръгвай, без да ме уведомиш. — Цял живот живея с тази астма, а всеки силен пристъп е ужасяващо преживяване. Когато съм сама, съм спокойна единствено когато инхалаторът ми е подръка. Но сега не е. Не искам да се събудя, мъчейки се да си поема въздух, и да установя, че съм сама, Тиърни. Обещай ми.

— Обещавам — отвърна той тихо.

Една от цепениците в камината се измести и изхвърли дъжд от искри към комина. Лили се отдръпна от него и коленичи пред камината, за да разбута въглените под желязната решетка.

— Лили?

— Ммм? — Когато Тиърни не отговори, тя се обърна да го погледне.

— Какво ще кажеш да спим заедно?

* * *

Мерилий Рит прекара отморяваща вечер.

Макар официално да не беше обявено, тя знаеше, че утре няма да има училищни занятия. Дори автобусите да можеха да се движат, а те нямаше да могат, на училищата щеше да им струва скъпо да отоплят сградите при тези ниски температури.

Въпреки това директорът си достави извратеното удоволствие да съобщи на всеки за отмяна на училищните занятия в последния възможен момент, един час преди биенето на звънеца. Това беше неговата малка игричка на власт — да не остави никого да поспи до по-късно.

Вместо домашните, които обикновено проверяваше вечер, Мерилий седна да гледа една от видеокасетите, които взе от магазина. Главната героиня беше наивница, а главният герой — пълен мерзавец. Единственото положително нещо беше химията между еднакво привлекателните актьори и хубавата музика, изпълнявана от Стинг. Е какво като интригата издишаше, а диалогът беше сълзлив? Това все пак не беше Достоевски, а бягство от действителността и на нея й хареса.

Тръгна из къщата, за да загаси всички лампи и да провери дали вратите са заключени. Погледна в антрето за към спалните и видя, че под вратата на стаята на Уилям няма светлина. Предположи, че си е легнал отдавна. Той рано си лягаше и ставаше рано.

Влезе в спалнята си и затвори вратата, но не запали лампата. Една улична лампа малко по-надолу по улицата хвърляше достатъчно мъждукаща светлина през транспаранта на прозореца. Тя махна декоративните възглавници от леглото си и разви пухения юрган.

После отиде в банята и започна бавно да се съблича. Кожата й настръхна, но тя не забърза.

Когато остана напълно гола, махна и ластичето от конската си опашка и разтърси освободената си коса, прекара пръсти през кичурите с цвят на пшеница, с които тайничко се гордееше. Беше й приятно да чувства косата си разпиляна и мека по голите рамене.

Нощницата й висеше на закачалка от вътрешната страна на вратата. Облече я. Беше къса — неподходяща за сезона, но тя обичаше дантеленото копринено бельо и го носеше целогодишно. Потрепервайки, тръгна към спалнята.

Тъкмо се качваше на леглото, когато почувства как една ръка обгърна талията й, а друга запуши устата й. Тя се опита да извика и се изви назад в опит да се отскубне от мъжа.

— Шшшт! — прошепна той в ухото й. — Кротувай, иначе ще си изпатиш.

Мерилий престана да се съпротивлява.

— Това вече е друго нещо. Брат ти спи ли?

— М-м-м.

Той обви ръката си още по-плътно около талията й и я притисна до гърдите си. В ухото и шията си усещаше топлия му и влажен дъх.

— Попитах те дали брат ти спи.

Тя се поколеба за миг, после кимна.

— Така. Това е добре. Прави каквото ти казвам и нищо няма да ти се случи. Разбра ли?

Сърцето й се блъскаше в ребрата, но тя потвърди отново с глава.

— Ако махна ръката си от устата, ще викаш ли?

Тя поклати глава, може би прекалено енергично, за да е искрена. Той изръмжа:

— Само ако посмееш… — И отлепи ръката си.

Тя изскимтя:

— Какво ще правите с мен?

И той й показа.