Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chill Factor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 119 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Буря

ИК „Коала“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от danchence)

Глава 24

Дъщерята на Бетси Калхоун нямаше кой знае колко много да сподели с агентите Бегли и Уайз, освен горещия чай и домашно изпечените овесени сладки със стафиди. Тя обясни, че съпругът й бил в командировка за закупуване на офис оборудване за магазина им на Мейн Стрийт. Разплака се, докато им разказваше за последния път, когато се беше видяла с майка си.

— Отбих се у тях да видя как е. Беше три часа следобед, а тя все още беше по нощница.

Както Бегли беше предположил, Бетси Калхоун страдала от клинична депресия поради загубата на съпруга си.

— Оттогава тя рядко излизаше от къщи — продължи жената, като разсеяно галеше жълтата котка, която малко след пристигането им беше скочила от прозоречния перваз в скута й. — Насърчих я да се включи към някои църковни и други дейности в града, да се занимава с благотворителност, просто да върши нещо.

— Ако не бъркам — намеси се Хут, — колата й е била намерена на паркинга на банката.

— Това е много странно. Тя не беше ходила в банката от месеци. Откакто татко се помина с финансовите въпроси се занимавах аз. Нямам обяснение защо колата й е била там. — Тя попи очите си с бродирана носна кърпичка — Когато откриха колата й и онази ужасна синя панделка, завързана за кормилото, разбрах, че нещо ужасно се е случило.

— Възможно ли е да е срещнала някого на паркинга?

— Кого например?

— Точно затова питаме — отвърна Бегли с нетипично за него търпение. — С надеждата да научим кой може да е бил този човек.

— Напрягах ума си до пръсване, повярвайте ми, но не мога да се сетя за никого. Майка ми не беше общителен човек. — И наистина, кръгът от приятели на Бетси Калхоун се ограничаваше до жените в класа на неделното й училище.

— С цялото уважение към нея и паметта на баща ви — подхвана колебливо Хут, — възможно ли е да е поддържала връзка с някой мъж и да я е криела?

Тя решително поклати глава.

— Не и майка ми. Баща ми беше любовта на живота й. А от другите мъже се стесняваше. Не мисля, че някога е отишла на среща с друг мъж. Единствените й излизания от къщи бяха до фризьорския салон в петък сутрин, на църква в неделя и от време на време да пазарува.

Доколкото знаела дъщеря й, тя нямала причина да отиде в магазина за спортни стоки.

— За какво й е притрябвало?

Попитаха я дали познава Бен Тиърни.

— Кой е той?

Хут й го описа накратко, но тя поклати глава и заяви със стопроцентова сигурност, че майка й не е познавала този човек.

— Просто искам да бъде намерена и върната вкъщи — добави тя, подсмърчайки в кърпичката си. — Ако Бог не откликне на тази молба, поне ми се ще да знам какво й се е случило. — И поглеждайки ги през сълзи, попита: — Вярвате ли, че някога ще я намерите?

— Ще направим всичко по силите си — обеща й тържествено Бегли, притискайки ръката й между дланите си.

След минути, докато се отдалечаваха от уютната къщичка, той отбеляза:

— Приятна жена.

— Да, сър. — Хут потрепери още веднъж, изчаквайки двигателя на седана да загрее. Беше вече забравил какво е краката ти да са сухи и топли. — Към къмпинг „Уислър Фолс“ ли, сър?

— Като няма къде другаде.

Обикновено перспективата да прекара нощта в едно от бунгалата на Гус Елмър без предимствата на обществени заведения би изглеждала обезсърчаваща и скучна, но сега Хут беше толкова изтощен, че дори я очакваше с нетърпение.

— Как мислите, дали ще ни приготви нещо за ядене? Въпросът за вечерята като че ли подмина Бегли, който беше потънал в мисли.

— Ето какво — заговори той, разсъждавайки гласно, — стигнахме до заключението, че Тиърни е нашият главен заподозрян. За какво иначе му е притрябвало да си води подробни бележки и да събира толкова информация?

— Съвсем правилно, Хут. — В действителност Бегли беше предположил същото и Хут се беше съгласил, но засега не бяха открили нищо, което да опровергае тази теория. — Това е мой проблем — продължи Бегли. — Къде би могла една стеснителна вдовица, чиито излизания извън дома й се свеждат до фризьорския салон и неделното училище, да срещне Тиърни? Не е спортувала гребане с каяк, това е повече от сигурно.

— Да, сър.

— Госпожа Калхоун е имала малко приятели, а дъщеря й не е и чувала за Тиърни. Тогава откъде е познавал той Бетси Калхоун толкова добре, че да я е избрал за поредната си жертва? Къде са се пресекли пътищата на двама толкова различни хора?

— Според мен това би могло да се отнася за всички жертви, с изключение на Тори Ламбърт, на която той се е натъкнал случайно, и на Милисънт Гън.

— За Каролин Мадокс е приемливо — отбеляза Бегли. — С уговорки, но приемливо. Лорийн Елиът вероятно е срещнал в клиниката, където тя е работила. Ако е бил настинал или нещо от сорта. Но да се срещнат една плаха вдовица и един авантюрист? — Бегли поклати глава — Нещо не се връзва.

И Хут мислеше така. Той се размърда неспокойно, преди да каже:

— Да предположим, че Тиърни е прочел некролога на съпруга й в местния вестник. Нали си спомняте импулсния приемо-предавател, който си е поръчал по каталог? Може би е наблюдавал госпожа Калхоун и е разбрал колко самотна и потисната е. — Обяснението звучеше неубедително дори за него.

Бегли побърза да възрази.

— Прекалено деен е, за да държи някого под наблюдение. Да не говорим, че това изисква много време, а той не е бил постоянно тук. Предполагам, че случайно се е натъкнал на нея на паркинга пред банката. Може би колата й се е повредила и той й е предложил помощ. Тогава мигом е разбрал за самотата и нуждата й. — Беше правдоподобно, но в гласа му не се долавяше убедителност. Той се загледа през предното стъкло, потупвайки с пръстите на лявата ръка ръба на седалката си.

— Да не би да променяте мнението си за него, сър?

— Не знам, Хут — измърмори той.

— Ако той не е „Синия“, как тогава ще обясните събирането на всички онези материали за изчезналите жени?

— Това е първото нещо, което ще го попитам. — Бегли изведнъж се обърна към него. — Чувал ли си се отново с Пъркинс?

— Не, сър. Но, уверявам ви, той продължава да действа. Щом научи нещо, ще се обади.

Бегли погледна към небето.

— Надявам се утре да може да стигне дотук хеликоптер. Не знам още колко дълго мога да държа на разстояние ревнивия полицейски шеф. — И изсумтя презрително. — Докато онзи път там е блокиран, и той като нас няма да може да се качи на планината.

— А пък Тиърни няма как да слезе.

— Правилно, Хут. Това е в наша полза. И то е единственото добро, което може да се каже за цялата тази проклета бъркотия.

* * *

Уес влезе във физкултурния салон на гимназията пред Скот. В сектора за вдигане на тежести щяха да разчитат на светлина само от прозорците. Сумракът беше потискащ. Нямаше никаква мека повърхност, която да поглъща студа.

— Веднъж почнеш ли, ще се стоплиш. — Гласът на Уес отекваше в облицованите с плочки стени и го правеше прекомерно висок.

Навъсеният Скот остана мълчалив, докато събличаше палтото си. Дръпна мрачно ципа на спортния си екип и го свали. Остана по тениска без ръкави.

Уес се възхити за секунда на физиката на сина си. Физика на атлет по рождение. Беше с дълъг торс и дълги крайници. Тлъстините по тялото му едва ли бяха десет процента, ако изобщо имаше такива. Всеки мускул беше добре развит и съвършено оформен и очертан.

Завидя му. Той нямаше чак такъв късмет. От майка си беше наследил крака, по-къси от идеалните, а предразположението към остеоартрит — от бащиния му род, от който повечето след петдесетгодишна възраст ставаха кривокраки.

Докато сега го наблюдаваше как върви към лежанката, Уес си помисли, че ако беше благословен с тялото и естествените заложби на Скот, от него можеше да стане професионалист, и то наистина голям.

Синът му можеше да стане такъв, ако пожелаеше, но тъкмо в това беше бедата. Желанието, мотивацията, състезателният дух не се проявяваха автоматично с физическото превъзходство. Скот не беше роден с решителността, която превръща един добър атлет в шампион, но Уес имаше намерението да направи така, че Скот да стигне дотам. Щеше да запали огън в корема на момчето, дори това да е последното нещо, което щеше да направи.

— Никоя от тези тежести не е в състояние да те предизвика — отбеляза Уес.

Скот го погледна в огледалото зад лежанката, но не отговори.

— Какво ти става тази вечер?

Скот продължи да загрява бицепсите си.

— Нищо.

— Да не би да си бесен, защото те накарах да дойдем тук и да поработим, вместо да идеш у твоя приятел Гари?

— Гари е мижитурка.

— Тогава какъв е проблемът?

Скот повдигна тежестите до раменете си и започна серия от изхвърляния.

— Няма нищо. Всичко е чудесно.

— Тогава какво си се нацупил?

— Стига де, татко, откъде да знам. — Той върна тежестите върху лоста, без да откъсва поглед от Уес в огледалото. — Допускаш ли, че променливото ми настроение се дължи на стероидите?

Уес го хвана за ръката, завъртя го към себе си и грубо го избута назад към огледалото. После размаха заплашително пръст в лицето му.

— Ако още веднъж ми се направиш на всезнайко, ще ти насиня задника с каиш.

Скот само се засмя.

— Пука ми.

— Когато ще съм приключил с теб, ще ти запука. Повярвай ми, много ще ти запука. — Уес го изгледа кръвнишки, после разпери ръце. — Не те разбирам. Не разбирам твоята неблагодарност. Мислиш, че искам да си разваля вечерта, за да бъда тук и да те следя, докато тренираш? Правя всичко това заради теб.

— А ти кого си мислиш, че заблуждаваш? — кресна му в отговор Скот. — Правиш всичко това за себе си.

Уес знаеше от опит, че Скот е наследил не само гъвкавата си мускулатура от Дора, но и нейната склонност да се инати, когато е насилван прекалено. Почувства се така, сякаш беше зашлевил сина си, задето му възразява. Но овладя нервите и гласа си.

— Грешиш, сине. Добре, да — побърза да каже, преди Скот да го прекъсне. — Признавам, че задоволявам егото си като знам, че ти си най-силният, най-бързият, но…

— Но изобщо не ти дреме за самия мен.

Уес искрено се ужаси.

— Как можеш да говориш така след всичко, което направих за теб?

— Днес ти нищо не направи за мен. Когато ония от ФБР ме попитаха защо сме скъсали с Милисънт, аз бях на топа на устата, а не ти. Аз пелтечих някакви глупости, докато ти си седеше там и мълчеше.

— Трябваше да им кажа истината, така ли? — Забеляза, че очите на сина му трепнаха от несигурност и се възползва — Ние никога не сме говорили за това. Щеше ли да ни е от полза да изясняваме този въпрос за първи път пред тях? Пред майка ти? Нямаше ли да те смути, макар и малко, ако те бяха научили, че приятелката ти предпочете мен пред теб?

— Не е вярно.

Уес се закикоти.

— Не това каза тя. Ти беше там. Видя с очите си. Как ти изглеждаше на теб — че е там да се забавлява или че е на път да ми смачка фасона?

Той видя, че Скот сви ръце в юмруци. Лицето му пламтеше, но не от разгревките. Беше бесен. Дишаше повърхностно и бързо, сякаш щеше всеки момент да избухне.

На Уес му се прииска да го направи. Нищо нямаше да му хареса повече от това Скот да го нападне и да се бори с цялата си сила, за да победи. Щеше да е полезно за момчето да изкара навън малко злоба. Искаше да го види да действа като мъж, а не като сополанкото, какъвто Дора предпочиташе да бъде.

Но за негово огромно разочарование и едва ли не отвращение, той видя сълзи да бликат в очите на сина му.

— Ти ми скрои номер, за да ви видя заедно — обвини го Скот.

Уес не отрече.

— Беше време някой да ти отвори очите за факта, че момичето, към което ти започваше да се прехласваш, е уличница.

— Не е вярно. Ти… ти…

— Направих няколко намека и тя веднага ги изтълкува като покана. Съвсем не беше невинна девица, Скоти. Не съм я насилвал. Господи, дори не се наложи да настоявам. Тя знаеше адски добре какво ще се случи, когато влезе в канцеларията ми онази вечер. Да бръкна в гащичките й беше лесно като две и две. Истината е, че тя не носеше гащички и ясно ми даде да го разбера… Ако се беше размислил над това, вместо толкова време да ми се сърдиш, щеше да разбереш какво представлява тя. Флиртуваше с мисълта да има и сина, и бащата още преди дори да съм я докоснал.

— Толкова си противен.

— Аз ли? Аз ли съм противен? Защо аз да съм лошото момче? Тя го направи, за да изпита нещо необикновено, нещо забавно. А аз го направих за теб.

— Това… това са глупости! — запелтечи Скот. — Ти го направи, за да ми покажеш, че можеш да го направиш.

Уес избухна:

— Виж какво, ако бях дошъл при теб да ти кажа искрено, като баща на син, че твоята любима е уличница, ти нямаше да ми повярваш, нали? А? Щеше ли? Не. Тъкмо затова реших да ти го докажа. Знаех, че ако ни видиш заедно, за теб това ще бъде краят.

— Мисията изпълнена — изрече презрително Скот.

— Адски си прав. Ти се отърва от нея по много причини. Аз ти направих услуга.

— Чукал си приятелката ми, за да ми направиш услуга?

Уес въздъхна.

— Не мога да го обсъждам, ако ще изкривяваш всичко, което ти кажа.

— Колко пъти?

— Какво?

— Не се прави на ударен. Добре ме чу. Колко пъти си бил с Милисънт? Само онзи път върху бюрото ли? Или аз случайно ви заварих и сега ти ми изфабрикува тази чудничка история за това, че си ми направил услуга?

— Скот.

— Колко пъти?

— Добре, де, няколко — кресна Уес. — Не съм ги броил. Няма значение. Ти отказваш да…

Скот взе спортното си яке, напъха ръце в ръкавите, грабна палтото си и тръгна към изхода.

— Върни се — заповяда му Уес. — Още не сме свършили.

— Напротив, свършихме.

— Къде отиваш?

Скот продължи да върви, без да отговори.

— Ако това е твоят начин да си разчистим сметките…

Скот спря и се обърна. Погледна Уес в очите и рече с усмивка:

— Аз вече си разчистих сметките с вас двамата.