Сандра Браун
Буря (2)

Глава 2

— Вятърът се усили и започват да валят ледени топчета — измърмори Дъч Бъртън, докато пускаше обратно пердето на прозореца. — Трябва час по-скоро да тръгваме.

— Изпразвам тия полици и съм готова. — Лили взе няколко издания с твърди корици от вградения библиотечен шкаф и ги сложи в кашон.

— Много обичаше да четеш, като идвахме тук.

— Само тогава имах време да прочитам последните бестселъри. Тук нищо не ме разсейваше.

— Освен мен, предполагам. Помня как ти досаждах, докато не оставеше книгата, за да ми обърнеш внимание.

Както седеше на пода, тя вдигна глава към Дъч. Но не спомена нищо за нежния му спомен как двамата прекарваха свободното си време, като се оттегляха в планината. Отначало идваха тук през уикендите и отпуските, за да избягат от натовареното си всекидневие в Атланта.

По-късно го правеха просто, за да избягат.

Сега тя опаковаше малкото си останали лични вещи, за да ги вземе със себе си, като си тръгнеше оттук. Нямаше да се върне повече. Дъч също. Това щеше да е последната написана страница — по-точно епилог — на живота им, прекаран заедно. Беше се надявала да придаде на последното им сбогуване възможно най-малко значение. Докато той като че ли беше решен да се разходи по алеята на спомените.

Независимо дали спомените му за отминалото време имаха за цел да накарат него да се почувства по-добре, а нея — по-зле, тя не желаеше да се отдава на тях. Хубавото им време, прекарано заедно, беше толкова помрачено от неприятните моменти, че всеки спомен щеше да отвори рани.

Тя върна темата към реалността.

— Направих копия на всички заключителни документи. В този плик са, заедно с чек за половината от продажната цена.

Той сведе поглед към кафявия плик, но го остави да лежи върху масичката за кафе, където тя го беше оставила.

— На мен не ми се полага половината.

— Дъч, вече говорихме за това — Тя сгъна четирите части на капака на кашона, за да го запечата, с желанието да затвори толкова лесно и тази страница на разговора.

— Ти купи тази хижа — напомни й той.

— Купихме я заедно.

— Но благодарение на твоята заплата. С моята нямаше да можем да си го позволим.

Тя избута кашона по пода до вратата, после се изправи и застана с лице към него.

— Бяхме женени, когато я купихме и когато си я поделихме.

— Бяхме женени и когато се любехме в нея.

— Дъч…

— Бяхме женени и когато ми поднасяше сутрин кафе с усмивка и само по този там афган — и посочи плетения шал, метнат върху облегалката на креслото.

— Моля те, не започвай.

— Такъв съм си, Лили — той пристъпи крачка към нея. — Ти не започвай.

— То вече започна. Започна отпреди шест месеца.

— Можеш да го прекратиш.

— А ти можеш да го приемеш.

— Никога няма да го приема.

— Изборът е твой. — Тя млъкна, пое си дъх и понижи глас. — Изборът винаги е твой, Дъч. Ти не приемаш промените. И тъкмо затова никога нищо не можеш да превъзмогнеш.

— Не искам да превъзмогна теб — възрази той.

— Но ще се наложи.

Тя се обърна, издърпа един празен кашон близо до шкафа и започна да го пълни с книги, но вече не толкова грижливо, както досега. Прииска й се да си тръгне час по-скоро, преди да бъде принудена да каже по-болезнени неща, с цел да го убеди, че с брака им най-сетне и завинаги е свършено.

Няколкото минути напрегната тишина бяха нарушавани единствено от воя на вятъра в дърветата около хижата. Клоните им се заудряха в стрехите все по-често и по-силно.

Искаше й се той да си тръгне преди нея, предпочиташе да е сама, когато напуснеше това място. Защото съзнавайки, че ще е за последен път, той може би щеше да се размекне емоционално. Вече беше преживявала подобни сцени и нямаше желание да преживее още една. Раздялата им не биваше да е горчива и грозна, но Дъч я правеше такава, като възкресяваше стари спречквания.

Макар да беше очевидно, че той нямаше подобно намерение, предъвкването на някогашни спорове само потвърждаваше колко права е била да сложи край на брака им.

— Тази от Луис Ламур май е твоя — показа му тя книгата. — Ще си я вземеш ли, или да я оставя на новите собственици?

— За тях и без това остава всичко друго — отвърна той навъсено. — Така че защо да не им оставиш и една книга?

— По-лесно беше хижата да се продаде заедно с обзавеждането. То беше купено специално за това място и няма да стои добре, в която и да е друга къща. Освен това никой от нас няма излишно пространство, така че какво можех да правя с тия мебели? Да ги изнеса само за да ги продам на други хора ли? И къде щях да ги складирам междувременно? По-разумно беше да ги включим в продажната цена.

— Не става дума за това, Лили.

Тя знаеше за какво става дума. Той не искаше да си представя, че чужди хора ще живеят в хижата и ще използват техните неща. За него да остави всичко непокътнато, за да му се радва някой друг, беше нещо като светотатство, като насилие над уединението и интимните моменти, прекарани от тях двамата тук.

„Не ме е грижа колко важно е да се продаде всичко това, Лили. Майната му! Как е възможно да понесеш мисълта, че други хора ще спят в нашето легло, между нашите чаршафи?“

Такава беше реакцията му, когато му каза за намеренията си относно мебелите. Очевидно решението й все още го дразнеше, но за нея беше вече много късно да промени нещо, дори да искаше. А тя не искаше.

Когато полиците в библиотечния шкаф бяха изпразнени, с изключение на въпросния уестърнски роман, Лили се огледа дали не е забравила нещо.

— Онези там неща — посочи тя консервите върху бар плота, който разделяше кухнята от всекидневната. — Искаш ли да ги вземеш?

Той поклати глава.

Тя ги прибра в последния кашон с книги, който беше пълен само наполовина.

— Описала съм кои уреди да бъдат изключени от мрежата, тъй като новите собственици ще се нанесат едва през пролетта — Без съмнение той вече знаеше това, но тя говореше, за да запълва мълчанието, което като че ставаше все по-тягостно, колкото повече свои вещи прибираше от хижата.

— Остава само да си взема нещата от банята и потеглям. Ще затворя всичко, ще заключа и по пътя ще оставя ключа в агенцията за недвижими имоти според уговорката.

Страданието му бе видимо по лицето, по стойката му. Той кимна безмълвно.

— Не е нужно да ме чакаш, Дъч. Сигурна съм, че имаш работа в града.

— Те ще се справят.

— При тази прогноза за заледяване и снежна буря? Вероятно ще ти се наложи да въдворяваш ред в супермаркета — продължи тя, омаловажавайки нещата — Знаеш как всеки се презапасява в такива случаи. Хайде да се сбогуваме сега, та да имаш преднина надолу по планината.

— Ще те изчакам. Ще тръгнем заедно. Свърши си каквото имаш да вършиш там — посочи той спалнята. — Аз ще натоваря тия кашони в багажника ти.

Вдигна първия кашон и го изнесе. Лили влезе в другата стая. Леглото с нощно шкафче от всяка страна запълваше стената под скосения таван. Единствените други мебели тук бяха един люлеещ се стол и писалище. Най-отдалечената стена беше от прозорци. Гардеробът и малката баня се намираха зад стената срещу прозорците.

По-рано тя беше спуснала пердетата и сега стаята тънеше в мрак. Отвори гардероба. Празните закачалки приличаха на изоставени. Щателно прегледа и чекмеджетата на писалището. Влезе в банята и събра тоалетните си принадлежности, които беше използвала сутринта, прибра ги в пластмасова пътна чантичка с цип, след това провери дали не е останало нещо в аптечката и се върна в спалнята.

Сложи чантичката с тоалетите принадлежности в куфара си, който лежеше отворен върху леглото, и го затвори точно когато Дъч влезе в стаята.

Без всякакви предисловия той рече:

— Ако не беше случилото се с Ейми, все още щяхме да сме женени.

Лили сведе поглед и бавно поклати глава.

— Дъч, моля те, нека не…

— Ако не беше това, щяхме да останем заедно завинаги.

— Не можем да го знаем.

— Аз го знам. — Пресегна се да я хване за ръцете. Те бяха студени в горещите му длани. — Поемам цялата отговорност за всичко. Провалът ни беше по моя вина. Ако бях уредил нещата по друг начин, ти нямаше да ме напуснеш. Сега го разбирам, Лили. Признавам грешките, които допуснах, а те бяха огромни. Глупави. Признавам го. Но, моля те, дай ми още една възможност. Моля те.

— Никога няма да е както преди, Дъч. Ние не сме същите, каквито бяхме, когато се запознахме. Толкова ли не разбираш? Никой не може да промени станалото. Но то промени нас.

Той се възползва от случая.

— Права си. Хората се променят. И аз се промених след развода. След като се преместих тук и започнах тази работа. Това ми се отрази добре, Лили. Осъзнах, че Клири е съвсем различен от Атланта, но тук имах върху какво да градя солидна основа. Това е моят дом, хората тук познават и мен, и близките ми. Харесват ме. Уважават ме.

— Това е прекрасно, Дъч. Искам да успееш тук. Искам го от цялото си сърце.

Тя наистина искаше той да успее, не само заради себе си, но и заради нея. Докато Дъч не възстановеше името си на добър полицай, особено в собственото си съзнание, тя никога нямаше да бъде напълно свободна от него. Той щеше да остане зависим от нея за собственото си самоуважение, докато отново не добиеше увереност в работата и себе си. Малката община Клири му предоставяше тази възможност. Тя се молеше всичко да се уреди добре.

— На кариерата ми, на живота ми — продължи той разгорещено — беше дадено ново начало. Но това няма да значи нищо, ако ти не си част от него.

Преди тя да успее да го възпре, той обгърна ръце около нея и я притисна плътно до себе си. Заговори бързо в ухото й.

— Кажи, че ще ми дадеш още една възможност. — Опита се да я целуне, но тя извърна лице.

— Дъч, пусни ме.

— Помниш ли колко ни беше хубаво заедно? Ако престанеш да се отбраняваш, ще се върнем право там, откъдето тръгнахме. Можем да забравим всичко лошо и да се върнем на пътя, по който вървяхме. Не можехме да си пуснем ръцете един от друг, помниш ли? — Той пак понечи да я целуне и този път остърга настоятелно устни в нейните.

— Престани! — Тя го отблъсна от себе си.

Той отстъпи крачка назад. Дишаше тежко.

— Продължаваш да не ми разрешаваш да те докосвам. Тя скръсти ръце, после ги обви около раменете си.

— Вече не си ми съпруг.

— Никога няма да ми простиш, нали? — извика той гневно. — Използва случилото се с Ейми като извинение, за да се разведеш, но то няма нищо общо, нали?

— Върви си, Дъч, тръгвай, преди да…

— Преди да съм загубил контрол ли? — изхили се той презрително.

— Преди да си се унижил.

Тя издържа на злобния му поглед. После, завъртайки се бързо на пети, той излетя от стаята. Взе плика от масичката за кафе, после палтото и шапката си от закачалката до вратата. Без да губи време да се облича, затръшна вратата толкова силно след себе си, че прозорците издрънчаха. След секунди тя чу шума от мотора на неговото „Бронко“ и хрущенето на чакъла под огромните му гуми.

Отпусна се в края на леглото и захлупи лицето си с ръце. Те все още бяха студени и треперещи. Сега, когато всичко това свърши, осъзна, че не само е гневна и отвратена, но и изплашена.

Този Дъч с избухливия нрав не беше обезоръжаващият мъж, за когото се беше омъжила. Независимо от заявленията му, че е сложил ново начало, той изглеждаше отчаян. Това отчаяние премина в поредица от плашещи, променливи настроения.

Почти се засрами от облекчението, което я заля при мисълта, че повече няма да го види. Най-накрая всичко свърши. Дъч Бъртън бе излязъл от живота й.

Изтощена от препирнята, тя се излегна по гръб на леглото и сложи ръка върху очите си.

* * *

Събуди я звукът от топчетата суграшица, удрящи се в ламаринения покрив.

Срещите с Дъч винаги я изтощаваха. Напрегнатите разговори, които провеждаха през последната седмица, докато тя беше в Клири, за да приключи с продажбата на хижата, сигурно бяха си взели от нея по-голям дан, отколкото предполагаше. След тази последна среща тялото й благосклонно бе позволило на съзнанието й да се затвори за известно време и да поспи.

Тя седна на леглото и разтърка ръце, за да ги стопли. В спалнята на хижата беше станало вече тъмно, толкова тъмно, че не можеше да види колко е часът. Стана, доближи се до прозореца и дръпна края на пердето. Отвън влезе слаба светлина, но достатъчна да погледне часовника си.

Изненада я часът. Беше спала дълбоко, без да сънува, но всъщност недълго. Поради тъмнината очакваше да е много по-късно. Преждевременната и неземна тъмнина се дължеше на ниските облаци, обгърнали планината.

Сега земята беше покрита с матов слой суграшица. Тя продължаваше да вали заедно с леден дъжд и, както се бяха изразили метеоролозите, със снежни зрънца, мънички люспи, които изглеждаха по-заплашително от техните дантелени братовчеди. Три клона бяха вече обгърнати в тръби от лед, които ставаха все по-дебели. Силен вятър се блъскаше в стъклата на прозорците.

Беше лекомислено от нейна страна, че си позволи да заспи. Грешката щеше да й струва мъчително пътуване надолу по планинския път. Дори когато стигнеше до Клири, атмосферните условия вероятно щяха да се окажат фактор по време на дългия й път до Атланта. Беше вече приключила с работата си тук и нямаше търпение да се завърне у дома, към всекидневието си, да продължи живота си. Кабинетът й щеше да се е задръстил с остаряла документация, имейли и проекти, очакващи незабавното й внимание. Но вместо да се плаши, тя очакваше с нетърпение да се залови с предстоящите си задачи.

Освен че вече чувстваше носталгия по работата си, тя беше готова да напусне родния град на Дъч. Обожаваше атмосферата на Клири и красивата планинска местност наоколо. Но хората тук познаваха Дъч и семейството му от поколения. Докато тя беше негова съпруга, те я посрещаха и приемаха сърдечно. Но сега, след като се разведе с него, местните жители видимо охладняха към нея.

Като се имаше предвид враждебността, с която Дъч си тръгна от хижата, за нея щеше да е облекчение да напусне неговата територия.

Побърза да занесе куфара си в предната стая и го остави до вратата. После огледа за последно хижата, за да провери дали е изключила всичко, да не би да е останало нещо неприбрано.

Доволна, че всичко е наред, тя облече палтото и ръкавиците си и отвори входната врата. Вятърът нахлу със сила, която спря дъха й. Още щом стъпи на верандата, ледените топчета се забиха в лицето й. Имаше нужда да предпази очите си, но за слънчеви очила беше прекалено тъмно. Тя примижа срещу суграшицата, занесе куфара си до колата и го остави на задната седалка.

Бързо се върна в хижата, за да използва инхалатора си. Вдишването на студен въздух можеше да предизвика пристъп на астма. Инхалаторът щеше да я предпази от това. После, без да отделя повече време за един последен, носталгичен поглед наоколо, тя затвори и заключи входната врата.

В колата беше студено като в хладилник. Тя запали мотора, но трябваше да изчака отоплителят да стопи леда, напластен върху цялото предно стъкло, за да може да потегли. Загърна по-плътно палтото около себе си, зарови носа и устата си в яката и се съсредоточи върху необходимостта да диша равномерно. Зъбите й загракаха, тя не можеше да овладее треперенето си.

Накрая отоплителят на предното стъкло се загря достатъчно и ледът се превърна в каша, която чистачките вече можеха да отстранят. Не бяха обаче в състояние да насмогнат на атаката от ледени кристалчета. Видимостта й беше силно намалена и нямаше да се подобри, докато не стигнеше по-ниските възвишения. Не й оставаше друго, освен да потегли надолу по виещия се Маунтин Лоръл Роуд.

Познаваше пътя, но не беше карала по него при такива условия. Наведе се над кормилото и се взря през заскреженото предно стъкло, напрягайки очи да вижда отвъд емблемата на фирмата върху капака.

По зигзагообразния път тя се придържаше плътно до десния банкет и каменния насип на стръмното шосе — знаеше, че от другата страна беше стръмна пропаст. Улови се, че е затаила дъх от острите завои.

Пръстите в ръкавиците й бяха вкочанени от студ, но дланите й, обгърнали кормилото, се потяха. От напрежение мускулите на раменете и врата й пареха. Тревожното й дишане ставаше все по-неравномерно.

С надеждата да увеличи видимостта си, тя избърса с ръкава на палтото си предното стъкло, но в резултат получи само по-ясна гледка на вихъра от суграшица.

И точно тогава от гористата дига на пътя, точно пред нея, изведнъж изскочи фигура на човек.

Тя инстинктивно натисна педала за спирачката, спомняйки си твърде късно, че това е най-погрешното нещо, което може да направи върху заледен път. Колата забоксува. Една осветена от фаровете фигура отскочи назад, опитвайки се да се отстрани от пътя й. Колелата блокираха, колата се плъзна покрай мъжа, задницата й силно занесе. Лили почувства удар в задната броня и осъзна, че го е блъснала.

Това беше последната й ужасна мисъл, преди колата да се забие в едно дърво.