Сандра Браун
Буря (15)

Глава 15

Обикновено Линда Уекслър се явяваше на работа в магазина на Рит точно в шест часа, за да започне да прави кафе и да се подготвя за отварянето в седем за редовните посетители, които идваха всяка сутрин, нетърпеливи за овесена каша и пържена шунка.

Тази сутрин тя нямаше да успее. Обади се по телефона рано сутринта, за да предупреди Уилям, че у тях е като в Сибир.

— И продължава да вали силно. Докато камионът с пясък не мине по тия малки улички, не мога да мръдна.

Уилям съобщи това на Мерилий, която се опита да го разубеди да не излиза от къщи и да не отваря магазина.

— Кой ще тръгне да идва в магазина в такава сутрин? Изчакай поне няколко часа, докато опесъчат пътищата.

Той обаче упорито настоя да отвори навреме.

— Вече изринах снега от алеята за коли. Освен това клиентите ми разчитат на мен.

Навесът беше опазил колите им от затрупване. През кухненския прозорец тя видя как брат й се качи в колата си, завъртя ключа за запалването и вдигна палци към нея, когато двигателят забоботи. Той внимателно излезе на заден ход и се загуби от поглед.

Макар да се беше опитала да го склони да не излиза, тя се зарадва, че остана сама в къщата. Да има цял ден само за себе си, я караше да се чувства невероятно безгрижна и свободна. Върна се в стаята си, свали халата и се пъхна в топлото легло, за да се отдаде на еротичните спомени, оставени от нея и любовника й снощи.

Той никога не оставаше до сутринта, разбира се, но и никога не си тръгваше веднага след като свършеха да се любят. За кратко оставаха да лежат един до друг в безнравствено бездействие. С допрени глави шепнеха на поетичен или на уличен език, фантазираха неща, които биха скандализирали и най-отраканите влюбени. Често приключваха, като претворяваха в действие вербалната си игра.

Тя не му отказваше нищо. Предоставяше му пълен достъп до тялото й. Преди него сексуалността й беше неизследвана пустош. На първата им среща тя без свян и сдържаност го беше приканила не само да я проучи, но и да я разработи.

Подготовката за първата им среща ставаше постепенно. Двамата се познаваха от години, но в един момент отношението им един към друг изведнъж се промени. Започнаха да се гледат с други очи. Всеки беше неуверен дали новият поглед към другия е реципрочен, затова привличането им един към друг ставаше предпазливо, докато сексуалният интерес не взе мълчаливо връх.

Щом това се случи, те започнаха да си намират причини да пресичат пътищата си. Разговорите им бяха подправени с намеци, макар за всеки страничен човек да звучаха невинно. Срещнеха ли очи, дори на обществено място, те си предаваха неизречено желание, което, както по-късно споделяха един пред друг, ги караше да се изчервяват и да проявяват слабост.

И така, една вечер получиха онова, за което бяха копнели — време насаме. Уилям се беше качил на планината във връзка с един стар имот, затова не се налагаше Мерилий да бърза да се прибира веднага след училище. Предпочете да остане в класната стая, за да прегледа писмените работи, отколкото да ги мъкне със себе си вкъщи.

Той беше забелязал, че колата й е на паркинга и влезе в сградата под претекст, че търси някого.

Появи се на прага на отворената й класна стая и я стресна, понеже тя смяташе, че е сама в училището. Подхванаха съвсем обикновен разговор. Каза й кого търси и я попита дали не го е виждала. И двамата знаеха, че това е измислена постановка.

Той се застоя. Тя взе телбода от бюрото си и започна да го изучава, сякаш бе някакво ново и неразбираемо изобретение, после го остави обратно на мястото му. Той свали якето си и го метна върху ръката си. Тя се заигра с перлената си обеца. Размениха си празни приказки. Скоро нямаше вече какво да си кажат, което да не е изтъркано. Той обаче не си тръгваше. Задържа поглед върху нея с копнеж, очаквайки да получи сигнал, за да действа според физическото привличане, което всеки чувстваше в присъствието на другия.

Накрая остави инициативата в нейни ръце. Той не разполагаше със свободата да си има любовница. Мерилий го знаеше, приемаше го и не обръщаше внимание на този факт. Като никога в живота си щеше да бъде егоистка и да граби всичко, което поиска, без да се съобразява с нечие друго мнение. Да вървят по дяволите последствията!

И тя направи най-дръзкото нещо в живота си — попита го дали би я придружил до склада, за да вземе един кашон с книги и да го донесе в класната стая.

— Следващата седмица в клас ще четем „Айвънхоу“ — поясни тя в краткото време, докато вървяха по безлюдния коридор и стъпките им отекваха в металните шкафчета покрай стената. Тя застана с лице към него, с отпуснати до тялото си ръце и зачака. Беше довела нещата дотук. За следващата стъпка беше негов ред.

Той се забави може би три секунди, преди да я притегли към себе си и да я целуне с отприщен плам. Стисна я по задните части. Замилва гърдите й. Свали ластичето от косата й, после хвана един кичур и го завъртя между пръстите си.

Мерилий само беше чела отделни разкази за такава буйна страст и не вярваше, че тя самата може да стане обект на нея.

Той плъзна ръка под пуловера й, но тя направи нещо по-добро — съблече го през глава и свали сутиена си, разкривайки за първи път гърдите си пред мъж. После вдигна полата си, свали чорапите и пликчетата си и подканващо подпря ханш на една купчина от книги.

— Прави с мен всичко, което си си представял или роди въображението ти — прошепна тя. — Искам да гледам как набъбваш. Пипай ме до насита.

Той плъзна ръце нагоре към бедрата й. Тя вече беше мокра. Когато пръстите му навлязоха в нея, тя отметна глава назад.

— Прави всичко, каквото искаш. Всичко.

Очите му блестяха от похот, но когато се разкопча и си сложи презерватив, не загуби присъствие на духа и я попита дали е девствена. Каза му за единственото си преживяване — през последната година в колежа. Със състудент по философия. Случило се само веднъж, без подготвителни разговори, освен една суха целувка.

— Предната седалка на колата не спомага много за задоволително чукане.

Госпожица Мерилий Рит беше последният човек на земята, от когото беше очаквал да използва тази дума. Чувайки го от строго свитите й устни, се възбуди дотолкова, че не можеше да се въздържа. Това прочисти съвестта му от всякакви опасения. Облада я бързо и необуздано и свърши преди нея.

Отдръпвайки се, я попита:

— Ти не свърши, нали?

— Няма значение.

— Има, и още как!

И използва пръстите си.

След това тя така трепереше, че й беше трудно да се облече. Той й помогна. Смяха се на неговата непохватност с дрехите й, последваха въздишки, когато той се спря, за да я погали, размениха си шеговити възражения срещу похотливите му подмятания. Той й помогна да обуе пликчетата си, после започна да я гали по влажната материя, докато тя не се изпразни отново, сграбчила раменете му и борейки се да си поеме въздух с лице в гърдите му.

Въздухът в склада беше станал гъст и наситен с мускус. Когато си тръгваха, Мерилий се запита дали следващия, който ще отключи тази врата, няма да усети мириса на секс. Надяваше се да го усети. Порочната мисъл я накара да се усмихне.

Потайната атмосфера на склада подсили възбудата на първата им среща, но от практическа гледна точка те не можеха да продължат да я използват. Не само поради големия риск някой да ги завари там, но в романтичен план от стаята имаше още много да се желае.

— От северната страна на стаята ми прозорците са френски — каза му тя. — Всяка нощ ще ги оставям отключени за теб. Идвай, когато можеш.

Когато постави под въпрос плана й, тя пропъди страховете му, че Уилям може да ги разкрие.

— Той си ляга рано и не излиза от стаята си до сутринта.

При първото му промъкване в дома й двамата бяха единодушни, че да лежат в легло напълно голи си струваше всякакъв риск. С думи, които я караха да се изчервява, той възхваляваше всяка част от тялото й. Тя пък го удивляваше с безсрамното си любопитство към неговото.

— Моят красив любовник — прошепна тя сега, повтаряйки каквото му беше казала снощи, когато той пъхна пениса си между краката й. Това му харесваше. Харесваше му, когато тя затвореше уста точно около връхчето, което беше гладко и твърдо като слива.

Телефонът иззвъня и разби прекрасния й спомен.

Обръщайки се на едната си страна, тя погледна изписания върху екрана телефонен номер. Уилям, от дрогерията. Ако не отговореше, можеше да се извини, че е била под душа. Но ако той действително имаше нужда от помощта й, тя нямаше да си прости, че не му е отговорила само защото й се е искало да помечтае с отворени очи за тайния си любовник. Вината надделя.

* * *

— Какво има, Уилям?

Гласът на Мерилий прозвуча уморен, но и с раздразнено любопитство. Дали се беше върнала в леглото, след като той излезе сутринта, питаше се Уилям. Вероятно. Тя не беше спала много снощи. Е, добре, такава е цената на страстта. Така й се пада, ако няма да се мотае цял ден в бездействие, както очевидно е смятала.

В действителност тя заслужаваше възхищение за издържливостта си. Чудно му беше, че сестра му можеше да пълзи след един от техните маратони на разврата. Жилавостта на нейния любовник също беше забележителна.

Той често се изкушаваше да устрои засада на единия или на двамата с разкритието му за незаконната им връзка. В действителност облизваше устни в очакване на момента, когато щеше да им каже, че знае за страстните срещи в будоара на сестра си. Щяха да го зяпнат от ужас, съзнавайки, че бъдещето им ще зависи от неговата прищявка.

Ах, какъв триумфален момент щеше да бъде това! Разбира се, половината от удоволствието беше в това, че знаеше, че такъв момент щеше неизбежно да настъпи, затова нямаше нужда да бърза. Щеше да разбере кога ще е точният момент и дойдеше ли това време, щеше да щракне капана. Междувременно нека да си тънат в самодоволство.

Трудно беше да потисне усмивката в гласа си.

— Мерилий, трябваш ми веднага в магазина.

— Защо? Какво се е случило?

— Нищо лошо не се е случило. Имам клиенти. Важни клиенти — добави той с по-тих глас. — Двама агенти от ФБР. Чакаха в колата си, когато дойдох. Имат среща с Дъч във връзка с изчезването на дъщерята на семейство Гън. Трябва да им предложа закуска, а знаеш, че Линда я няма.

— Аз не знам как да използвам печката.

— Толкова ли е трудно? Ще разбереш. Не се туткай. Идвай тук веднага. Обадих се на Уес…

— Защо на Уес?

— Ами сметнах за нужно, че той, като председател на градския съвет, е редно да знае за това. Както и да е, той вече тръгна за насам. Кога най-скоро можеш да дойдеш?

— До десетина минути.

Уилям затвори, хилейки се и сумтейки самодоволно.

* * *

Камбанката над вратата издрънча и Дъч влезе в дрогерията. Самият звук го наежи.

Стиснал силно Кал Хокинс за лакътя, Дъч почти го довлече до плота за обяд и безцеремонно го насади върху високото столче, надявайки се рязкото движение да изтръгне кретена от съненото му състояние.

— Направи му кафе, моля те — заръча той на Уилям Рит, чиято весела усмивка беше не по-малко дразнеща от камбанката над вратата. — Черно и силно. И за мен същото.

— Веднага — и Рит посочи гъргорещата кафе машина.

Не се изненада, че Хокинс не беше станал и не умираше от желание да излиза, когато Дъч отиде в разнебитената му къща. Хокинс не отвори на почукването, затова Дъч влезе направо. Мястото до такава степен беше задръстено от боклуци, че криеше риск от пожар. Вонеше на запушена канализация и вкиснало мляко. Завари Хокинс да спи напълно облечен на леглото.

Докато минаваха през града, започна да втълпява на Хокинс колко жизненоважно е да се вземе в ръце и да закара камиона си с пясък на планината. Въпреки че Хокинс на всичко отговаряше с кимане или сумтене, Дъч не беше убеден, че мъжът е напълно на себе си.

И не му стига това, ами трябваше да прави мили очи и на шибаните агенти от ФБР. Това никога не му е било от любимите неща, а сега щеше да му е още по-досадно, особено след снощи.

След като остави Уес у тях, той не отиде направо в управлението. Отби се там много по-късно и докато разменяше поздрави, диспечерът му връчи десетки листчета със съобщения.

Всички се отнасяха до оплаквания, за които не можеше да направи нищо, докато времето не се оправи: фонтанът пред банката бил замръзнал, била изчезнала млекодайна крава, един голям клон се отчупил под тежестта на леда и снега, паднал върху външната нагревателна тръба и счупила капака.

И това трябваше да е негов проблем? Защо?

Беше се обаждала и госпожа Крамър, която имаше повече пари от Бог от акции в „Кока кола“, които прапрадядо й купил евтино. Но едва ли имаше по-стисната и по-алчна твар от нея. Съобщаваше какво видяла в предния си двор. Дъч препрочете съобщението, написано от диспечера.

— За Скот Х. ли става дума?

— Да. Синът на Хамър. Госпожата твърди, че той минал през предния й двор. За нещо недобро, ако сме я били питали.

— Само че аз не я питам — измърмори Дъч — и освен това тя халюцинира. По това време бях у Хамърови. Скот си беше в стаята и беше надул стереото докрай. Да не говорим, че Уес не му дава да излиза в нощи като тази.

Диспечерът сви едрите си рамене, без да откъсва поглед от филма с Джон Уейн, който гледаше по черно-бял телевизор.

— Какво очакваш от една смахната, чието хоби е да се рови в кофите за боклук?

Госпожа Крамър беше известна с това, че си слагаше домакински ръкавици и щом се мръкнеше, тръгваше да тършува в боклукчийските кофи. Върви, че й вярвай!

Дъч смачка листчето на топка и го хвърли в препълненото кошче за боклук. Останалите пъхна в джоба на ризата си, за да ги прегледа по-късно, но едва след като свали благополучно Лили от Клири Пик. Единствено това го интересуваше тази сутрин — да накара Кал Хокинс да се качи с камиона си за пясък на върха на планината и да я спаси.

Вярно, все още валеше сняг. Вярно, под снега имаше леден пласт, дебел повече от два сантиметра. Това бяха възраженията, които Хокинс беше достатъчно трезвен, за да повдигне, и които бяха съществени. Но сега нямаше да е толкова трудно, както миналата нощ, когато тъмнината работеше против тях. На това наблягаше Дъч.

Поглеждайки отражението в огледалото зад щанда за напитки и закуски, той видя това, което и агентите от ФБР щяха да видят — неудачник, съсипан човек. Беше подремнал на стола зад бюрото си до зори, като сънят му често биваше прекъсван от обезпокояващи мисли за Лили и въпроси какво ли прави във всеки даден момент. Какво ли правеше и Бен Тиърни. Какво правеха двамата заедно там?

Преди да тръгне от управлението, той се изми и избръсна в тоалетната, като използва тъпа самобръсначка, калъп сапун и хладка вода. Ако беше научил по-рано, че ще бъде подложен на критична проверка от страна на ФБР, щеше да се прибере вкъщи, да си вземе душ и да се преоблече в чиста униформа.

Вече нямаше кой да му помогне за това.

— Кога ще стане кафето? — попита той Рит.

— След минутка-две. Ще ти го донеса, когато е готово.

Като се чудеше как да забави срещата, Дъч обърна глава към сепарето, където двамата агенти чакаха като лешояди над умиращо животно. По-възрастният подчертано погледна часовника си.

Задник, помисли си Дъч. Те да не си мислят, че той е непрекъснато на тяхно подчинение? Явно обаче, че така мислеха, ако се съдеше по начина, по който определиха тази среща, без никакво предупреждение.

Той тъкмо излизаше от дома на Хокинс, когато Харис му се обади. Младият полицай звучеше задъхан и говореше объркано от вълнение, но накрая Дъч успя да разбере съобщението — да се срещне с тия тъпаци в дрогерията.

— След половин час — беше добавил той.

— Кой го каза? Агент Уайз ли?

— Не, по-възрастният. Представи се като отговорен специален агент.

Шибани баровци.

— Къде се натъкна на тях?

— Ъъъ… не мога да кажа. Той ме предупреди да не споменавам имена по радиото.

— Защо иска да ме види?

— И това не мога да кажа по радиото.

Дъч изруга под сурдинка. Какво му става на Харис, дявол да го вземе? Да не са го омагьосали?

— Добре, ако са в магазина като отида там, хубаво. Ако ли не, няма да вися и да ги чакам.

— Не мисля, че е желателно да разгневявате този човек, сър.

Дъч мразеше да предизвикват авторитета му, особено офицери от неговия личен състав.

— Не мисля, че е желателно и той да ме разгневява.

— Не, сър. Но този шеф ми каза, че е важно да се срещнете още тази сутрин. И начинът, по който го каза, ами… нещо от рода, че много ще се нервира, ако не отидете. Това е мое мнение, сър.

Сега, когато Дъч видя лично отговорния специален агент, се съгласи с мнението на Харис. Още от първия поглед го определи като безскрупулен тип. Беше имал голям опит с такива задници като него в полицейското управление в Атланта. Мигом изпита неприязън към него.

Без да бърза, се запъти към сепарето и се настани на мястото срещу тях.

— Добрутро.

Уайз ги представи един на друг.

— Полицейски началник Дъч Бъртън, това е отговорен специален агент Кент Бегли.

Пролича си, че Бегли е кибритлия и безцеремонен още когато изрече „Бъртън“, докато се ръкуваха над масата. Единствено това разкриваше какво е отношението му към Дъч. Бегли пренебрегна високото му положение дори преди да са се поздравили. В съзнанието на отговорния специален агент това беше формалност, протокол, който трябваше да се спази, преди общуването с тъпото местно ченге.

Тия федерални кучи синове твърдяха, че нямали такова отношение към местните пазители на закона. Че политиката на Бюрото била те да изразяват най-голямо уважение към всеки, който носи полицейска значка. Глупости!

— Извиняваме се, че ви повикахме спешно — заговори Уайз.

Уайз беше представен на Дъч скоро след като последният се премести отново в Клири и прие поста началник. Когато се ръкуваха за първи път, Уайз беше казал колко му олекнало, че човек с опит щял да поеме случаите с изчезналите хора. Дъч обаче разпознаваше добрите обноски. Уайз само го четкаше и правеше политика.

Рит поднесе трите чаши кафе. Дъч отпи глътка, преди да попита:

— Кое е толкова спешно?

— Имате предвид, освен изчезналите жени? — погледна го Бегли.

Той беше като груба шкурка, която стържеше по възпалените нервни окончания на Дъч. На Дъч му се искаше да му забие един. Вместо това заби поглед в очите на старшия агент и всеки от двамата предаде ненавистта си на другия.

Уайз се изкашля леко и повдигна очилата си.

— Сър, сигурен съм, че началник Бъртън не искаше да омаловажи важността на случая с изчезналите лица.

— Времето временно отложи разследването ми.

— Което е стигнало докъде? — поинтересува се Бегли.

Дипломатът Уайз побърза да коригира въпроса на Бегли.

— Може би ще ни кажете нещо ново по разследването, началник Бъртън.

Търпението на Дъч се изчерпваше, но той знаеше, че колкото по-бързо отговори на въпросите им, толкова по-бързо ще се отърве от тях.

— Веднага след като научих за изчезването на Милисънт Гън, наредих на всеки свободен човек — от моето управление, от щатската полиция, шерифството, както и голям брой доброволци — да претърсят района… Тукашният терен обаче не позволява бърза работа, особено след като наредих да не се оставя и камък необърнат. Вчера, когато бурята се разрази, бях принуден да преустановя претърсването. Ние сме с вързани ръце, докато времето е такова. А да не ви казвам какво ще стане с уликите.

Когато посочи към предната част на сградата, той видя Уес Хамър и Мерилий Рит, които се зададоха от различни посоки и стигнаха едновременно до входа. Уес й отвори вратата и бързо я последва.

Уес свали шапката и ръкавиците си. Мерилий също свали такето си. Върхът на носа й беше червен, но на Дъч му направи впечатление колко хубава и въодушевена изглеждаше тя тази сутрин.

Уилям я повика и тя забърза към него зад щанда за напитки и закуски. Уес погледна към сепарета, където седяха Дъч и федералните. Не изглеждаше изненадан да го види с тях. Рит, като самовъзложил си ролята на градския клюкар, вероятно се беше обадил на Уес, за да го уведоми за тази среща.

Снощи Дъч и Уес си бяха разменили остри думи и се разделиха сърдити един на друг. След подмятането на Дъч за Уес и жените, Уес бе отворил пътническата врата на колата му и беше слязъл с думите:

— Не е редно да си позволяваш да ме вбесяваш, Дъч. Не и когато съм може би единственият ти останал приятел и съюзник. — Затръшна вратата и бързо изчезна от поглед сред снежната вихрушка.

Сега двамата се поздравиха само с кимване, след което Дъч върна вниманието си към Уайз и Бегли.

— Снощи разговарях с господин и госпожа Гън — продължи той. Не им каза, че родителите на Милисънт го бяха потърсили, а не той — тях. Беше доволен, че поне това можеше да докладва. Така създаваше впечатление, че той дърпа конците на случая, че е активен.

— Уведомих ги за последната проверка на хората, с които Милисънт се е виждала в деня на изчезването й. Съставили сме изчерпателен списък, но не можахме да разпитаме всички преди разразяването на бурята. Управлението е малко и имам ограничен личен състав. А и бюджетът ми не е достатъчен. — Тъй като извиненията му започнаха да звучат като оплакване, той млъкна и отпи нова глътка кафе.

Погледът му се отмести към щанда за напитки и закуски. Хокинс седеше с приведени рамене и държеше чашата с кафе между дланите си, сякаш да не се вижда, че треперят. Уес, заобиколен от Рит и Мерилий, говореше тихо, но беше приковал вниманието им към себе си. Дъч се запита какво ли чак толкова завладяващо им разправяше.

Но си имаше друга работа и затова се обърна с въпрос към Уайз:

— Научихте ли нещо, след като прочетохте дневника на Милисънт?

Нека и те да поделят горещия стол, помисли си той. И те разследват случая като него. При всичките ресурси, с които разполагаха, също нямаха успех досега.

— Едно-две неща привлякоха любопитството ми — отвърна Уайз. Той изсипа в кафето си ново пакетче подсладител и разсеяно започна да го бърка. — Работата е там, че са незначителни засега, докато все още се смята за изчезнала.

— Незначителни? — намръщи се Дъч. — Ако бяха незначителни, вие нямаше да сте тук. Или поне отговорен специален агент Бегли нямаше да е тук. Какво привлече любопитството ви?

Уайз стрелна с поглед Бегли, който продължи да гледа втренчено и безмълвно Дъч. Уайз прочисти гърлото си и погледна отново Дъч през големите си очила.

— Познавате ли мъж на име Бен Тиърни?

* * *

Тиърни се стресна и се събуди.

За една секунда заспиваше дълбоко, без да сънува. В следващата се ококорваше и сетивата му реагираха така, сякаш някой го беше сръгал с остен.

Инстинктивно отметна одеялата и седна. Остра болка го нападна и той изохка, а очите му се насълзиха. Зави му се свят. Остана неподвижен и задиша леко и повърхностно, докато болката утихна до поносима, после предпазливо смъкна краката си на пода и стана.

Лили я нямаше в леглото, вероятно беше в банята.

Въпреки че в стаята беше тъмно, разбра, че сигурно е призори. Натисна копчето на настолната лампа върху страничната масичка и тя светна. Във вилата все още имаше ток. Но беше толкова студено, че той потрепери. Очевидно газта беше свършила през нощта. Първата му работа за деня беше да накладе огън.

Друг път щеше да го направи незабавно. Тази сутрин обаче дори стоенето в изправено положение се оказваше непосилна задача. Мускулите го боляха, ставите му бяха схванати от това, че беше спал цяла нощ в едно и също положение — диванът не позволяваше друго. Дори разширяването на гръдния му кош при дишане беше болезнено.

Повдигна палтото и пуловера и огледа торса си. Цялата му лява страна имаше морав цвят. Внимателно опипа всяко ребро. Не вярваше да има счупено, но не можеше да се закълне в това. Едва ли щяха да болят повече, ако имаше счупени.

Раната на главата му беше оставила кървави петна върху възглавницата, но не бяха много. Вече не чувстваше пронизителни болки в черепа, само тъпо главоболие и замайване от време на време, което можеше да контролира, ако не правеше резки движения.

Освен това вече не му се повдигаше както снощи. Дори беше гладен — положителен знак. Мисълта за кафе напълни устата му със слюнка. Ще разпредели водата за пиене така, че да отдели по една чаша за кафе за двамата.

Погледна към затворената врата на спалнята. Лили доста се бе застояла в банята, а там трябва да беше по-студено оттук. Какво правеше, та се бавеше чак толкова?

Ужасно щеше да е, ако бъдеше заловен с нея в тази вила! Ужасно!

Надигна се от дивана и закуцука към прозореца. Все още духаше вятър, макар и не толкова силно като снощи. Това бе единственото подобрение на времето. Снегът продължаваше да вали толкова обилно, че се натрупваше и върху отвесни повърхности. Дебелината на снежната покривка стигаше най-малко до колене, предположи той. Днес нямаше как да слязат от планината. Никак не му се разкарваше до бараката, но друго по-добро нямаше. Щяха да са им нужни още дърва.

Пусна пердето, приближи се до вратата на спалнята и почука тихичко.

— Лили? — Допря ухо до вратата и се ослуша, но не долови никакъв звук или движение.

Нещо не беше наред.

Не само го почувства, просто го знаеше. Знаеше го със същата сигурност, с която знаеше, че краката му са ледени и че главата започна да го боли отново, вероятно поради покачване на кръвното му.

Пак почука и този път извика по-силно:

— Лили? — Бутна вратата и надникна вътре. Лили я нямаше в спалнята. Вратата на банята беше затворена.

— Лили? — И понеже не получи отговор, отвори и тази врата.

Банята беше празна.

Изплашен, той се завъртя на пети и замръзна на място — Лили стоеше зад вратата, където вероятно се криеше от него.

Мамка му!

Съдържанието на раницата му лежеше разхвърляно на пода в краката й.

А от ръцете й, насочени право в него, стърчеше неговият пистолет.