Кат Мартин
Откупът (24)

Епилог

Замъка „Фелън“, Англия 25 октомври 1809 г.

Алекса усети топлия му дъх върху тила си. Той захапа ухото й, после я обърна по гръб и я целуна по устните. Тя лежеше под копринената завивка на голямото им балдахинено легло и си почиваше, след като преди обед бе яздила до селото. През последните четири дни Деймиън бе в града по работа и сега се бе върнал.

Тя се усмихна.

— Добре дошъл у дома, скъпи.

Той отново я погледна, този път още по-страстно.

— Липсваше ми. Сега, когато съм тук, имам предвид едно много по-интересно посрещане.

Пръстът му се плъзна по извивката на гърдите й. Тя бе гола под завивката. Той разхлаби вратовръзката си и я свали. Изведнъж спря и я погледна загрижено.

— Е, ако не се чувстваш добре…

Алекса се усмихна.

— Напротив. Вече съм добре, щом си вкъщи.

Те се бяха върнали в Англия преди около два месеца, но едва от две седмици бяха в замъка. Само преди седмица Алекса бе разбрала, че носеше детето му в утробата си.

Деймиън се сгуши до нея.

— Да, обаче аз самият не се чувствам добре в момента, но скоро ще се оправя.

Алекса се засмя и той я целуна отново.

— Сигурна ли си, че не е опасно за бебето?

— Напълно.

Напоследък бе малко отпаднала, но засега не й се гадеше сутрин. Коремът й бе леко закръглен, но гърдите й бяха доста наедрели. При мисълта за Деймиън зърната й станаха корави и ясно очертани по гладката копринена завивка.

— Трябваше да те взема с мен.

Той разкопча ризата си, измъкна я от бричовете си и я съблече.

— Липсваше ми повече, отколкото можех да предположа — продължи той.

— Следващия път ще съм по-настоятелна.

— Следващия път няма да ти се налага.

Той се тревожеше за нея и за детето. Когато му съобщи радостната вест, Деймиън направо полудя от щастие.

Той я целуна още веднъж, после свали кожените си ботуши и събу бричовете.

„Той е толкова хубав — помисли си тя. — Така мъжествен, силен и страстен.“

Деймиън впи жадно устни в нейните, зарови пръсти в косата й, а после я разстла като ветрило по възглавницата. Отметна завивката и впери поглед в тялото й.

— Господи, колко си красива.

Скоро целувките му разпалиха и нейната страст. Тя изстена от удоволствие. Устните му бавно се спуснаха надолу и захапаха натежалата й гръд. Той леко дръпна зърното и започна нежно да го смуче. Горещи вълни обляха тялото й. Алекса се заизвива, докато той не хвана китките й и ги затисна от двете страни на възглавницата.

След още една пламенна целувка Деймиън се надвеси над нея, разтвори бедрата й с коляно и проникна в нея.

Алекса примря от удоволствие.

— Копнеех да те почувствам в себе си.

Той я целуна дълбоко и дълго, освободи китките й и тя обви ръце около врата му.

„Винаги ще бъде така“ — помисли си тя с благодарност. Той се нуждаеше от нея, както и тя от него.

— Алекса… — отрони той и зарови лице в косата й. Тялото му изтръпна.

След миг тя се надигна до върха, горе сред облаците, заслепена от слънчевата светлина. Вплете пръсти в косата му и извика името му. След миг Деймиън също достигна до екстаза.

Мили Боже! Алекса чувстваше, че това не бе единение само на телата им, но и на взаимната им любов, на дълбокото им уважение един към друг, на общата им вяра в Бога и в тяхното бъдеще.

Така, сгушени един до друг, те скоро заспаха. Не след дълго тя стана, изми се и започна да се облича за вечеря. Деймиън обу бричовете и ботушите си и тъкмо бе наметнал ризата си, когато прислужницата й Сара затропа по вратата.

— За Бога, Сара, какво има? — сопна й се Алекса.

— Брат ти, мила. Долу е. Ходи напред-назад и ругае. Направо е бесен. Едва го удържах да не дойде тук.

— Господи!

Тя наметна бързо кадифения си халат.

— Надявах се, че ще получи писмото ми веднага щом се върне в Лондон.

— Господарката Джо е с него… а също и малкият Андрю. Нейно благородие се опитва да вразуми съпруга си, ама той не й обръща никакво внимание. Само повтаря, че е дошъл за мъжа ти.

— О, Боже. Тъкмо от това се страхувах.

Деймиън се отправи към вратата, като закопчаваше ризата си.

— Брат ти има право да е ядосан. Надявам се да не ме застреля, преди да му обясня всичко.

Алекса го спря.

— Нека аз поговоря първа с него. Аз мога…

— Това е мое задължение. Аз трябва да оправя нещата.

— Но…

Деймиън я целуна, обърна се и тръгна по стълбите. Алекса бързо закопча халата си, хвърли един поглед на косата си и се втурна след него. Когато слезе в големия салон, нямаше и следа нито от Деймиън, нито от Рейни. Там бе само Джоселин, която се разхождаше тревожно напред-назад.

— Слава Богу — възкликна тя и двете се прегърнаха. — Добре ли си?

— Да. Те къде са?

В следващия миг се разнесе силен трясък.

— В кабинета — извикаха те в един глас.

— Но вратата е заключена — добави Джо.

— Горкият Деймиън! Надявам се, че Рейни няма да му стори нищо.

Тя погледна Джо, която нервно въртеше един кичур между пръстите си и явно не бе уверена в поведението на Рейни.

— Очевидно не сте получили писмото ми.

— Напротив. Получихме го. Господин Нелсън, адвокатът на Рейни най-подробно ни обясни какво се е случило, докато бяхме в Ямайка. Рейни се допита за подробностите и до генерал Стрикланд, а после се срещна и с генерал Фийлдхърст. Брат ти знае цялата злощастна история.

— И?

— Страхувам се, скъпа, че освен това знае, че си била ранена, както и че си прекарала близо месец в един бордей.

— О, не.

— Страхувам се, че Рейни не е добре разположен към съпруга ти в момента.

Последва още един по-слаб трясък.

— Изглежда, си права.

Алекса се запъти към кабинета и започна да тропа по вратата. За нейна изненада тя се отвори почти веднага.

Рейни се изправи пред нея със стиснати юмруци и намръщено лице. Една китайска ваза лежеше разбита на парчета в краката му, а един стол бе обърнат върху килима. Той премести погледа си от сестра си към бъркотията, която бе сътворил, и се усмихна.

— Съжалявам, сестричке. Исках това да сполети съпруга ти, но от разказа на Фийлдхърст разбрах, че достатъчно са го били.

Алекса се хвърли в прегръдките му.

— О, Рейни. Толкова се радвам, че си тук.

Тя погледна загриженото му лице и избухна в плач. Не това искаше. Чувстваше се като глупачка, но Рейни й бе като баща и след заминаването му тя бе преживяла твърде много.

— Знаех си, че ще се върнеш веднага щом разбереш — каза тя през сълзи. — Нямаше как да ти съобщя, когато замина за Ямайка — изхлипа тя и отстъпи, за да го погледне. — Съжалявам, че ти създадох толкова много проблеми.

Рейни я прегърна силно.

— Радвам се, че си жива и здрава.

— Вината не е само на Деймиън — рече тя по-спокойно и изтри сълзите си. — Когато открих, че има връзка с французите, отидох да се срещна с твоя приятел генерал Стрикланд. За нещастие той бе извън страната. Полковник Беуик… Е, това е друга история.

— Този гаден червей си подаде оставката благодарение на Фийлдхърст. Освен това си лекува счупената челюст благодарение на мен — каза брат й.

Деймиън се засмя. Той се приближи към Алекса и тя се отпусна в прегръдките му.

— Съжалявам, лорд Стоунлей, за всичко, което се случи. Сестра ви заслужава по-добър съпруг. Уверявам ви обаче, че няма да намерите друг на този свят, който да я обича повече от мен.

Рейни се изкашля.

— Е, да… в крайна сметка единствено това има значение. Добре дошъл в семейството, Фелън.

Брат й протегна ръка и Деймиън я стисна.

— Деймиън — поправи го той.

Рейни се усмихна.

— Време е и ти да ме наричаш Рейни.

Деймиън кимна. Алекса се надигна на пръсти и го целуна. Рейни дръпна Джо в прегръдките си и също я целуна.

— Има още нещо, — каза Алекса и лека руменина изби по бузите й. — Деймиън и аз… ще си имаме бебе.

— Алекса, това е чудесно — каза Джо и я прегърна.

Рейни се усмихна още по-щастливо.

— Честито, сестричке. След като изгладихме недоразуменията си с Фелън, едва ли мога да не съм щастлив. Най-сетне малкият Андрю ще има с кого да си играе… Всъщност ние с Джоселин също очакваме дете. — В очите му блесна бащинска гордост и обич.

Всички напуснаха кабинета щастливи. Алекса и Деймиън отидоха да се приготвят за вечеря. Той бързо се преоблече в изящния си черен фрак и гълъбовосиви бричове и слезе при гостите. Когато тя се присъедини към тях, Деймиън и Рейни си говореха за войната, а Джо си играеше с малкия Андрю.

— Нали помниш леля Алекс, Анди?

Детето се усмихна и я хвана за ръката.

— Разбира се, че ме помни.

Алекса го взе в скута си и започна леко да го люлее. Пълничкото дете само се усмихваше хитро, после хвана един кичур от косата й и нададе радостен вик.

— Така ти се пада — пошегува се брат й и взе Анди от нея. — Като малка все ме скубеше.

Деймиън се усмихна и сериозно заключи:

— Сега разбирам какво ме чака.

След като отведоха малкия горе, четиримата тръгнаха към трапезарията. В този момент Монти влезе в стаята.

— Извинете, сър.

— Какво има, Монти?

— Сестра ви, сър. Току-що пристигна.

— Мелиса? Какво, за Бога, търси тук?

Деймиън последва Монти към входната врата. В антрето беше тъмно и той изобщо не я бе усетил. Той се позабави известно време и Алекса започна да се притеснява дали отново не ги бе сполетяла някоя беда.

Точно в този миг Деймиън и Мелиса влязоха при тях. Той се извисяваше с цяла глава над сестра си и лицето му бе мрачно.

— Деймиън, какво става?

— Сестра ми иска да ти каже нещо, Алекса. Изминала е този дълъг път, за да дойде и да поговори с теб. Бих желал да я изслушаш. Бих помолил другите казаното да остане между нас.

— Разбира се — отвърна Рейни.

— За какво става въпрос, Мелиса? — попита Алекса с нарастваща тревога.

Девойката се поколеба известно време и след това заговори:

— Най-напред искам да кажа, че се радвам за вас двамата. Радвам се, че се върнахте живи и здрави в Англия. Вестниците ви наричат герои и аз се гордея с вас.

Алекса не каза нищо, но не можа да скрие изненадата си.

— Също така искам да ви поднеса извиненията си. — Мелиса Мелфорд потрепери от напрежение. Доста се бе променила след последната им среща. Изглеждаше по-зряла, по-мъдра и по-уверена в себе си. Беше поотслабнала и тялото й бе придобило по-женствени форми.

— Извинения? — повтори учудено Алекса. — Страхувам се, че не разбирам.

Мелиса нервно облиза устните си и ръцете й се разтрепериха още по-силно.

— Както може би си спомняш, при последната ни среща майка ми спомена, че е уволнила нашия възпитател Греъм Тайлър. Помня го още от малка.

— Да, да. Спомням си. Питър винаги ми разказваше за господин Тайлър с истинско възхищение.

— Той беше много мил и умен. Двамата с Питър бяха много близки. Тогава ми стана мъчно, че си отива, но аз не знаех… Нямах и най-бегла представа, че…

Алекса неволно пристъпи напред.

— Какво, Мелиса? Какво се опитваш да ни кажеш?

Девойката си пое дълбоко дъх и продължи:

— След като напусна Уейтли, господин Тайлър започна работа в семейство Клеърдън. Майка ми бе близка приятелка с тях. Тайната му била разкрита съвсем случайно. Ако лорд Клеърдън не се бил прибрал по-рано у дома… ако не се бил натъкнал на тях.

— Мелиса. За Бога, какво се е случило?

— Господин Тайлър бил заварен в доста неприлична поза с петнадесетгодишния син на лорд Клеърдън. Когато маркизът се изправил пред тях, Греъм се разплакал. После си признал, че се бил възползвал от младостта и наивността на момчето и… че се бил опитал да направи същото… с Питър.

Мелиса едва изрече последните думи и се хвърли в обятията на брат си, търсейки утеха.

— Всичко е наред, Лиса. Всичко свърши.

Тя обърна разплаканите си очи към Алекса.

— Питър бе съсипан, когато разбра, че те губи. Той потърси утеха от Греъм. Според Тайлър случилото се между тях било причина за самоубийството му. Ти не си виновна, Алекса. А аз бях толкова жестока към теб.

Те двете се прегърнаха. Деймиън стоеше навъсен до тях. Едва потискаше гнева си от току-що чутото, но в погледа му се четеше истинска обич и към двете.

— Какво стана с Тайлър? — попита най-сетне той.

— Лорд Клеърдън смята, че е напуснал страната.

— Дано да е така — закани се Деймиън.

В този миг Рейни се приближи към него и сложи ръка на рамото му.

— Забрави го, приятелю. И двамата разбрахме колко е висока цената на отмъщението. Брат ти е мъртъв, но имаш жена и семейство, за които трябва да помислиш.

Настъпи дълго и тягостно мълчание. Деймиън кимна и свитите му в юмруци ръце бавно се отпуснаха.

— Надявам се, че ще изгние в ада.

— Сигурен съм в това. Деймиън се обърна към сестра си.

— А майка? Тя как го прие?

— Знаеш я каква е. Сега мрази Греъм до дъното на душата си. Въпреки това за нищо на света не би признала, че е била несправедлива с Алекса. Поне не засега.

— Това няма значение — рече спокойно Деймиън и се усмихна. — Важното е, че ти дойде и ни каза истината. Това ти е струвало много, Лиса. Гордея се с теб.

— Аз също съм горда, че си мой брат… и съм щастлива, че Алекса е готова да ми прости.

— Естествено — намеси се Алекса. — Съжалявам за Питър, но се радвам, че най-сетне истината излезе наяве.

Остатъкът от вечерта премина тихо и спокойно. Всеки бе потънал в своите мисли. Не след дълго се качиха по стаите си, с надеждата следващият ден да бъде по-хубав.

Когато се прибраха в спалнята си, Деймиън нежно целуна Алекса по устните.

— Добре ли си? — попита я той.

— Да. А ти?

— Мъчно ми е за онова, което е преживял Питър. Може би, ако бях там, той щеше да поговори с мен… но това е минало и трябва веднъж завинаги да сложим точка.

Тя кимна. Деймиън я погали по бузата и завъртя брадичката й.

— Знам колко ти е било трудно, но не съжалявам за нищо. Ако това не се бе случило, никога нямаше да те срещна. Никога нямаше да спечеля онази игра на карти. Никога нямаше да те изнудя да дойдеш в странноприемницата. Никога нямаше да се влюбя в теб.

Алекса се усмихна дяволито.

— Ти не ме победи, а ме измами.

Деймиън на свой ред се усмихна.

— Не ми се наложи, защото вместо да следиш картите, ти зяпаше мен. Играта ти онази вечер бе истинско самоубийство.

Тя се засмя и повдигна предизвикателно вежди.

— Може би аз те измамих. Може би нарочно изгубих онази игра.

Деймиън също се засмя.

— Ах, ти, хитрушо. Не се и съмнявам, че си го направила — рече той с престорена сериозност, наведе се и я целуна. — Както и да е. В крайна сметка аз излязох победител. Никога не съм печелил по-ценна награда.

Тя впери поглед в красивите му сини очи. Сърцето й преливаше от любов. В този миг Алекса разбра, че всъщност тя бе спечелила играта.